"Френската вълчица" - читать интересную книгу автора (Дрюон Морис)

I. „НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА ИЗБЯГА ОТ ЛОНДОНСКАТА КУЛА…“

Огромен черен гарван, лъскав, чудовищен, голям почти колкото гъска, подскачаше пред малкото прозорче. Спираше се понякога, прибрал крила, коварно склопил клепач над малкото си кръгло око, сякаш се канеше да заспи. После внезапно изопваше шия и се опитваше да клъвне очите на мъжа, които просветваха зад пречките на прозорчето. Тези сиви очи с цвят на кремък като че ли привличаха птицата. Но и затворникът беше пъргав и миг преди това отдръпваше назад лицето си. Тогава гарванът подновяваше разходката си с малки тромави подскоци.

Сега мъжът изваждаше ръката си извън отдушника — красива, голяма ръка с дълги нервни пръсти, — приближаваше я неусетно, отпущаше я като безжизнена, подобна на клон върху прашната земя, и дебнеше удобен миг, за да сграбчи гарвана за шията.

И птицата бе бърза въпреки големината си. Тя отскачаше рязко, като изгракваше дрезгаво.

— Пази се, Едуард, пази се! — заплаши го мъжът зад решетката. — Все някой ден ще те удуша!

Защото затворникът беше дал на вероломния гарван името на своя враг, английския крал.

Година и половина траеше вече тази игра, година и половина гарванът се прицелваше в зениците на затворника, година и половина самият той копнееше да удуши черната птица, година и половина, откакто Роджър Мортимър, осми барон на Уигмор, владетел на уелските гранични области и бивш кралски управител на Ирландия, бе затворен заедно с чичо си Роджър Мортимър ъв Чърк, бивш върховен съдия в Уелс, в една килия на Лондонската кула. Съгласно обичая затворници с подобен ранг, спадащи към най-старата аристокрация на кралството, трябваше да имат прилично жилище. Но когато през януари 1322 година след победоносната си битка при Шрузбъри с разбунтувалите се барони крал Едуард II залови двамата Мортимър, той им отреди тази тясна и ниска килия с прозорец наравно със земята, в новите сгради, които наскоро бе построил вдясно от кулата с камбаните. Принуден под натиска на двора, епископите и самия народ да замени с доживотен затвор смъртната присъда, която първоначално бе издал срещу чичото и племенника, кралят се надяваше, че нездравословното помещение, зимник, в който главите им опираха тавана, ще замести след време палача.

И наистина тридесет и шест годишният Роджър Мортимър бе устоял, но старият Лорд ъв Чърк като че ли бе сломен през тази година и половина от мъглата, стичаща се през прозорчето, или дъжда, избиващ по стените, или непоносимата задуха без ни най-малък полъх в тази дупка през горещия сезон. С опадали коси и зъби, с подути крака и изкривени от ревматизъм ръце, по-възрастният Мортимър вече почти не ставаше от дъбовата дъска, която му служеше за легло, докато племенникът му стоеше до отдушника, обърнал очи към светлината.

Прекарваха второ лято в тази дупка.

Още преди два часа се бе разсъмнало над най-прочутата английска крепост, сърце на кралството и символ на мощта на владетелите му, над Бялата кула, построена от Вилхелм Завоевателя върху основите на древния римски castrum, над огромната квадратна кула, лека въпреки исполинските си размери, над кулите по ъглите на крепостта и над назъбените стени, издигнати от Ричард Лъвското сърце, над кралския палат, над параклиса „Сент Питър“ и над Вратата на предателите. Денят щеше на бъде горещ, а може би и душен, както предишния. Личеше си по слънцето, което заливаше с розовина камъните и по мириса на тиня, от който на човек леко му се повдига, идващ от рововете и съвсем близката Темза, чиито води стигаха до насипите им.1

Гарванът Едуард беше отлетял при другите огромни гарвани върху моравата с печална слава, Грийн, където поставят дръвника, върху който в дни на екзекуции отсичат главите на осъдените. Птиците кълвяха тревата, напоена с кръвта на шотландските патриоти, на държавните престъпници, на изпадналите в немилост любимци.

Прекарваха гребла по Грийн и метяха павираните пътеки, без гарваните да се плашат: никой не би посмял да докосне тези животни, които живееха там и от незапомнени времена бяха обградени със суеверен страх.

