"Повелителката на Авалон" - читать интересную книгу автора (Брадли Марион Зимър)

5.

Гауен се придвижваше бързо през мочурищата. Уменията, на които го бе учила Кралицата на феите, му бяха от полза. Всъщност тя бе и единствената, която би могла да го спре, след като взе решението си — затова и през първия ден той постоянно се боеше, че Кайлеан може да я изпрати по дирите му. Може би Кралицата бе отказала да го последва, може би осиновителката му не бе се сетила да се обърне към нея или просто съдбата му й беше безразлична — но той не срещна никого. Съпровождаха го само виковете на водните птици, пробягващите видри и плахи, червеникави сърни.

В продължение на седем години той не бе напускал Долината на Авалон, но в обучението му бе предвидено изучаване на всички племенни територии в Британия, както и разположението на големите римски градове и крепости. Бяха му показвали и картата на линиите на силата, пресичащи страната. Знаеше достатъчно, за да намери големия Северен път, а познанията му за горите и техните обитатели му помагаха да не гладува. След две седмици Гауен се озова пред крепостните врати на Дева.

Първата му мисъл беше, че никога не е виждал толкова много хора на едно място, при това всички заети с най-различни дейности. Големи каруци, теглени от волове, натоварени с червеникав пясъчник, скрибуцаха по пътя към крепостта, която се издигаше над града. Част от пръстеното укрепление бе срината и на нейно място изграждаха каменна стена. Очевидно работата не беше бърза — в страната отдавна цареше мир — но пък римляните явно градяха ЗА вечни времена.

Гауен потръпна. Друидите винаги се присмиваха на римляните поради стремежа им към преходната земна власт. Но тук също се чувстваше сила на духа — и сякаш голямото укрепление от червеникав камък бе негово светилище. Да, нямаше път назад. Гауен изправи гръб и се опита да си припомни малкото латински, които знаеше, и доскоро мислеше, че никога няма да му потрябва. ПОД свода на крепостта тъкмо влизаше цяла колона мулета, натоварени с чували от зебло, пълни с глинени съдове. Гауен ги последва, прекрачи крепостния праг и се озова в света, владян от Рим.

— Колко приличаш на баща си… И все пак си съвсем различен… — Мацелий Север погледна Гауен и отново отвърна очи. Момчето си каза, че старецът постоянно отклонява очи от него от мига, в който го видя — очевидно сам не знаеше да се радва ли или да скърби, че в крайна сметка внукът му е дошъл при него. „Така се чувствах и аз — каза си Гауен — когато най-сетне разбрах кои са били родителите ми…“

— Не искам от теб да признаеш, че съм ти внук — каза той на глас. — Умея много неща и мога да се оправям и сам.

Мацелий изправи рамене и Гауен за първи път видя у него следи от някогашния римски воин. Едрото му тяло бе вече приведено от старост, напълно побелялата му коса бе и оредяла, но си личеше колко силен и властен мъж е бил някога. Скръбта беше белязала лицето му, но Гауен отбеляза с благодарност, че разумът му очевидно бе останал незасегнат от годините.

— Опасяваш се, че присъствието ти ме притеснява? — Мацелий поклати глава. — Прекалено стар съм вече, за да обръщам внимание на тези неща, а пък всички твои несъщи сестри са или омъжени, или сгодени, та появата ти няма да се отрази на бъдещето им. Все пак, най-простият начин да добиеш право върху фамилното ни име би бил да те осиновя — стига това да те задоволява. Но първо ми кажи защо след всички тези години реши да дойдеш при мен?

Гауен се почувства като прикован от орловия поглед, който на времето несъмнено бе карал много войници да изтръпват, и сведе очи към сключените си ръце.

— Повелителката Кайлеан ми бе казала, че си питал за мен… Не те е излъгала — добави той припряно, — тогава наистина и тя не е знаела още къде се намирам.

— А къде си бил все пак? — въпросът прозвуча съвсем спокойно, но Гауен долови опасност. Но нали всичко бе отдавна минало — какво лошо би имало в това, че старецът ще научи истината?

— Едно от по-големите момичета, което помагаше при отглеждането на децата в Горския храм, ме скри, когато другият ми дядо, Върховният Друид, нареди да затворят майка ми и баща ми. А после… Когато всичко свърши, Кайлеан ме отведе на Авалон.

— Тях отдавна вече ги няма… Друидите от Горския храм — пророни замислено Мацелий. — Бендейгид, твоят дядо, умря миналата година — казват, че до последно дърдорел нещо за „свещени крале“. Нямах представа, че в Южна Британия все още има друидски общества. Къде е този Авалон?

Въпросът дойде така внезапно, че Гауен отговори, преди да се замисли за какво му е на старецът да знае.

— То… Мястото е съвсем малко — измънка той. — Една постройка, пълна с жени и няколко грохнали старци. Има и малко християнско поселище долу, в подножието на хълма.

— Да, разбирам защо млад и здрав мъж като теб не е пожелал да остана там… — Мацелий се надигна. Гауен се поуспокои. — Можеш ли да четеш?

— Мога да чета и пиша на латински — горе-долу толкова, колкото и да говоря на този език, значи не много добре — отвърна Гауен. Ясно му беше, че не е време да се хвали с огромните познания, придобити при друидите. — Мога да свиря и на арфа. Но всъщност — допълни той, спомняйки си уроците на Кралицата на феите — най-добър съм в лова и освен това умея да живея на открито, без чужда помощ и покрив над главата си.

— Това все пак е нещо. От рода на Мацелиите винаги са излизали отлични воини — отбеляза Мацелий, внезапно примирен. — Искаш ли да станеш воин?

Видял проблясъка на надежда в очите на стария човек, Гауен се насили да се усмихне. „Допреди една луна — каза си той — мислех, че ще стана друид.“ Постъпването в армията би заличило напълно всичко, на което бе учен досега.

