"Повелителката на Авалон" - читать интересную книгу автора (Брадли Марион Зимър)

23.

— Едно е за Богинята, която слива всичко в едно… — усмивката на Игрейн сияеше като слънцето. Жътва бе минала и наближаваше Самхаин, но тук, на брега на езерото, слънцето все още грееше ярко, лъчите му блещукаха по леките вълнички и се пречупваха в златните къдрици на момичето.

— Така е, малката ми — кимна Талиезин. — А какво ще ми кажеш за числото две?

— Две е… за повече от едно — различните превъплъщения, Богът и Богинята, Мракът и Светлината.

— Добре, Игрейн! — той я притисна към себе си. Това дете поне имаше право да обича.

Погледът му догони фигурата на другата му дъщеря. Тя бродеше безцелно по брега, свела ниско късо подстриганата си глава, и от време на време спираше, загледана в Стражевия хълм — там, където бяха положили тялото на Вортимер. Бяха изминали почти две луни, откак хората от наколните жилища я бяха открили при трупа му, близо до старото укрепление на хълма, но скръбта й не бе намаляла. Беше помолила да й позволят да върне тялото му в Рутупие, но пътят щеше да е много опасен. Навсякъде бе пълно с мародери — останки от разбитите саксонски войски. Затова ли се бе стопила така? Лицето й можеше да се събере в шепа — но тялото й не бе отслабнало. Дори сега, когато се обърна в профил и силуетът й се очерта — тъмен на светлия фон на водата, се видя ясно линията на високите й наедрели гърди…

— А пък три е, когато двама имат бебе! — заяви победоносно Игрейн.

Талиезин си пое стъписано дъх. Вивиан, чиито гърди бяха плоски като на момче, сега бе оформена като зряла жена. Защо не бе казала никому, че носи дете?

— Така ли е? — Игрейн го задърпа нетърпеливо за ръкава.

— И още как… — на пет години малката бе жизнена и много умна, но напоследък постоянно търсеше нечие одобрение — нещо, което той не бе забелязвал преди у нея.

— Ще кажеш на мама, нали? И тя ще е доволна от мен, нали? — звънкото гласче се понесе надалеч в тишината. Вивиан обърна глава. Очите й срещнаха очите на Талиезин и той видя как скръбта в тях отстъпи място на гняв — сякаш си спомняше собственото си детство. После погледът й омекна, тя забърза към тях и притисна малкото момиче в прегръдките си.

— Аз съм много доволна от теб, Игрейн. Когато бях на твоите години, не си знаех уроците и наполовина толкова добре.

Това не беше съвсем вярно, каза си Талиезин, но когато навърши шест години, Вивиан замина с Нейтен. През годините, прекарани на север, бе забравила всичко, и после й се наложи да го учи отново.

— Сега можеш да потичаш по брега. Потърси красиви камъчета — Талиезин се наведе и целуна момиченцето. — Но не се отдалечавай и не влизай във водата.

— Игрейн е объркана и в това няма нищо чудно — поде Вивиан, загледана след сестра си. Този сезон разходката по брега не криеше опасности — след лятната суша нивото на водата бе спаднало до такава степен, че на места можеше да се прегази до другия бряг. — Ана вече няма време за нея, нали? Сега си спомням ясно времето, когато се отвърна и от мен…

Талиезин долови горчивината в гласа й и поклати глава.

— Но тя бе толкова любеща майка, докато Игрейн беше бебе…

— Чувала съм, че с някои жени става така. Чувстват се много добре като бременни и гледането на бебета им доставя голяма радост, но не знаят как да постъпват с тях, когато отраснат и започнат да мислят самостоятелно.

— Ти си наистина много умна жена — каза Талиезин, приел правотата на думите й. — Сигурен съм, че няма да повториш грешките на майка си, когато отглеждаш твоето дете…

Тя се изправи като свещ и пребледня така рязко, че Талиезин се уплаши да не припадне.

— Моето дете? — ръката й неволно се притисна в корема.

— Доколкото мога да преценя, то ще се роди около Белтейн… Вивиан, не е възможно да не знаеш!

Но тя явно не бе подозирала. Наблюдавайки как лицето й мени цвета си, Талиезин разбра, че подобна мисъл изобщо не бе минавала през ума й. Той хвана ръката й я здраво я стисна.

— Ето че имаш повод за радост! Детето е на Вортимер, нали?

Вивиан кимна, но не можа да отговори, защото плачеше — за първи път, откак пристигна на Авалон с тялото на любимия си.

