"Повелителката на Авалон" - читать интересную книгу автора (Брадли Марион Зимър)

6.

Долината на Авалон бе притихнала в покоя, който бележи края на жътвата. Златиста светлина се процеждаше през листата на ябълковото дърво, сияеше в ароматния дим, който се виеше над мангала, и придаваше мек блясък на воалите на жриците и на светлата коса на момичето, което седеше сред тях. В сребърното блюдо пред нея водата потръпваше от докосването на дъха й, после отново замираше. Кайлеан, отпуснала пръсти на рамото на момичето, почувства как напрежението се отлива от нея, докато трансът на момичето се задълбочаваше, и кимна. Дълго бе чакала идването на този ден.

— Отпусни се, така… — промълви тя. — Вдишвай… издишвай… И не откъсвай поглед от повърхността на водата.

Усети как пред собствените й очи потрепват видения, докато вдишваше вълшебството на запалените треви, и бързо отвърна поглед. Сега съзнанието й трябваше да остане изцяло в действителността.

Сианна въздъхна и се наведе напред. Кайлеан я задържа. Винаги бе изпитвала дълбоко убеждение, че момичето има Дарбата, но докато Сианна не положеше обет за жрица, не би било редно да я ползват. Тогава Гауен избяга, а момичето залиня и така отслабна, че Кайлеан бе забранила категорично да върши каквото и да било, свързано с магия. Едва през последния месец Сианна бе започнала да се възстановява. Кайлеан бе изпитала огромно облекчение. ДЪЩЕрята на Кралицата на феите бе най-обещаваща сред младите момичета, които се обучаваха на Авалон. Нищо чудно, като се има предвид произходът й. Върховната жрица бе по-сурова с нея, отколкото с останалите, но тя не се бе прекършила. Да, това бе момичето, годно да възприеме цялото наследство на древната магия и да я упражнява, когато самата Кайлеан нямаше да я има.

— Водата е огледало — продължи да шепне Кайлеан. — В огледалото можеш да видиш неща, които са далеч и във времето, и в пространството. Потърси сега върха на Тор, и ми кажи какво виждаш…

Сианна задиша по-дълбоко, Кайлеан също — отслаби малко вътрешния си контрол, за да сподели видението, но не губеше връзка със заобикалящия я свят.

— Виждам… каменния кръг, осветен от слънцето… Долу се простира долината… Виждам пътища… плетеница от пътища, които светят като златни, минават през островите… Сияещият път, който идва от Думнония и отива към източното море…

През полузатворени клепачи Кайлеан също можа да види горите, полята и хълмовете, и над тях блестящата плетеница от линии на Силата. Както се бе надявала, Сианна можеше да вижда и вътрешния, а не само външния свят.

— Това е добре, добре е… — подзе Кайлеан, но Сианна продължаваше:

— Вървя по светлия път; вървя на север, към Алба. Виждам как се издигат димни стълбове; границите са окъпани с кръв. Имало е битка, и гарваните се хранят с телата на убитите…

— Римляните — промълви задъхано Кайлеан. Когато до тях достигна вестта за бунта, друидите се съгласиха да помогнат с тайната си сила, а жриците, заразени от техния ентусиазъм, също пожелаха да участват. Кайлеан си спомни първия прилив на възторг при мисълта, че най-сетне ще прогонят омразните римляни, и сетне съмнението — това ли бе най-правилният начин да се използва властта на Авалон?

— Виждам римляни и брити — труповете им се търкалят по бойното поле… — гласът на Сианна затрепери.

— Кой е спечелил битката? — попита Кайлеан. Бяха призовали Силата; бяха разбрали, че е имало сражение. И сетне нищо. Ако самите римляни знаеха какво става, то те не бяха допуснали друг да разбере това.

— Гарваните разкъсват телата и на врагове, и на приятели. Домове горят опустошени, бежанци бродят из страната.

Върховната жрица се изправи смръщена. Ако бунтовниците бяха разбити лесно, римляните щяха да пренебрегнат случилото се като другите случайни изблици на недоволство. Ако пък хората от племената сполучеха да унищожат римските части, можеше Империята да се откаже от Британия. Но неяснотата можеше само да предизвика гнева им.

— Гауен, къде си? — шепнеше Сианна и трепереше цялата.

Кайлеан се стегна. Тя все още имаше връзки в Дева. Бе научила, че момчето е отишло при дядо си, знаеше и че са го пратили в Девети легион в Еборакум. Откак бе научила това, живееше в страх, че Гауен също е участвал в битката. Но откъде би могло да знае момичето? Нямаше намерение да кара Сианна да го търси, но знаеше колко силна е връзката им и не можа да устои на възможността да узнае това, което така отчаяно искаше да научи.

— Остави погледа ти да се рее — каза тя меко. — Остави сърцето ти да те води натам, където трябва да отидеш.

Сианна съвсем замря. Очите й бяха вторачени в движенията на водата в блюдото.

— Той бяга… — промълви тя накрая. — Опитва се да намери пътя към дома. Но страната е пълна с врагове. Повелителко, използвай Силата, за да го защитиш!

— Не мога — отвърна Кайлеан. — Силата ми не може да се простира отвъд границите на тази Долина. Трябва да се молим на боговете.

— Ако ти не можеш да му помогнеш, има само една освен Богинята, която може — тя няма нейната сила, но е близо. — Сианна се изправи с треперлива въздишка и повърхността на водата мигновено се изглади. — Майко! — извика тя. — Твоят осиновен син е в опасност! Майко… аз го обичам! Върни Гауен у дома!