Войниците от стражата излизаха от помещенията си, като закопчаваха набързо коланите или високите си кожени гамаши, слагаха железните си каски и се събираха за всекидневния парад, който тази сутрин имаше особено значение, тъй като беше 1 август, денят на Свети Петър в окови, на когото бе посветен параклисът и същевременно годишен празник на кулата.

Резетата на ниската вратичка на килията изскърцаха. Тъмничарят-ключар я отвори, погледна вътре и пусна бръснаря да влезе. Той беше мъж с малки очички, дълъг нос и кръгла уста и веднъж седмично идваше да бръсне младия Мортимър. През зимните месеци бръсненето беше същинско мъчение за затворника, защото конетабълът2 Стивън Сийгрейв, управител на кулата, бе заявил: „Ако лорд Мортимър все още настоява да се бръсне, ще му изпращам бръснаря, но не съм длъжен да му доставям топла вода.“

И лорд Мортимър бе издържал, най-напред напук на конетабъл а, после защото най-омразният му враг Едуард имаше хубава руса брада и най-сетне и главно за самия себе си, защото съзнаваше, че ако отстъпи, постепенно ще се занемари напълно физически. Имаше пред очите си примера на чичо си, който вече не полагаше никакви грижи за себе си. С обрасло лице и кичури коса, пръснати около темето му, лорд Чърк бе заприличал след година и половина затвор на стар отшелник и постоянно се оплакваше от всевъзможни страдания. „Само болките на клетото ми тяло ме убеждават, че още съм жив“ — казваше той.

Затова младият Мортимър седмица след седмица приемаше бръснаря Оугъл дори когато трябваше да чупят леда в легенчето, а бръсначът разкървавяваше бузите му. Беше възнаграден за това, тъй като няколко месеца по-късно забеляза, че този Оугъл би могъл да му служи за връзка с външния свят. Странен беше този човек.

Беше алчен, но и способен на преданост. Страдаше от ниското си обществено положение и смяташе, че то не отговаря на личните му достойнства. Създалата се обстановка му предлагаше възможност не само за тайни разплата, а и да се издигне в собствените си очи, като сподели тайните на високопоставени лица. Барон ъв Уигмор беше безспорно най-благородният и по рождение, и по характер човек, до когото бе имал достъп. Пък и затворник, който даже в мразовито време упорствува да го бръснат, заслужава възхищение!

Така че благодарение на бръснаря Мортимър установи слаба, но редовна връзка със своите сподвижници и по специално с Адам Орлитън, епископ на Херифорд. Пак чрез бръснаря той бе узнал, че сержантът на кулата, Жерар дьо Алспей, може да бъде спечелен за неговата кауза. Все чрез бръснаря бе подготвил бавно своето бягство. Епископът уверяваше, че ще бъде освободен през лятото. А лятото бе вече дошло…

През шпионката във вратата тъмничарят поглеждаше от време на време в килията не от мнителност, а просто по професионален навик.

С дървена гаванка под брадата — дали някога щеше да види отново легенчето от тънко ковано сребро, с което си служеше някога? — затворникът слушаше баналните приказки на бръснаря, изговаряни на висок глас, за да заблудят тъмничаря. За слънцето, за лятото, за жегата. Все хубаво време, чудна работа, дори в деня на Свети Петър…

Като се наведе малко повече над бръснача си, Оугъл пошепна:

— Be ready tonight, my Lord.3

Мортимър не трепна. Очите му с цвят на кремък под гъстите вежди само се извърнаха към малките черни очички на бръснаря. Той потвърди, като сведе клепачи.

— Алспей ли?… — прошепна Мортимър.

— He’ll go with us4 — отвърна бръснарят, като мина от другата страна.

— The bishop?…5 — попита пак затворникът.

— He’ll be waiting for you outside, after dark6 — издума бръснарят и тутакси започна да говори високо за слънцето, за парада, който ще се проведе, за игрите, които ще бъдат организирани следобеда…

След като бе обръснат, Мортимър оплакна лицето си и го избърса с една кърпа, без дори да усети допира й.

А когато бръснарят си отиде с ключаря, затворникът притисна с две ръце гърдите си и пое дълбоко въздух. Едва се сдържаше да не извика. „Бъдете готов тази вечер.“Тези думи кънтяха в главата му. Възможно ли бе това да стане тази вечер?