В навечерието на Самхаин, когато мъртвите се връщат да пируват с живите, а Богинята завършва своята половина от годината и предава власт та си на Мрачния Бог, хората в Британия устройваха процесии от село в село, пееха и танцуваха в странни костюми от слама и парцали. Лодките на древните се плъзгаха из тръстиките през блата и тресавища и факлите им, осветили водата, я превръщаха в течен пламък. Християнските монаси отслужваха литургии, за да прогонят злите сили, които властваха тази нощ — защото на Самхаин се отваряха дверите между световете. Случваше се някой нещастен монах, притичвайки между църквата и килията си, да види как по водата трептят и изчезват тайнствени светлини. Но който ги видеше, не споменаваше нищо за това. За древните Самхаин бе празник — на тази нощ, също както и срещу Белтейн, те сключваха кръга на мистериите на Свещения остров Авалон.

Господарката на езерото седеше на трон от преплетени клони, наметната с бяла конска кожа и гледаше големия огън, който бяха наклали на поляната под Свещения извор. Наближаваше полунощ и хората вече танцуваха; земята потръпваше под ритмичните стъпки на босите им крака; отвсякъде пулсираха тихи барабанни удари. Ана носеше само бялата конска кожа и знака на полумесеца на челото и гърдите — и нищо повече — тя бе Великата майка за всички тази нощ.

Истинският празник не бе още започнал, но бирата, ароматизирана с цвят от пирен, се лееше отдавна. Бирата не беше много силна, но когато си пийнеха повече, изпитваха приятно замайване. Ана пиеше само вода от Свещения извор от рог в сребърен обков. Рогът бе много стар. Каза си, че може би ударите на барабана я опияняват като бирата, защото изпитваше желание да се смее и танцува. Докато гледаше как дъщеря й разцъфтява от ранната си бременност, тя се бе чувствала отчайващо стара. Но тази нощ сякаш младостта й се връщаше.

Тя хвърли поглед към върха на Тор, където факлите трептяха по нощното небе като вълшебните светлинки на феите. Донякъде това и бяха, защото се знаеше, че духовете на тези, които не напускаха вечната спирала на прераждането, но и не можеха да се преродят, прекарват известно време в царството на феите. През тази нощ жреците и жриците на Авалон им предоставяха собствените си тела, за да могат духовете на предците да се въплътят и да празнуват заедно с живите, и тези, които в друго време биха избягвали и духове, и феи, ги приемаха тази нощ на драго сърце.

Вивиан също наблюдаваше Тор, и то така напрегнато, че майка й се обезпокои. Да не би да очакваше любимия си? Ако беше попитала, Ана щеше да й обясни — в продължение на една година и един ден мъртвите изчакваха изцелението на душите си. Дори прекалената скръб можеше да им попречи, и в никакъв случай не трябваше да бъдат призовавани, докато този срок не изтече. Възможно бе душа, обременена от вина или съзнанието за нещо недовършено в този свят, да продължава да блуждае сред живите. Какво тежеше на Вивиан — скръб или мисълта за нещо, което не е било довършено?

Някой хвърли още сухи дърва в огъня. Ана проследи с поглед хвърчащите искри, които се издигаха и губеха сред студените небесни огньове. С наближаването на полунощ вълнението й нарастваше. Тогава стражът при извора нададе вик, подобен на писъка на нощна птица. Той прониза шума, който вдигаха развеселените танцьори. Факлите се движеха. Слизаха надолу по Тор в шествие, което се виеше по Пътя на процесиите. Барабаните замлъкнаха внезапно. Възцари се пълна, магическа тишина.

После, много тихо, барабаните отново забиха. Звукът им напомняше на биенето на човешко сърце и проникваше, равен и настоятелен, в човешката плът и в самата земя. Танцьорите отстъпиха плахо и се свиха около трапезите, когато се зададе призрачната процесия. Лицата на жреците бяха мъртвешки бели и белязани със знаци, които са били древни когато първосвещениците на Атлантида прекосили океана и ги донесли на този остров. Магията, която се съдържаше в този ритуал, бе стара като света. Ана не можа да разпознае Талиезин сред тях — и наистина това надали би било възможно. Никой не знаеше предварително върху кого ще падне изборът на Рогатия бог, но пулсът й се ускори от напрежение.

Духовете на предците обикаляха в кръг огъня. Хората наоколо викаха, произнасяха имена, и с всяко име някое от бледите лица се променяше и добиваше свои черти. Една старица възкликна, сякаш бе познала някого, и един от въплътените, накуцващ като старец, напусна кръга и седна до нея. Младо момиче, по всяка вероятност дъщеря им, коленичи пред него и посочи корема си, като че ли го молеше да се превъплъти отново в детето й.

