"Повелителката на Авалон" - читать интересную книгу автора (Брадли Марион Зимър)

22.

Когато принц Вортимер потегли отново на изток, Вивиан тръгна с него. Ана седеше на коня си редом с Талиезин и двамата ги гледаха как се отдалечават.

— След толкова години все още не си престанала да ме изненадваш — поде бардът. — Когато тя каза, че иска да тръгне с него, дори не се опита да възразиш.

— Загубих това право — каза пресипнало Великата жрица. — По-добре ще е за Вивиан да бъде далеч от мен — така е по-сигурно.

— Богинята поиска да я принесем в жертва, не ти… — започна Талиезин, но гласът му изневери.

— Толкова ли си сигурен? Аз помня…

— Какво помниш? — той се обърна рязко към нея, и тя видя, че по лицето му се бяха появили бръчки, които не бе виждала преди.

— Този път се чух как произнасям онези думи, и почувствах… задоволство — като те видях наведен над нея с ножа в ръка, като ви виждах колко сте уплашени. През всички тези години съм била винаги убедена, че само изпълнявам волята на Богинята, но сега се съмнявам. Ами ако съм се самоизмамвала, ако в мен говори само гласът на моята гордост?

— Нима мислиш, че аз бих се заблудил? — попита Талиезин.

— Как бих могла да знам? — възкликна тя и потръпна, като че ли не чувстваше топлината на слънцето.

— Ето какво… — каза той бавно. — Ще говоря съвсем откровено. Тази нощ и моята преценка не можеше да бъде точна, защото съзнанието ми бе замъглено от страха. Мисля, че от всички нас единствено Вивиан виждаше ясно — затова зачетох правото й да се принесе в жертва.

— Нима не помисли за мен? — извика Ана. — Мислиш ли, че бих могла да продължа да живея с мисълта, че дъщеря ми е загинала по моя заповед?

— А как щях да живея аз — поде той — ако бе загинала от собствената ми ръка?

Той се взря в очите й и двамата замълчаха. Ана разбра безмълвния му въпрос, но и този път отказа да отговори. По-добре да мисли, че момичето е негова дъщеря — дори сега.

Накрая Талиезин въздъхна.

— Независимо от това дали тя бе спасена с усилието на твоята воля, или самата Богиня промени решението си, нека бъдем благодарни, че Вивиан е жива и здрава, и може би дори щастлива — той събра сили да й се усмихне.

Ана прехапа устни и се замисли с какво е заслужила любовта на този мъж. Не беше вече млада, а и никога не е била красавица. Напоследък и лунните цикли на кървенето й бяха нередовни, което сигурно означаваше, че не може да има и повече деца.

— Дъщеря ми е вече жена — а аз… се превърнах в Старицата смърт. Отведи ме на Авалон, Талиезин… Отведи ме у дома.

Дуровернум беше горещ, шумен и пълен с хора — като че ли половината Кантиум бе намерил убежище зад яките му стени. Няколко пъти го бяха обсаждали саксонците, но градът никога досега не бе се предавал. Сега, докато се провираше през тълпите, хванала се здраво за ръката на Вортимер, Вивиан си мислеше, че ако пристигнат още хора, градът ще експлодира.

Забеляза, че хората около тях се смушкват и си сочат Вортимер един другиму. От думите им ставаше ясно, че неговото присъствие им действа успокоително. Вивиан стисна по-здраво ръката му, той погледна към нея и й се усмихна. Когато оставаха насаме, тя беше спокойна и четеше в мислите му какви чувства изпитва към нея. Но в тази тълпа трябваше да издигне около съзнанието си бариери, здрави като крепостните стени на Дуровернум — в противен случай щеше да полудее. Така можеше да съди само по тона му или по погледите, които й отправяше. Нищо чудно, че хората във външния свят ставаха постоянно жертва на недоразумения — на моменти й се струваше невероятно, че би могла отново да възстанови покоя в душата си, който бе обичайното й състояние на Авалон.

Отиваха към южната част на града. Там, близо до театъра, се намираше домът на Ений Клавдиан, един от военачалниците на Вортимер, който бе устроил пиршество. Беше й се сторило странно, че Вортимер и приближените му военачалници си губят времето с празненства в навечерието на битката, но той й обясни, че по този начин вдъхвали на хората увереност, че животът, на който са свикнали, ще продължи.

Падаше здрач, затова пред тях тичаха роби с факли. Над тях в небето облаците пламтяха като подпалени. Вивиан се опасяваше, че пламтящите цветове на залеза се дължат на подпалените недалеч покриви — защото саксонците наближаваха Лондиниум. Но гледката действително беше красива. Тя си припомни изоставените къщи по целия път, който бяха изминали дотук и се зачуди какво толкова са намерили за горене саксонците.

А тя — защо изобщо бе тук? Наистина ли обичаше Вортимер или се бе оставила да я подведе привличането между телата им? Може би я бе прогонило внезапното съмнение, което се бе надигнало у нея към майка й? Не можеше да намери отговора.

Когато влязоха в атриума и ги наобиколиха елегантно облечените по римска мода жени, Вивиан се почувства като дете, облечено в дрехите на майка си. Тези хора бяха британци по кръв, но се бяха вкопчили отчаяно в спомена и мечтата за Империята. Флейти разливаха нежни мелодии в градината, акробати изпълняваха номерата си под равномерните удари на барабани. Казаха й, че храната и напитките били оскъдни в сравнение с това, което би било предложено на гостите в мирно време, но затова пък бяха великолепно приготвени. Искаше й се да подтисне реакцията на напрегнатите си сетива, но не успяваше. Имаше чувството, че ще се разплаче всеки момент.