Гауен трепна и се изправи, наострил уши. Бе доловил някакъв съвсем лек шум из пирена. Шумът се засили. Гауен почувства хладното докосване на студен въздух по бузата си и седна отново. Беше само вятърът, който се усилваше както винаги по залез. Този път бе само вятърът. През трите дни след битката единственото нещо, което бе вършил, бе да бяга и да се крие. Бандите мародерстващи бриганти и разпокъсаните римски части бяха еднакво опасни за него. Всеки овчар можеше да го издаде. Преживяваше, като ловеше дребен дивеч и крадеше от хамбарите на селяните, но времето скоро щеше да стане студено. Тук, на север, той бе само един от многото, побегнали от битката, и застрашен като всички тях. Но стигнеше ли по на юг, в очите на всички щеше да бъде беглец. Може да не беше дезертьор в буквалния смисъл на думата, но римляните, раздразнени от поражението, сигурно само търсеха НА кого да изкарат гнева си.

Гауен потръпна и се уви по-плътно в наметалото. Къде можеше да отиде? Имаше ли някъде, дори на Авалон, дом и място за човек с такъв противоречив произход като него? Той виждаше как последната светлина избледнява на запад и почувства, че и последната надежда в душата му умира медно с нея.

Тази нощ отново сънува Авалон. Там също цареше нощ, а на Тор танцуваха девиците — фигурите им ту се явяваха, ту изчезваха между камъните. Стори му се, че момичетата са повече, отколкото си спомняше; затърси с поглед златистата коса на Сианна. През сенки и лунна светлина момичетата образуваха фигури, и докато се движеха, гъстата трева по Тор сякаш засияваше с ответна светлина под стъпките им — сякаш танцът им възбуждаше някаква незнайна сила, дремеща в сърцето на свещения хълм.

— Сианна! — извика той, съзнавайки, че тя не може да го чуе. И въпреки това, когато името се отрони от устните му, една от фигурите спря, обърна се и ПРОТЕГНА ръце. Беше Сианна; позна я по гъвкавата грация, с която се движеше тялото й, по извивката на шията, по сиянието на русата коса. А зад нея, едва забележима в сенките, той видя фигурата на майка й — на Кралицата на феите. Докато гледаше, сянката започна да расте и най-сетне заприлича на врата, през която можеше да минеш и да потънеш в мрака. Гауен отстъпи, уплашен да не потъне в тайнствените двери, а в съзнанието му прозвучаха думите: „Пътят към всичко, което обичаш, е през Мен…“

Гауен се събуди на зазоряване — вкочанен от студ, но колкото и да е странно, в душата му се бе събудила нова надежда. В заложените снощи примки се бе заловил един заек. Месото уталожи глада му. Но по обяд, когато се бе осмелил да слезе към един малък извор, за да утоли жаждата си, късметът му пак се обърна на лошо. Възнамеряваше да се върне на старото си място веднага щом се напие с вода, но следобедът бе топъл, а той изведнъж се почувства много уморен. Затова, както бе облегнал гръб на една върба, не усети как очите му се затварят.

Събуди се, стреснат от някакъв звук, който не бе нито шумът на вятъра в дърветата, нито бълбукането на водата в потока. Чу мъжки гласове и трополенето на подковани сандали — вече можеше да ги види през листака — римски войници, но не деморализираните отломки от битката, които бе срещал досега. Това си беше редовна част под командването на един центурион.

Щяха да познаят, че туниката му е легионерска. Гауен инстинктивно се огледа за някакво прикритие. Зад него се извисяваше хълм, обраснал с гъста гора. Той запълзя натам, промъквайки се из върбалака. Бе стигнал основата на хълма, когато го забелязаха.

— Стой!

За миг авторитетният тон на гласа зад него го спря. После забърза отчаяно напред, докато едно копие не профуча в шумата до него и не изтрака о някакъв камък наблизо. Гауен взе копието и автоматично го хвърли обратно. Чу как някой изруга и продължи да тича из гъсталака — късно съобрази, че дори първоначално да нямаха желание да го последват насам, сега със сигурност щяха да го сторят.

Вече мислеше, че ще успее да се измъкне, когато склонът свърши рязко пред краката му. Някаква древна конвулсия бе разцепила земята и той установи, че стои на ръба на пропаст — от едната страна го очакваха острите скални зъбери в дъното й, от другата — копията на преследвачите. По-добре да умра в бой, каза си той отчаяно, отколкото да ме върнат окован, за да ме съдят за дезертьорство.

Вече виждаше ясно лицата на римските войници — зачервени от напрежение, но очевидно твърдо решени да го достигнат. Той извади камата си, изпълнен със съжаление за неразумно хвърленото копие. И в този миг някой го повика по име.

Той застана нащрек. Легионерите дъх не можеха да си поемат, камо ли да викат, а освен това не знаеха и името му. Сигурно шумът на кръвта в ушите му го бе заблудил, или пък вятърът, който свиреше сред камъните.

— Гауен… Ела при мен! — Беше женски глас. Гауен се извърна неволно. Пропастта пред него бе забулена в сенки, които ставаха все по-плътни с всеки изминал миг.

— Помни — ще се спасиш, като минеш през Мен…

„Полудявам от отчаяние“, помисли той. И все пак, сега вече виждаше пред себе си сиянието на две тъмни очи, които се открояваха върху скулесто лице, заобиколено от падаща на вълни тъмна коса. Гауен въздъхна и почувства как страхът го напуска. Когато първият от легионерите стигна площадката, на която бе застанал, Гауен се усмихна и прекрачи в бездната.