Един по един духовете на предците се присъединяваха към нощното пиршество. Вивиан, която ги бе наблюдавала с отчаяна надежда в очите, се извърна и заплака. Ана поклати глава. Идната година, ако все още го желаеше, Вивиан може би щеше да срещне духа на Вортимер и да му покаже детето им.

Тя изкриви устни. Беше родила първото си дете много по-млада и въпреки нова някак не й се струваше редно дъщеря й да е бременна. В кръга, описан от каменния Танц на гигантите, тя се бе почувствала наистина като Старицата-смърт; лунният й цикъл бе прекъснал и тя бе готова да приеме старостта. Но внезапно месечното кървене се бе възстановило и Ана реши, че прекъсването е било причинено от тревогите. Тя все още бе в разцвета си.

Пред нея се кланяше жена от близкото село и й поднасяше блюдо, пълно с говеждо месо, още димящо от огъня. Стомахът й се сви, защото не бе докосвала храна от предния ден, каквото бе изискването за ритуала, но се отказа от месото. Около нея пируваха живи и мъртви. Някои от духовете напускаха телата на жреците — тогава други ги отвеждаха, за да отпочинат, да се измият и нахранят самите себе си. Ана усети странно изтръпване и предположи, че астралният поток се обръща; скоро дверите между минало и бъдеще щяха да се отворят и за кратко време нямаше да има прегради между световете.

Тя извади от малката кожена торбичка на кръста си три мънички гъби, които й бе донесла една мъдра старица от племето на Херон. Бяха още съвсем пресни, наскоро откъснати. Устата й се изпълни със слюнка от горчивия им вкус, но тя продължи да дъвче. Тъкмо я обземаше първоначалната неспособност да преценява посоките, когато към нея се приближи Нектан и й се поклони дълбоко.

— Време е; Свещеният извор те очаква. Нека чуем каква е съдбата, която се крие в дълбините му…

Ана залитна леко, докато ставаше, и се усмихна на напрегнатия шепот, който се понесе над тълпата. Долавяше тревогата, примесена с любопитство, която обземаше хората. Старият друид я подкрепи. Двамата се заизкачваха по хълма. Напълно неподвижната вода в Огледалното езеро отразяваше звездната светлина и образът на Ловеца плаваше през нея, докато се издигаше все по-високо в небето. Отблясъците на факлите заиграха по езерната повърхност. Великата жрица нареди с жест на факлоносците да се отстранят. Хората мълчаливо се наредиха в кръг около езерцето.

Вивиан пристъпи малко по-напред, за да погледне във водите, както правеше всеки път срещу Самхаин още от първото си видение, преди да бъде посветена за жрица, но Ана я дръпна назад.

— Глупаво момиче! Нищо не можеш да видиш, докато носиш дете в утробата си!

Това всъщност не бе съвсем вярно — просто виденията идваха по-трудно, защото духът на бременната жена бе по-силно от всякога свързан с тялото, а ако успееше, протичащите през нея сили можеха да бъдат опасни за плода. Само че, когато Ана избута дъщеря си и застана на нейно място, съзнаваше, че не това е причината, поради която я възпря да погледне в Огледалното езеро.

Тя примижа и се опита да възстанови нормалното си зрение за още няколко мига. Време беше да припомни на всички защо все още тя е Велика жрица на Авалон.

На брега имаше простряна овча кожа. Нектан й помогна да коленичи. Много внимателно, защото вече чувстваше упойващата сила на гъбите, Ана се опря на студената каменна ограда, която опасваше езерото. Почти механично, по силата на дългогодишен опит, мускулите й се стегнаха. Дългата й коса падна от двете страни на лицето й, за да не може да отклонява погледа си встрани. Ана се взря в мрака и всичко се разми пред очите й. Задиша дълбоко; тялото й се разтърси от тръпки — веднъж, още веднъж, трети път. На третия път духът й литна свободно.

Малките вълнички се превърнаха в хълмове и долини. Ана виждаше светещите линии на силата, които пресичаха страната. Тази нощ по тях летяха духовете на мъртвите, забързани към самхаинските огньове.

— Молим Бялата кобила да проговори — до нея долетя гласът на Нектан — от далечния свят, който бе оставила зад себе си. — Кажи ни какво виждаш!

— Покой цари над страната. Дверите са отворени… Мъртвите слизат при нас…

— Какво ни очаква през новата година? Ще благословят ли слънцето и дъждът полята ни?