— Какво става? — ръката на Вортимер, поставена на раменете й, я изтръгна от унеса. — Зле ли ти е?

Вивиан вдигна очи и поклати усмихнато глава. Бяха си задавали въпроса възможно ли е да е забременяла от първата им нощ заедно, но оттогава бяха изминали два месеца и лунният й цикъл беше редовен. Вортимер нямаше деца; сигурно някакъв инстинкт караше мъжете така силно да се надяват на дете точно когато им предстоеше да се изправят лице в лице със смъртта — желанието да оставят живот след себе си. Тя самата също се бе надявала, че ще имат дете.

— Просто съм уморена. Не съм привикнала на такива горещини.

— Можем да си тръгнем рано — каза той усмихнато. Усмивката му незабавно ускори пулса й. После мъжът до нея се огледа с тази особена бдителност, която я озадачаваше още от сутринта.

Цял ден той очакваше нещо да се случи; останеха ли сами, Вивиан веднага щеше да го попита какво е то. Когато се любиха за първи път в равнината, където се издигаше Танцът на гигантите, бяха напълно открити един за друг и душите им се бяха докоснали. Оттогава, когато споделяше постелята му в места, където се чувстваше незащитена, инстинктивно издигаше прегради около себе си, и сливането им никога не бе пълно. Вортимер не се бе оплакал; може би имаше и по-голям опит и съзнаваше, че това не е чак толкова страшно; може би, мислеше Вивиан с тъга, такива са поначало отношенията между мъжете и жените — може би това, което се бе случило в каменния храм, бе изключение, а останалите нощи — правилото.

Измъчваше я нетърпение; постави ръце на раменете му и освободи съзнанието си от защитните прегради. Веднага почувства топлотата на любовта му — а тя бе примесена със страст и не малко страхопочитание. И след това всички мисли и страхове, които бе възпирала зад преградите на съзнанието си, връхлетяха като вода през разбит бент, и тя видя…

Вортимер стоеше пред нея — но не живият човек, а призрак. Това, което виждаше Вивиан — бе неговият двойник — предвестник на близката му смърт. Плътта под пръстите й бе жива, и тя с все сили се стараеше да се убеди, че се заблуждава, но вътрешният й взор не мамеше — в човека пред нея не оставаше много живот. Изохка и си наложи да отвърне поглед от него, но и това не помогна. С изостреното си зрение само успя да се убеди, че почти никой от другите мъже в помещението не се бе превърнал в собствения си призрак. Извърна се и се взря навън — в града, който се разстилаше пред очите й — и тогава стана още по-страшно. Видя улиците пусти, сградите разрушени, градините — обрасли с бурен.

Не можеше да го понесе, не искаше да вижда нищо повече! С последно отчаяно усилие затвори очи и пропъди виденията. Когато отново дойде на себе си, видя, че са вън, пред вилата, и Вортимер я държи в прегръдките си.

— Казах, че не ти е добре и че си тръгваме…

Вивиан кимна. Обяснението беше напълно приемливо. Вортимер не биваше за нищо на света да разбере какво бе видяла.

Тази нощ Вивиан лежеше будна в прегръдките му. Бяха оставили капаците на прозореца полуотворени и тя следеше бавния ход на луната, която бе в третата си четвърт.

— Вивиан, Вивиан… — пръстите на Вортимер се плъзгаха нежно по гъстата й коса. — Когато те видях за първи път, ти беше за мен Богиня. Богиня беше и когато ми се отдаде. Когато те помолих да дойдеш с мен в Кантиум, бях зашеметен от щастие, вярвах, че ти ще ми донесеш победата. Но сега се безпокоя за простосмъртната жена — той взе кичур коса и го поднесе към устните си. — Омъжи се за мен — така ще бъдеш защитена, каквото и да се случи.

Вивиан потръпна. Той бе осъден — смъртта го дебнеше и щеше да го настигне ако не в следващата, то в по-следващата битка.

— Аз съм заклета жрица — вкопчи се в обичайния отговор, макар че сама не бе убедена вече в правотата на думите си. — Нямам право да встъпвам в брак с никой мъж, освен в Свещения ритуал, благословен от боговете на тази земя.

— Но в очите на хората… — поде той, но тя го прекъсна, поставяйки пръст на устните му.

— … аз съм твоя държанка. Много добре знам какво говорят. И съм благодарна, че си толкова загрижен за мен. Но за да ме приеме твоето общество, църквата трябва да благослови съюза ни, а аз принадлежа на Великата богиня. Не, скъпи мой, докато си жив, няма да имам нужда от друга защита освен от твоята — и Нейната…

Вортимер помълча известно време. После въздъхна.

— Тази сутрин получих вест, че Хенгист наближава Лондиниум. Не вярвам, че ще успее да превземе града, а ако не успее, той тръгне обратно през Кантиум и аз ще го причакам по пътя. Наближава голямото сражение, за което се готвя толкова отдавна. Вярвам в победата, но не забравям, че всеки път, когато влиза в бой, човек не може да е сигурен за собствения си живот.