Римляните го видяха как потъва в мрака. Вдигна се студен вятър — сякаш зимен полъх скова душите им, и дори най-смелият не посмя да слезе надолу, за да търси тялото на преследвания по скалите. Ако бе враг, тъй или иначе бе мъртъв, ако бе приятел — бил е глупак. Те заслизаха надолу по хълма, изпълнени със странно нежелание да обсъждат видяното, и докато стигнат останалите от частта, случаят бе потънал в дълбините на мислите им — както човек си спомня лош сън. Дори центурионът не се сети да го включи в рапорта си. Те действително имаха друга, много по-важна работа. Останките от разбития Девети легион се придвижваха бавно обратно към Еборакум, където Шести легион, пристигнал от Дева, ги посрещаше със зле прикрито презрение. Казваха, че новият император, Адриан, бил бесен, и дори се говореше, че може сам да пристигне в Британия, за да вземе нещата в свои ръце. Оцелелите от Девети щяха да бъдат препратени в други легиони, по други места в империята. Нищо чудно, че на всички въпроси те отговаряха с мрачно мълчание.

Само центурионът Руфин, който действително се грижеше за поверените му новобранци, отдели време да поговори със стария човек с войнишка стойка, който също бе пристигнал от Дева. Да, каза той, помнел добре младия Мацелий. Момчето било пратено на разузнаване и може да не е участвало в голямото сражение. Но от онзи ден насам никой не го бил виждал.

Когато Шести легион потегли на поход с категоричната заповед да умиротвори Севера, Мацелий се върна у дома, в Дева, без да успее да разбере каква е съдбата на момчето, което бе успял да обикне през кратките месеци, прекарани с него.

Тази година зимата бе влажна и студена. Бури вилнееха на север, а проливните дъждове превърнаха долината на Авалон в сиво море, сред което хълмовете стърчаха като истински острови, а обитателите им се криеха кой където свари и се молеха да дойде по-скоро пролетта.

Сутринта на есенното равноденствие Кайлеан се събуди рано, трепереща от студ. Лежеше, увита във вълнени одеяла, на сламеника, покрит с овча кожа, но пронизващата зимна влага проникваше навсякъде и се бе просмукала чак до костите й. Откак бе престанало месечното й кървене, тя продължаваше да е все така здрава и жизнерадостна, но тази сутрин за първи път си припомни, че ставите я болят още от първите студени дни и изведнъж се почувства престаряла. Сърцето й заби във внезапен пристъп на паника. Не можеше да си позволи да остарява! Авалон процъфтяваше, дори след такава тежка зима като тазгодишната, но имаше прекалено малко обучени жрици, на които тя би могла да разчита. Авалон нямаше да оцелее, ако тя си отидеше!

Кайлеан си пое дълбоко дъх, наложи на мускулите си да се отпуснат и на сърцето си да се успокои. „Нали си жрица? Какво става с вярата ти?“ Кайлеан се усмихна, защото осъзна, че се кара сама на себе си, както понякога се сопваше на някое от момичетата. „Нима не вярваш, че Богинята ще се погрижи за своите?“

Тази мисъл я поуспокои, но все пак — от опит знаеше, че Богинята помагаше най-вече на тези, които правеха опит да си помогнат сами. Обучението на следващата Велика жрица си оставаше нейно задължение. Сега, когато Гауен го нямаше, беше загубена свещената кръвна линия, а Ейлан бе дала живота си, за да я съхрани. Но това бе още една причина Авалон, където се съхраняваха древните познания и учения, да оцелее на всяка цена.

„Сианна…“, каза си Кайлеан. „Тя трябва да ме наследи.“

Момичето бе положило обет за жрица, но срещу Белтейн се разболя и не бе участвала в ритуалите. А после стана пазителка на Свещения извор. Но нали някое от по-младите момичета можеше да заеме мястото й? За някои от жриците, свикнали на непорочния живот в Горския храм, бе трудно да приемат наложеното ритуално съвкупление. Трябваше да осъзнаят, че го правят не за собствено удоволствие, а като въплъщения на мъжкото и женското в свръхестествените сили, наречени от хората богове. Бъдещата Върховна жрица на Авалон бе длъжна да участва в това жертвоприношение.

„Тази година няма да приема никакви извинения. Посвещаването й трябва да бъде окончателно — тя трябва да отдаде девствеността си на бога.“

Някой подраска на вратата и Кайлеан се изправи, присвивайки се от студ.

— Повелителко! — беше Лунет, задъхана от възбуда. — Лодката на Ходещия по водата наближава пристана! Има някой с него! Прилича на Гауен! Повелителко, трябва да дойдеш!

Кайлеан вече бе скочила. Нахлузи високите обувки от овча кожа с вълната навътре и се уви в топлото си наметало. Когато отвори вратата, прижумя, защото навън грееше ярко слънце. Милувката на въздуха, която преди миг й се струваше смразяваща, сега й подейства освежаващо като глътка вино.

Срещна го на пътеката. Долу Ходещия по водата вече оттласкваше баржата обратно от разкаляния бряг. Лунет и другите жрици, разбудени от виковете й, изостанаха назад. Бяха се вторачили в Гауен, сякаш бе възкръснал от мъртвите.

Когато го огледа по-внимателно, Кайлеан разбра стъписването им. Гауен се бе променил. Беше по-висок и по-слаб, но жилест. Лицето, в което се взираше Кайлеан, бе лице на мъж. Но очите му бяха изпълнени с почуда и объркване.