Той се доближи до нара, върху който дремеше другарят му по килия.

— Чичо, тази вечер ще бъде!

Старият лорд ъв Чърк се обърна със стон, насочи към племенника си безцветните си зеници, които проблясваха с матов блясък в тъмната килия, и отвърна уморено:

— Никой не може да избяга от Лондонската кула, моето момче… Нито тази вечер, нито когато и да било.

Младият Мортимър отметна гневно глава. Защо това упорство в отказа, това бягство от риска у този човек, който в най-лошия случай щеше да загуби малкото дни, които му оставаха? Той нарочно не му отговори, за да не избухне. Макар да разговаряха на френски помежду си, както целия двор и аристокрацията, докато служителите, войниците и простият народ говореха на английски, те все се страхуваха да не би някой да ги чуе.

Мортимър се върна при отдушника и загледа отдолу нагоре парада с ликуващото чувство, че присъствува може би за последен път на него.

Посред ливадата Грийн Алспей, изправен като кол, крещеше заповедите си с все гърло и представяше стражата на конетабъл а. Не беше много ясно защо този млад мъж, розов и рус, така прилежен в службата си, така мимо въодушевен от желанието да изпълни добре задълженията си, бе приел да измени. Сигурно е бил подтикнат от други съображения, а не само от примамката на парите. Жерар дьо Алспей, сержант в Лондонската кула, желаеше, подобно на много кралски служители, шерифи, епископи и феодали, да види Англия отърсена от лошите сановници, които окръжаваха краля. Младият мъж мечтаеше да играе героична роля. Освен това той ненавиждаше и презираше своя началник, конетабъл Сийгрейв.

Конетабъл ът, едноок, с увиснали бузи, пияница и ленинец, дължеше високия си пост само на протекцията тъкмо на лошите кралски сановници. Задоволяващ открито перверзните си вкусове, които крал Едуард излагаше на показ пред двора, конетабъл ът охотно бе преърнал гарнизона си в свой харем. При това имаше особена слабост към високите руси младежи. Затова съществуването на сержант Алспей, много благочестив и чужд на порока, бе станало същински ад. Тъй като по-рано бе отблъснал любовните домогвания на конетабъл а, Алспей сега бе жертва на постоянното му преследване. Какви ли не тегоби и оскърбления не му налагаше Сийгрейв! Едноокият разполагаше с много време за жестокостите си. В съшия миг, докато инспектираше войниците, той обсипваше помощника си с груби подигравки за дреболии, за лошото подравняване, за ръждивото петно върху острието на някой нож, за мъничката цепка в нечий кожен кончан. Единственото му око търсеше само недостатъци.

Макар че беше празник, ден, когато обикновено се опрощаваха наказанията, конетабъл ът заповяда да нашибат веднага с пръчки трима войници, защото съоръжението им било в лошо състояние. Един сержант отиде да донесе пръчките. Наказаните трябваше да смъкнат гащите си пред всичките си строени другари. Конетабъл ът явно страшно се забавляваше от това зрелище.

— Ако не държите по-здраво стражата, идущия път, Алспей, ще бъде ваш ред! — каза той.

После целият гарнизон с изключение на часовите отиде в параклиса, за да изслуша литургията и да пее псалми.

Грубите фалшиви гласове достигаха чак до затворника, нащрек зад прозорчето си. „Бъдете готов тази вечер, милорд!“ Бившият кралски наместник в Ирландия непрестанно мислеше, че същата вечер той може би щеше да бъде свободен. Цял ден на очакване, на надежда, а и на страх. Страх, да не би Оугъл да допусне някоя глупост при изпълнението на подготвения план, страх да не би Алспей в последната минута да се откаже от чувство на дълг… Цял ден на предвиждане на всички неочаквани пречки, на всички случайни елементи, които могат да провалят едно бягство.

„По-добре да не мисля — каза си той — и да вярвам, че всичко ще мине добре. Нещата стават винаги различно от това, което сме си представяли.“ Но мисълта му се връщаше към същите грижи. „Ще има нощни патрули по обходния път…“

Той рязко отскочи назад. Гарванът се беше приближил тихомълком покрай зида и този път насмалко не клъвна окото на затворника.

— Ах, Едуард, Едуард, ти вече прекали! — процеди през зъби Мортимър. — Един от двама ни днес трябва да победи.