Мацелий поде:

— Ще ти потърся място, където да се подслониш. Животът армията е интересен и един интелигентен мъж може да се издигне бързо във военната йерархия. Разбира се, в една мирна страна, каквато е сега Британия, повишенията в чин не вървят чак толкова бързо, но може би и това ще стане, след като набереш малко опит в служба по граничните укрепления. Междувременно ще се опитаме да те накараме да заприличаш малко повече на римлянин.

Гауен кимна и дядо му се усмихна.

Той прекара целия следващ месец с Мацелий. Съпровождаше денем стария човек из града, вечер му четеше на глас речите на Цицерон или описанията на войните на Агрикола от Тацит. Осиновяването му бе надлежно узаконено в присъствието на магистратите, след което започнаха да го учат как се носи тога — като си помислеше за сивите роби на друидите и ги сравнеше със сложните драперии на тази одежда, те му се струваха извънредно скромни.

Рим поглъщаше изцяло дните му. Само нощем, в сънищата, духът му се отправяше с копнеж към Авалон. Виждаше насън как Кайлеан обучава девиците. Виждаше нови бръчки по челото й, виждаше как от време на време тя отправя замислено поглед на север. Искаше му се да й каже, че е здрав и добре, но събудеше ли се, съзнаваше, че не съществува начин да прати вест, без да издаде Авалон на римляните.

В навечерието на Белтейн той се унесе в неспокойна дрямка. Присъни му се Тор, осветен от отблясъците на свещените огньове. Но никъде не можеше да види Сианна. Духът му се залута, търсеше нейния. Най-сетне я откри, но не на Тор, а на каменната пейка до Свещения извор.

— Не отидох да танцувам около огньовете. Не мога да танцувам, когато теб те няма. Защо ме остави? Не ме ли обичаш? — питаше скръбно далечният й образ.

— Обичам те — отговори в съня си Гауен, — но нали всеки отдава дължимото на Бога и Богинята по Белтейн…

— Всеки, но не и Девицата, пазителка на извора — отвърна Сианна с горчива гордост. — Сега отец Павел е пръв сред назаряните и им е забранил всякакви връзки с обитателите на Авалон. Но те самите нямат свещенослужителки, а дори отец Павел не може да отиде против последната воля на отец Йосиф — че Свещеният извор трябва да се пази от девица на Авалон. Докато аз изпълнявам тази длъжност, ще мога да остана девица и да те чакам… — тя се усмихна. — Дори да не си спомняш нищо от тазнощния си сън, нека сърцето ти помни моята любов…

Когато Гауен се събуди, страните му бяха мокри от сълзи. Все така го измъчваше копнежът по Сианна, но нищо не можеше да се промени. Той се бе отрекъл от друидите, а при нея можеше да отиде само като жрец.

В средата на лятото римляните имаха големи празненства, посветени на Юпитер. Мацелий, в качеството си на магистрат, пое известна част от разноските по пиршествата. Мястото му бе редом с останалите нотабили на висока платформа, издигната над игрището. Гауен седеше до него. Един ден, казваше гордо Мацелий, щял да построи тук истинска арена и градските старейшини щели да наблюдават игрите от ложа — съвсем като императора в Рим.

Гауен кимаше. Латинският му ставаше все по-добър — успяваше дори да спазва граматическите правила, макар че говореше с акцента на британец. Все още му се налагаше да се замисля, преди да каже нещо. Колкото и усилия да полагаше и да четеше Тацит и Цицерон, все още не можеше да се включи във веселите разговори на младежите, които днес съпровождаха бащите си.

Повечето от тях бяха и доста по-млади от него. Ясно беше, че тези, които не го познаваха, се чудят защо не е в армията на тази възраст. От своя страна тези, които го познаваха, бързаха да ги уведомят, че той е копеле, и че Мацелий съвсем неочаквано е решил да го осинови. Смееха се, когато мислеха, че той не може да ги чуе, но Гауен като опитен ловец можеше да долови и далеч по-незабележими звуци.

Но и да не го презираха, мислеше мрачно Гауен, той пак не би намерил сред тях приятели. Не разбираше шегите им, а ако случайно схванеше някоя, не я намираше за смешна. Да, бе избрал Рим, но не можеше да презира британците, от които произхождаше.

Сега наблюдаваше гладиаторите, които се сражаваха долу пред трибуните и се възхищаваше на уменията, но не можеше да не скърби за пропиления живот на победените. „Мястото ми не е тук… — мислеше си той с тъга — но не е и на Авалон. Ейлунед беше права. Изобщо не е трябвало да се раждам!“

Но поне годините, прекарани при друидите, го бяха привикнали да се владее, та успяваше да прикрие обзелото го отчаяние. Когато двамата с Мацелий се върнаха след тържествата у дома, старият човек изобщо не заподозря настроението му. Той самият просто сияеше, обсъждайки днешния ден.

— Ето така трябва да се празнува, момчето ми! Доста време ще мине, преди Юний Варон или някой от другите ветрогонци да успеят да организират такова празненство! — Той започна да рови из писмата на работната си маса. Едно от тях явно привлече вниманието му и той разви свитъка. — Радвам се, че този път и ти си тук…

Гауен, който тъкмо се измъкваше с облекчена въздишка от задушаващите го дипли на тогата, вдигна очи. Бе доловил промяна в тона на дядо си.

— Какво има? — попита той.

— Добри новини. Надявам се поне, че и ти ще ги приемеш така. Намерихме ти назначение във войската. Писмото трябва да е пристигнало, докато бяхме на игрите. Трябва да отидеш да се представиш в Деветия легион, наричан Хиспаника, в Еборакум.

Легион! Сега, когато нещата ставаха действителност, Гауен не знаеше да се радва ли или да се бои. Поне щеше да се отърве от арогантните хлапета, които не пропускаха случай да му се подиграят, пък и военната служба сигурно щеше да отклони поне отчасти мислите му от мъчителния копнеж по Авалон.