Дъхът й спря. Знаеше, че предстои голямо сражение, но не бе очаквала, че ще е толкова скоро! Когато събра сили да отговори, си наложи гласът й да не трепва:

— Ако загубиш битката, вярваш ли, че ще има място, където твоето име да ме закриля? Ако… Ако нещо се случи с теб, бих се върнала на Авалон.

— Авалон… — той отново въздъхна. — Помня това място, но все повече ми се струва, че съм го сънувал. — Ръката му се плъзна по-надолу и проследи нежната извивка на челото и бузата й, помилва нежната кожа на шията и се отпусна върху сърцето й. — Прилича ми на теб — костите ти са като на птичка, мога да те пречупя с една ръка, но силата ти е несломима. О, Вивиан, обичаш ли ме поне малко?

Тя се обърна безмълвно към него и го целуна. Едва когато той започна да бърше сълзите й, разбра, че плаче. Но и Вортимер вече нямаше думи — далеч по красноречив бе говорът на телата им.

Тази нощ Вивиан сънува, че е отново на Авалон и наблюдава как майка й тъче. Но таванът на постройката, където стояха становете, бе много по висок — самият стан бе гигантски и краищата на гредите му се губеха в сенките. На него бе опънат пъстър килим. Вивиан погледна и видя, че по него се движат армии; видя себе си като дете, редом с Талиезин под дъжда, и Тор, който се издигаше в далечината; майка й продължаваше да тъче и образите по килима се изменяха и я водеха в миналото, отдавна потънало в мрака — по-надолу образите ставаха по-ясни. Вивиан видя Танца на гигантите, видя себе си и Вортимер, и армии, все повече и повече армии, които прегазваха земята нашир и надлъж, и откъдето минеха, оставяха зад себе си пожари и реки от кръв.

— Майко! — извика Вивиан. — Какво правиш?

Жената се обърна и Вивиан видя самата себе си. Тя бе тъкачката и тя стоеше отстрани и се наблюдаваше.

— Основата на тъканта е дело на боговете — проговори Другата — но ние тъчем върху нея. Ти трябва да тъчеш мъдро и добре…

Гръмотевица разтърси земята и станът започна да се руши. Вивиан се опитваше да събере парчетата на килима, но те се изплъзваха от пръстите й. Някой я разтърсваше с все сила. Тя отвори очи и видя Вортимер. На вратата се тропаше.

— Саксонците… Саксонците отстъпват от Лондиниум! Господарю, събуди се!

Вортимер отиде да отвори вратата, а Вивиан отново затвори очи. Точно тази новина бе очаквал той, но тя бе се молила отчаяно това да не се случи. Отново видя тъкачката от съня си и чу предупреждението й. „Трябва да тъчеш мъдро и добре…“

Какво означаваше това? Мъжът, когото обичаше, потегляше срещу саксонците и тя не можеше да го спре. Какво би могла да стори?

Вортимер вече навличаше трескаво дрехите си. Тя стана, прегърна го и притисна лице към гърдите му. Долови ускореното биене на сърцето му. Туниката му се плъзна на земята и той я притисна силно към себе си. Шумът пред вратата се усилваше. Той въздъхна и леко докосна с устни косите й. После много нежно се освободи от прегръдката й.

— Вортимер… — тя протегна ръце към него и той ги взе в своите. После посегна и помилва разплаканото й лице.

— Значи все пак ме обичаш… — гласът му трепереше, — както те обичам аз. Сбогом, любов моя!

Той препаса туниката си и тръгна решително към вратата.

Вивиан не помръдна. Чу щракването на резето след него. После рухна обратно на леглото, където още се виждаше отпечатъка от преплетените им тела и заплака тъй, сякаш нямаше да престане до края на живота си.

Все пак накрая сълзите й пресъхнаха.

Вивиан лежеше, заслушана в мъртвата тишина. Изведнъж си каза, че все още е жрица. Защо бе прекарала толкова време в изучаване на магическото изкуство, ако не можеше да приложи познанията, за да спаси мъжа, когото обичаше?

Още преди слънцето да се издигне в небето, Вивиан бе на път. Не срещна никакви пречки. Да следваш по петите напредваща армия бе доста сигурен начин да пътуваш безопасно — стига да имаш достатъчно храна със себе си. Беше проявила достатъчно здрав разум да се облече като момче — взе туниката на един от градинарите и оряза набързо дългите си коси. Достатъчно дълго време бе ходила с къса коса, затова сега не се дразнеше. После, докато порасне отново, ако се наложеше, винаги можеше да я крие с воала си.

Дори животното, което яздеше, не представляваше особено изкушение за мародерите — грозен и тромав скопен жребец, който се движеше прекалено бавно и не ставаше за боен кон. Но убедеше ли го веднъж да тръгне, успяваха да изминат немалки разстояния. Тази нощ тя спа на открито, но толкова близо до войските на Вортимер, че отдалеч виждаше сиянието на лагерните им огньове. На другата утрин, неразпозната от никого, успя да се присламчи към лагерните готвачи и те я взеха за помощник в кухнята.

На третия ден британският авангард срещна малък отряд саксонци. Завърза се сражение, а от пленниците разбраха, че Хенгист се връща към старата си крепост на Танатус. Вортимер се надяваше да му пресече пътя, преди да успее да прекоси протока и да стигне до острова. Войските потеглиха на изток с най-голяма бързина.