Сива пелена падна пред очите на Ана и тя се закашля, сякаш се давеше.

— Напълнете хамбарите и поправете стените на къщите си — чака ни влажна зима — ниските земи ще бъдат погълнати от водата… — някъде далеч хората си шушукаха притеснено, но виденията продължаваха. — Пролетта ще бъде бурна. Реките ще прелеят и ще наводнят посевите… Бедна ще бъде реколтата наесен…

Настана мълчание. Ана се носеше някъде извън времето — пъстроцветни дъги се сплитаха и изчезваха наоколо.

— Ще има ли поне мир? — гласът на Нектан отново я върна към света. — Ще бъде ли Британия застрашена от делата на хората?

Великата жрица се разтърси от неочакван смях.

— Хора обитават тази земя — как да не бъде застрашена от делата им?

Разнесе се друг глас — гласът на дъщеря й.

— Ще дойдат ли пак саксонците?

Ана се понесе шеметно по сивкави спирали, над сивото море и земята отвъд него. Кафяви кални порои я заливаха и поглъщаха ниските поля. Устните на Ана се раздвижиха, но тя вече не чуваше думите си. Видя удавени хора и животни — глад и мизерия, по-големи от тези, които бе предсказала на Британия. Сезоните минаваха и дори когато не сковаваше студ, земята се давеше във влага. Ана видя как хората в онези далечни земи започват да разрушават къщите си, за да строят кораби. Видя армии от нашественици, видя как трите кораба, на които Хенгист и хората му се спасиха с бягство, се увеличават и стават стотици.

— Не… — Ана се опитваше да отрече видението си, но не можеше да избяга от него. — Не искам…

— Какво виждаш? — продължаваше неумолимо гласът на Вивиан.

— Пет зими минават и саксонците се събират отново. Прелитат като диви гъски морето. Много са… Никога не са били толкова много… И връхлитат с крясъци върху нашия бряг…

Тя изплака. Не искаше това познание, което й се натрапваше. Длъжна бе да спре наближаващото нещастие! Хората бяха страдали предостатъчно — би сторила всичко, за да промени това, което бе писано…

— Ана, това е достатъчно! — чу се резкият глас на Нектан. — Освободи се от видението; остави мракът да го погълне!

Тя продължи да хлипа, а неговият глас все по-меко й говореше, зовеше я по име, пропъждаше страха й и я водеше обратно към света на хората. Най-сетне Ана отвори очи и падна, треперейки, в прегръдките му.

— Би трябвало да съобразиш и да не й задаваш последния въпрос — обади се някой.

— Така ли? — чу Ана отговора на дъщеря си. — Не съм й причинила нищо повече от това, което тя ми стори…

Вивиан остана при Огледалното езеро, докато другите тръгнаха с майка й обратно към огъня. Изкушаваше се да погледне и тя, но знаеше, че Огледалното езеро рядко разкрива тайните си на двама души един след друг. Не й се искаше да излага на опасност и детето. Детето на Вортимер. В какъв свят искаше да го роди?

Той я бе помолил да го погребе при Рутупие, но не й позволиха да отнесе там тялото му. Дори пред прага на смъртта Вортимер не бе си позволил да твърди, че духът му би пазил цяла Британия. Надяваше се, че тук, на Стражевия хълм, силата му ще се удесетори и той ще може да бди над всички тях. Но ако не бе права, бе го измамила дори в смъртта.

Пет години… Ако видението на Ана не лъжеше, голямата победа на Вортимер им бе спечелила само пет години, през които да възстановят силите си и опустошената страна. А Вивиан вече нямаше сили да се бори — искаше само да се скрие на някое сигурно местенце и спокойно да дочака раждането на детето си.

Когато най-сетне се върна при огъня, видя, че майка й вече се възстановява от транса и отново е седнала на трона.

„Би трябвало да си легне“, каза си Вивиан кисело. Ана имаше изтощен вид, а хората от древния народ се бяха скупчили около нея като пчели около царицата си. Това явно я оживяваше.

