"Повелителката на Авалон" - читать интересную книгу автора (Брадли Марион Зимър)

4.

През зимата на втората година, откак Гауен бе на Авалон, на хълма вилня пожар. Никой не разбра със сигурност откъде тръгна огънят. Ейлунед се кълнеше, че предната вечер някое от момичетата е заровило по-небрежно жаравата в огнището на Голямата зала. Но в залата не нощуваше никой, и когато жриците се разбудиха от светлината, цялата сграда беше вече потънала в пламъци. Острият зимен вятър раздуха огъня и го прехвърли върху сламения покрив на Дома на девиците.

Оттам огънят плъзна надолу по хълма, към жилищата на друидите. Гауен се събуди от кашлицата на стария Бранос. Първо си помисли, че тази нощ старецът е по-зле от обикновено, но когато се разбуди напълно, долови миризмата на дим и сам започна да кашля. Скочи от леглото и отиде тичешком към вратата.

Тъмни фигури се щураха насам-натам на фона на пламъците и викаха нещо. Горещ полъх повдигна косата от челото му — вятърът се беше обърнал. Искри падаха, съскайки, върху заскрежената трева.

— Бранос! — завика Гауен. — Ставай! Пожар!

Гауен не притежаваше нищо, което би му липсвало, освен наметката си от овча кожа. Той я наметна с една ръка, а с другата задърпа стареца, за да се изправи.

— Хайде — сложи си обувките… — той нахлузи обувките на краката на Бранос и наметна нощната роба върху слабите старчески рамене. Старият бард се ИЗправи, олюлявайки се, но се възпротиви на опитите на Гауен да го завлече към вратата.

— Арфата ми… — момчето едва разбра неясното му мънкане.

— Но ти никога не свириш на нея — поде Гауен и се задави от кашлица. Огънят трябва да бе достигнал и до покрива на тяхната колиба, защото помещението бързо се пълнеше с дим.

— Тръгвай! — каза задъхано Гауен, тласкайки стария човек към вратата. — Аз ще ти я донеса!

На вратата се появи човешка фигура; някой грабна Бранос за ръката и го издърпа навън. Чуха се викове. Но Гауен вече се беше върнал назад. Внезапно пред краката му потече огнен ручей. Подхранваше го въздушното течение от отворената врата. Той се опита да се добере до ъгъла, където под купчина кожи стоеше изправена арфата, но отскочи пред един същински взрив от искри, който сякаш изригна от пода. Скочи отново напред, разпъждайки с ръка парчетата от горящия сламен покрив като мухи.

Арфата бе голяма почти колкото него. Беше и тежка, но Гауен изпита невероятен прилив на сили и успя да я издърпа обратно през пламъците, които вече бушуваха наоколо. В последния възможен момент я изтика пред себе си и сам изскочи от вратата на колибата.

— Глупаво момче — чу се викът на Ейлунед. Лицето й бе оцапано със сажди, косите й — разпилени и рошави. — Не помисли ли какво би станало с Кайлеан, ако ти беше останал в пламъците?

Гауен усети как босите му крака мръзнат от досега със студената земи, макар че по челото му още се стичаше пот от горещината на пожара. Той направо зяпна Ейлунед. Гневните й думи го изненадаха. Но после видя ужаса, изписан в очите й, и разбра, че с тези обвинения тя просто прикрива преживения страх. „Колко ли от нещата, които ме дразнят у хората, са такива — просто защита, като бодлите на таралежа?“ мина му внезапно през ума. „Трябва да мисля за Ейлунед като за таралеж. Когато ме навиква, не бива да забравям какво плахо малко животинче е таралежът всъщност.“

Някои от друидите се опитваха да мокрят частите от сламените покриви, до които пламъците още не бяха стигнали, с вода от Свещения извор. Но не достигаха кофи, и вече почти всички обитатели на Авалон се бяха насъбрали наоколо и просто наблюдаваха пожара. Скелетът на Голямата зала се очертаваше огнен на нощния небосвод. През покрива на Дома на девиците се издигаха пламъци и ближеха небето. Пламтеше вече и залата на друидите, както и някои от по-малките постройки. Бяха успели да пуснат животните вън от оборите и те блееха и мучаха тревожно. Може би все пак поне оборите щяха да оцелеят, защото бяха по-далеч от жилищата.

Наоколо жените хлипаха или седяха мълчаливо и се взираха като зашеметени в огъня.

— Как ще живеем занапред? — чуваше се шепот. — Къде ще отидем?

Бранос също бе седнал наблизо и плачеше, обвил арфата със съсухрените си ръце.

Защо ли наистина бе рискувал живота си, за да спаси арфата, почуди се Гауен. И най-вече, предвид размерите й, как успя да го стори? Отговорът се появи незнайно откъде в съзнанието му: „Винаги ще намираш сили да сториш това, което трябва да бъде сторено…“

Бранос вдигна глава. Очите му проблясваха на светлината на огъня.

— Ела — изскърца гласът на стареца. Момчето се изправи, обърна гръб на Ейлунед и отиде при Бранос. Старият бард пое ръката му, сетне я постави на рамката на арфата.

— Твоя е… Ти я спаси. Тя е твоя…

Гауен преглътна с усилие. Огнени отблясъци играеха по позлатените резби на полираното дърво и върху бронзовите струни. Шумът на човешките гласове наоколо сякаш затихна, превърна се в неясен шум, подобен на шума на пламъците. Гауен протегна внимателно ръка и докосна една от проблясващите струни. Чу се чист, сладък звук.

Нямаше намерение да дръпне струната силно, но всички наоколо чуха нейния звън и той сякаш не спираше да звучи. Застаналите по-близо се обърнаха към него. Други, забелязали, че нещо е привлякло вниманието им, също пристъпиха към мястото, където бе Гауен. Той заоглежда хората около себе си един подир друг — видя как сладкият звън на арфата поне за миг бе отклонил вниманието им от страха и отчаянието, които ги бяха обзели. Едва сега забеляза сред тъмните фигури и Кайлеан, увита в някакъв шал. Дълбоки бръчки се бяха врязали в лицето й, осветено от пламъците, сгърчено от мъка. За първи път му се видя наистина стара. Веднъж тя му бе разказала за майка му и баща му, загинали и двамата на кладата. За това ли си мислеше сега? Очите му се насълзиха — жалеше себе си, защото така и не бе опознал тези, които бе загубил, и Кайлеан, защото бе познавала майка му и я бе загубила.