Тази нощ лагеруваха почти на крак — знаеха, че врагът може и изобщо да не спре за почивка. Но ако човеците можеха да се напрягат пряко сили, конете трябваше да са отпочинали, за да може британската войска да запази едно от основните си предимства — конницата. Вивиан мръзнеше от хладния морски полъх, защото пътят ги водеше покрай разлятото устие на Тамесис. Отчаяно й се искаше да бъде в прегръдките на Вортимер. Но по-добре щеше да бъде той да си мисли, че тя е на сигурно място в Дуровернум. Беше легнала да си почине на едно малко възвишение, откъдето виждаше кожените стени на шатрата му. Молеше се и призоваваше в мрака всички богове-закрилници на Британия, да укрепят ръката му и да съхранят тялото му.

Британските войски потеглиха още на зазоряване. Когато слънцето се издигна високо в небето, тя вървяха отдавна. Движеха се много бързо и бяха оставили тиловите части да ги следват, както намерят за добре. Вивиан проклинаше бавния си кон; беше толкова тясно свързана с Вортимер, че веднага разбра, когато битката започна.

Чуха шума от битката още преди да бяха видели каквото и да било. Конете свиваха уши, а постоянно сменящият посоката си вятър донасяше на пристъпи оглушителния шум от сблъсъка. Напомняше на далечния рев на морските вълни, но морето бе далеч — най-близо до тях бе протокът, който разделяше Кантиум от Танатус, а и той бе прекалено плитък, за да може в него да се вдигат високи вълни. Това, което вятърът донасяше, беше шумът от сблъсъка на две армии.

Бяха се срещнали на голямата равнина близо до протока. Зад тях се издигаха стените на Рутупие — голяма крепост, обърната гърбом към морския бряг. По това време на годината земята беше суха. Във въздуха се носеше ситен прах. Отгоре се виеха врани и грачеха в радостно очакване.

Каруците внезапно спряха. Каруцарите следяха хода на битката и си сочеха нещо един другиму. Коментираха някоя маневра, ако мислеха, че са я разбрали. Говореха тихо и напрегнато. Вивиан смушка коня си и излезе напред, за да вижда по-ясно. Първата атака бе разкъсала стената на саксонските щитоносци и сега по бойното поле противниците се сражаваха на групи, скупчени тук и там. От време на време конницата успяваше да се групира, за да нападне по-голяма група противникови войници, или пък разпилените саксонци се събираха и нападаха на свой ред.

Толкова тежка бе битката долу, че когато хората зад нея започнаха да викат нещо, тя не им обърна внимание. Едва когато пред нея се появи някакъв брадат мъж, който посегна да сграбчи юздите на коня й, Вивиан осъзна, че част от саксонците са побегнали от полесражението и се опитват да откраднат коне от тила, за да избягат с тях. Спаси я проклетият нрав на коня й. Той захапа злобно и с все сила нападателя, онзи прецени, че конят е далеч по-опасен от ездача си и се обърна с гръб, за да потърси друг кон. Фатална грешка, защото Вивиан бе извадила кинжала, за да се отбранява и в същия миг го заби във врата му, почти без да съзнава какво върши. Саксонецът се свлече на земята и юздите на коня увиснаха свободно.

Към тях вече тичаше нов нападател. Вивиан се вкопчи в гривата на коня си, а животното ритна саксонеца и препусна. Вивиан изобщо не се опитваше да го възпира с юздите, защото и собственият й инстинкт подсказваше, че трябва да се спасяват с бягство. Когато конят най-сетне спря, с потънали в пяна хълбоци и едва дишащ, тя бе успяла да посъбере мислите си. Все още стискаше окървавения кинжал в ръка. Потръпна и понечи да го захвърли; но внезапно хрумване я възпря.

Разполагаше с кръв от врага — нещо, което би й помогнало за магията, а самият кинжал й бе подарък от Вортимер — беше го носил, когато бил още момче. Тя обърна поглед към далечните поля, където още кипеше битката, постави окървавеното острие да легне в обърнатите й нагоре длани, и запя тихо.

Вивиан пееше и заклинаше мечовете на британците, та и те като острието в дланите й да отнемат живота на враговете им; заклинаше кръвта да изтича от раните на враговете, както бе изтекла от смъртоносната рана, която тя бе нанесла на саксонеца. Пееше и призоваваше духовете на земята, заклинаше тревата да се оплита в краката на нашествениците и да ги спъва, въздухът да ги души и водите да ги давят, за да се унищожи волята им да воюват.

Сама не знаеше какво точно пее, защото песента я докара до транс. Духът е се изви като гарван над бойното поле. Веднага видя Вортимер, той си проправяше път като косач през телата на враговете и се насочваше към един гигант с посивяла брада и златен гердан на шията. Гигантът размахваше огромна бойна брадва, сякаш беше перце. Гарванът се стрелна с крясък покрай Вортимер и връхлетя върху противника му.

Може би човекът бе по-чувствителен от бойните си другари, или тя действително присъстваше като призрак на бойното поле, защото видя, че следващият му удар не улучи целта и бойната ярост в очите му отстъпи място на съмнението.

„Осъден си, осъден, спасявай се, докато можеш!“ изграчи гарванът, закръжи около главата му и отлетя обратно към морето.

Вортимер връхлетя върху саксонеца. Започнаха да разменят удари, но гигантът вече не нападаше, а се защитаваше. Мечът на ездача изсвистя и блесна като светкавица. Брадвата се издигна да го пресрещне, метал звънна в метал, ударът се отплесна, брадвата се плъзна по железните халки на ризницата, преряза горната част на бедрото на Вортимер и се заби в хълбока на коня му. Животното изцвили и залитна; свлече се на земята и притисна Вортимер под себе си в калта, но вместо да се възползва от превъзходството си, варваринът изкрещя нещо на своя език и хукна да бяга.