Тя поклати глава и махна на другите да стоят настрана.

— Глупави момичета! Днес не е Самхаин, когато мъртвите се връщат на земята, и това не е дух, а жив човек! Бързо му донесете поне нещо топло за пиене и сухи дрехи, ако не ви идва нещо по-добро на ум! Бързо!

Гауен спря и се огледа. Кайлеан тихо го повика по име.

— Какво се случи? — проговори той, като най-сетне спря погледа си върху нея. — Има толкова много вода наоколо, а не видях да вали. Как е възможно дърветата да са напъпили, след като съвсем наскоро видях как падат листата им?

— Днес е равноденствието — отвърна Кайлеан, без да може да разбере какво го озадачава.

Той кимна.

— Битката беше една луна преди равноденствието, а после побягнах и изгубих пътя…

— Гауен — прекъсна го тя, — голямата битка на север беше след жътва, преди повече от половин година!

Той залитна и Кайлеан помисли за миг, че ще падне.

— Повече от шест луни? Но нали минаха само шест дни, откак Кралицата на феите ме спаси?

Кайлеан го хвана за ръка. Вече започваше да разбира.

— Времето тече по различен начин в Отвъдния свят. Ние тук знаехме, че си в опасност, но нямахме представа какво може да ти се е случило. Виждам, че трябва да благодаря на Кралицата на феите за живота ти. Не се оплаквай, дете — пропуснал си само зимата, а тя беше много тежка. Но сега вече си у дома, и трябва да решим какво да правим с теб!

Гауен въздъхна несигурно, сетне се поусмихна.

— У дома… Едва след битката разбрах, че за мен няма място нито в земите на бритите, нито в земите, владени от Рим. Мястото ми е единствено тук, на този остров, който сякаш не принадлежи напълно на света на човеците.

— Няма да ти налагам избор — каза предпазливо Кайлеан, подтискайки възбудата си. — Какъв върховен друид щеше да стане от него! — Но ако междувременно не си полагал други обети, пътят, по който бе тръгнал преди да си отидеш оттук, все още е открит за теб.

— Оставаше ми само седмица до деня, когато щях да се закълна във вярност на Императора, но тогава дойдоха бригантите. Затова ни изпратиха на бой, без да сме полагали клетва — отвърна Гауен. — Брат Павел съвсем ще побеснее. — Най-неочаквано той се захили. — Срещнах го, като се изкачвах по хълма, и той ми предложи да се присъединя към братството им. Отказах, и той веднага се развика… Какво се е случило с назаряните след смъртта на отец Йосиф? Павел има още по-налудничав вид от преди!

— Сега той е отец Павел — отвърна Кайлеан. — Избраха го за свой водач, и той очевидно е решил да направи от останалите същите фанатици, какъвто с той самият. Жалко. Толкова години живяхме в мир на този хълм, но той не иска да има вземане-даване с една общност, където управлява жена. Никой от нашите хора не е разговарял с тях от месеци. Но това не е толкова важно — продължи тя. — Сега е време ти да решиш какво ще правиш занапред.

— Изглежда, че съм имал цели шест месеца за размисъл при феите, макар че времето ми се стори много по-кратко. Готов съм — той замълча и хвърли поглед към скромните обиталища на жриците, а после и към увенчания с каменен кръг Тор — готов съм да приема съдбата, която са ми избрали боговете.

Кайлеан примигна. За миг й се стори, че го вижда като крал, сияещ, целия в злато — или може би това бе огън?

— Може би ти е съдено нещо много по-велико, отколкото предполагаш… — проговори тя с несвой глас.

Моментното видение отмина. Тя потърси очите му, за да прецени въздействието на думите си, но Гауен гледаше някъде над рамото й. Всякакви следи от умора бяха изчезнали от лицето му. Не й бе необходимо да се обръща, за да разбере, че зад нея се е изправила Сианна.

Новата луна залязваше. През отвора, който служеше за вход на сламената колиба, където го бяха настанили, Гауен виждаше тъничкия сърп, който вече докосваше хребета на хълма. Горката малка луна, и тя бързаше да си легне; скоро всичко щеше да потъне в мрак. Той се размърда неспокойно и отново се нагласи на мястото си. Беше последната вечер преди Белтейн. Гауен бе тук още от залез слънце, бе видял появата на младата луна на небосвода. Казаха му, че това е време за размисъл, че трябва да се взре в себе си и да подготви душата си за това, което предстоеше. Всичко му напомняше онези мъчително дълги часове, през които той и Ариус чакаха да започне битката между римляни и бриганти.

На това място го задържаше единствено собствената му воля. Би било много лесно да се измъкне под прикритието на мрака. Пък и обитателите на Авалон нямаше да го отхвърлят, ако променеше решението си — многократно го бяха питали дали действително иска да бъде посветен по своя свободна воля. Но ако откажеше и останеше, щеше винаги да вижда разочарованието в погледа на Кайлеан, а що се отнася до Сианна — би понесъл много повече от това, което му готвеше нощта, за да спечели любовта й.

Той отново се взря навън. Луната бе изчезнала зад хълма. Опитното му око прецени по положението на звездите, че наближава полунощ. „Скоро ще дойдат. Аз ще съм тук и ще ги чакам. Защо?“ Желанието да притежава Сианна ли бе единствената подбуда, или имаше и някакъв друг, дълбоко скрит душевен порив?