Малко преди това гарнизонът бе излязъл от параклиса и бе влязъл в столовата за традиционното угощение.

Тъмничарят се появи отново на прага на килията, следван от пазач, който носеше яденето на затворниците. В кашата от бакла, по изключение блажна, имаше малко овнешко.

— Помъчете се да се изправите на крака, чичо — помоли го Мортимър.

— Лишават ни от божествената служба като отлъчени! — каза старият лорд, без да мръдне от нара си.

Ключарят си беше отишъл. Чак до вечерта никой друг нямаше да влезе при затворниците.

— И така, чичо, наистина ли сте решили да не идвате с мен?

— Къде да идвам с теб, моето момче? Никой не може да избяга от кулата, пак ти повтарям. Никой досега не е успял да стори това. А и човек не бива да се бунтува срещу своя крал. Едуард не е най-добрият владетел, който Англия е имала, безспорно не, и двамата му Диспенсър наистина биха заслужавали да бъдат на нашето място. Но човек не избира своя крал, а му служи. Никога не трябваше да ви слушам, Томъс ъв Ланкастър и теб, когато вдигнахте оръжие срещу краля. Защото Томъс бе обезглавен, а ето докъде стигнахме ние…

Обикновено по този час, след като глътнеше няколко хапки, той проговаряше с равен и уморен глас, за да предъвква впрочем все същите приказки, които племенникът му чуваше от година и половина насам.

На седемдесет и седем години нищо не беше останало вече у стария Мортимър от красивия мъж или от едрия феодал, прочут на времето с баснословните турнири, уреждани в замъка Кенилуърт, турнири, за които още говореха три поколения. Племенникът му напразно се опитваше да раздуха няколко въгленчета, неугаснали още в сърцето на изтощения старец.

— Най-напред краката няма да ме държат — прибави той.

— Защо не се опитате да походите? Станете от леглото. Пък нали ви казах, ще ви нося!

— Как така! Ще ме пренесеш през стените и през водата, след като не зная да плувам. Ще отнесеш главата ми на дръвника, това виж, да, ведно с твоята! Бог може би се труди в момента за нашето освобождение, а ти ще унищожиш всичко с тази безумна идея, в която упорствуваш. Винаги е било така. Бунтът е в кръвта на Мортимъровци. Припомни си първия Роджър от нашия род, син на епископа и на дъщерята на краля на Хърфаст. Той бе победил войската на френския крал под стените на замъка си в Мортмер-ан-Бре. И все пак толкова силно оскърби Завоевателя, братовчед си, че земите и имуществото му бяха конфискувани…

Роджър Мортимър ъв Уигмор, седнал на трикракото столче сръсти ръце, затвори очи и се извърна леко назад, за да опре рамене до стената. Принуден бе да търпи всекидневното призоваване на предците, да слуша Роджър Мортимър ъв Чърк за стотен път да му разказва как Ралф Брадатия, син на първия Роджър, дебаркирал в Англия рамо до рамо с херцог Вилхелм и как получил феодалното владение Уигмор, и защо после Мортимъровци упражнявали властта си над четири графства.

От столовата долитаха пиянски песни; войниците ревяха в края на яденето.

— За бога, чичо — извика младият Мортимър, — оставете за малко на мира нашите прадеди. Не бързам толкова, колкото вас, да отида при тях. Да, зная, че имаме кралско потекло. Само че кралската кръв малко струва в затвора. Нима мечът на Хърфаст Датски ще ни освободи? Къде са земите ни и за какво ни са приходите в тази килия? И дори ако още веднъж ми повторите имената на нашите прабаби: Хадевиге, Мелисинда, Матилда Скъперницата, Валхелин ъв Ферърс, Гладуса ъв Брейъз, нима те са единствените жени, за които бих могъл да мечтая до последния си дъх?

Мортимър ъв Чърк се смути за миг, загледан разсеяно в подпухналата си ръка с неимоверно дълги, нащърбени нокти. После каза:

— Всеки се залъгва в затвора, както може, старците с отлетялото минало, младите с бъдещето, което няма да видят. Ти си въобразяваш, че цяла Англия те обича и се труди за тебе, че епископ Орлитън е твой верен приятел, че самата кралица се грижи за спасението ти и след малко ще заминеш за Франция, за Аквитания, за Прованс, знам ли аз? И че по целия ти път камбаните ще те приветствуват с добре дошъл. А тази вечер ще видиш, че няма да дойде никой.

