"Френската вълчица" - читать интересную книгу автора (Дрюон Морис)

II. ОСКЪРБЕНАТА КРАЛИЦА

Четвъртитата възглавничка от червено кадифе, върху която кралица Изабел слагаше фините си крака, беше протрита до основата. Златните пискюли в четирите ъгли бяха потъмнели. Извезаните отгоре френски лилии и английски лъвове бяха разнищени. Но имаше ли смисъл да сменя възглавничката и да поръчва друга, след като новата, едва-шо появила се, щеше да мине под извезаните с перли обувки на Хю Диспенсър, любовника на краля? Кралицата гледаше старата възглавничка, влачена по плочите на всички кралски замъци, единия сезон в Дорсет, другия в Норфолк, през зимата в Уоруик, а това лято в Йоркшир, без да се задържат никъде повече от три дни. На първи август, няма ни седмица, дворът беше в Кауик. Вчера се отби в Есерик, днес се бяха настанили или по-скоро стануваха в манастира Къркхъм. След два дни щяха да заминат за Локтън, а после за Пикъринг. Няколкото прашни гоблени, изкорубените съдове и износените рокли, които съставляваха необходимия при пътуванията багаж на кралица Изабел, отново щяха да бъдат натъпкани в сандъците. Щяха да разглобят леглото със завеси, за да го монтират другаде, това толкова разнебитено от многото пренасяния легло, че застрашаваше да падне. Кралицата спеше понякога на него било с придворната си дама лейди Жана Мортимър, било с първородния си син, принц Едуард, защото се боеше да не бъде убита, ако остане сама. Все пак двамата Диспенсър нямаше да посмеят да я пронижат с кинжал пред очите на престолонаследника… И пак поемаха обиколката си из кралството, из зелените му поля и тъжни замъци.

Едуард II държеше да го опознаят и най-дребните му васали. Той си въобразяваше, че им оказва почит, отсядайки у тях, и си спечелва с няколко приятелски думи верността им в борбата срещу шотландците или срещу уелската партия.

Всъщност би спечелил, ако се показваше по-малко. Той носеше със себе си вяло безредие. Лекомислието му, когато говореше по административни проблеми, което според него беше царствена незаинтересованост, много шокираше феодалите, абатите и градските първенци, дошли да го запознаят с местните неуредици. Явната му интимност с всесилния шамбелан, чиято ръка галеше посред съвещанията си или по време на църковната служба, пискливият му смях, внезапната му щедрост към някой незначителен млад духовник или смаян коняр, потвърждаваха скандалните слухове, които стигаха и до най-затънтените провинции, където съпрузите мамеха жените си, разбира се, но с жени. И онова, което се шушукаше преди пристигането му, се говореше на висок глас, когато си отидеше. Достатъчно беше да се появи този красив, но мекушав мъж с руса брада и с корона на глава, за да рухне целият престиж на кралското величие.

А алчните царедворци, които го окръжаваха, окончателни настройваха всички враждебно към него.

Излишна, безпомощна, кралицата присъствуваше на това разхождано из кралството падение. Противоречиви чувства я раздвояваха. От една страна, истински кралската й природа, белязана от наследствените черти на Капетите, се дразнеше, възмущаваше и страдаше от постоянното деградиране на върховната власт. Но същевременно оскърбената, наранена и застрашена съпруга се радваше дълбоко в себе си за всеки нов враг, който кралят си създаваше. Тя не можеше да проумее как някога би могла да обича или да си налага да обича едно до такава степен достойно за презрение същество, което се отнасяше толкова грозно с нея. Защо я принуждаваха да споделя тези пътувания, защо я показваха на цялото кралство, нея, поруганата кралица? Нима кралят и неговият любимец си въобразяваха, че ще заблудят някого и ще придадат невинен облик на връзката си само защото тя е заедно с тях? Или пък искаха да я държат под надзор? Как би предпочела да си остане в Лондон или в Уинзър, или дори в някой от подарените й на теория замъци, за да изчака там по-щастлив обрат на съдбата или просто старостта? И как съжаляваше главно, че Томъс ъв Ланкастър и Роджър Мортимър ъв Уигмор, тези барони, истински мъже, не успяха в бунта две години преди това…