— Е, момче, това е твоето поприще — всички Мацелий са войни. Но боговете са ми свидетели, че ще ми липсваш! — лицето на Мацелий издаваше чувствата му. Той протегна ръце към Гауен.

Докато се прегръщаха, Гауен установи въпреки обърканите си мисли, че старецът също ще му липсва.

Римската дума за войска произхождаше от думата „упражнение“. Още през първите си дни на военна служба Гауен се убеди, че това е основното занимание на всеки военен. Новобранците бяха все млади мъже, подбрани не само по физическа годност, но и по интелект — но въпреки това трябваше да положат доста труд, докато свикнат да извървяват по пет римски мили за пет часа в пълно бойно снаряжение. Когато не бяха на поход, се упражняваха в РЪКОПАШЕН бой с допълнителни тежести на ризниците, с меч или късо копие или се учеха да строят временни укрепления. Гауен смътно осъзнаваше, че природата около Еборакум е по-сурова, отколкото в родните му хълмисти земи. Но като изключим това усещане, получено не толкова чрез зрението, колкото от подбитите стъпала и болките от преумора в краката, той виждаше нещата около себе си като в мъгла. Новобранците не виждаха често дори легионерите от редовната войска — само от време на време някой загорял ветеран минаваше край тях, за да им се надсмее, докато се бъхтаха със сетни сили. Беше му трудно, но не повече, отколкото в Дева, когато опознаваше римския начин на живот. Странно, но тъкмо наученото при друидите му помогна да запази самообладание и да понесе изискванията на военната дисциплина, докато много момчета от благородни римски семейства не издържаха и бяха отпратени по домовете си.

С течение на времето започнаха да дават на новобранците по някой и друг свободен ден. Тогава можеха да си почиват, да се погрижат за доспехите и оръжието си и дори да отидат до града, който непрестанно се разрастваше отвъд стените на крепостта. Когато чу за първи път напевната реч на британските селяни след дългите седмици, прекарани в римския военен лагер, това му подейства като удар. Осъзна, че все още е Гауен, че „Гай Мацелий Север“ е просто име, което му прикачиха при осиновяването. Затова пък британските търговци и водачите на мулета, натоварени със стока, дърдореха спокойно пред него. През ум не им минаваше, че високият млад мъж с римски черти и туника на легионер разбира всяка тяхна дума.

Пазарът в Еборакум бе място, където се чуваха какви ли не клюки и слухове. Селяните от околността се тълпяха там, за да продават стоката си, търговци носеха стоки от всички краища на римската империя — забелязваше се само една разлика — явното отсъствие на младите мъже от Бригантес, които обикновено се шляеха из пазара, най-вече за да зяпат войниците. Шушукаше се за прояви на недоволство от римската власт, за опити за съюз с племената от Севера.

Дочутото притесняваше Гауен, но той не споменаваше и дума за него, защото пък слуховете, които се носеха вътре в крепостта, бяха още по-обезпокояващи. Квинт Макриний Донат — техният командир, дължеше поста си на покровителството на губернатора, който му беше братовчед, а трибунът, който бе втори след него, в очите на всички бе лекомислено хлапе, което трябваше да си седи в Рим. Всъщност това не би трябвало да има кой знае какво значение — Луций Руфин, центурионът, който обучаваше новобранците, беше добър човек. Но упорито се говореше, че офицерите, които отговаряха за кохортите, набират все повече хора, отличаващи се с животинска жестокост. Гауен подозираше, че тъкмо поради добротата си Руфин е заслужил незавидната задача да превърне някаква сбирщина честни селяндури във войска, която винаги се е считала за гръбнака на империята.

— Само една седмица — казваше Ариус, докато подаваше черпака на Гауен.

В края на лятото горещините бяха достигнали и до Северна Британия. След като бяха вървели цяла сутрин, водата на извора, до който бяха седнали, беше по-вкусна от вино. Изворчето течеше направо от склона, заобиколено от няколко поставени в кръг камъка. Пътят се виеше нагоре сред хвойнови храсти — лилавите им цветове се открояваха на фона на изгорялата трева. Надолу по склона през августовската мараня се виждаха обработени полета и пасища.

— Ще се радвам най-сетне да положа клетва — отбеляза Ариус. — След тези тежести обикновената ризница ще ми се стори като лятна туника. Пък и ми омръзна старите войници да ни се подиграват!

Гауен избърса устата си и върна черпака. Ариус беше от Лондиниум — слаб, жилав, подвижен и неизлечим бърборко. За Гауен, който трудно се сприятеляваше, той бе като дар от боговете.

— Дали ще ни оставят в една и съща кохорта? — Сега, в края на обучението, Гауен бе започнал да се безпокои за бъдещето. Ако историите, които ветераните разказваха в кръчмите, не бяха предназначени само за сплашване на новобранците, животът в редовната армия бе още по-тежък, отколкото по време на обучението. Но не това бе причината за безсънните му нощи.

Бе прекарал половината си живот, готвейки се да положи обет за друид, а сетне избяга. Как би могъл само след няколко месеца да се обвърже с клетва, която може да не бе толкова свята, но все пак би променила живота му?

— Обрекох червен петел на Марс, ако ме пратят в пета, при стария Хано — отвърна Ариус. — Той е хитра лисица — така разправят, и винаги успява да уреди своите хора!

— И аз съм чувал същото — каза Гауен и отпи глътка вода. Не, той, който се отвърна от старите богове, не би посмял да се моли на боговете на Рим.