А сега губеха всичко — за втори път.

Най-сетне звънът на арфата заглъхна. Очите на Кайлеан срещнаха изпълнения с мъка поглед на Гауен. Тя се понамръщи, като че ли се чудеше как се е озовал тук. По-късно, винаги когато си спомняше този миг, единствения начин, по който можеше да опише израза й, беше „удивление“. Още докато я гледаше, тя се поизправи и видимо си възвърна достолепието на Повелителка на Авалон.

— Лейди — очевидно Ейлунед говореше от името на всички останали, — какво ще стане с нас? Ще трябва ли да се върнем в Горския храм?

Кайлеан се озърна. Друидите също бяха вперили очи в нея, с очакване я гледаше дори Куномаглос, водачът им, който бе дошъл на Авалон с надеждата, че тук ще може да води тих и съзерцателен живот — затова ставаше все по-раздразнителен с увеличаването на броя на заселниците.

— Както винаги разполагате с право на избор. Какво искате вие самите? — тонът на Повелителката беше хладен.

Лицето на Ейлунед се сгърчи и за първи път Гауен намери в себе и сили да я пожали.

— Кажи ни! — изхлипа тя.

— Мога да ви кажа само това, което аз възнамерявам да сторя — каза Кайлеан, но този път по-меко. — Дала съм клетва да създам център на древната мъдрост на този свещен хълм. Огънят може да унищожи само това, което е видимо за човешкото око, което е създадено с човешки ръце. Авалон е недосегаем в сърцата ни… — тя отново погледна към Гауен. — Така, както духът се издига триумфиращ над плътта, горяща на кладата, и истинският Авалон не може да бъде задържан в зримия свят на хората. — Кайлеан отново помълча. Думите й като че ли изненадваха нея самата не по-малко от слушателите й. — Нека всеки от вас се вслуша в гласа на сърцето си. Но аз ще остана тук и ще служа на Богинята на този свещен хълм.

Гауен местеше поглед от Кайлеан към околните и обратно към нея. Видя как отпуснатите фигури се стегнаха, видя нова светлина в помътнелите от мъка очи на хората. Сега очите на Кайлеан отново срещнаха неговите и той се изправи, сякаш жрицата го бе призовала на глас.

— Аз оставам — каза Гауен.

— Аз също — разнесе се глас зад него.

Гауен трепна. Зад него се бе изправила Сианна. Очевидно бе наследила способността на майка си да се движи безшумно. Сега се обаждаха нови и нови гласове — обещаваха да започнат да градят отново поселището. Гауен хвана ръката на Сианна и здраво я стисна.

Зимата не бе най-подходящият сезон за строителство. Гауен дъхна към премръзналите си пръсти, за да ги стопли. После се пресегна от покрива на новия Дом на девиците към конопеното въже, което му подаваше Сианна, и започна да връзва следващия наръч слама към дървената рамка. Сианна трепереше. Бузите й, обикновено розови, сега бяха поморавели от студ. Тя му бе разправяла, че в страната на феите времето е или свежо и прохладно като през есента, или меко и топло като през пролетта. Сигурно сама се чудеше на решението си да заживее в света на смъртните.

Но не се бе оплакала ни веднъж. Гауен също нямаше намерение да хленчи. През ум не му минаваше да съжали дори за това, че като по-лек бе избран той да поставя сламата на покрива — изложен на всеки леден повей. Усмихна се на Сианна, докато един от друидите повдигна нова връзка слама. След това се наведе встрани, прикрепи добре сламата, и пое ново въже от Сианна, за да я привърже. Поне новата сграда нямаше да е толкова голяма като предишната. Някои от жриците се бяха приютили при Ходещия по водата и близките му, но други се бяха върнали при семействата си.

По-възрастните друиди и децата живееха в мъничката, подобна на пчелен кошер църква на отец Йосиф. Някои от мъжете също си бяха заминали. Дори първият друид, Куномаглос, бе потеглил да дири друг отшелнически скит из хълмовете. Една сграда за мъжете и една за жените щяха да са достатъчни, за да им осигурят подслон до лятото. Поне хамбарите и оборите не бяха много пострадали.

Според Гауен това означаваше, че Кайлеан запазва върховната власт. Поне никой от Вернеметон не бе дошъл, за да я оспори. Ако Върховната жрица бе разочарована от тези, които ги напуснаха, тя никога не се издаде. Гауен си мислеше, че Кайлеан приема това като необходимо пресяване на плявата — тези, които останаха, бяха най-силните. Кажи-речи, същото се бе случило и в света отвъд долината на Авалон — Гауен научи, че император Траян останал победител в гражданската война и сега се бил заел да въвежда порядък в своята империя.

Вятърът се усилваше. Гауен потръпна и кръстоса ръце, криейки премръзналите си длани под мишниците.

— Слез долу — повика го Сианна — и ме остави да връзвам аз. По-лека съм от теб.

Гауен поклати глава и поде:

— Аз съм по-силен… — но млъкна, защото забеляза яростния й поглед. Гневът промени още веднъж цвета на страните й.

— Остави я да връзва — каза някой наблизо. Гауен примигна. Едва сега видя, че Кайлеан стои до тях.

— Не мога! — възкликна той. — Тук е прекалено студено!

— Тя сама избра да живее с нас, и бих изневерила на дълга си, ако й пестях несгодите — каза мрачно жрицата.

Сианна гледаше ту единия, ту другия. В очите й проблясваше огънче — не можеше да реши на Кайлеан ли да се разсърди за суровите думи, или пък на Гауен, задето си бе присвоил ролята на неин защитник. После внезапно се пресегна, хвана го за глезена и дръпна с все сила. Гауен извика от изненада и се хлъзна по покрива. За миг стигна до непокритата част, където вече нямаше за какво да се залови, и се строполи в краката на Кайлеан.

Сианна веднага отскочи и се изкатери с бързината на катеричка на покрива. Гауен я изгледа гневно, но не можа да устои на смеха й. Поклати глава и се зае да събира парчета въже. Кайлеан си тръгна, все още понамръщена.