Той прокара уморено ръка по клепачите си и се обърна към стената.

Младият Мортимър се върна при отдушника, плъзна ръка между пречките и я отпусна като мъртва върху праха.

„Чичо сега ще дреме чак до вечерта. После ще се реши в последната минута. Всъщност няма да бъде лесно с него. И няма ли да провали всичко?… Ах, ето Едуард!“

Птицата се беше спряла съвсем близо до безжизнената ръка и триеше голямата си черна човка о крачето си.

„Ако го удуша, ще успея да избягам; ако го изпусна, няма да се изплъзна оттук.“

Това вече не беше игра, а облог със съдбата. За да се занимава с нещо, докато чака, за да залъже тревогата си, затворникът чувствуваше нужда да си изнамери предсказания и дебнеше с поглед на ловец огромния гарван.

Войниците излизаха от столовата със светнали лица. Образуваха малки групи в ливадата за игрите, надбягванията и борбите, станали традиция за празника. В продължение на два часа, голи до кръста, те се потяха под слънцето, като изпробваха силата си, за да притиснат някого до земята, или ловкостта си, за да улучат с боздуган един дървен кол.

Чуваха се крясъците на конетабъл а:

— Наградата на краля! Кой ще я спечели? Един шилинг!

После, когато денят започна да преваля, мъжете се измиха при цистерните и по-шумни, отколкото сутринта, коментирайки подвизите или пораженията си, отново отидоха в столовата да ядат и да пият. Който не беше пиян вечерта на Свети Петър в окови, заслужаваше презрението на другарите си!

Внезапно яростен, дрезгав и проточен грак, писък на птица, изпълващ с тревога хората, прониза въздуха пред отдушника.

— Какво става там? — стресна се лорд ъв Чърк в дъното на килията.

— Изпуснах го — отвърна племенникът му. — Хванах го за крилото, вместо за шията.

Той държеше още в пръстите си няколко черни пера и ги разглеждаше тъжно в спускащия се здрач. Гарванът беше изчезнал и този път нямаше вече да се върне.

„Детски наивно е да отдавам значение на това — казваше си младият Мортимър. — Хайде, часът наближава!“

Но го терзаеше лошо предчувствие.

Настъпилата от няколко мига необяснима тишина в кулата го разсея. Никакъв шум не долиташе вече от столовата. Гласовете на пиещите бяха стихнали. Тракането на чиниите и половниците беше секнало. Чуваше се само лай на кучета някъде в градините и далечният вик на моряк по Темза… Дали не бяха подушили заговора на Алспей и тишината в крепостта не се дължеше на първоначалното смайване след разкриването на държавна измяна?

Долепил чело до решетката на прозорчето, затаил дъх, затворникът се взираше в мрака и дебнеше най-малките звуци. Един стрелец прекоси двора, залитайки, и повърна край зида. После се свлече на земята и повече не помръдна. Мортимър различаваше неподвижния му гръб в тревата. Първите звезди вече заблещукаха на небето. Нощта щеше да бъде ясна.

Още двама войници излязоха от столовата, като се държаха за корема и се строполиха край едно дърво. Не беше обикновено това напиване, което поваляше мъжете като ударени с тояга.

Мортимър ъв Уигмор потърси пипнешком ботушите си в ъгъла на килията и ги нахлузи. Те влязоха лесно, защото краката му бяха отслабнали.

— Какво правиш, Роджър? — попита Мортимър ъв Чърк.

— Приготвям се, чичо. Моментът наближава. Изглежда, че нашият приятел Алспей е свършил добре работата. Човек би казал, че кулата е мъртва.

— Вярно е, че не ни донесоха второто ядене! — забеляза старият лорд леко разтревожен.

Роджър Мортимър пъхна ризата в панталоните си, закопча колана около надризницата си. Дрехите му бяха изтъркани, измачкани, защото от година и половина отказваха да му доставят други и той живееше с бойното си облекло, както го бяха измъкнали от деформираните му рицарски доспехи. Долната му устна беше наранена от подбрадника на шлема му.

— Ако успееш, ще остана сам и цялото отмъщение ще се излее върху мен — добави лорд ъв Чърк.

В напразните усилия на стария лорд да отклони племенника си от бягството имаше голяма доза егоизъм.