Тя вдигна към граф дьо Бувил, пратеник на френския двор, прекрасните си сини очи и каза съвсем тихо:

— От един месец сте свидетел на живота ми, месир Юг. Не искам дори от вас да разкажете колко е жалък нито на брат ми, нито на чичо ми Валоа. Четирима крале се изредиха на френския трон: баща ми, крал Филип, който ме омъжи в името на короната…

— Бог да го прости, госпожо, бог да го прости! — каза прочувствено дебелият Бувил, но без да повиши гласа си. — Няма друг човек на света, когото повече да съм обичал, нито да съм му служил с повече радост.

— …после брат ми Луи, който се задържа малко на трона, после брат ми Филип, с когото не се разбирах, но който не бе лишен от мъдрост…

Бувил се поначумери, както винаги, когато говореха пред него за крал Филип Дългия.

— …най-сетне брат ми Шарл, който управлява сега. Всички бяха уведомени за моето положение и не можаха или не пожелаха да направят нещо. Една френска принцеса на английския трон, която става същевременно аквитанска херцогиня, е за тях залог за мир. И ако Гийена е спокойна, малко им важи, че дъщеря им или сестра им отвъд морето умира от срам и унижение. И да кажете, и да не кажете, ще бъде все едно. Но дните, които вие прекарахте край мен, ми бяха приятни, защото можех да говоря пред приятел. А сам виждате колко малко приятели имам. Без моята скъпа лейди Жана, която с такова постоянство споделя нещастието ми, не бих имала нито един.

Когато произнасяше последните думи, кралицата се обърна към придворната си дама, седнала до нея, Жана Мортимър, племенница на прословутия сенешал Жоенвил, едра тридесет и седем годишна жена с правилни черти, открито лице и изящни ръце.

— Госпожо, вие правите много повече, за да поддържате моя дух, отколкото аз, за да повдигна вашия. И поехте голям риск, като ме задържахте до себе си, след като мъжът ми е в затвора.

Тримата събеседници продължаваха да разговарят полугласно, тъй като шушукането, разговорът насаме, бяха станали обичайна необходимост в този двор, където човек никога не оставаше сам, а кралицата живееше окръжена от зложелателство.

Точно тогава в единия ъгъл на стаята три камериерки бродираха туника, предназначена за лейди Алиенор Диспенсър, жената на фаворита, която играеше на шах с принца-престолонаследник до един отворен прозорец. Малко по-далеч от тях вторият син на кралицата, който преди три седмици бе навършил седем години, си майстореше лък от лешникова пръчка, а двете момиченца, Изабел и Жана, едното на пет, другото на две години, седнали на пода, се забавляваха да си правят парцалени кукли.

Докато местеше пешките върху шахматната дъска от слонова кост, жената на Диспенсър не преставаше да шпионира кралицата и се мъчеше да долови думите й. С гладко, но удивително ниско чело, с пламенни приближени очи и иронична уста, без да бъде наистина лишена от очарование, тя беше белязана от грозотата, която се дължи на покварена душа. Потомка на рода Клеър, животът й бе протекъл доста странно, тъй като беше балдъза на бившия любовник на краля, рицаря Гавистън, екзекутиран единадесет години преди това, през 1312 година, от разбунтуваните барони, а сега бе съпруга на настоящия любимец. Тя изпитваше някаква патологична наслада да подпомага връзките между мъже, за да задоволи жаждата си за пари и амбицията си за власт. При това беше и глупава: щеше да загуби партията само завади удоволствието да подхвърли предизвикателно: Шах на кралицата… шах на кралицата!

Престолонаследникът Едуард, единадесетгодишно дете с изтънчено, продълговато лице, по-скоро потаен по нрав отколкото стеснителен, и почти винаги със сведен поглед, използваше и най-малките грешки на партньорката си, за да победи.

През отворения прозорец с кръгъл свод августовският ветрец засипваше стаята с топъл прах, но когато след малко слънцето щеше да залезе, зад дебелите мрачни стени на Къркхъмския манастир отново щеше да стане прохладно и влажно.