Тази вечер, докато седеше и слушаше как Бранос и отец Йосиф спорят и защитават всеки своята теория за музиката, Гауен изведнъж осъзна, че никога не е бил толкова щастлив. Вече се бе позатоплил и бе заситил глада си с овесена каша. Сгушен в завивките, той не можеше напълно да разбере спора на старците, но постоянната смяна на звучни песнопения и мелодичен звън на арфа изпълваше душата му.

Зимата отмина, след нея отмина и лятото. Изгорелите сгради бяха подменени с нови, по-хубави, и жриците вече започваха да говорят за каменен градеж. Първите несигурни опити на Гауен да свири на арфа постепенно се превръщаха в умение и увереност. Но той продължаваше да пее и с отец Йосиф и християните — звънливото му момчешко сопрано се издигаше високо над по-плътните мъжки гласове.

Сезоните се сменяха и Гауен чувстваше как някогашната несигурност, която бе долавял у Кайлеан, постепенно изчезва. Вече не очакваше от нея да замени майка му, пък и колкото по-едър и по-висок ставаше, толкова по-малка нужда изпитваше от това. Все още не бе убеден, че знае какво мисли тя за него, но колкото повече укрепваше новата общност на Авалон, толкова повече новодошли имаше, и Кайлеан бе прекалено заета да ги обучава, за да може да му отделя много време.

Когато поотраснаха, момчетата и момичетата, поверени на друидите от Тор, започнаха да учат поотделно. Все пак, понякога ги събираха, защото имаше неща, които и едните, и другите трябваше да научат. Срещаха се и за празниците. Така минаха цели седем години.

— Знам, че всеки от вас може да назове седемте острова на Авалон, но можете ли да ми кажете защо всеки от тях е свещен?

Доловил въпросителния тон в думите на Кайлеан, Гауен попримигна и се изправи. Лятото беше в разгара си. Земята тънеше в сънлив покой. По това време жителите на Авалон почти не се прибираха между четири стени. Затова и Повелителката бе събрала учениците си под един клонест дъб близо до езерния бряг. Гауен се чудеше за какво им бе всичко това — нали тези неща бяха първите, на които ги научиха още като малки деца? Защо й бе на Върховната жрица отново да ги занимава с тях?

След краткотрайната изненада, която ги накара да замъчат, Дика вдигна ръка. От слабичко, устато хлапе тя се бе превърнала в стройно младо момиче. Острите черти на лицето й напомняха на лисичка, а огненочервената коса увенчаваше челото й като ореол. Езикът й все още жилеше, но в момента очевидно се стараеше да бъде примерна.

— Първият остров е Инис Уитрин — Стъкленият остров, където се издига Свещеният Тор — произнесе тя чинно.

— А защо е наречен тъй? — поде отново Кайлеан.

— Защото… Разправят, че в очите на обитателите на Другия свят сияе, както свети лъч светлина през римско стъкло.

Дали наистина беше така? Собствените проучвания на Гауен бяха достигнали до нивото на вътрешно странстване — което бе нещо като сън наяве — но още не му бе позволено да се опита да отдели духа от тялото си и да погледне осезаемия свят с душевното си зрение.

— Много добре — казваше Кайлеан. — А следващият?

Погледът й се спря на една от по-новите — тъмнокосо момиче от Думнония, казваше се Бреаса.

— Вторият е островът на Брига — макар и нисък, той се извисява в духовното ни зрение, защото там ни се явява Богинята в образа си на майка на новороденото слънце.

Момичето се бе изчервило, но отговори ясно и без колебание.

Гауен се изкашля.

— Третият е Островът на Крилатия Бог — близо до обиталищата на хората от Блатистите земи. Водните птици са посветени нему, затова не могат да бъдат избивани близо до неговото светилище. В отплата те никога не цапат покрива му.

Беше ходил там няколко пъти с Кралицата на феите и се бе убедил, че е така. Тази мисъл го накара да се обърне и да погледне Сианна, която седеше най-отзад — винаги избираше такова място, когато ги обучаваше Върховната жрица. Погледът на Кайлеан омекна, докато изслушваше отговора му, но като го забеляза накъде гледа, жрицата се намръщи.

— Четвъртият? — попита тя рязко.

Туарим беше набито тъмнокосо момче, прието за ученик от друидите едва миналата година. Очевидно си бе поставил за цел винаги и във всичко да подражава на Гауен. Сега отговори:

— Четвъртият е островът сред тресавищата, който предпазва Авалон от злите сили.

— Пети е островът край брега — там има друго поселище на хората от блатистите земи — този път говореше Амбиос. Той бе навършил седемнадесет години и му предстоеше да бъде посветен за друид. Държеше се настрана от по-малките. Очевидно бе решил, че е време да покаже превъзходството си. Той продължи: — На този остров има свещен извор, който извира изпод огромен дъб — всяка година на клоните на дъба се закачат дарове за боговете.

Гауен погледна още веднъж към Сианна. Чудеше се защо тя не проговаря, след като знаеше всички тези неща още от времето, когато едва е можела да говори. Каза си, като я гледаше как е свела очи и сключила скромно ръце в скута си, че може би тъкмо затова си мълчи. Сигурно бе решила, че няма да бъде честно да се изтъква. Лек ветрец разлюля клоните на дъба. Слънчева светлина се процеждаше през листата и проблясваше върху светлите къдрици на момичето.

„Не съм виждал как островът излъчва светлина — каза си Гауен — но сега виждам как светлината извира от теб…“ В този момент приемаше красотата на Сианна като нещо неземно — почти не можеше да направи връзка с обикновеното, земно момиче, с което бе играл и нерядко бе дразнил през годините, преди тя да съзрее и да й бъде забранено да остава насаме с мъж. Красотата й бе факт, който не се нуждаеше от допълнителна украса — като грацията на жеравите, които излитаха призори над езерото. Гауен почти не чу думите на Дика, която отговаряше на следващия въпрос:

— Шестият остров е домът на дивия бог на хълмистите земи — този, когото римляните наричат Пан. Той довежда хората до екстаз, но и до полуда — също като силното вино, което се прави от плода на лозите, растящи на този остров.

— На седмия остров има висок хълм — отново говореше Амбиос — той е едновременно наблюдателница и вход към Авалон. Там живее Ходещия по водата. Както той, така и предците му винаги са управлявали баржите на жреците на Тор.