Бе се опитал да избяга, но установи, че не може да победи вътрешното си раздвоение. Сега му се струваше, че единственият начин да възстанови целостта на душата си е да избере нещо, на което да служи, и да се отдаде всецяло на мисията си.

Нещо прошумоля отвън. Гауен вдигна поглед и видя, че положението на звездите се е изменило. Друидите започваха да се събират. Белите им роби излъчваха призрачно сияние на звездната светлина.

— Гауен, сине на Ейлан, аз те призовавам в този час, когато нощта е най-дълбока. Все още ли желаеш да бъдеш посветен в Свещените мистерии? — това бе гласът на Бранос. Сърцето на Гауен се стопли, като го чу. Старецът изглеждаше вече толкова древен, колкото и околните хълмове, а ръцете му бяха безнадеждно разкривени от ставна болест, та отдавна вече не свиреше на арфата си, но при нужда все още изпълняваше жреческите си задължения.

— Да — гласът на Гауен прозвуча дрезгаво в собствените му уши.

— Излез тогава и нека изпитанията започнат.

Заведоха го, без да палят никакви светлини, до Свещения извор. Стори му се, че шумът на водата е по-различен от друг път. Когато се взря, забеляза, че потокът е отклонен. Сега се виждаха стъпалата, които водеха надолу в кладенеца, и нишата в стената.

— За да се преродиш духом, първом трябва да се пречистиш — проговори Бранос. — Слез в кладенеца.

Гауен свали робата си и тръпнейки от нощния хлад, заслиза надолу, Туарим, който бе положил обет предишната година, го последва. Гауен трепна, когато другият млад човек се наведе и постави чифт железни букаи на глезените му. Беше предупреден за това, и знаеше, че винаги може да отключи букаите, ако смелостта му изневери, но хладната тежест на метала, опрял в плътта му, неочаквано го изпълни със страх. Все пак той не каза нито дума, когато чу шума на освободената вода, която отново започваше да се издига в кладенеца.

Нивото на водата се вдигаше бързо. Тя беше и леденостудена, та известно време мислите на Гауен вяха заети предимно с това. Казваше си, че всеки един от тези жреци, за които бе мислил едва ли не с презрение по време на военното си обучение, е преминал през това изпитание; нямаше да се откаже там, където те бяха издържали. Опита се да отклони мислите си, като се запита дали свещеният съд, за който му бе разказвал отец Йосиф, все още е тук. Възможно бе Кайлеан да го е взела, за да го пази на по-сигурно място. Струваше му се, че ако се съсредоточи, ще долови нещо — някакъв далечен отзвук от радост, ликуване, надмогнало всякаква болка — но не можеше. Водата се вдигаше.

Когато водите стигнаха нивото на гърдите му, той вече изобщо не чувстваше долната част на тялото си. Усъмни се, че дори да се опита да избяга, мускулите на тялото му биха се подчинили. Дали това не бе някаква измама — за да го накарат да отиде доброволно на смърт? „Спомни си!“, заповяда си той с последни сили. „Спомни си на какво те е учила Кайлеан! Призови вътрешния огън!“

Студената вода бе стигнала до шията му. Зъбите му тракаха. Той отчаяно се опитваше да извика в съзнанието си спомена за пламък — ето я, тя дойде, съвсем малка искра в мрака, която се разгоря, докато той поемаше въздух със сетни сили, и сякаш експлодира във вените му. Сега не го интересуваше нищо друго освен това вътрешно сияние. За миг видя как сенките бяха разцепени от удара на светкавица — тя отдели мрака от светлината и Гауен видя как светът добива смисъл и порядък.

Той отново почувства тялото си, но осезанието му бе вече на по-висше ниво. Разбра, че може да вижда съвсем ясно, защото заобикалящият го мрак бе осветен от изпълващото го вътрешно сияние. Вече не му беше и студено — за миг даже му се стори, че пламъкът вътре в него може да превърне водата в пара. Водата докосна устните му, но той само се разсмя.

В същия миг нивото на водата започна отново да спада. Много скоро кладенецът бе достатъчно опразнен, та да могат друидите да слязат и да го освободят. Гауен почти не им обърна внимание. Той бе светлина! Това ново самопознание бе единственото, за което можеше да мисли в момента.

Пред Свещения извор друидите бяха запалили голям огън. Ако се бе провалил, може би щеше да се наложи да го стоплят на него. Сега обаче му казаха, че трябва да мине през него, а Гауен се засмя отново. Той беше светлина, беше огън — защо да се страхува от огъня? И както си беше гол, тръгна по жаравата. Горещината напълно изсуши тялото му, но по стъпалата му не остана и следа от изгоряло.

От другата страна на огъня го чакаше Бранос.

— Ти мина през огън и вода — два от елементите, от които е направен светът според древните мъдреци. Остават земята и въздухът. За да приключиш успешно изпитанията, трябва да се добереш сам до върха на Тор — ако успееш да намериш пътя…

Докато старецът говореше, останалите носеха глинени съдове, от които се издигаше ароматен дим на запалени билки, и ги поставяха около Гауен. Димът се виеше нагоре — сладък и задушлив; Гауен разпозна сладникаволютия мирис на тревите, които предизвикваха видения. Никога досега не бе го долавял в такава силна концентрация. Неволно пое дъх и се закашля. Наложи си да продължи да вдишва дима, борейки се със световъртежа, предизвикан от него.