От голямата съвещателна зала на канониците, където кралят бе свикал пътуващия си съвет, се чуваха гласове.

— Госпожо — каза граф дьо Бувил, — с радост бих ви посветил останалите дни от живота си, ако можеха да ви бъдат полезни. Това би било голямо удоволствие за мен, уверявам ви. Какво друго ми остава тук долу, след като съм вдовец, освен да отдам силите си в служба на потомците на краля, който бе мой благодетел? А именно край вас, госпожо, се чувствувам най-близо до него. Вие притежавате неговата душевна сила и същия начин на говорене, когато той държеше да говори добре, и цялата му красота, недосегаема за времето. Когато бе сразен от смъртта на четиридесет и седем години, той изглеждаше на не повече от тридесет. И с вас ще бъде така. Никой не би казал, че имате четири деца…

Усмивка озари лицето на кралицата. Благотворно бе за нея, окръжена от толкова омраза, някой да й предлага своята преданост. Приятно й бе, унижена в чувствата си на жена, да слуша комплименти за красотата си, макар да изхождаха от дебел посивял мъж с очи на старо вярно куче.

— Вече съм на тридесет и една години — каза тя, — от които петнадесет минаха така, както сам виждате. Може би това не личи на лицето, но душата ми е набраздена от бръчки… И аз, Бувил, бих ви задържала с удоволствие до себе си, ако беше възможно.

— Уви, госпожо! Моята мисия вече свършва, и без голям успех. Крал Едуард на два пъти вече ми даде да разбера това, като се престори на учуден, че съм още тук, макар да е предал вече ломбардеца на Върховния съд на френския крал.

Защото официалната мисия на Бувил беше искането на екстрадиране на някой си Тома Анри, член на влиятелното сдружение „Скали“ във Флоренция. Този банкер, след като взел под наем някои земи на френския крал, прибрал значителни доходи от тях, без изобщо да плати дължимите суми на кралското съкровище, и накрая избягал в Англия. Провинението беше сериозно, разбира се, но можеше отлично да се уреди с писмо или чрез изпращането на някой служител от сметната палата, без да бъде необходимо един бивш главен шамбелан, член на кралския съвет в тесен състав, да идва в Англия. Работата бе там, че Бувил бе натоварен и с други, по-трудни преговори.

Монсеньор Шарл дьо Валоа, чичо на френския крал и на кралица Изабел, си беше наумил предишната година да омъжи една от последните си дъщери, Мари, за принц Едуард, английския престолонаследник. Монсеньор дьо Валоа — можеше ли някой в Европа да не знае? — беше баша на седем дъщери, чието омъжване през цялото време беше сериозна негова грижа. Седемте му дъщери бяха от три различни брака, тъй като монсеньор Шарл бе имал нещастието да остане два пъти вдовец по време на бурното си съществуване.

Трябваше да имаш съвсем ясен ум, за да не се объркаш в неговото потомство и да знаеш например, когато се говори за госпожа Жана дьо Валоа, дали това е графиня дьо Ено или пък графиня дьо Бомон, съпруга на Робер д’Артоа от пет години насам. Защото на всичко отгоре две от дъщерите му имаха едно и също име. Колкото до Катрин, наследница на призрачния константинополски трон, негова дъщеря от втория му брак, тя бе омъжена за Филип дьо Тарант, принц д’Ахейя, и по-възрастен брат на първата жена на баща й! Истинска главоблъсканица!

Сега монсеньор Шарл предлагаше на английския си внук първородната си дъщеря от третия си брак.

В началото на годината монсеньор дьо Валоа бе изпратил едно посолство, съставено от граф Анри дьо Сюли, Раул Сьовен дьо Жуи и Робер Бертран, наречен Рицаря със зеления лъв. За да спечелят благоволението на крал Едуард II, тези посланици го бяха придружили в похода му срещу шотландците. Но ето че в битката при Блекмор англичаните бяха избягали, като бяха допуснали френските посланици да попаднат в ръцете на врага. Наложило се бе да се водят преговори, да се плаща откуп. Когато най-сетне след толкова неприятни приключения те бяха освободени, крал Едуард им отговорил уклончиво, без да се обвързва, че женитбата на сина му не може да бъде решена така бързо, че този въпрос е много важен и е необходимо да се допита до мнението на парламента, а той ще заседава през юни. Че искал да свърже преговорите по този въпрос с клетвата, която трябвало да положи пред френския крал за Аквитанското херцогство… А после, когато парламентът бил свикан, този въпрос изобщо не бил поставен пред него11.