Към извора наближи следващата колона. Гауен предаде нататък черпака и се върна на мястото си. Докато другите се връщаха в строя, той се загледа на север. Белият път се виеше като змия сред хълмовете. Колко незначителна изглеждаше тази преграда — дори граничното укрепление, което се виждаше в далечината, изглеждаше като детска играчка сред безкрайните хълмове. Но тъй или иначе, пътят, с дълбокия ров зад него, представляваше границата на империята. Някои фантазьори в армията говореха, че тази преграда не е достатъчна, че трябва да се построи същинска стена, за да се опази мирът в Южна Британия. Но засега и тази граница вършеше работа. Тя символизираше една идея, също като самата империя, мислеше си Гауен — бе нещо като магическа линия, която дивите племена нямаха право да прекосяват.

— И от едната страна, и от другата е все едно и също — каза Ариус, сякаш в отговор на мислите му. — Какво има по-нататък?

— Има още няколко наши наблюдателни поста и поселища на местни жители — отвърна един от другите мъже.

— Това ще е значи — отбеляза Ариус.

— Какво искаш да кажеш?

— Не виждате ли дима? Хората от племената трябва да са подпалили стърнищата.

— Все пак не е зле да уведомим командира. Може да реши да прати насам патрул — каза Гауен. Но центурионът вече бе дал заповед да се строяват. Несъмнено Руфин бе забелязал дима и можеше да прецени сам как да постъпи. Гауен нарами раницата и зае мястото си в колоната.

Тази нощ в крепостта се носеха всевъзможни слухове. Забелязан бе дим по протежение на цялата граница. Някои разправяха, че племената са извадили бойните стрели. Но командването само изпрати една кохорта за подсилване на граничните укрепления. Веселяха се с други висши военачалници, които им бяха дошли на гости от гарнизона на Дева. Канеха се да организират голям лов в тяхна чест. Казаха, че по границите винаги гъмжи от подобни слухове — нямало смисъл да обявяват всеобща бойна готовност само защото няколко селяни са си подпалили стърнищата.

Гауен се бе замислил дълбоко. Припомни си описанието на бунта на Будика1 при Тацит. Но пък наскоро не бе имало никакви инциденти, които да предизвикат недоволство сред племената. Нищо, мислеше си той, освен постоянният тропот на подкованите с гвоздеи римски сандали по каменния път.

На третата нощ, когато висшите офицери бяха вече заминали на лов, в хълмовете над града се извисиха огньове. Войниците в крепостта получиха нареждане да се въоръжат, но командирът бе заминал заедно със заместника си, а комендантът на крепостта нямаше пълномощия да заповяда на войската да потегли в бой. Офицерите прекараха една безсънна нощ и в крайна сметка решиха да обявят отбой. Оставиха само редовните стражи да наблюдават как димните кълба се стелеха по утринното небе.

Новаците от кохортата на Гауен не можаха да поспят, но и ветераните нямаха такава възможност. Разузнавачите, които комендантът бе разпратил, се върнаха с лоши новини. „Символичната“ граница в крайна сметка се бе оказала недостатъчна. Воините на новантите и селговите бяха я прекосили, а сродните племена от Бригантия се бяха вдигнали, за да им отидат на помощ. Към обяд слънцето се бе издигнало кърваво — почти невидимо през димната пелена.

Квинт Макриний Донат пристигна късно вечерта, покрит с прах и пламнал от възбуда — или може би от гняв, че бе се наложило да прекъсне лова. Какво пък — за него хората са по-добър трофей, каза си Гауен, който тъкмо бе на пост, когато командирът се върна. Но пък като се имаше предвид броят на разбунтувалите се, за които разказваха разузнавачите, нищо чудно ловците да се превърнеха в плячка.

— Най-сетне — говореха войниците — ще разберем за какво сме тук. Тези нацапани със синьо диваци няма да разберат откъде ще им дойде. Легионът ще ги помете и за ден-два ще се изпокрият обратно като зайци в дупките си из хълмовете!

Но мина още един ден, а нищо не се случваше. Казваха, че командирът очаквал още сведения от разузнавачите. Други пък казваха, че чакал нареждания от Лондиниум, но малцина им вярваха. Нали Девети легион бе тук, за да охранява границата — защо иначе бе разквартируван в Еборакум?

На третия ден, след като племената бяха нарушили границата, най-сетне се разнесоха звуците на бойни тръби. Въпреки че още не бяха положили клетва и новобранците бяха разпределени сред частите на ветераните. Гауен, поради умението си да се оправя в гориста местност, и Ариус — по някаква причина, известна само на военните божества, бяха придадени като разузнавачи към кохортата на Салвий Буфо. Дори да имаха време и възможност, нито един от двамата не би възразил. Буфо не бе нито най-добрият, нито пък най-лошият сред центурионите, но все пак бе прослужил няколко години в Германия — значи можеха да разчитат донякъде, че няма да бъдат излагани на излишен риск благодарение на опитността му.

Редовните войници помрънкаха, когато видяха, че новобранците се присъединяват към тях, но за облекчение на Гауен, Буфо им нареди рязко „да си спестят заяжданията за врага“ и те замълчаха незабавно. По обяд напуснаха крепостта. Гауен отправи мълчалива благодарствена молитва към небесата, че дългите походи по време на обучението го бяха закалили, та не чувстваше теглото на снаряжението, докато биеха крак по безкрайните завои на каменния римски път.

Тази вечер построиха укрепен лагер в покрайнините на тресавищата. След трите месеца, прекарани в казармени помещения, сънят на открито подейства странно на Гауен. Лагерът беше опасан от окоп и дървени заграждения. Той легна в една палатка, претъпкана с други мъже, но през хъркането им долавяше звуците на нощта. Полъхът на вятъра, промъкнал се през пролуките на палатката, донасяше мирис на мочурлива земя.

Може би затова тази нощ той сънува Авалон.

В съня си видя друидите — жреци и жрици, събрали се в каменния кръг на върха на Тор. Вън от кръга, върху високи колове бяха прикрепени факли. Черни сенки пробягваха по камъните. На олтара гореше малък огън. Гауен видя Кайлеан, която хвърляше някакви треви в пламъците. Издигна се стълб от дим, залюля се и се наклони на север. Друидите също се обърнаха в тази посока и издигаха ръце в поздрав. Гауен виждаше, че устните им се движат, но не можеше да разбере думите, които изговаряха.