„Защо постоянно търси признание?“ зачуди се Вивиан. „Повече от двадесет години тя е царицата на кошера… Е, аз поне мога да си легна, когато пожелая“, допълни тя мислено. „Никой няма да забележи липсата ми!“ Обърна се и тръгна по пътеката през овощната градина. Изведнъж се закова на място. Някой или Нещо я наблюдаваше — имаше нещо тъкмо на трептящата граница, която разделяше светлината на огъня от мрака. „Сянка“, каза си тя, но фигурата не се променяше от трептенето на светлината. „Дърво…?“ Но тя познаваше всяко дърво в градината — на това място нямаше нищо! Сърцето й биеше като лудо — обучените й сетива започнаха да опипват около нея и тя почувства: „Огън… Мрак… Страстта на хищника и страха на жертвата…“

Вивиан простена от ужас. Фигурата се раздвижи. Под клоните на дърветата се видяха разклонени рога, украсени с гирлянди от есенни листа. Огънят проблясваше по животински кожи, окичени с украшения от мед и кост, и по мускулестите му крака, когато Той пристъпи напред между потъналите в сенки дървета. Главата, увенчана с корона от рога, се извърна към нея — очите му бяха дълбоко хлътнали и потънали в сянка, но излъчваха червеникава светлина. Вивиан застина с широко отворени очи. Нещо дълбоко в нея й подсказваше, че не бива да се опитва да избяга.

Някой бе забелязал уплахата й и посочи към нея. Шумната тълпа от хора занемя. Със смъртоносна грация Рогатият бог пристъпи напред. В ръцете си носеше копието, което тя бе видяла за последен път подпряно на стената до Граала. Той спря пред Вивиан. Накитите, които звънтяха докато пристъпваше, замлъкнаха.

— Страхуваш ли се от мен? — гласът му бе студен и жесток. Беше й напълно непознат.

— Да… — отвърна тя шепнешком. Острието на копието, което сочеше шията й, бавно се отпусна и се насочи към утробата й.

— Няма защо да се боиш… Засега. — Той отклони копието и, сякаш загубил внезапно интерес към нея, продължи нататък.

Последните остатъци от сила напуснаха Вивиан и тя се свлече трепереща на земята. Рогатият Бог минаваше покрай хората. Някои подминаваше; други докосваше с копието си. Вивиан видя как треперят силни мъже; една жена припадна. Но имаше и други — след като Рогатият Бог бе говорил с тях, те заставаха още по-здраво на краката си, а в очите им светеше предизвикателство. Най-сетне той се изправи пред трона на Повелителката:

— Господарке на лятото — продължи Богът, — отива си сезонът на Светлината. Предай ми властта над земята.

Огънят догаряше; сянката на Рогатия бог, увеличена до чудовищни размери, падаше върху трона й.

Жрицата го гледаше, без да трепне — бледа, но горда.

— В продължение на шест луни всичко живо ликуваше във властта на Моята светлина — благодарение на Моята власт земята даде плод.

Тя също изричаше стародавните ритуални слова, но говореше просто като жрица — докато маската на Рогатия Бог криеше много повече. Когато проговори, гласът му не звучеше жестоко, но бе неумолим:

— Житото е ожънато и децата — пораснали. Иде властта на мрака. Зимата идва, за да завладее света…

— Няма да ти отстъпя трона си…

— Аз сам ще го взема…

Ана се изправи. Не беше вече Богинята, но все още бе Велика жрица. Все още я обгръщаше вълшебството на Авалон и тя изгледаше висока колкото загадъчното създание, застанало пред нея.

— Ловецо, повелителю на мрака, нека сключим една сделка — ти и аз…

Наоколо се разнесе изненадан шепот.

— Сега в земята ми цари мир, но аз знам, че враговете й отново ще я нападнат. Предлагам ти себе си — сега, в този свещен час, когато силите ни са равни, за да бъде заченато дете, което ще я спаси от вълците, заръфали тялото й…

За миг той се взря безмълвно в нея. Сетне отметна глава и се засмя, а смехът му закънтя като гръмотевица.

— Жено, моето идване е неминуемо — като падането на листата и последния дъх на умиращия. Ти не можеш да се пазариш с мен. Вземам това, което ми даваш, но започнатото тази нощ е дописано от звездите и никой няма да го промени.

Копието му леко докосна гърдите й.

Когато огромната сянка на Ловеца се отмести, светлината на огъня освети тялото на Ана и Вивиан изпита внезапна жалост — сега виждаше колко отпуснати са пълните й някога гърди, нагърчената от ражданията кожа на корема й.

— Майко — думите излизаха с мъка от устните й, — защо правиш това? То не е част от ритуала…

Ана я погледна за миг и Вивиан си спомни отдавна произнесени думи: „Никога не давам обяснения на постъпките си…“ Сетне устните й извиха в усмивка — сякаш се присмиваше на себе си, и тя отново се обърна с лице към Рогатия бог.

— Пролет и Лято — поде тя и направи крачка към него, — Лято и Есен — живот и слънце дарявам на всеки…

Копието се отпусна и острието му се заби в земята.