— Чуйте, чичо, някой идва. Станете поне сега!

По каменните плочи отекнаха стъпки, които се приближиха до вратата. Нечий глас извика:

— Милорд!

— Ти ли си, Алспей?

— Да, милорд, но нямам ключа. Вашият тъмничар се е напил и е загубил връзката с ключовете. А сега е в такова състояние, че нищо не може да се узнае от него. Търсих навсякъде.

Откъм нара, върху който лежеше лорд ъв Чърк, се дочу леко хихикане.

Младият Мортимър изруга от яд. Не го ли лъжеше Алспей, ако се бе уплашил в последната минута? Но в такъв случай защо бе дошъл? Или това беше нелепата случайност, онази случайност, която затворникът се беше опитвал да си представи целия ден и която възникваше под тази форма?

— Всичко е готово, милорд, уверявам ви — продължаваше Алспей. — Прахът на епископа, който смесихме с виното, направи чудо. Бяха вече много пияни и не забелязаха нищо. Сега всички спят като мъртви. Въжетата са готови, лодката ви чака. Но го нямам ключа.

— С колко време разполагаме?

— Стражата няма да се разтревожи, преди да измине поне половин час. И патрулите си пийнаха, преди да поемат дежурството си.

— Кой е с теб?

— Оугъл.

— Прати го да вземе голям чук, клин и лост и изкъртете камъка.

— И аз отивам с него и веднага се връщам.

Двамата мъже се отделечиха. Роджър Мортимър измерваше времето по ударите на сърцето си. Само заради един загубен ключ!… И достатъчно би било сега някой часовой да напусне поста си по какъвто и да е повод и всичко ще рухне… И старият лорд дори бе притихнал и се чуваше тежкото му дишане в дъното на килията.

Скоро под вратата се плъзна ивица светлина. Алспей се връщаше заедно с бръснаря, който носеше свещта и сечивата. Те се заловиха с камъка, в който влизаше на два пръста дълбочина езичето на бравата. Стараеха се да заглушат ударите, но дори и така имаха чувството, че цялата кула ехти. Парчета камък падаха на земята. Най-сетне каменният блок рухна и вратата се отвори.

— Побързайте, милорд — каза Алспей.

Руменото му лице, осветено от свещта, беше плувнало в пот и ръцете му трепереха.

Роджър Мортимър ъв Уигмор се доближи до чичо си и се наведе над него.

— Не, върви сам, момчето ми. Трябва да избягаш. Нека бог те закриля. И не ми се сърди, че съм стар.

Той дръпна племенника си за ръкава, очерта с палец кръст върху челото му и прошепна:

— Отмъсти за нас, Роджър!

Роджър Мортимър се наведе и излезе от килията.

— Откъде ще минем? — попита той.

— През кухните — отговори Алспей.

Подначалникът на крепостта, бръснарят и затворникът изкачиха няколко стъпала, тръгнаха по един коридор и прекосиха няколко тъмни помещения.

— Въоръжен ли си, Алспей? — пошепна внезапно Мортимър.

— Камата ми е у мен.

— Там има някакъв човек!

Нечий силует бе опрян на стената и Мортимър пръв го бе забелязал. Бръснарят закри с длан слабия пламък на свещта. Алспей извади камата си.

Мъжът в мрака не мърдаше. Долепил рамене и ръце но стената, разкрачил крака, той като че ли едва се крепеше прав.

— Това е Сийгрейв — каза Алспей.

Едноокият конетабъл, когото бяха упоили заедно с хората му, бе успял да се придвижи дотук и се бореше с непреодолимото вцепенение, което го беше обзело. Той виждаше, че затворникът се изплъзва, виждаше, че помощникът му е изменил, но устата му не издаваше нито звук, крайниците му отказваха да се помръднат и в единственото му око под натежалия клепач можеше да се прочете смъртен ужас. Неговият помощник го прасна с юмрук по лицето. Главата на конетабъла се удари о камъка и тялото му се свлече на земята.