Димът стана по-гъст, оцветен в червено от пламъка на факлите. За учудване на Гауен той постепенно започна да придобива очертанията на жена, въоръжена с меч и копие. Лицето и тялото й постоянно меняха вида си — тя ту заприличваше на вещица, ту на прекрасна богиня. Виещият се нагоре дим се превърна в дълги, развени на вятъра коси. Фигурата растеше; жреците отново вдигнаха ръце и нададоха приветствен вик. Изви се силен вятър и отнесе тайнствения образ на север, сподирен от ято крилати сенки. Факлите припламнаха за последен път и угаснаха. В последния отблясък на светлината Гауен отново видя лицето на Кайлеан. Ръцете й бяха издигнати към небето и му се стори, че тя вика неговото име.

Гауен се събуди разтреперан. Бледа светлина се процеждаше през процепите на платнището. Той стана, проправи си път през краката на спящите около него мъже, и се измъкна навън. Мъглата лежеше тежко над мочурливата земя, но небето продължаваше да просветлява. Беше много тихо. Часовият се извърна и повдигна въпросително вежди. Гауен посочи към окопа, който използваха за отходно място, и се запъти натам. Влажната трева мокреше босите му крака.

Когато се запъти обратно към палатката, рязък крясък прониза тишината и в същия миг мъглата потъмня от стотици черни криле. Големи ята гарвани — Гауен никога не бе виждал толкова много наведнъж — връхлетяха от юг и започнаха да се въртят над хълма. Три пъти гарваните обиколиха римския лагер; сетне се упътиха на запад, но крясъците им продължиха да се чуват дълго след като птиците бяха изчезнали от поглед.

Часовият бе сплел пръсти в заклинателен знак против зли сили. Самият Гауен изобщо не се срамуваше, че видимо трепери. Сега разбра с кое име жреците от Авалон бяха призовали Богинята тази нощ — Гарванът, божеството на войната и смъртта. Дори да не бе обучаван от друиди, знамението му бе ясно. Днес щяха да се срещнат с воините на разбунтувалите се племена в смъртен бой.

Рязкото изпукване на счупен клон накара Гауен да се обърне назад с разтуптяно сърце. Ариус вдигна очи с пламнало от притеснение лице и с жест помоли за извинение. Гауен кимна и, все така без да отронва дума, се опита да покаже как трябва да се преминава гъстата плетеница от хвойнови храсти и сухи съчки, без да се вдига шум. Едва сега осъзнаваше колко много неща е научил от Кралицата на феите. Разумът му подсказваше, че един няколкоминутен урок няма да помогне да приятеля му, който си беше градско чедо, и че ако племето на бригантите е потеглило в бой, римските разузнавачи ще ги чуят. Но все пак подскачаше всеки път, когато несръчният Ариус вдигаше шум.

Досега бяха успели да проследят объркани отпечатъци от копита до димящите руини на един изоставен селски дом. Явно стопанството е процъфтявало — сред пепелта откриха парчета от глинени съдове за хранене и мъниста от изпокъсани накити. Натъкнаха се и на трупове — единият беше обезглавен. Когато завиха зад ъгъла, се спряха изтръпнали, защото срещнаха стъкления поглед на отрязаната глава, завързана за косите за една забита във входната врата кама. Очевидно селянинът бе приел римското владичество и бунтовниците се бяха отнесли с него като с враг.

Ариус презеленя — смущаваше го не само видяното, но и бързината, с която Гауен го прие и разтълкува. Тъй или иначе, бригантите бяха продължили нататък, и те бяха длъжни да вървят по следите им. Врагът се бе надигнал първо в околностите на Лугувалиум и явно се движеха към Еборакум по граничната линия. Обърнеха ли се на юг, изпратените в обратната посока разузнавачи трябваше да сигнализират.

Заповедите на Буфо бяха недвусмислени. Ако Гауен и Ариус не видеха врага тази сутрин, оставаше предположението, че бригантите вървят по обичайния път към Еборакум. Трябваше да изберат наблюдателен пункт, от който биха могли да забележат приближаването им, и да предупредят римляните, които заемаха позиции, за да защитават града. Гауен огледа местността с опитно око и се упъти нагоре по хълма, издигнат от някакъв прастар земен гърч. Камънаци и скали стърчаха от хълма към небето като оголени кости.

Когато стигнаха до разкривените от старост борове на върха, попиха потта от лицата си с легионерските си шалове — беше започнало да се затопля — и незабавно започнаха да събират сухи дърва, за да запалят сигнален огън. Зад тях се простираше зелена долина — естествен път за всеки, който се насочеше към богатите, плодородни земи близо до морския бряг. Беше много тихо. „Прекалено тихо“, мислеше си Гауен, докато оглеждаше долината. Полазиха го тръпки. Знаеше, че независимо от това дали бунтовниците щяха да продължат набезите си или да тръгнат обратно към родните си земи, при всички положения щяха да минат оттук. Нищо чудно и те да бяха пратили разузнавачи, каза си той и инстинктивно се дръпна зад близкото дърво. Нищо чудно вече да им се надсмиваха някъде наблизо и да обсъждаха как ще пленят тези римляни, проявили неблагоразумието да се лишат от сигурната защита на крепостните стени.

Зад него земята се ширеше на север — големи заоблени хълмове, забулени в омара. Гауен си спомни как понякога мъглите забулваха всичко около Авалон сякаш се озоваваха в друг свят. Тук, по границата, това също се случваше. В продължение на половин година бе живял в света на баща си, но тук, на това място, което не принадлежеше изцяло нито на Рим, нито на Британия, започваше отново да осъзнава с притеснение колко смесени са чувствата му и как и той сам не съзнава своята принадлежност и дали изобщо я има.