— Правилно — каза Кайлеан. — Тези, които скоро сами ще станат друиди, трябва да знаят, че друидите не са първите жреци, дошли на Тор, за да търсят висшата мъдрост.

Тя погледна строго Амбиос, сетне и Гауен, който отвърна спокойно на погледа й. Трябваше да минат още две години, преди да дойде мигът, когато щеше да се реши дали да бъде посветен за друид. Той продължаваше да се дразни от предположенията, че тъй или иначе ще избере точно това поприще. На арфа свиреше вече толкова добре, че по всяко време можеше да отиде като бард в някоя от британските благородни фамилии, които приемаха първенството на Рим, но все още ценяха старите обичаи. Би могъл да отиде и при другия си дядо — и да се позове на римската кръв, която също течеше в жилите му. Досега дори не бе виждал истински римски град. Разправяха, че били мръсни и шумни. Носеха се слухове, че след дългогодишния мир племената от север отново са се разбунтували. В дни като този, когато сънливият покой на Авалон почваше да му тежи, дори мисълта за война изглеждаше по-скоро привлекателна.

— Стъкленият остров, остров Бригантия, Островът на Крилете, Островът сред тресавищата, Островът на Дъба, Островът на Пан и Стражевия хълм. Други народи са ги наричали по други начини, но това е тяхната СЪЩНОСТ — така са учили мъдреците, дошли някога през морето от Потъналите земи. А защо тъкмо тези, а не други острови са били провъзгласени за свещени — сами виждате, че те нито се издигат най-високо, нито са най-внушителни на вид?

Младите хора я загледаха озадачено. Никой не проговаряше. През ум не бе им минавало да си зададат този въпрос.

В мига, в който Кайлеан отваряше уста, за да отговори, гласът на Сианна се разнесе изпод ниско сведените клони на дървото.

— Аз знам…

Кайлеан повдигна вежди, но Сианна, която вече бе излязла напред — почти досами водата, очевидно не съзнаваше, че се набърква в древните мистерии. Може би за нея те просто не бяха мистерии.

— Всъщност отговорът е много прост, стига човек да знае как да гледа — тя вдигна един камък с триъгълна форма и го постави на меката земя. — Ето, това е Инис Уитрин, а това тук — тя взе по-малък, кръгъл камък и го постави малко по-долу от първия — е островът на Богинята. Тук са Островът на Крилете и Островът на Дъба — Сианна постави един по-голям и един по-малък камък така, че заедно с първите два образуваха малко поизкривен правоъгълник, — а ето и Островът на Пан и Островът сред тресавищата — един съвсем мъничък камък и един друг, заострен, заеха местата си вляво над Острова на Крилете — ето и Дверите на Авалон — и постави един по-голям камък ще по-наляво.

Забравили за присъствието на Кайлеан, момчетата и момичетата се струпаха около Сианна. Гауен се съгласи, че разположението на островите може би наистина е такова, погледнато отгоре, но какво от това?

— Нима не виждаш? — Сианна сви вежди. — Припомни си нощите, когато старият Райс ти показваше звездите.

Гауен се захили, защото си спомни как държаха момичетата от едната страна на хълма, а момчетата — от другата.

— Но това е Мечката! — възкликна изведнъж Дика. — Хълмовете са подредени също като звездите в Голямата мечка!

Другите закимаха, защото също бяха забелязали приликата. Най-сетне се обърнаха отново към Кайлеан.

— Но какво означава това? — попита Амбиос.

— Значи все пак почувствахте нужда от познание? — отбеляза саркастично Кайлеан.

Сианна се изчерви — беше доловила укора, без да разбере с какво го е заслужила. Гауен почувства прилив на гняв и желание да я защити по някакъв начин.

— Опашката на Голямата мечка сочи към нейния Пазител — най-ярката звезда на северното небе. Тази звезда е нашият Тор в самия небесен център. Това са виждали Древните, когато разучавали небесата, и градили на земята светилища, та да не забравяме да почитаме Висшата сила, която ни закриля.

Гауен усещаше ясно погледа й, вперен в него, но не отклони очи от тресавището. Внезапно му стана студено.

Когато Великата жрица ги освободи, той се позабави и се спря да чака в сянката на върбите. Надяваше се да може да поговори със Сианна.

— Друг път не се осмелявай да вземаш предаването на познанието в свои ръце! — гласът на Кайлеан беше рязък. Гауен надникна през листата. Сианна, очевидно объркана, бе вдигнала лице към по-възрастната жена.

— Но нали ти ни питаше…

— Използвах въпросите, за да насоча мислите им към небесните мистерии, а не за да ги представя като детска игра!

— Ти питаше. Аз отговорих — промърмори Сианна, вперила очи в земята. — Защо ти е да ме обучаваш тук, след като не оценяваш това, което знам?

— Още като дете, когато те приехме тук, ти знаеше повече от мъдростите на Древните, отколкото знаят сега тези, които ще бъдат посветени. Би могла да бъдеш много повече… — Кайлеан се прекъсна, като че ли се бе изпуснала да каже нещо, което не трябваше да казва. — Длъжна съм да те уча на това, което не знаеш! — сопна се тя, обърна се и си тръгна, без да погледне назад.

Когато жрицата бе вече изчезнала, Гауен се измъкна от скривалището си и обви с ръка раменете на момичето, което плачеше беззвучно. Изпитваше гняв и жал, но не можеше да не се вълнува от мекотата на тялото й, от нежния аромат, който се излъчваше от косите й.

— Защо? — изхлипа Сианна, когато успя да проговори. — Защо Кайлеан не ме обича? Ако пък не иска да живея на Авалон, защо не ме пусне да си вървя?

— Аз искам да си тук! — избухна той яростно. — Не обръщай внимание на Кайлеан — тя има много грижи, и затова понякога се държи по-грубо, отколкото би желала. Просто я избягвай.

— Опитвам, но островът е малък и не мога постоянно да се измъквам. — Сианна въздъхна и го потупа по ръката. — Благодаря ти. Ако не можех да разчитам на твоето приятелство, отдавна щях да съм избягала, независимо от това, което би казала майка ми!

— След година-две ще положиш жречески обет — каза весело Гауен. — Тогава Кайлеан ще трябва да се отнася към теб с уважение, ще не ще.