Тримата мъже минаха пред вратата на голямата столова, където още димяха факлите. Целият гарнизон бе там, потънал в сън. Налягали по масите, рухнали върху пейките, проснати дори на пода, стрелците хъркаха, раззинали уста в най-смешни пози, сякаш някой магьосник ги бе потопил в стогодишен сън. Същата гледка видяха и в кухните, хора, осветени от червенеещите се въглени под казаните, от които се носеше тежка и застояла миризма на мас. И готвачите бяха опитали аквитанското винце, в което бръснарят Оугъл бе сипал упойката. Те лежаха кой под дългата маса, кой до шкафа за хляб, кой посред големите кани за вино, обърнали нагоре кореми и разперили ръце. Само една котка, преситена от сурово месо, се движеше предпазливо по масите.

— Оттук, милорд — каза помощникът на конетабъла, като поведе затворника към едно малко помещение, използвано едновременно за клозет и за изливане на помията.

В него имаше едно прозорче, единствен отвор от тази страна на стените, през който можеше да се провре човек.7

Оугъл донесе въжената стълба, която бе скрил в един сандък и приближи едно столче до стената. Закрепиха стълбата на перваза на прозорчето. Алспей се измъкна пръв, след него Мортимър, после бръснарят. Скоро и тримата висяха на стълбата покрай стената, тридесет стъпки над блещукащата вода в рововете. Луната още не беше изгряла.

„Чичо ми наистина никога нямаше да може да избяга по този начин“ — помисли си Мортимър.

Някаква черна маса помръдна край него, трепнаха крила. Огромен гарван, сгушен в една бойница, се бе сепнал в съня си. Мортимър инстинктивно протегна ръка, зарови я в топлата перушина, напипа шията на птицата, която нададе продължителен, едва ли не човешки писък. Беглецът стисна с всички сили гарвана, като изви китката си, докато костите изпукаха под пръстите му.

Тялото на гарвана тупна шумно във водата.

— Who goes there?8 — извика тутакси един часовой. И една каска се подаде извън назъбената стена, на върха на кулата с камбаната.

Тримата бегълци, заловени за въжената стълба, се притиснаха до зида.

„Защо направих това? — помисли си Мортимър. — Що за изкушение ме обзе? Малко ли са рисковете, та трябва да изнамирам нови?“

Но часовоят, успокоен от настъпилата тишина, поднови обиколката си и стъпките му скоро заглъхнаха в нощта.

Спускането продължи. Водата в рововете през този сезон не беше много дълбока. Тримата мъже се потопиха в нея, като потънаха до раменете и тръгнаха покрай основите на крепостта. Като се подпираха на камъните от римската стена, те заобиколиха кулата с камбаната, а после прекосиха рова, като се стремяха да не вдигат шум. Откосът беше покрит с тиня и хлъзгав. Бегълците изпълзяха по корем, като си помагаха един на друг и се затичаха, наведени към брега на реката. Там ги чакаше лодка, скрита във високите треви. Двама гребци стояха при веслата. Един мъж, загърнат в широко наметало с качулка с наушници на главата, бе седнал в задната част. Той три пъти свирна тихичко с уста. Бегълците скочиха в лодката.

— Милорд Мортимър — каза мъжът с наметката и протегна ръце.

— Милорд епископ! — отвърна затворникът, като също протегна ръце.

Пръстите му напипаха камъка на пръстен и той наведе устни към него.

— Go ahead quickly9 — заповяда прелатът на гребците.

И веслата загребаха водата.

Адам Орлитън, епископ на Херифорд, назначен в тази епархия от папата против волята на краля и водач на опозицията сред духовенството, бе успял да извади от затвора най-силния барон на кралството. Орлитън бе организирал всичко, бе подготвил всичко, бе привлякъл Алспей, като го бе уверил, че не само ще спечели богатство, но ще отиде в рая, пак той бе доставил упойката, която бе потопила във вцепенение Лондонската кула.

— Добре ли мина всичко, Алспей? — попита Орлитън.

— Възможно най-добре, милорд — отвърна заместникът на конетабъла. — Колко време ще спят?

— Пълни два дни, навярно… Ето тук това, което бях обещал на всеки от вас — каза епископът, като показа тежката кесия, която бе скрил под наметалото си. — И за вас, милорд, съм предвидил необходимото за разходите ви поне през първите няколко седмици.

В този миг чуха гласа на един часовой.

— Sound the alarm!10

Но лодката беше вече доста далеч по реката, пък и виковете на всички часови не биха могли да разбудят кулата.

— Дължа ви всичко и на първо място живота си — каза Мортимър на епископа.