Половин дузина саксонски плоскодънни кораби бяха пристанали на брега. Останалите воини, като видяха бягството на водача си, го последваха. След минути единият боен кораб бе пълен със саксонци и вече се отделяше от брега; тези, които не бяха го достигнали навреме, пляскаха отчаяно във водата около него. Британците връхлетяха като хрътки върху им, и водата стана кървавочервена. Вторият кораб, претоварен с бягащи варвари, се опита да потегли, но се движеше много тромаво. Вождът на саксонците стоеше пред третия кораб и сам задържаше нападателите, докато воините му се катереха един подир друг на борда зад него. Корабът се задвижи с общите им усилия и потегли към открито море.

Само три кораба със саксонци оцеляха от тази страшна битка. Оцеляха и малцината, които бяха успели да преплуват протока до остров Танатус. Но британците окосиха кървава жътва на този ден. Вивиан се стрелкаше, все още като гарван, над купчините трупове и видя как воините изтеглиха тялото на водача си изпод мъртвия кон, видя как изправиха Вортимер на крака, видя и възторга му, изместил пълното изтощение, когато разбра, че са победили.

Когато Вивиан дойде отново на себе си, видя, че лежи на земята. Несговорчивият й кон кротко пощипваше трева наблизо. Тя се намръщи, защото мускулите на цялото тяло я боляха — сякаш не само духът, но и тялото й бе участвало в сражението. Изправи се, заби няколко пъти кинжала в земята, за да го почисти от кръвта, избърса го и го прибра в ножницата. Зашепна кротко на коня — хвалеше го, а той я гледаше подозрително, но най-накрая съумя да сграбчи юздите и се метна отново на гърба му.

Едно от малкото неща, които бе взела със себе си от Дуровернум, бе кожена торба с всичко необходимо за лекуване на рани. Знаеше колко потребна ще й бъде след битката. Когато конят на Вортимер го затисна под себе си, той сигурно бе пострадал. Тя удари хълбоците на животното с пети в желанието си да разбере какво става, колкото е възможно по-бързо.

Докато успее да ги настигне, победителите бяха влезли в Рутупие. Макар и ранен, Вортимер не спираше да дава нареждания и тя не успяваше да се добере до него. Затова започна да превързва раните на други, които бяха в по-тежко от неговото състояние.

През цялото време имаше чувството, че дори въздухът наоколо е натежал от история. Ненапразно Хенгист бе избрал да се установи на Танатус. Тук бяха дверите на Британия. От малко войнишко укрепление, издигнато да охранява носа още по времето, когато Цезар за първи път стъпил в Британия, Рутупие се бе превърнал в голям град. Дълго време той бе и най-голямото пристанище на провинцията. Наблизо бе издигнат огромен монумент, за да подчертае значението на мястото — върху руините му сега се издигаше наблюдателна кула. Сега Клаузентум и Дубрис бяха станали по-важни търговски пристанища, но стените на Рутупие и рововете около тях бяха напълно възстановени преди век и все още бяха в добро състояние.

Бе паднала нощ, когато Вортимер най-сетне реши, че може да си почине и Вивиан тръгна към шатрата му. Влезе и видя, че бе свалил ризницата си, но не бе се погрижил изобщо за раната. Някой бе открил запасите от вино в крепостта и британските военачалници вече празнуваха победата си.

— Видя ли ги как бягаха? Ревяха като жени и се давеха около проклетите си кораби…

— Но избиха много от нашите момчета — възрази друг. — Трябва да съчиним песен в тяхна памет, за да се запомни този ден!

Бръчка пресече челото на Вивиан. Междувременно бе научила, че Вортимер е изгубил дузина от пълководците си, както и много войници. Може би затова не беше весел, а се взираше унило в огъня. Но нали самият Хенгист бе побягнал от полесражението? Победата бе забележителна! Тя пристъпи тихо и се изправи до него.

— Господарю, ти се погрижи за всички, време е да помислиш и за собствената си рана.

— Обикновена драскотина — имаше много по-тежко ранени от мен.

Вивиан не се учуди, че той не я позна. Светлината бе слаба и мъждукаща, а и кой знае на какво приличаше тя в туниката на градинаря и с панталони, потънала в кал и опръскана с кръв.

— Направих, каквото можах, за да им помогна. Сега е твой ред. Позволи ми да видя раната.

Тя коленичи пред него и наведе ниско остриганата си глава. После постави ръката си на коляното му.

Може би плътта му позна докосването й, защото той трепна и се взря неуверено в лицето й.

— Ти си много млад — как би могъл да знаеш… — гласът му секна, когато Вивиан вдигна лице към него и се усмихна.

— Нима се съмняваш в опитността ми… господарю?

— Богове! Вивиан! — лицето му се сгърчи от болка, защото тя вече бе почнала да опипва дълбоката рана на бедрото му.

— Викай по-скоро Богинята! — тя се изправи. Вече не се усмихваше. — Самата тя ми е свидетел, че ако не намериш незабавно някакво помещение, където мога спокойно да почистя раната ти, ще ти смъкна панталоните и ще се заема с теб пред очите на всички.

— Мога да предложа много други неща, които бихме могли да вършим с теб, ако останем насаме… Но да бъде твоето — каза той също така тихо. — Аз също имам какво да ти кажа.