— А пък ти ще си преминал първата степен на обучението си за друид… — за миг тя задържа ръката си в неговата. Ръката й беше хладна, когато той я взе в своята, но сега ръцете и на двамата горяха. Внезапно Гауен се сети за другото посвещаване, което съпровождаше съзряването. Видя, че бузите й са пламнали, и предположи, че и тя мисли за същото. В същия момент Сианна рязко ИЗДЪРПА ръката си.

Но тази нощ, докато обмисляше всичко, което му се случи през деня преди да заспи, Гауен си каза, че между тях има нещо повече от приятелство. Беше убеден, че в случилото се днес се криеше някакво обещание.

Измина още една година и една зима. Зимата беше толкова влажна, че цялата долина на Авалон се бе превърнала в кално море. Водите се плискаха под подовете на наколните жилища на Хората от тресавищата. Гауен, който тъкмо слизаше по хълма, за да навести отец Йосиф, с мъка ПОДТИСНА една ругатня, докато се пързаляше по калта и рискуваше всеки момент да падне. Откак гласът му се измени, той не пееше толкова често на християнските литургии, но отец Йосиф, който бе пътувал много на младини, познаваше не само еврейските музикални традиции, но и теориите на гръцките философи, затова той и момчето с удоволствие се бяха заели да ги сравняват с това, което знаеха от друидската премъдрост. Но когато Гауен стигна до малката църква, отец Йосиф не беше там.

— Моли се в колибата си — чертите на брат Павел бяха изопнати от неодобрение. — Бог му е пратил треска за изпитание на плътта, но с молитви и пост той ще се пречисти.

— Мога ли да го видя? — попита Гауен. Внезапна тревога стегна гърлото му.

— Той няма нужда от помощта на един неверник — отбеляза монахът. — Иди при него като негов син во Христе, тогава ще си добре дошъл.

Гауен поклати глава. След като самият отец Йосиф нито веднъж не бе настоял той да приеме Христа, трудно би приел убежденията на брат Павел.

— Предполагам, че не би му предал, че един „неверник“ го благославя, но се надявам да проявиш достатъчно човечност и да му кажеш, че го обичам и че ми е мъчно, че е болен.

След тежката зима всички обитатели на Авалон бяха отслабнали, но като изключим пълния глад, нищо не можеше да спре едно момче на възрастта Гауен да расте. Така си мислеше Кайлеан, докато го наблюдаваше на празненствата по случай настъпването на пролетта. Той беше навършил вече седемнадесет години — бе висок, като всички от рода на майка му. Но косата му, след дългото отсъствие на слънцето тази зима, бе потъмняла и сега бе тъмнокестенява, досущ като на римлянин. Челюстта му се бе развила и сега вече зъбите му не изглеждаха несъразмерно големи. Смелата линия на носа и издадената брадичка вече очертаваха характерен орлов профил.

На ръст и тяло Гауен вече бе мъж, при това красив мъж, макар че явно още не можеше да го осъзнае. Често свиреше на арфа на празненствата. Дългите му пръсти се плъзгаха ловко по струните и изтръгваха от тях прекрасни звуци. Но погледът му все още издаваше, че е нащрек, сякаш постоянно се БОЕШЕ да не сбърка нещо.

„Дали това е просто присъщо на възрастта му — мислеше Кайлеан — или аз съм направила грешката да изисквам прекалено много от него?“

После го повика при себе си.

— Пораснал си — поде тя. Неочаквано се почувства неловко, срещайки ясния поглед. — Умението ти да свириш на арфа е забележително. Продължаваш ли да учиш музика и при отец Йосиф?

Гауен поклати глава.

— Той се разболя малко след средата на зимата. Слизах няколко пъти при християните, но те не ме пускат да вляза да го видя. Казват, че вече не ставал от леглото!

— Няма да се осмелят да не пуснат мен! — възкликна Кайлеан. — Веднага тръгвам да го видя, и ти също ще дойдеш.

— Защо не си ми казал, че отец Йосиф е болен? — попита Кайлеан, докато двамата слизаха надолу по хълма.

— Ти си винаги толкова заета… — той спря, защото видя израза на лицето й. — Освен това мислех, че някой може да ти е казал.

Кайлеан въздъхна.

— Прости ми — не беше редно да си изкарвам тревогите на теб. Нито пък да те виня, че ми казваш истината… — продължи тя. — Понякога ми се струва, че няма нито един миг през деня, в който някой да не ме дърпа нанякъде за нещо. Надявам се все пак винаги да намирам време за тези, които действително са в нужда. Знам, че мина много време, откак разговаряхме за последен път. Ето че скоро ще положиш обет и да бъдеш приет в братството на друидите. Как лети времето!

Минаха покрай кръглата хижа, която бе построена за жриците — пазителки на Извора на Кръвта и на градините наоколо. Продължиха по пътя, построен от християните. Параклисът, построен от тях, бе със сламен покрив като останалите постройки, но с втори конусовиден слой слама над първия, така че изглеждаше двуетажна. Тя се извисяваше сред построените наоколо колиби на братята като квачка сред пиленца. Един от по-младите монаси метеше листата, навяни върху пътеката от снощния вятър. Той вдигна очи, забеляза ги и забърза към тях, за да ги посрещне.

— Донесла съм консервирани плодове и сладкиши за отец Йосиф — Кайлеан посочи кошницата, която носеше. — Ще ме отведеш ли при него?

— На отец Павел няма да му се понрави… — започна младият мъж, посмръщи се и поклати глава. — Няма значение. Може би пък вашите лакомства ще събудят апетита на отец Йосиф. Отдавна не можем да го накараме да яде от нашата проста храна. Ще заслужиш дълбоката ни благодарност, ако успееш да го накараш да хапне нещо, но те предупреждавам, че от празника Рождество Христово насам не е хапвал повече, отколкото яде едно врабче.

Той ги поведе към една от кръглите хижи, не по-голяма от останалите. Отличаваше се единствено по оградената с бели камъни пътечка към входа. Монахът отметна кожената завеса, която заместваше вратата.

— Отче, тук е Повелителката на Авалон. Иска да те види. Ще я приемеш ли?

Кайлеан примигна — опитваше се да приспособи зрението си към мрака вътре след сиянието на пролетния ден. Отец Йосиф лежеше на нисък одър. До него мъждукаше догаряща факла.