— Есен и Зима, и Зима до Пролет — поде той и хората задишаха спокойно, като чуха обичайните слова — нощ и почивка правя по-леки…

— Възходът твой е моето падение — сега двамата говореха в хор, — загубиш ли — печеля без съмнение, в омраза и копнеж през вековете ни сливат нерушимите обети…

Ръцете му я обвиха и тя потъна в прегръдките му. Когато се разделиха, кожите почти се бяха смъкнали от тялото му и той стоеше пред всички като въплъщение на триумфираща мъжественост.

После Рогатият Бог вдигна на ръце Повелителката и я отнесе, а нощният въздух потръпна от гърления му смях.

Двамата сякаш се стопиха в мрака и след миг пред празния трон стоеше само копието на Бога, предизвикателно насочило острието си към небесата.

Нектан огледа уплашените лица на хората около него, прокашля се и опита да възстанови хода на ритуала:

Но какво бе искала всъщност Ана? Вивиан гледаше замислено към сенките, в които бе потънала Повелителката. Какво бе искала — и какво щеше да стане в действителност?

Наближаваше краят на годината. Страхът, който бе сковал обитателите на Авалон още по Самхаин, постепенно отпускаше жестоката си прегръдка. Времето бе ясно и меко за сезона, хората си шушукаха, че жертвоприношението на Повелителката е било прието и предсказаните нещастия — избегнати. Толкова повече, че на зимното равноденствие Ана вече бе сигурна в бременността си.

Между жриците и жреците се говореше какво ли не. Голяма част от децата се зачеваха по празненствата на Белтейн, но на Самхаин се призоваваха предците — това не бе ден, посветен на плодородието. Някои се смееха и казваха, че нищо в древното познание не забранява зачеването на дете по Самхаин, освен това, че в такъв сезон трябва да си наистина заслепена от страст или в транс, за да се съгласиш да легнеш с мъж на студената земя.

Но Вивиан се измъчваше от неясно безпокойство. Споменът от раждането на Игрейн не се бе изличил от съзнанието й, а при това сестра й беше вече на пет години. Как щеше да понесе Ана още едно раждане? Тя стигна дотам, че предложи на майка си да изхвърли плода от утробата си с помощта на билки, добре познати на жриците. Ана я обвини, че иска всичко да се върти около собствената й бременност и раждането на нейното дете, и двете се скараха по-зле, отколкото им се бе случвало от години. Оттогава Вивиан не каза и дума повече за това, което я тревожеше.

Наближаваше празникът на Брига — по това време би трябвало да се забелязват първите признаци на идващата пролет. Но вместо това връхлетяха бурите. В продължение на три дни ураганни ветрове огъваха дърветата почти до земята и облаците се носеха по бурното небе с бързината на атакуваща армия. Когато ветровете най-сетне позатихнаха, оставиха оголяла земя, изложена безпомощно на проливните дъждове.

Дъждът не спря през целия месец, посветен на Брига, и продължи през месеца на Марс — ту пороен, ту като ледена суграшица. Слънцето почти не изгряваше. Ден след ден пълзеше нагоре нивото на езерото, докато надмина обичайното за зимата и започна да достига местата, докъдето бе стигало при наводнения.

Сламените покриви бяха подгизнали. Вода се процеждаше през гредите на покрива. Дрехите не можеха да съхнат. Въздухът бе толкова влажен, че дори вътре в храма по камъните поникна мъх. През повечето време облаците бяха толкова ниски, че можеше да се вижда над тях чак до другия бряг. В редките случаи, когато времето бе ясно и виждаха света около себе си, той бе оловно сив — мътносива вода, простряла се чак до устието на Сабрина и морето. Само свещените острови и Полдънските възвишения се издигаха над мътните води, и на север, далечните Мендипски хълмове.

На Инис Уитрин монасите сигурно се чудеха дали техният Бог не е пратил втори потоп, за да изтрие грешното човечество от лицето на земята. Дори на Авалон се носеха невероятни слухове. Тъй или иначе, отдавна бе минало времето, когато Повелителката можеше да премахне плода на утробата си без опасност за себе си. Вярно бе и друго — всички слабееха и имаха болнав вид с изключение на Ана — тя просто цъфтеше и никой не бе я виждал толкова жизнена от години. Може би наистина късната бременност й бе върнала младостта.

Вивиан страдаше най-много от мъртвешкия студ на тази странна пролет. Както обикновено, към равноденствието складовете им бяха почти празни. Тази година нещата стояха по-зле, защото влагата бе унищожила част от запасите. Вивиан добросъвестно ядеше това, което й се полагаше, но краката й ръцете й си оставаха слаби като клечки. Растеше единствено коремът й, а освен това постоянно мръзнеше.