Той направи гримаса, докато се изправяше на крака, защото плътта около раната бе почнала да се втвърдява, но успя да не куца, докато вървеше към жилището на трибуна, който бе сред убитите военачалници.

Вивиан внимателно намокри панталоните му, за да се разтвори спечената кръв. Свали ги и започна да чисти раната. Вортимер лежеше на една страна и отклоняваше вниманието си от болката, като изреждаше всички причини, поради които решението й да го последва можеше да се окачестви като глупаво. Вивиан си каза, че ако бе някой от войниците му, направо щеше да я сравни със земята. Но тя бе развила изключителни способности да се справя с такива положения покрай постоянните разправии с майка си. Упреците на Ана се съпровождаха от унищожителната сила на духа й, която би смазала несвикнал човек. Трудно бе да й се противопоставиш само с думи — особено когато бе подбуждана не от омраза, а от обич.

— Така е, ако ти бях жена, ти би могъл да ми заповядаш да не те следвам — отвърна тя накрая. — Но не си ли все пак доволен, че не те послушах? Малко са тези, които се ползват от привилегията да ги лекува посветена жрица на Авалон.

Раната не бе чак толкова опасна, но положението се бе влошило от това, че Вортимер бе лежал притиснат от убития си кон. Беше и силно замърсена и се налагаше много внимателно почистване. Вивиан продължи работата си, а Вортимер не спираше да мърмори.

— И си отрязала хубавата си коса! — завърши той, когато тя хвърли кърпата встрани и се изправи.

— Трудно бих минала за момче с дългата коса — отбеляза тя. — Ти си римлянин; не ме ли харесваш така?

— Тези, за които мислиш, са гърците — отвърна той и най-неочаквано се изчерви. — Мисля, че съм ти показал какво харесвам.

Тя се засмя и му подаде парче кожа.

— Захапи това — трябва да сипя вино в раната ти.

Той трепна от острата болка и по челото му изби пот.

— Продължи да хапеш кожата, докато шия. Ще имаш интересен белег.

Когато свърши, той бе съвсем пребледнял и трепереше, но не бе издал звук. Тя взе лицето му в ръце, целуна го и го държа така, докато почувства, че кожата му си възвръща нормалната топлина. После внимателно изми цялото му тяло и му помогна да облече чиста туника. Когато Ений Клавдиан дойде да го търси, Вортимер вече спеше дълбоко. Вивиан бе намерила една от туниките на убития трибун, която бе достатъчно дълга, та да й служи вместо рокля, и бе използвала остатъка от водата, за да пооправи и собствения си външен вид, така че той можа да я познае и се подчини на нареждането й СЪНЯ на принца да не бъде смущаван.

Победата при Рутупие бе скъпо платена, но си беше победа, при това голяма. Дори мрачното задължение да бъдат преброени и погребани мъртъвците не успя да охлади радостта на британците. Хенгист бе прогонен — при това той не бе останал на Танатус, а бе напуснал Британия. Трите кораба бяха изчезнали далеч отвъд морето — никой не знаеше към Германия ли бяха потеглили или към ада, но общо взето на всички им бе все едно. Където и да бе сега Хенгист, най-вероятно там щеше и да си остане, защото след такова поражение откъде щяха да се намерят воини, които да го последват?

— Значи всичко приключи и ние победихме? — Вивиан поклати удивено глава. Саксонците бяха се превърнали толкова отдавна в постоянна заплаха, че не й се вярваше.

Вортимер въздъхна и се понамести на пейката. Кракът все още го болеше.

— Разбихме Хенгист, най-опасния ни враг. Но варварите се въдят в Германия като червеи в мъртвец, и те са все така гладни. Един ден ще дойдат нови, ако ли не, ни остават пиктите и ирландците. Нищо не е приключило, малка моя, но поне си спечелихме възможността да отдъхнем. — Той посочи към пресните гробове. — Тяхната кръв ни откупи малко време, през което ще се възстановим. Югът и Западът все още са богати. Сега вече са длъжни да ни помогнат!

Тя го изгледа любопитно.

— Какво мислиш да правиш?

— Ще отида при Амброзиус. В крайна сметка засега аз спасих Британия — сега вече и той, и баща ми са длъжни да ме послушат! Бих могъл да се провъзглася за император, без изобщо да ги питам за мнението им, но не искам да ставам причина за още по-голямо разцепление. Баща ми е стар. Ще обещая на Амброзиус да подкрепя него, когато баща ми си отиде, и тогава може би той няма да ми откаже помощта си.

Вивиан се усмихна, изпълнена с възторг от представите му за бъдещето. Сега й се струваше, че всичко, което се бе случило, откак двамата се събраха в големия каменен храм, е било предопределено от съдбата, и тя разбра какво я бе накарало да тръгне с него. Бе чувала, че Каразий, първият, който се бе провъзгласил за независим владетел на цяла Британия, бил женен за жена от Авалон. Какво по-подходящо от това спасителят на Британия да има до себе си жрица, която винаги ще го закриля и съветва?

Вортимер й предложи по-добър кон за обратния път, но Вивиан се бе привързала към злонравния си скопен жребец и не пожела да се раздели с него. Животното се движеше тромаво, но тя се чувстваше на гърба му по-удобно, отколкото Вортимер на прекрасния си сив кон. Тя бе настояла той да остане в Рутупие, докато раната му заздравее напълно, но той бързаше да се срещне с Амброзиус сега, когато вестта за победата му се носеше из цяла Британия.