Младият монах постави възглавница зад гърба на стария човек и му помогна да се изправи. После донесе малко трикрако столче за Кайлеан.

— Стари приятелю! — промълви тя. — Какво става с теб?

Чу се слаб звук, който можеше да бъде и смях.

— Тъкмо ти, Повелителко, би трябвало да можеш да прецениш най-добре! — Отец Йосиф прочете в очите й думите, които тя не се решаваше да произнесе, и се усмихна. — Нали на посветените е дадено да знаят кога изтича отреденото им време? Моят час е близо и аз съм доволен. Скоро ще видя отново Учителя… — той помълча, взрян в себе си, усмихвайки се на това, което бе видимо само за него.

След това въздъхна и отново обърна очи към Кайлеан.

— Но нашите разговори ще ми липсват. Защото, освен ако един старец на смъртно легло не успее да те убеди да приемеш Христа, няма да се срещнем отново преди края на мирозданието.

— Ти също ще ми липсваш — отвърна Кайлеан, примигвайки, за да спре напиращите сълзи. — Може би в друго време, в друг живот ще последвам пътя ти. Но в този живот съм се обрекла веднъж завинаги.

— Вярно е, че никой на тази земя не познава житейския си път, докато не стигне края му… — прошепна отец Йосиф. — Когато животът ми се промени изцяло, бях горе-долу на твоите години… Ще се радвам, ако изслушаш моя разказ, стига да искаш.

Кайлеан се усмихна и взе протегнатата му ръка в своята. Толкова крехка беше тази старческа ръка, че почти пропускаше светлината през себе си. Ейлунед и Рианон я чакаха, за да обсъдят заедно кои момичета да бъдат приети в тяхната общност. Нищо, щяха да почакат. Винаги имаше какво да се научи от думите на човек, комуто предстоеше да се изправи пред Вечната светлина, а на отец Йосиф не му оставаше много време.

— Бях търговец в Юдея, в един град, наречен Ариматея, в източния край на империята. Моите кораби стигаха до най-далечните пристанища, дори до Думнония, откъдето товареха калай. Натрупах голямо богатство. — Гласът му зазвуча по-силно. — В онези дни ме интересуваше единствено как да увелича приходите си. Живеех ден за ден, и ако в сънищата ми ме е спохождал споменът за земята, потънала в морските вълни, и ме е измъчвал копнеж по изгубеното познание, всичко това изчезваше с настъпването на деня. Събирах най-добрите във всеки занаят, най-известните личности по нашите земи, около трапезата си. Затова, когато започна да се говори за новия проповедник от Галилея, когото хората наричаха Йешуа, незабавно го поканих у дома.

— Знаеше ли, че и той е един от Синовете на Светлината? — попита Кайлеан. Божественото начало постоянно говори на хората — с гласовете на дърветата и хълмовете, в мълчанието на човешките сърца, но казват, че във всяка епоха един от Посветените във върховното познание бива изпратен сред хората, за да обърне сърцата им към светлината. Но Кайлеан знаеше и друго — че във всяка епоха тези, които наистина чуват гласа на Божия пратеник, са малцина.

Отец Йосиф поклати глава.

— Слушах думите на Учителя, намирах ги за приятни и разумни, но не Го познах. Древното познание оставаше скрито за мен. Все пак съзнавах, че той иска да даде на хората надежда. Затова на драго сърце давах пари, когато последователите му бяха в нужда. Позволих им да празнуват Пасха в една от многото къщи, които притежавах. Когато Го арестуваха, не бях в Йерусалим. Когато се върнах, Той вече бе разпнат. Отидох на хълма на екзекуциите, защото разбрах, че майка Му е там и исках да й предложа помощта си.

Старецът отново замълча, потънал в спомени. Кайлеан видя как очите му се изпълниха със сълзи. Този път Гауен, който инстинктивно чувстваше колко вълнуващ е мигът, но не разбираше значението му, наруши мълчанието:

— А тя… как изглеждаше — майка му?

Йосиф се вгледа в момчето.

— Също като вашата Богиня, когато по жътва оплаква смъртта на Бога. Едновременно млада и стара, крехка и по-издръжлива от скала. Когато видях сълзите й, започнах да си припомням сънищата. Стоях пред кръста, вдигнал очи към нейния Син. Агонията вече бе стопила до голяма степен привидността на смъртната Му обвивка. Съзнанието за истинската Му същност ту Го осеняше, ту отново се губеше. Ту се поддаваше на отчаянието, и отправяше утешителни слова към тези, които стояха в подножието на кръста. Но в мига, в който срещнах очите му, бях заслепен от Божествената светлина. В този миг си спомних всичко — кой съм бил някога, в отдавна отминали времена, припомних си и обетите, които бях дал.

Старият човек си пое дълбоко дъх. Явно започваше да се уморява, но на никой и през ум не би му минало да го кара да спре.

— Казват, че когато издъхнал, земята се разтърсила. Не знам дали е било ТЪЙ, защото аз самият бях разтърсен до дъното на душата си. После, когато Го пронизаха с копие, за да се убедят, че наистина е мъртъв, събрах малко от потеклата кръв в стъкленица, която носех със себе си. Възползвах се от влиянието, което имах пред римляните, за да ни разрешат да отнесем тялото Му и да го положим в моята семейна гробница.

— Но той не е останал там… — каза Гауен. Кайлеан го изгледа и си припомни колко дълго вече изучава пеене при християните. Естествено беше да познава добре и техните предания.

— Той никога не е бил там — отбеляза отец Йосиф със слаба усмивка. — Там бе само телесната обвивка, в която се бе въплътил… Бог стори тъй, че тялото да изчезне, за да убеди в силата на духа тези, които смятат, че съществува само телесният живот. На мен обаче това не ми бе нужно. Вече знаех.

— А защо после дойде тук, в Британия? — попита Гауен.

ЙОСИФ видимо се натъжи. Заговори по-бавно:

— Учениците, които Господ остави след себе си, се впуснаха в спорове кой да води християнското паство и кой има правото да тълкува Неговите слова. Не пожелаха да се вслушат в думите ми, а и аз не исках да се оставя да ме въвлекат в споровете си… Спомних си за съществуването на тази зелена земя отвъд морето. Знаех, че тук живеят хора, които все още, макар и по своему, служат на премъдростта на Древните. Затова подирих подслон тук. Вашите друиди ме приеха като брат, защото също като тях търсех път към истината, скрита зад мистериите на древността.