— Чудя се дали новият император ще направи нещо, за да ни помогне да се справим с бунта — долетя зад него гласът на Ариус. — Адриан си е испанец…

— Нито един император след Клавдий не е идвал в Британия — отбеляза Гауен, като продължаваше да се взира в местността пред себе си. Какво бе това в далечината — облак прах, или дим от догаряш огън? Той се привдигна за миг, примижа, сетне седна обратно ма мястото си. — Бригантите ще трябва да се постараят доста, за да привлекат вниманието на Рим…

— Вярно. Британците никога не са можели да съгласуват действията си — дори когато разполагат с добър водач, както беше на битката при Монс Граупиус, губят. Това бе и последната сериозна съпротива на племената.

— Така е мислел и баща ми — отвърна Гауен, припомняйки си с гордост разказите на дядо си за блестящата военна кариера на сина му. — И той се е сражавал при Монс Граупиус.

— Никога не си ми го казвал! — удивено се обърна към него Ариус.

Гауен сви рамене. Все още не можеше да мисли за Гай Старши като за свой баща — въпреки че бе достатъчно да сравни портрета, който старият Мацелий държеше в кабинета си, със собственото си отражение в бронзовото огледало, за да се увери, че нещата стоят точно така. При Монс Граупиус баща му се бе сражавал храбро. Когато се замислеше как би реагирал той при подобни обстоятелства, Гауен не бе напълно уверен в себе си независимо от преминатото обучение.

— Докато не намерят нов водач със способностите на Калгакус, не могат да представляват дълготрайна опасност — продължи той мислите си на глас.

Ариус въздъхна.

— Несъмнено всичко ще свърши веднага след като Девети легион се добере до бригантите. На Адриан ще съобщят само, че е имало някакви незначителни размирици по границата, и толкоз. Битката няма да се запомни, няма да й дадат дори име.

„Сигурно ще стане тъй…“, каза си Гауен. През последните три месеца се бе запознал отблизо с дисциплината и бойната сила на римската армия. Въпреки личната си храброст хората от племената не биха могли да удържат срещу римляните — освен ако не станеше чудо. За миг в мислите му проблесна спомен от съня, в който видя Богинята-гарван, но това несъмнено бе само нощна игра на съзнанието му. Желязната стъпка на легионите бе единствената действителност, която съществуваше на дневна светлина.

— И ще трябва веднага да се прибираме в казармата — продължаваше да се оплаква Ариус. — Само упражнения… Ама че скука!

— „Направиха пустиня и я нарекоха мир…“ — произнесе тихо Гауен. — Така е казал Тацит за омиротворяването на Севера след битката при Монс Граупиус. Може би трябва да бъдем доволни, че скучаем.

— Почваш да откачаш от дългото чакане — засмя се Ариус. — Знам какво е — не мисли, че и аз не съм нервен.

Сигурно това бе причината. Измъчващите го съмнения бяха обичайните размисли на воин, комуто предстои да се впусне в битка — това бе всичко. Гауен се насили да се засмее. Изведнъж се почувства много доволен от присъствието на Ариус. После отново се обърна и се зае да разучава хълмовете на север.

Ариус видя първи врага. Той се появи тичешком иззад един гъсталак, къде то бе отишъл да се облекчи. Размахваше възбудено ръце и Гауен, който се запромъква веднага обратно през гъсторастящите борове, също забеляза съвсем ясно големия облак прах, който идваше от запад — оттам, където слънцето вече бавно се смъкваше надолу към хълмовете. Облакът променяше очертанията си, докато се превърна в тълпа от препускащи конници.

Движението на бригантите бе малко забавено, защото водеха със себе си и големи волски каруци, натоварени с плячка. „Грешка“, веднага си помисли Гауен. Подвижността бе едно от най-големите преимущества на воините от племената. Но пък бяха много повече, отколкото бе очаквал — идваха насам с хиляди. Той се обърна на юг, откъдето трябваше да пристигне Девети легион, и започна да пресмята времето и разстоянията.

— Ще изчакаме, докато преминат основните сили на противника, и тогава ще запалим огъня — каза той.

— Ами после? — попита Ариус. — Ако ни отрежат от легиона, ще пропуснем цялото забавление.

— Достатъчно е да изчакаме, и битката сама ще дойде при нас. — Гауен не знаеше да се бои ли, или да се радва, че думите му най-вероятно ще се окажат верни. Сега му хрумна, че действително ще бъдат изложени на опасност за времето между запалването на огъня и появата на римската армия — ако изобщо легионът бе заел предварително уговорените позиции и видеше огъня.

Войските на племената бяха вече точно под техния наблюдателен пост — съдейки по снаряжението им, Гауен предположи, че повечето са от племето на бригантите, но имаше и воини от по-дивите северни племена. Ариус срещна погледа му, смръщи се и извади кремъка и огнивото. Удари няколко пъти, докато излезе искра, но скоро над струпаните сухи дърва започна да се вие тънък стълб дим, който ставаше все по-силен. Гауен и Ариус не преставаха да добавят съчки, докато най-сетне не се издигна висок пламък. Когато хвърлиха в пламъците и зеленина, белият дим стана сив, потрепна и се усили още повече, замъглявайки небето над тях.

Дали римляните го виждаха? Гауен се завзира напрегнато на юг. Внезапно над гърбицата на един далечен хълм проблесна светлина. Той веднага разпозна сребърните отблясъци на върховете на копията — и златистия отблясък, който бе най-високо, над копията. Орелът… Гауен посочи безмълвно към щандарта на легиона. Ариус кимна. Тъмните очертания на фигурите под него непрестанно се разрастваха, спускаха се надолу по хълма — неумолими като прилива. Гръмнаха фанфари — звуците им, долетели отдалеч, бяха дори приятни. Движещата се маса незабавно се сформира в три колони. Централната забави ход, докато фланговите се упътиха към височините от двете й страни.