Убеждаваха я, че дойде ли Белтейн, всичко ще се оправи. Вивиан бе напълно съгласна, защото тогава се очакваше да роди. Оказа се обаче, че изпитанията им не са преминали. Времето действително се затопли, но преди слънцето да изсуши земята, ги връхлетя треската — всички страдаха от повдигане и болки в мускулите, а при старите хора болестта лесно преминаваше в белодробно възпаление и ги отнасяше в гроба.

Треската повали Нектан и той така и не се привдигна от постелята. След смъртта му друидите избраха Талиезин да ги води. Почина и старата Елен, но всички бяха потресени, когато болестта отнесе и Юлия. Разболя се малката Игрейн. Тя не допускаше до себе си друг освен сестра си, и тъкмо бе започнала да се възстановява, когато Вивиан на свой ред почувства първите симптоми.

Тя седеше близо до огъня, но не можеше да се стопли и обмисляше какви билки да свари на детето, когато вратата се отвори и влезе майка й. Дъждовни капки се стичаха по наметката и по косата й. Сега тъмните й къдрици бяха прошарени със сребристи нишки, но при Ана те по-скоро бяха украса, отколкото признак на старост. Тя изтръска водата от наметката си и я закачи да съхне. После се обърна към дъщеря си.

— Как си, детето ми?

— Боли ме главата — каза кисело Вивиан, — и дори да имаше нещо за ядене, не мисля, че бих могла да сложа и залък в уста.

Каза си, че за сметка на това пък майка й изглежда направо охранена. Отпуснатите й гърди отново се бяха налели от бременността и въпреки че коремът й бе доста издут, още не бе станала безформена като Вивиан.

— Сега да видим какъв лек да ти приготвим… — започна тя, но Вивиан поклати глава.

— Когато Игрейн беше болна, ти нямаше време за нея. Защо да обръщаш внимание на мен?

Лицето на Ана пламна от гняв, но тя отвърна спокойно:

— Тя настояваше ти да я гледаш, а по това време аз се грижех за Юлия. Богинята ми е свидетел, че всички имахме предостатъчно работа през тази ужасна пролет.

— Поне не можем да се оплачем, че не сме били предупредени. Сигурно си много доволна, че се оказа добра пророчица… — Вивиан млъкна, отвратена от собствената си злоба, но изтощението бе премахнало и последните й задръжки.

— Усещането е ужасно — сопна се майка й, — и ти би трябвало да знаеш това най-добре! Но сега си болна и не съзнаваш какво говориш.

— По-скоро ми е все едно — отвърна Вивиан. — Майко, върви си, преди и аз, и ти да сме казали неща, за които после ще съжаляваме.

Ана постоя, загледана мълчаливо в нея; след малко седна.

— Какво се случи между нас, Вивиан? И ти, и аз носим нов живот — би трябвало да споделяме радостта си, а не да се опитваме да се разкъсаме една друга.

Вивиан се изправи и започна да разтрива кръста си. Чувстваше, че не може да удържи гнева си. Беше чувала, че бременните са раздразнителни, но никой освен майка й не можеше до такава степен да я извади от равновесие.

— Да се радваме заедно ли? Аз съм ти дъщеря, а не сестра! Би трябвало да се радваш, че ще станеш баба, а не да раждаш и ти. Ти ме обвини, че ти завиждам, но не е ли по-скоро точно обратното? Веднага щом разбра, че съм бременна, направи всичко възможно да не останеш по-назад!

— Не е това причината… — започна Ана.

— Не ти вярвам!

— Аз съм Повелителка на Авалон и никой няма право да се съмнява в думите ми! Ти си просто една непокорна хлапачка, която не заслужаваше да бъде провъзгласена за жрица! — Очите на Ана потъмняха и тя на свой ред даде воля на гнева си. — Какво те кара да мислиш, че от теб ще излезе добра майка? Я се погледни! На моята възраст аз нося по-леко бременността си! Да не би да очакваш да родиш здраво дете?

— Нямаш право да говориш така! Нямаш право! — закрещя Вивиан, защото за първи път някой облече в думи дълбоко скрития й страх. — Нима искаш да ме прокълнеш сега, когато раждането на детето ми предстои? А може вече и да си го направила! Не ти ли бе достатъчно, че смучеш грижите и енергията на всички около теб? Искаш да вземеш жизнената сила на моето дете, за да оживее твоето!