Той се закашля. За миг затвори очи, борейки се за глътка въздух. Кайлеан взе ръцете му в своите и започна да шепне успокоително. Опитваше се с помощта на собствената си воля да влее малко сили на умиращия.

— Не говори — каза тя, когато старецът отвори очи и понечи да продължи разказа си, но отново се закашля.

— Трябва… Длъжен съм… да ти кажа. — С огромно усилие той успя да си поеме дъх и дишането му се поуспокои, макар че ставаше видимо по-слабо. — Стъкленицата… със Светата Кръв…

— Нима твоите братя во Христе не се грижат за нея? — попита Кайлеан.

Отец Йосиф поклати глава.

— Майка Му… Тя ми бе казала някога, че за стъкленицата трябва да се грижи жена… Привързал съм я към една стара желязна халка, в нишата… на Свещения извор…

Очите на Кайлеан се разшириха. Водата, която извираше от богатата на желязо почва, оставяше петна с цвят на кръв, макар че бе чиста и ледено студена. Древните мъдреци с незнайни умения бяха издигнали около извора постройка, издялана от една-единствена масивна скала. Тази постройка бе ясно видима за всеки. Но съществуването на ниша във вътрешността, голяма точно колкото в нея да застане човек, бе известно само на посветените. Подходящо място за съхранение на кръвта, текла в жертва за човечеството — толкова повече, че и в древността сигурно нишата е била използвана за подобна цел.

— Разбирам… — отрони замислено Кайлеан. — Ще я пазя добре…

— О… — старецът се отпусна на възглавницата. Обещанието на жрицата явно го бе успокоило. — А ти — погледът му се спря на Гауен — ще се присъединиш ли към моите братя, за да свържеш мъдростта на древните с мъдростта на новото време?

Момчето се отдръпна. Очите му се разшириха като на подплашен елен. За миг отправи поглед към Кайлеан — но очевидно не търсеше подкрепата й, както очакваше жрицата. По-скоро беше обезпокоен. Кайлеан примигна. Нима момчето действително искаше да стане християнин?

— Дете, дете — поде отец Йосиф, разбрал безпокойството на Гауен. — Аз не те насилвам. Когато дойде мигът, ти сам ще направиш своя избор…

Стотина отговора напираха на устните на Кайлеан, но тя не произнесе нито дума. Нямаше намерение да води верски спорове с човек, който бе на прага на смъртта, но все пак — не можеше да повярва, че боговете са отредили на Гауен безплодно монашеско съществувание — на него, когото самата Кралица на феите бе нарекла „син на стоте крале“!

Отец Йосиф бе затворил очи. Кайлеан видя, че старецът се унася в сън, и внимателно пусна ръката му.

Когато излязоха от хижата, тя се озърна за младия брат-християнин, който ги бе довел тук. Но вместо него пред вратата ги чакаше брат Павел — погледът му изразяваше такова възмущение, че Кайлеан разбра — единствено почитта му към умиращия го възпираше да не я нагруби.

Изразът му се смекчи, когато очите му се спряха на Гауен.

— Брат Аланус е написал нов химн. Ще дойдеш ли утре, за да го разучим заедно?

Гауен кимна и Павел се отдалечи. Протритите краища на сивата му роба просъскаха, плъзгайки се по камъните.

През дните след посещението им при отец Йосиф, Гауен постоянно очакваше със страх някой да съобщи, че старият човек е мъртъв. Но за общо учудване такава вест не идваше. Отец Йосиф продължаваше да се бори СЪС смъртта и тъй като наближаваха Белтейнските празненства, други мисли накараха Гауен да забрави тази си грижа. Той трябваше да бъде посветен на друид заедно с още две момчета в навечерието на празника и направо казано, изпитваше страх.

Но не знаеше как да даде израз на това, което чувстваше. Никой никога не бе го питал иска ли да бъде друид; всички предполагаха, че след като е преминал първата степен на обучението, съвсем естествено ще продължи и нататък. Единствено отец Йосиф бе споменал, че всъщност има възможност да направи и друг избор. Гауен се възхищаваше от чистотата на християнската вяра и постоянно откриваше добри страни в тяхното учение, но все пак намираше животът им за по-ограничен дори от този на друидите от Тор. Друидите поне не бяха напълно откъснати от женската половина на човечеството.

Общността на Авалон бе възприела традициите на Горския храм, но Кайлеан не задължаваше всички да спазват някои правила, установени допълнително като отстъпка пред римските предразсъдъци. През по-голямата част от времето жреците и жриците на Тор живееха целомъдрено, но нравите ставаха по-свободни по Белтейн и на празненствата, отбелязващи средата на лятото — тогава всички честваха силата, сливаща мъжа и жената в едно, като първоизточник на живота на земята. Само че в ритуалите имаха право да участват единствено посветените.

Сианна бе посветена за жрица още миналата есен. Тази година за първи път щеше да участва в Белтейнските ритуали. В сънищата си Гауен често виждаше тялото й, сияещо в отблясъците на свещените огньове, и тогава се събуждаше, стенейки, измъчен от копнежа на собственото си тяло.

Имаше време, когато искрено бе желал да достигне до края на друидския път към мъдростта, но това бе преди повикът на плътта да го откъсне от тези мисли. Вече почти не можеше да си припомни този чист копнеж, който бе изпитвал някога. Назаряните казваха, че да легнеш с жена е черен грях. Дали боговете нямаше да го накажа заради неговото неверие — нали сам съзнаваше, че единствено копнежът по Сианна би го накарал да положи обет за друид? Но нали към нея не го тласкаше само похот, опитваше се да се оправдае Гауен. Нали това, което изпитваше към нея, бе любов? Откак бе станала жрица, не бе оставал насаме с нея дори за миг. Как можеше да разбере дали приятелското й отношение към него бе чисто сестринско, или споделяше чувствата му?

Душата му се измъчваше от тези въпроси. Гауен се взираше над мочурливата земя към далечните очертания на околните хълмове, също както пленена птица надзърта през решетките на своя затвор. Сигурно, мислеше си той, възмъжаването е по-лесно в завладените от Рим земи. Какъв ли би бил животът му, ако го бе осиновил дядо му Мацелий, а не Кайлеан? Нерядко покоят на Авалон му напомняше на затвор. Нерядко така се дразнеше от това, че вижда все едни и същи лица, че му се искаше да крещи на глас. А един римлянин е гражданин на света.