„Приеми чувството, носи се по вълната…“, припомни си той отново уроците на Кайлеан. Ароматният дим помагаше на душата да се отдели от тялото, но без достатъчна самодисциплина духът можеше да се изгуби в дебрите на зли, измамни съновидения. Но той идваше вече изпълнен със свещения огън и нямаше нужда от помощ, за да излезе от рамките на обикновеното човешко съзнание. С всяко вдишване той се отдалечаваше все повече от него. Вдигна поглед към друидите и видя, че телата им са осветени от светлината на огъня.

— Изкачи се по Свещения хълм и приеми благословията на боговете… — гласът на Бранос отекваше между световете.

Гауен примигна и се взря в стръмния склон пред себе си. Изкачването ни би трябвало да бъде трудно, дори сега, когато духът му се бе отделил от тялото. Цели седем години се бе качвал толкова често на Тор, че краката му можеха сами да намерят пътя. Направи крачка напред и установи, че краката му потъват в земята. Още една крачка — сякаш газеше през дълбока вода. Отново се взря пред себе си — това, което бе помислил за светлина от огън, бе всъщност някакво неземно лъчене, което идеше от самата земя. Хълмът сияеше целият, прозрачен като римско стъкло. Камъкът, който бележеше началото на пътя, се бе превърнал в огнен стълб.

Бе също като светлината, която видя да се излъчва от собственото му тяло — като сиянието около фигурите на останалите друиди. Сега разбра. „Не само аз — всичко е светлина!“

Но нещата, които видя в тази необичайна светлина, не бяха същите, които виждаше на обикновената светлина на деня. Видя, че лабиринтът от пътеки, по който обикновено се стигаше до върха на хълма, сега води във вътрешността му. Изпита моментен страх — ами ако способността за свръхестествено зрение му изневереше и останеше завинаги под земята? Но новото усещане бе толкова силно, че той не можеше да противостои на желанието да узнае какво има вътре в свещения хълм. Гауен пое дълбоко дъх. Този път димът не го замая, а само изостри още повече зрението му. Пътят беше чист. Той закрачи смело напред.

Пътят водеше от най-западната точка на Тор право навътре. Гауен се движеше по широки завои през някаква прозрачна материя, която по съпротивлението си напомняше вода и пареше като огън, но не беше нито едното, нито другото. Той осъзна, че сякаш тялото му бе изгубило от плътността си — той не си проправяше път, а сякаш плуваше навътре. Разтапяше се в странната материя и трябваше да се държи здраво за изпълващата го светлина, за да не се разтвори напълно в това, което го заобикаляше. Стори му се, че наближава входа, но пътят направи рязък завой и го върна назад. Заобиколи хълма още веднъж. Този път забоят бе още по-широк. Гауен имаше чувството, че се отдалечава от центъра, вместо да се доближава до него. При все това нещо го принуди да заобиколи още веднъж — този път толкова близо до повърхността, че можа да види околния свят като през плътен кристал. Отново се върна и заобиколи — и този път пътят го поведе направо към центъра.

Намираше се вече много надълбоко. Чувстваше силата, пулсираща в сърцевината на хълма — толкова мощно, че той едва пазеше равновесие. Продължи да се движи напред, опитвайки се да стигне до енергийния център, и изведнъж изпита нещо близко до екстаз, че е достигнал първата преграда. „Този път е затворен за теб — долетя глас отнякъде — твоето преображение още не звършило.“

Гауен се отдръпна. Съзнаваше, че трябва да върви само напред, но болката, която му причиняваше откъсването от енергийния център, бе почти непоносима. Следващият завой го отведе в проход, по-тесен от досегашните. Едва завил, той изведнъж бе понесен от мощния енергиен поток, който минаваше точно под Тор — право към неговата сърцевина.

Отнякъде, далеч извън сферите на световете, отново се разнесе глас. Този път говореше бавно и тържествено:

— Великият Дракон пое по драконовата пътека…

Като че ли внезапна слънчева светлина освободи клоните на зимна гора от ледените им окови; гласът прозвуча едновременно като боен рог и като хармонична песен, изтръгната от струните на всички арфи по света — вече нямаше нищо освен красота и блаженство. Гауен бе Великият дракон и плаваше, озарен от сияние, към сърцето на земята.

Измина вечност. Той бе извън времето. И тогава му се стори, че някой го вика със земното му име.

— Гауен… — викаше жена, жена, която той като че ли познаваше. — Гауен, сине на Ейлан, върни се при нас! Излез от кристалната пещера!

Защо ли, помисли си объркано той, след като веднъж вече бе стигнал дотук, където свършваха всички човешки желания?

Пък и дали това бе изобщо възможно — той се поколеба, потънал в прекрасното сияние, което нямаше нито начало, нито край.

Но гласът бе настоятелен. От време на време ставаха три отделни гласа, после зовът им пак се сливаше в едно. Гауен не можеше вече да се прави, че не го чува. Пред него се изправиха образи, чиято красота бе може би несъвършена, но затова пък по-осезаема. Спомни си вкуса на ябълките, стягането на мускулите си, когато тичаше, обикновената човешка наслада, която изпитваше при докосването на една женска ръка…

Последният спомен върна едно лице в мислите му.

„Сианна…“

„Трябва да отида при нея“, каза си той и в същия миг вече се опитваше да излезе от сиянието. Но не можеше да тръгне наникъде, защото не знаеше накъде.

„Това е Изпитанието на Въздуха“, върна се внезапен спомен. „Трябва да произнесеш Словото на Силата.“

Но никой не му бе казал кое е това Слово.