Бригантите също ги бяха видели. За миг сякаш се стъписаха; сетне се разнесе дисхармоничният вой на бойните им рогове. Плътната маса мъже сякаш потрепна, докато всеки прехвърляше щита от гърба на ръката си и изнасяше копието си напред. Гауен и Ариус, които заслизаха от хълма, спряха за миг, доловили внезапното усилване на крясъците, и погледнаха през един хвойнов гъстак, за да разберат причината.

Римската формация продължаваше да напредва неумолимо — като бойна машина. Правилни форми от човешки тела, движещи се напред в идеално прави колони и с равномерна бързина. Фланговете се бяха извили точно както бе редно, за да защитят центъра. Отсреща келтите напираха с дивата енергия на горски пожар, връхлитащ срещу врага.

Британците можеха бързо да схванат бойния план на римляните, но пък никой не можеше да бъде сигурен какво точно ще сторят келтите — нито дори собствените им водачи. В мига, в който изглеждаше ясно, че цялата войска на бригантите ще бъде заобиколена и смазана от римляните, няколко групи северняци, които съпровождаха основната маса бриганти, се откъснаха от нея и внезапно препуснаха с все сили встрани.

— Бягат! — извика Ариус, но Гауен не каза нищо.

Северняците не изглеждаха ни най-малко уплашени, а по-скоро обзети от бойна ярост. Беше му ясно, че те се отделят, за да връхлетят върху римските флангове. Сега високото разположение, което бе позволило на римляните на минат зад центъра на врага, се превърна в слабост, защото келтските конници се намираха още по-нависоко. С крясъци те пришпориха конете си надолу по хълма.

Никакви пешаци не можеха да устоят на пристъпа им. Легионерите се затъркаляха по земята, тъпкани от копитата на келтите, газеха се и един друг в усилията си да се изправят. Редовете им се разбъркаха. От мястото, където бяха спрели, Ариус и Гауен виждаха как правилното разположение се размести, как фланговете се върнаха към центъра в мига, когато предната линия се сблъска с основната част от пешаците на бригантите.

Двамата разузнавачи наблюдаваха врящата гмеж от хора със смесица от ужас и възторг. Внезапно Гауен си спомни как веднъж като дете бе улучил с камък една катерица и тя падна в гнездо на диви пчели. За секунди нещастното животно бе изчезнало под нападащите облаци пчели. Това, което наблюдаваше сега, бе точно същото. Докато гледаше, той се присвиваше при всеки удар. Дали бе по-ужасно да си в самия център на битката, или тук, където умираш с всеки, убит пред очите ти?

Но римляните имаха много по-добри брони, затова и не бяха напълно смазани. Много умираха, без да отстъпят и крачка, други обаче разкъсаха обръча и побягнаха. Командирът на легиона и щабът му се бяха разположили на една височинка. Яркоцветните им наметала започнаха да се суетят насам-натам, когато към тях наближи първата вълна отстъпващи войници. Дали Донат щеше да успее да им вдъхне нов кураж?

Гауен така и не разбра дали командирът изобщо се е опитал да го стори. Червените наметала почти веднага се включиха в отстъплението, и след малко бяха погълнати от нападателите. Видя и как кървавите мечове заблестяха на слънцето, когато бритите атакуваха. Видя как римският орел продължи да се мята още известно време безпомощно над редиците на последните останки от легиона, сетне изчезна.

— Юпитер Фидес! — прошепна до него Ариус. Лицето му беше жълтеникавобяло. Гауен, без да откъсва поглед от ятата гарвани, които вече се виеха над бойното поле, си каза, че не римски богове владеят тук, а Великата Богиня, Повелителката на Гарваните, Катубодва.

— Хайде — прошепна той. — С нищо не можем да им помогнем.

Ариус тръгна, залитайки, след него. Двамата започнаха да си проправят път надолу по тази страна на хълма, която бе по-далеч от сцената на битката. Гауен нямаше време да проявява съчувствие, защото и сам не се чувстваше кой знае колко стабилен на краката си. Сетивата му бяха напрегнати до крайна степен, търсеха откъде ще дойде опасността. Когато чу над общия шум от боя звъна на метал върху камък, той набута бързо Ариус в гъсталака близо до едно малко поточе и му изсъска да не издава звук.

Лежаха в скривалището си като подгонени зайци и се вслушваха в шума, който се засилваше. Гауен си припомни отсечената глава, която бяха видели в изгорялата селска къща. Войните от племената понякога вземаха главите на пленените си врагове като трофеи. За миг пред него се изправи ужасно видение — видя собствената си глава и главата на Ариус, озъбени, побити на колове пред входа на колибата на някой северняк. Повдигна му се и той преглътна мъчително. Страхуваше се, че ако повърне, ще го чуят.

През папратта видя изподраскани боси крака и чу грубоватата песен на мъжете, които наближаваха. Те се смееха, говореха един през друг и редяха объркани думи, които скоро щяха да се превърнат в победна песен. Вслуша се с усилие в неясния говор на северняците и се опита да различи някоя и друга дума.

Забеляза някакво рязко движение встрани. Над главите на воините от племената се залюля римският орел. Усети, че Ариус се надига до него и понечи да го спре, но приятелят му вече беше на крака, извадил меча си. Блясъкът на слънчевите лъчи по стоманата пресече песента като с нож. Гауен се сви, стиснал собствения си меч. В същия момент бригантите започнаха да се смеят на глас. Гауен забеляза с ужас, че наброяват повече от две дузини.

— Предайте ми орела! — изграчи пресипнало Ариус.

— Я ти ми дай меча си — отбеляза най-едрият на неправилен латински. — Тогава може и да те оставим жив.

— Ще те пратим за роб на жените — допълни друг — едър мъж с огненочервена коса.

— Да, хайде да го оставим жив и да го подарим на жените.

— Ще им харесат тези къдрици — да не би да е някое момиче, последвало любовника си във войската?