Престоят им в Лондиниум бе забележителен единствено с голямата разправия между Вортимер и баща му, който се бе подготвил да го приветства като наследник на титлата си и беше страшно вбесен, когато разбра за намеренията на Вортимер да „хвърли победата си на вятъра“. Вивиан си каза, че Вортигерн и майка й могат взаимно да си съчувстват за непокорните си деца, но не се намеси в спора. Знаеше, че на Вортимер му е тежко, защото разбира гледната точка на баща си. Често й бе говорил какви усилия е полагал Вортигерн да поправи грешката, която бе допуснал на времето, приемайки саксонците в Британия. Младият познаваше недостатъците на стария, но го почиташе като баща и му бе тежко да се разделят скарани. Когато най-сетне потеглиха към Калева, той беше мълчалив и мрачен.

Едва когато се озоваха под покрив в Калева, Вивиан разбра, че лошото му настроение не се дължи изцяло на душевни страдания. Когато се съблякоха, за да се изкъпят, тя видя, че плътта около раната му е червена и подута. Той се закле, че не го боли, но тя му каза, че лъже, и настоя да я остави да го лекува с горещи компреси.

Тази нощ явно му поолекна, и когато си легнаха, той я привлече към себе си — за първи път от навечерието на голямата битка.

— Не бива… — шепнеше тя, докато той целуваше шията й. — Ще те боли…

— Няма да усетя нищо — устните му докоснаха гърдите й и дишането й се учести.

— Не ти вярвам — отговори тя с треперещ глас. Сега съзнаваше колко много й бяха липсвали нощите им заедно.

— Ще се наложи да бъдем по-изобретателни — той се обърна внимателно по гръб, без да престане да я милва. — Ти си толкова лекичка… Щом се справяш с онзи проклет кон, какво остава за мен!

Вивиан се изчерви в мрака, но ръцете му бяха събудили у нея неустоимо желание. След малко никой от двамата не бе вече в състояние да се владее. Тази нощ се любиха като първия път, с такава сила и страст, сякаш смъртната им обвивка бе проводник на божествени сили, и през тази нощ спалнята им в Калева бе не по-малко свято място от големия каменен храм.

— Вивиан… — прошепна Вортимер, когато дойдоха на себе си и си припомниха, че все пак са обикновени смъртни. — Не знаеш колко много те обичам. Не ме оставяй, любов моя. Никога не ме изоставяй…

— Няма да те оставя — прошепна тя и го целуна. Много по-късно се сети да си зададе въпроса защо не му каза, че и тя го обича.

На сутринта потеглиха за Глевум, но към пладне на втория ден от пътуването им Вортимер вече изгаряше от треска. Отказваше да спрат, за да си почине, и дори не й разреши да прегледа отново раната му. С напредването на времето и хората от свитата му започнаха да споделят безпокойството на Вивиан. Когато тя им нареди да обърнат конете към Кунетион, вместо да продължат по северното разклонение на пътя, те не възразиха.

Тази нощ целият крак се втвърди и кожата му гореше. Вивиан разбра, че въпреки грижливото почистване в раната се е задържала мръсотия. Тя намокри добре кожата и сряза шевовете. От отвора веднага потече гной. Къщичката в Кунетион, където се подслониха, беше малка и недобре обзаведена, но Вивиан направи всичко по силите си, за да осигури удобства на Вортимер. Въпреки това той спа неспокойно, а тя — още по-зле, защото се чудеше какво ще прави, като свършат запасите й от лековити билки.

Прецени, че той трябва да изпитва много силни болки, защото прие да останат още един ден без никакви възражения. От раната продължаваше да тече гной и ако нямаше никакво подобрение, състоянието му поне не се бе влошило. На следната утрин тя седна на леглото и взе ръката му в своята.

— Знаеш, че не можеш да яздиш, а в това състояние е изключено да пътуваш за Глевум — каза тя спокойно. — Освен това тук нямам нищо необходимо, за да те лекувам. Но сме близо до Авалон. Там има всякакви лековити билки, а и по-опитни от мен лечителки. Ако наредиш да ти сковат носилка и приемеш да те отведем на Авалон, мога да ти обещая, че ще се възстановиш бързо.

Вортимер мълча дълго, загледан в очите й.

— Още от онази нощ при Танца на гигантите — поде той най-сетне, — знаех, че един от нас трябва да бъде принесен в жертва. Не се боя. Нещо ми казва, че не за първи път ще дам живота си за Британия. — Видя уплашеното й изражение и се усмихна. — Да бъде, както искаш ти. Винаги съм искал да видя още веднъж Авалон.

Пътуваха два дни до Сорвиодунум. Вивиан почти се разболя от близостта на древния храм, където започна нейния живот с Вортимер. Възможно бе да се чувства зле и от почти непоносимата тревога, която я гризеше от три дни. Знаеше, че разтърсването на носилката по неравния път му причинява ужасни болки, но не можеше да стори нищо друго, освен да възпира разпространението на инфекцията. Вортимер беше силен мъж — само ако успееха да се доберат до Авалон, щяха да го излекуват! Продължиха по стария път, който излизаше от Сорвиодунум и се виеше все на запад между хълмовете.