Гауен си казваше, че ако бе отишъл при Мацелий, сигурно щеше да бъде възпитан като воин — също като баща си. Воините просто изпълняваха заповеди и не им се налагаше да вземат решения като него сега. Тази мисъл често му се виждаше много привлекателна. Но пък понякога му се струваше, че всички се надпреварват да му дават нареждания, при това все различни, и отчаяно искаше да бъде свободен.

Така се стигна до онази утрин когато, слизайки да се присъедини към сутрешната процесия, дочу вопли откъм поселището на християните. Той забърза надолу по хълма, но още преди да види монасите, застанали объркани като изгубени деца, бе разбрал какво се е случило.

— Уви — изхлипа брат Аланус. По бледите му бузи имаше следи от сълзи. — Отец Йосиф ни напусна. Когато Павел влязъл в колибата му тази сутрин, той вече бил изстинал. Знам — продължи той, — че не бива да плача, защото той е в рая при Господа. Но е толкова тъжно, че си е отишъл сам, през нощта, без утехата да вижда духовните си чеда около себе си, без да има кому да каже последно сбогом. Дори когато беше вече тежко болен, самото му присъствие ни даваше такава сила! Той беше баща на всички нас. Сам не знам какво ще правим занапред!

Гауен кимна със свито гърло, защото си спомняше онзи следобед, когато старият човек им разказа как се е озовал на Авалон. Той не бе съзирал Божествената светлина, за която говореше отец Йосиф, но бе видял нейното отражение в очите на стареца — затова не вярваше, че той е бил сам, когато е напускал този свят.

— Той беше и мой баща. Трябва да се върна на хълма и да съобщя на всички и смъртта му — но когато бързаше обратно по пътеката, той мислеше най-вече за Кайлеан.

Още същия следобед Повелителката на Авалон слезе от Тор със свитата си, за да поднесе съболезнованията си. Водеше със себе си Гауен, също както преди. Монасите се бяха отърсили от сутрешното си объркване. От църквата се носеха песнопения. Процесията на друидите спря пред вратата, а Гауен влезе вътре.

Тялото на стария човек бе положено на носилка пред олтара. Около него имаше запалени светилници. Тамяновият дим се стелеше на гъсти вълни и силуетите на монасите се виждаха замъглено, но Гауен имаше чувството, че за миг зърна някакви сияйни фигури над тях — сякаш наистина ангелите, за които отец Йосиф говореше толкова често, бяха слезли на бдение. Сетне, сякаш почувствал погледа на езичника, един от силуетите се изправи и отец Павел пристъпи към Гауен.

Гауен заотстъпва пред християнина, който излезе отвън, пред вратата. Очите на Павел бяха зачервени от плач, но скръбта не бе смекчила израза на лицето му. Погледът му се спря с неодобрение на Кайлеан.

— Какво търсиш тук?

— Дойдохме да споделим скръбта ви — отвърна меко Върховната жрица, — и да почетем преминаването на един добър човек в отвъдното — защото Йосиф беше наистина като баща на всички ни.

— В такъв случай не е бил толкова добър човек, или пък не е бил толкова добър християнин — в противен случай вие, езичниците, би трябвало да ликувате — каза вдървено Павел. — Но сега аз съм първи по старшинство тук и възнамерявам да наложа чистота на вярата. И първата стъпка ще бъде да забраня всякакви връзки между нашето братство и вашето проклето жреческо свърталище. Върви си, жено. Нямаме нужда нито от съчувствието, нито от присъствието ти.

Гауен инстинктивно пристъпи напред, за да застане между тях. Сред друидите се чу гневно мърморене, но Кайлеан изглеждаше едновременно учудена и развеселена.

— Нямате нужда ли? А нима не бяхме ние, които дадохме на вашите хора разрешение да построят църквата си на наша земя?

— Така е — съгласи се кисело Павел, — но земята е Божия, а не ваша, че да я раздавате. Ние не можем да приемем, че сме задължени на хора, които се кланят на демони и измамни божества.

Кайлеан поклати натъжено глава.

— Нима ще предадете завета на отец Йосиф, още преди да сте го погребали? Та нали той казваше, че истинската вяра забранява охулването на което и да е име, с което човек призовава Бога, защото всички те са имена на Единия Бог.

Отец Павел се прекръсти.

— Клевети! Никога не съм го чувал да проповядва такава ерес! Махай се оттук, за да не повикам братята да те прогонят! — Лицето му бе се зачервило застрашително, по брадата му имаше пръски слюнка.

Лицето на Кайлеан се вкамени. Тя нареди с жест на друидите да тръгват. Гауен също се обърна, за да ги последва, но Павел посегна и го сграбчи за ръкава.

— Синко, не тръгвай с тях! Отец Йосиф те обичаше — не допускай душата ти да стане жертва на идолопоклонничество, не обричай тялото си на позор! Те ще призоват Великата блудница, която назовават Богиня, в онзи каменен кръг! Та ти си християнин по всичко освен по име! Нали си коленичил пред нашия олтар и си издигал глас в нашите свещени песнопения! Остани, Гауен, остани!

За миг Гауен застина на място от учудване. Но учудването бързо бе изместено от гняв. Той се дръпна рязко и загледа ту отец Павел, ту Кайлеан, която на свой ред бе протегнала ръка, сякаш да го дръпне подир себе си.

— Не! — възкликна той задъхано. — Няма да допусна да се карате за мен като кучета за кокал!

— Ела тогава — каза Кайлеан, но Гауен поклати глава. Не можеше да се присъедини към паството на Павел, но думите на свещеника бяха осквернили в съзнанието му и друидските ритуали. Сърцето го болеше от копнеж по Сианна, но би ли се осмелил да я докосне сега? Внезапно и копнежът, и объркването му изчезнаха и на тяхно място дойде категоричното решение. Не би могъл изобщо да остане повече тук.

Стъпка по стъпка Гауен тръгна назад.

— И двамата искахте да притежавате душата ми, но тя е само моя! Спорете за Авалон, колкото искате, но не и за мен! Заминавам още днес — решението дойде ненадейно и за самия него — тръгвам, за да открия своя Рим!