Откъслеци от стари легенди проблясваха в съзнанието му — части от разказите на стария Бранос, откъси от тайното познание на бардовете. Имената, спомни си той, имат свое вълшебство, но преди да призовеш другиго, трябва първо да назовеш сам себе си.

— Аз съм синът на Ейлан, дъщеря на Бендейгид… — зашепна той, и сетне, по-неуверено: — Аз съм синът на Гай Мацелий Север.

Невидимото присъствие, което сякаш го заобикаляше отвсякъде, излъчваше очакване. Гауен продължи:

— Аз съм бард, воин и друид, обучен в тайните на магията. Аз съм дете на Свещения остров.

Какво ли още трябваше да каже?

— Аз съм британец и римлянин, и… — отново отнякъде долетя далечен спомен — … и син на сто крале…

Тези думи явно означаваха нещо, защото за миг сиянието трепна и пред очите му се появи пътят. Но Гауен още не можеше да помръдне. Той простена, изтезавайки съзнанието си за още някое име. Кой бе той наистина? Какъв бе той ТУК?

— Аз съм Гауен — произнесе той, и сетне, спомняйки си мощния енергиен поток, който го бе довел дотук, продължи: — Гауен… Пендрагон!

Още недовършил последната дума, той почувства, че някаква незрима, но неописуемо мощна сила го издига, изтласква през тунел, озарен от светлина, чак до върха на Тор, и той се озова, задъхан, върху влажната земя насред големия каменен кръг.

В продължение на няколко минути Гауен продължи да лежи там, където си беше. Още не можеше да си поеме дъх. Ушите му пищяха. Едва след това започва да долавя първите плахи чирикания на птичките наоколо, които се канеха да поздравят наближаващия ден. Тревата под него бе мокра от роса. Вече можеше да си служи с пръстите си… Той сграбчи снопчета трева, наслаждавайки се на силата си, на сочното ухание на влажната пръст. Сега съзна, с усещане за някаква загуба, че отново се е върнал в човешката си обвивка.

Стори му се, че са го наобиколили много хора. Седна, потри очи, и установи, че не всичко се е върнало към обичайния си вид — защото, въпреки че слънцето не бе още изгряло, телата на всички около него бяха обвити в светли ореоли. Най-силно сияние излъчваха трите фигури, изправени точно пред него. Бяха три жени, с дълги роби, забулени, със знака на Богинята на гърдите и челата.

— Гауен, сине на Ейлан, призовах те в този свещен кръг…

Трите говореха в хор. Гауен почувства, че целият настръхва. Успя да се изправи. Изпита само мигновено притеснение, че е все още напълно гол. Пред тях… пред Нея, би бил гол, дори да носеше дрехи.

— Повелителко — произнесе той прегракнало, — ето ме тук.

— Ти премина изпитанията на друидите и преодоля всички препятствия, за да се озовеш тук. Готов ли си да положиш обет пред Мен?

Гауен успя да произнесе някакъв звук, който явно означаваше съгласие, и една от трите фигури пристъпи напред. Стори му се по-висока от останалите и стройна, въпреки че допреди миг всички му се струваха еднакви. Над белия си воал носеше венец от разцъфнал глог, който сега сияеше като корона от звезди.

— Аз съм Девицата, винаги непорочната, светата невеста… — гласът й бе нежен и сладък.

Гауен се опитваше да различи чертите й под воала. Несъмнено това бе Сианна, момичето, което обичаше, и все пак — лицето и фигурата й като че ли се меняха. И чувството, което изпитваше към нея, сега бе ту бащинска обич, ту братска нежност, преплетена с яростно желание да я защитава, ту любовта на мъж към жена. Ясно му бе само едно — беше обичал това момиче много пъти преди, по много различни начини.

— Аз съм Началото на всички начала — продължаваше тя. — Аз съм Изворът, от който душата се ражда наново. Аз съм Истината, която не може да бъде омърсена и променена. Ще се закълнеш ли винаги да помагаш на всичко, що е добро, да види бял свят? Гауен, заклеваш ли се пред мен?

Той си пое дълбоко дъх. Дробовете му се напълниха със сладък утринен въздух.

— Кълна се.

Жената пристъпи към него и повдигна воала си.

Той се наведе към нея и видя, че е Сианна. Целуна я и разбра, че е тя и не само тя — устните й изгаряха като огън.

В същия момент тя започна да се отдалечава от него. Разтреперан, той отново се изправи, защото видя, че към него пристъпва средната фигура. Нейният воал бе кървавочервен. Увенчана бе с корона от житни класове. Коя ли бе изпълнителката на тази ритуална роля, зачуди се Гауен. Сега, застанала сама пред него, му се видя дребничка, но веднага фигурата и се извиси и доби гигантски размери — нейният трон бе целият свят.

— Аз съм Майката, Тази, която дава живот, Покровителката на земята. Аз съм растежът и силата. Аз храня всичко, що е живо. Променям се, но никога не умирам. Ще служиш ли на Живота? Ще се закълнеш ли пред мен, Гауен?

Но той познаваше този глас! Гауен се взря през воала и трепна пред блясъка на две тъмни очи. Всъщност не му бе нужно зрението — с душата си позна своята спасителка — Кралицата на феите.

— Ти си вратата към всичко, което желая — отвърна той с нисък глас. — Не те разбирам, но се кълна да ти служа.

Тя се разсмя.