— Почакайте да стигнете във Франция — отвърна епископът — и едва тогава можете да ми благодарите. На другия бряг, при Бермондзи, ни чакат коне. Близо до Дувър е съоръжен кораб, готов да отплава.

— Ще заминете ли с нас?

— Не, милорд, нямам никакво основание да бягам. Щом ви натоваря на кораба, ще се върна.

— Не се ли боите за самия себе си след това, което извършихте?…

— Аз съм духовно лице — отвърна епископът с ирония в гласа. — Кралят ме ненавижда, но няма да посмее да посегне на мен.

Този прелат със спокоен глас, който бъбреше посред Темза също така безгрижно, както ако се намираше в епископския си дворец, притежаваше необикновена смелост и Мортимър искрено му се възхити.

Гребците бяха по средата на лодката. Алспей и бръснарят бяха седнали при носа.

— Ами кралицата? — попита Мортимър. — Виждали ли сте я напоследък? Пак ли толкова я тормозят?

— Засега кралицата е в Йоркшир, където е отишъл кралят, което впрочем не малко улесни начинанието ни. Вашата жена…

Епископът леко натърти поледната дума.

…вашата жена онзи ден успя да се свърже с мен.

Мортимър почувствува, че се изчервява и бе благодарен на мрака, който скриваше смущението му. Той бе споделил тревогата си за кралицата, преди да се осведоми за близките си и за собствената си жена. Нима по време на осемнадесетмесечния си затвор бе мислил само за кралица Изабел?

— Кралицата много ви обича — поде епископът. — Тя именно даде от собствената си касетка, твърде бедната касетка, която нашите добри приятели Диспенсъровци благоволяват да й оставят, парите, които ще ви дам за пребиваването ви във Франция. За всичко останало — Алспей, бръснаря, конете, кораба, който ви очаква — моята епархия пое разноските.

Той сложи ръка върху ръката на беглеца.

— Но ве сте мокър!

— Нищо! Въздухът на свободата бързо ще ме изсуши!

Той стана, съблече надризницата и ризата си и постоя известно време прав, гол до кръста, посред лодката. Имаше красиво, здраво тяло, с мощни рамене и дълъг, мускулест гръб. Беше измършавял поради затворничеството, но впечатлението за сила, което се излъчваше от личността му, бе останало ненакърнено. Изгрялата малко преди това луна го заливаше със златиста светлина и очертаваше изпъкналите му гърди.

— Благоприятна за влюбените, гибелна за бегълците — забеляза епископът, като посочи луната. — Точно навреме се измъкнахте.

Роджър Мортимър усещаше нощния въздух, наситен с мирис на треви и вода, който се плъзгаше по кожата му и мокрите му коси. Темза, плоска и черна, бягаше край лодката и веслата повдигаха златни пайети. Отсрещният бряг беше вечно близо. Могъщият барон се обърна да погледне още веднъж кулата, висока, огромна, опряна на укрепленията, стените и насипите си. „Никой не може да избяга от кулата…“ Той беше първият затворник от векове насам, който бе избягал от нея. Имаше ясно съзнание за значението на постъпката си и какво предизвикателство представляваше тя спрямо кралската мощ.

Зад тях силуетът на заспалия град се очертаваше на фона на нощта. Върху двата бряга и чак до моста, пазен от високите му кули, бавно се поклащаха една до друга многобройните мачти на корабите на Лондонската ханза, Тевтонската ханза, Парижката ханза на търговците по вода, на цяла Европа, които донасяха платове от Бурж, мед, катран, смола, ножове, вина от Сентонж и Аквитания, изсушена риба, и товареха за Франция, Руан, Бордо, Лисабон жито, кожа, калай, сиренета и главно вълна, най-хубавата в света, вълната на английските овце. Големите венециански галери се разпознаваха по формата и позлатата си.

Но Роджър Мортимър ъв Уигмор вече мислеше за Франция. Най-напред щеше да поиска убежище в Артоа от братовчед си Жан дьо Фиен… Той разпери широко ръце — със замах на свободен човек.

А епископ Орлитън, който съжаляваше, че не се е родил нито красив, нито могъщ благородник, се любуваше едва ли не със завист на самоувереното тяло, готово да скочи върху седлото, на високия изваян торс, на гордата брадичка, на твърдите къдрави коси на изгнаника, който щеше да отнесе със себе си съдбата на Англия.