Развеселените приятели се отдадоха на неприлични предположения за това какво биха сторили жените с такъв подарък. За миг Гауен бе разпънат между страха за приятеля си и вледеняваща паника, която го тласкаше да остави всичко и да хукне, накъдето му видят очите. После, без да разбира защо, и той се изправи на крака.

— Той е луд — заговори Гауен на езика на бритите, посягайки към края на туниката на Ариус, за да го задържи. — Боговете закрилят лудите.

— И ние сме луди — главатарят на бригантите го загледа изпитателно. Не можеше да си обясни комбинацията от местен говор и римско облекло. — А боговете ни дариха победа.

„Напълно вярно“, каза си Гауен. „А пък аз съм най-лудият от всички тук.“ И все пак — не можеше да си остане скрит в храстите и да гледа как убиват приятеля му! Ако го бе сторил, действително би изгубил ума си от угризения.

— Боговете на нашия народ са милостиви — продължи забързано Гауен, — и те не биха се зарадвали да видят как унижавате боговете на поваления си противник. Този човек е техен жрец. Дайте му орела и го пуснете да си върви.

— А ти кой си, та мислиш, че можеш да ни нареждаш? — попита главатарят с помрачняло лице.

— Аз съм син на Авалон — отвърна Гауен, — и сам видях как Катубодва оседла вятъра!

Войните срещу него замърмориха боязливо и за миг у Гауен се събуди надежда, че хрумването му ще ги измъкне. Но червенокосият плю и издигна копието си.

— Значи просто са се събрали един предател и един глупак!

В същия миг Ариус успя да се измъкне от хватката на приятеля си. Гауен закъсня само със секунда, но Ариус вече връхлиташе срещу войните от племето. Гауен видя с ужасяваща яснота дъгата, която копието на бриганта описа в небето.

Една истинска ризница би могла и да отблъсне острието, но гърдите на разузнавачите бяха защитени само с биволска кожа. Ариус залитна, и очите му се разшириха от удивление, когато почувства как острието прониза гърдите му. Още докато приятелят му падаше, Гауен знаеше, че раната е смъртоносна. И това бе последната му свързана мисъл. Пред себе си видя лицето на Катубодва, изкрещя, и затича напред.

Усети удара, когато острието на меча му срещна човешка плът. Без да мисли, отблъсна удара на отсрещния и се наведе под издигнатата му ръка. В ръкопашен бой келтите се затрудняваха да размахват мечовете си, защото бяха с доста по-дълги остриета от римските. Късият меч на Гауен мушкаше отдолу нагоре, впиваше се в човешка плът, стържеше по кости. Дългите часове, прекарани в упражнения с меч, му помагаха да насочва ударите си, но това, което не преставаше да крещи, бяха друидски проклятия, а за противниците му те бяха дори по-страшни от меча.

Гауен усети първо някакво отпадане на врага, сетне изведнъж установи, че срещу него няма никой. Той спря, задъхан като уморен кон.

Сега видя как бригантите вече изчезват зад хребета на хълма. Осем трупа се търкаляха наоколо по просмуканата с кръв земя. Залитайки, защото бойният му дух бе го напуснал също тъй внезапно, както и бе дошъл, Гауен затърси тялото на Ариус. Приятелят му лежеше, вперил мъртви очи в небето. Но до него, там, където го бяха захвърлили бягащите бриганти, лежеше орелът на Девети легион.

Редно бе да погребе приятеля си, мислеше объркано Гауен. Трябвате да дигне на Ариус надгробна могила, подобаваща на герой, да постави в нея и телата на убитите врагове, а отгоре да издигне щандарта с орела. Но разбираше, че не биха му стигнали сили, а и какво значение би имало това? Ариус си беше мъртъв, също както и останалите. Дори орелът не означаваше вече нищо за Гауен — беше само повод хората да се избиват един друг.

„Мястото ти не е тук…“, каза си той замаяно. Мечът се изплъзна от ръката му. С вдървени пръсти той задърпа връзките на кожената си туника. Когато захвърли тежката дреха, се почувства по-добре, но продължаваше да мирише на кръв. Тогава чу в тишината ромона на малкото ручейче. Запрепъва се обратно през гъсталака и натопи лице в леденостудената вода — там, където ручеят образуваше малко вирче. Изми кръвта от ръцете и краката си и отново пи жадно. За свое учудване установи, че много малко от кръвта бе негова. Водата го накара да се почувства по-добре, но петната от кръвта, кръвта на хора от собствения му народ, лежаха тежко на душата му.

„Не съм полагал клетва пред императора“, каза си той. „Не съм длъжен да остана в армията и да коля своите като касапин!“ Дали щяха да го приемат, ако се върнеше в Еборакум? Не знаеше, но бе убеден, че позорът би убил дядо му. По-добре бе старият да го мисли за мъртъв, отколкото да реши, че е побягнал от битката. А докато гледаше труповете на избитите от него воини, той осъзнаваше, че се бои не от смъртта, а от това, че сам ще се превърне в убиец.

Накрая Гауен се изправи. Сред труповете позлатените криле на римския орел проблясваха заканително на залязващото слънце.

— Ти поне няма да ставаш причина за повече смърт! — каза Гауен на глас, взе орела и го хвърли в потока. Водите се затвориха над яркия блестящ предмет, както се бяха затваряли безброй пъти над съкровищата, които народът на майка му бе принасял в дар на боговете.

От другата страна на хълма хората продължаваха да се сражават и да измират, но тук цареше тишина. Гауен се опита да прецени какво да стори. Не можеше да се върне в легионите, но римските му черти щяха да бъдат същинско проклятие, опиташе ли се да заживее сред племената. Имаше всъщност само едно място, където никой не го питаше римлянин ли е или британец, а само за това, което бе в душата му. Внезапно пожела с болезнена сила да се върне у дома — на Авалон.