На втората вечер спряха да нощуват на един хълм близо до пътя. Сега хълмът бе обраснал с трева, но докато обикаляше наоколо, търсейки сухи съчки за огъня, Вивиан забеляза, че земята някога е била изравнявана, и мястото е било заобиколено от ров и кирпичена стена — явно в далечното минало е било укрепление. Не спомена нищо пред спътниците си — не искаше да ги плаши, а и знаеше достатъчно заклинания, за да успокои духовете, които бродеха по такива места.

Хора от свитата и без това бяха достатъчно разтревожени, защото, докато нея я нямаше, Вортимер бе станал неспокоен и бе започнал да бълнува несвързано за някакви сражения. Бяха решили, че трескавото му съзнание възпроизвежда повторно битката при Рутупие, но когато Вивиан се заслуша в откъслечните думи, чу други, непознати имена — бриганти, отец Павел, а понякога говореше за Гезориакум и Максимиан.

Трепкащите отблясъци на огъня подчертаваха страшно отслабналото му за няколко дни лице. Когато свали превръзката, Вивиан с ужас забеляза издайническите тъмни линии около раната. Плътта наоколо гангренясваше. Гниенето пълзеше нагоре към слабините. Тя почисти и превърза раната както обикновено и не спомена пред никого за опасенията си.

Тази нощ Вивиан не заспа до късно. Постоянно бършеше горящото тяло на Вортимер с мокри кърпи, които киснеше в близкото изворче. Ако това бе водата на Свещения извор, тя би го излекувала… Заспа неусетно, все още стиснала в ръка мократа кърпа…

Събуди я викът на Вортимер. Беше седнал на постелята си и викаше нещо за копия и за вражески войски пред градските порти. Този път говореше на много древен език, но Вивиан разпозна думи, които и до днес ползваха обитателите на блатистите земи. Уплашена, тя започна да го вика — първо и тя се опита да говори с древните думи, после отново на собствения им език. Тогава погледът му стана по-ясен, той я позна и се отпусна задъхан обратно на постелята. Вивиан хвърли още съчки в огъня и пламъците отново се издигнаха високо.

— Видях ги… — шепнеше Вортимер. — Целите бяха нашарени със синя боя, носеха златни огърлици и бронзови копия. Ти приличаш на тях…

— Да — каза тихо Вивиан. — Това място принадлежи на древните…

Той я погледна с внезапен страх.

— Казват, че от такова място могат да те отвлекат феите.

— Бих искала да стане така. Оттам по-лесно ще стигнем до Авалон.

Вортимер притвори очи.

— Мисля, че никога няма да стигна жив дотам. Върни ме обратно в Кантиум, Вивиан. Погреби ме на брега, там, където разбих саксонците — тогава ще мога да го охранявам навеки, и варварите никога повече няма да се установят на това място, което и друго пристанище да завладеят. Обещай ми, че ще сториш тъй, любов моя…

— Ти няма да умреш, не бива да умреш — извика тя отчаяно и се вкопчи в ръцете му. Но те горяха и бяха ужасяващо слаби.

— Ти си въплъщение на Богинята за мен… Нали няма да бъдеш толкова жестока, че да ме оставиш да живея с такива адски болки?

Тя го загледа и си припомни деня, когато той се посвети да служи на Богинята. Тя му бе дарила победа и сега приемаше жертвоприношението. А Вивиан, като нейна жрица, бе и нейно оръдие. Бе пожелала да помогне на Вортимер, да избегне магията, на която бе обречена от раждането си. Не бе постигнала нищо — само му донесе самотна смърт сред тези хълмове, населявани от духовете на древни войни.

— Аз те измамих и станах причина за смъртта ти… — шепнеше тя, — но никога не съм искала… — опипа китката му и долови слабото, неравномерно биене на пулса.

Очите на Вортимер, помътнели от страданието, се отвориха отново.

— Нима всичко беше напразно? Толкова битки, толкова мъртъвци?! Дръж ме здраво, Вивиан, защото се боя да не полудея! Нека поне умра, без да губя разума си!

Тя разбра — той се обръщаше към нея като към жрица. Ако сега не оправдаеше очакванията му, щеше наистина да го предаде. Виждаше ясно как трептят последните искрици на живота му — като умиращо пламъче на свещ. Искаше й се да се хвърли на гърдите му и да заплаче с глас, но вместо това кимна, насилвайки се да си припомни уроци, които се бе надявала да не й потрябват никога.

Стисна здраво ръцете му и се опита да улови погледа му. После го задържа, докато дишането му стана равномерно като нейното.

— Бъди спокоен — зашепна тя. — Всичко ще бъде наред. Като издишваш, с диханието ще те напусне и болката…

Пулсът му се успокои, но вече бе почти недоловим. Останаха така, мълчаливи и неподвижни, докато изведнъж очите на Вортимер се разшириха.

— Болката изчезна… Кралице моя… — той я гледаше неотклонно, но Вивиан знаеше, че жената, която вижда, не е тя. — Нека боговете бдят над теб… докато се срещнем… отново.

Устните й несъзнателно се раздвижиха и тя запя — древно песнопение, достигнало до тях през вековете — с него бяха изпращали в Атлантида свещените крале. „Този път поне бях до теб, за да облекча пътя ти към отвъдното!“ простена нещо в нея, и тя се зачуди от кой живот е долетяла тази мисъл. Пръстите му за последен път стиснаха нейните. После Вортимер пусна ръцете й, и така излетя и последният му дъх — с доволната въздишка на воин, който се е сражавал докрай, и вижда най-сетне далечния бряг на надеждата — и победата.