— Как можеш да говориш така? Та ти си луда… Как бих могла да направя такова нещо?

— Нали ти си Повелителката — откъде да знам какви тайни магии познаваш? От мига, когато ти зачена, аз залинях. Ти се отдаде на Рогатия бог. Каква власт дарява той на тази, която носи семето му в утробата си?

— Обвиняваш ме, че съм погазила обета си? — лицето на Ана бе бяло като платно.

— О, не се и съмнявам, че подбудите ти са били благородни! Готова си да пожертваш всичко и всекиго за това, което съгласно твоята представа е волята на боговете! Но имай предвид, че аз няма да допусна да навредиш на мен — или на детето ми!

Яростта бе прогонила болките и неразположението й. Ана говореше нещо, но Вивиан не я чуваше. Трепереща от гняв, тя грабна наметалото си и захлопна вратата зад себе си.

Веднъж вече беше бягала от Авалон, но сега той действително се бе превърнал в остров. Вивиан се качи в първата лодка, която намери, и с помощта на дългия прът, оставен в нея, се оттласна от брега. Бременността я правеше несръчна и тя с удивление установи колко й е трудно да пази равновесие в лодката. Трудно й бе да забива и пръта в тинята, но тя упорстваше. Често се бе грижила за хората от селото на Херон — сигурно нямаше да й откажат подслон.

Точно сега не валеше, но над тресавищата тежеше влажна мъгла. Вятърът също бе влажен и студен. Потта изстиваше по челото й и скоро болката в гърба стана непоносима. Постепенно яростта й утихна и бе заместена първо от нетърпение да стигне по-скоро другия бряг, а после — от страх. Щяха ли мъглите да се подчинят на зова й?

Тя се изправи бавно и много внимателно — тук водата бе много дълбока, затова бе почнала да гребе. Трудно бе да се освободи от мисълта за детето, което носеше, и от гнева към майка си, но все пак Вивиан успя. Отпусна ръце надолу и от устните й излетя Словото на Силата.

Светът около нея се завъртя и тя падна. Лодката се залюля отчаяно и загреба вода, но не се преобърна. Вивиан веднага долови разликата — въздухът бе станал по-тежък и вятърът носеше тежкия мирис на тиня. Още преди да успее да се изправи, болка преряза корема й — кратка, но силна. Тя се вкопчи в борда на лодката и се преви одве, докато болката премина. Но щом се изправи, болката се повтори. След малко коремът я сви за трети път и тя изтръпна от страх. Не беше възможно да ражда, очакваше бебето чак след месец!

Бебетата не се раждаха току-така. Чувала беше, че първото раждане обикновено е и по-продължително. В далечината се виждаха няколко дървета, скупчени едно до друго. Вивиан загреба към тях, като постоянно спираше, за да изчака преминаването на болките. Най-сетне се добра до брега и си каза, че поне няма да роди насред езерото. Присвиваше я все по-начесто и тя едва сега предположи, че болката в гърба, която бе отдала на болестта, е била признак, че раждането започва.

Припомни си колко бързо раждаха жените от селата сред тресавищата и колко много приличаше на тях тя самата. Колко й се искаше да бе стигнала до някоя от техните колиби! Бе успяла да си навреди много повече, отколкото би могла да й навреди майка й, и собствената й глупава припряност можеше да й струва живота — или живота на детето й!

„Никога — мислеше тя, докато се превиваше от болки — никога вече няма да допусна гневът да влияе на постъпките ми.“ По краката й се стичаше нещо топло.

Вивиан успя да слезе на разкаляния бряг. Наоколо нямаше сухо място. Стигна до дърветата, но й беше ясно, че няма да може да върви по-нататък. Прислони се до един голям бъзов храст, разстла наметалото си и се сви под надвисналите клони.

И там, в часовете между пладне и залез слънце, се роди детето на Вортимер. Беше момиченце — толкова мъничко и крехко, че изглеждаше невероятно, че ще оживее, но бе съвършено оформено, с коса, тъмна като нейната. Когато усети хладния полъх на вятъра, бебето изплака тъничко като новородено котенце. Вивиан превърза пъпната връв с конец, който измъкна от роклята си, и го преряза с малкия си сърповиден нож. Намери сили да постави бебето на гърдите си и да го увие с роклята си. После придърпа наметалото върху себе си и новородената си дъщеря. За повече не й стигнаха силите.

Тя потъна в съня на изтощението и спа дълбоко под закрилата на бъзовия храст, докато на зазоряване един ловец от наколното селище я откри и отведе заедно с малката в своята колиба.