— Нима семето разбира силата, която го кара да изскочи от земния мрак на белия свят? Нима детето разбира силата, която го изтръгва от уюта на майчината утроба? От теб искам само добрата ти воля…

Тя разтвори ръце и той падна в прегръдките й. Когато я познаваше само като Кралица на феите, между тях винаги имаше нещо, което ги разделяше. А сега меката гръд, на която бе отпуснал глава, го приемаше така открито и всецяло, че той се разплака. Почувства се като малко дете, люляно в майчина прегръдка, заслушано в стара приспивна песен. Беше в прегръдките на родната си майка. Един спомен от детинство, който винаги бе прогонвал от мислите си, се възроди отново. Гауен виждаше отново майка си — нежната бяла кожа, русата коса… И за първи път през съзнателния си живот разбра колко го беше обичала.

И още един път се изправи Гауен пред Богинята. Третият й образ закрета бавно към него. Този път короната на Богинята бе от голи кости.

— Аз съм Старицата — каза тя рязко, — Древната, Пазителката на Мъдростта. Видяла съм всичко, преживяла съм всичко, дала съм всичко. Аз съм Смъртта, Гауен, Смъртта, без която нищо не може да се преобрази. Ще положиш ли клетва и пред мен?

„Срещал съм те“, помисли Гауен и отново видя празния, обвинителен поглед на войниците, които бе убил. През онзи ден Смъртта бе косила мъжете както жътвар — житни класове. Какво добро би могло да произлезе от това? Но още докато си задаваше този въпрос, пред вътрешното му зрение се простряха безкрайни поля с навързани житни снопи по тях.

— Щом Смъртта също има своя смисъл — каза бавно той, — кълна се, че ще служа и на Смъртта.

— Сега ме прегърни — изграчи Старицата. Гауен остана неподвижен, вторачен в нея.

Нищо в тази изгърбена фигура не го привличаше. Но вече се бе заклел, затова пристъпи с крака, натежали като олово, доближи я, потъна в обвилите я черни воали и почувства как кокалестите й ръце се вкопчват в него.

За миг не усети нищо. Тънеше в абсолютен мрак. Но сетне из мрака започнаха да проблясват звезди. Той се рееше в бездната, но пред себе си видя жената, вече отметнала воалите си. Красотата, която излъчваха очите й, нямаше нищо общо с младостта. Беше Кайлеан, но беше и друга жена, друга, която преди много векове бе обичал и на която бе служил. Той се поклони ниско.

После, както предишния път, неусетно се върна в човешката си обвивка и застана, все още треперещ от преживяното, пред трите жрици — черната, червената и бялата. На изток небето пламенееше от първите отблясъци на новородената зора.

— Ти положи клетва и клетвата ти бе приета. — Трите отново говореха в хор. — Остава само още едно — да призовем духа на Мерлин. Той е този, който ще те ръкоположи за жрец и друид, служител на Мистериите.

Гауен коленичи в очакване, със сведена глава. Жриците запяха тихо. Първоначално песента им нямаше думи. Звуците бавно се напластяваха един върху друг, докато Гауен почувства как целият изтръпва от вибрациите. Тогава дойдоха думите — но те не бяха на познат нему език. И все пак молбата, която съдържаха, бе съвсем ясна.

„Премъдри — молеше се той заедно с жриците — ела при нас. Ела сред нас, защото сме в крайна нужда и само твоята мъдрост може да ни спаси!“

Задавен звук се изтръгна от гърлото на някого. Гауен вдигна глава и примижа от ослепителното сияние пред себе си. Първоначално си помисли, че просто е изгряло слънцето и Повелителят на Древната Премъдрост не се е явил. Но не беше слънцето.

Стълб от светлина трептеше в центъра на каменния кръг. Гауен призова своята вътрешна светлина, за да може да погледне към него. Сега вече можа да различи духа на Този, когото бяха призовали — древен и все пак преливаш от жизненост, той се опираше на жезъла — символ на сана му. Дълга бяла брада покриваше гърдите му, а на челото му блещукаше венец от скъпоценни камъни.

— Повелителю, той се закле — извика Бранос. — Ще го приемеш ли?

Мерлин обходи с поглед кръга.

— Да, ще го приема, но още не е дошло времето, когато аз самият ще сляза сред вас. — Той обърна очи към Гауен и се усмихна. — Ти се закле и пое длъжността на жрец, и все пак не си маг. В кристалната пещера ти сам се назова. Сега, синко, кажи на всички думите, с които се освободи.

Гауен го изгледа втренчено. Винаги му бяха казвали, че това, което се случва в този миг, остава навеки тайна между човека и неговия Бог. Но когато си припомни думите от кристалната пещера, започна да осъзнава защо тъкмо те, за разлика от всички останали, трябва да бъдат чути от всички.

— Аз съм Пендрагон… — прошепна той. — Аз съм синът на стоте крале…

Шепот на почуда се понесе в кръга. Въздухът просветля. Златно сияние запламтя на източното небе и слънчевият огън озари хълмовете. Но не това виждаха хората на Тор. На челото си Гауен усети тежестта на сияйна златна корона. От плещите му се спускаше кралска мантия, обсипана със скъпоценни камъни и извезана тъй, както не би могъл да я извезе никой смъртен.

— Пендрагон! Пендрагон! — се понесе ликуващият вик на друидите. Гауен бе провъзгласен за Свещен крал — крал, който властва не с меч, а със силата на духа — живата връзка между хората и земята, която те обитават.

Гауен издигна ръце в знак, че приема титлата. Пред него се издигна слънцето и сиянието на минала и бъдеща слава огря света.