Затова монсеньор дьо Валоа, загубил търпение, бе използвал първия повод, за да изпрати граф дьо Бувил, в чиято преданост на рода на Капетите никой не можеше да се съмнява и който, макар и да не беше гениален, имаше добър опит в подобен род мисии. Бувил бе уговорил на времето в Неапол, още тогава по нареждане на Валоа, втората женитба на Луи X и Клеманс Унгарска. Той бе попечител на утробата на кралицата след смъртта на Вироглавия, само че не обичаше да говори за този период от живота си. Беше изпълнил и различни мисии в Авиньон пред Светия престол. И имаше безупречна памет относно семейните връзки и сложната плетеница на браковете между кралските династии. Добросъвестният Бувил беше много огорчен, че този път ще се върне с празни ръце.

— Монсеньор дьо Валоа страшно ще се разгневи — каза той. — Ами че той поиска вече разрешение от светия отец за тази женитба…

— Направих каквото можах, Бувил — каза кралицата, — и по това бихте могли да си дадете сметка колко малко ме зачитат… Но не съжалявам толкова, колкото вие. Не пожелавам на никоя друга принцеса от моето семейство да изпита това, което изпитвам аз тук.

— Госпожо — отвърна Бувил, като още повече сниши глас, — нима се съмнявате във вашия син? Струва ми се, че той прилича много повече на вас, отколкото на баща си, слава богу!… Спомням си ви на същата възраст в градината на двореца в Сите или във Фонтенбло…

Той не можа да довърши. Вратата се отвори, за да влезе английският крал. Той вървеше бързо, с големи крачки, отметнал назад глава и гладейки нервно русата си брада, жест, който при него издаваше раздразнение. Зад него се показаха обичайните му съветници — двамата Диспенсър, бащата и синът, канцлерът Болдок, граф ъв Арундел и епископът на Ексетър. Двамата несъщински братя на краля, графовете Кент и Норфолк, млади мъже, в чиито жили течеше френска кръв, защото майка им беше сестра на Филип Хубави, бяха част от свитата, но като че ли неохотно. Същото можеше да се каже и за Хенри ъв Лестър, нисък и квадратен, с големи светли изскокнали очи, прекръстен Кривата шия поради вродения му недостатък да държи главата си, обърната изцяло на една страна, нещо, което страшно затрудняваше ковачите при изработката на бойните му доспехи.

На вратата се бяха струпали и няколко духовници и местни първенци.

— Знаете ли новината, госпожо? — извика Едуард, като се обърна към кралицата. — Сигурно ще ви зарадва. Вашият Мортимър е избягал от кулата.

Лейди Диспенсър подскочи пред шахматната дъска и възкликна възмутено, сякаш бягството на барон ъв Уигмор беше лично оскърбление за нея.

Кралица Изабел не промени нито позата, нито изражението си. Само клепачите й трепнаха малко по-бързо над хубавите й сини очи и ръката й потърси незабелязано покрай диплите на роклята й ръката на лейди Мортимър, сякаш за да я подкани да остане твърда и спокойна. Дебелият Бувил стана и се отдръпна назад, чувствайки се излишен в този разговор, който засягате единствено английската корона.

— Той не е „моят“ Мортимър, сир — отговори кралицата. — Лорд ъв Уигмор е повече ваш поданик, струва ми се, отколкото мой и аз не отговарям за постъпките на вашите барони. Вие го държахте в тъмница, той се е опитал да избяга, общочовешки закон.

— Аха! С тези ваши думи признавате, че одобрявате бягството му. Но дайте воля на радостта си, госпожо! Когато този Мортимър благоволяваше да се появи в двора ми, вие не сваляхте очи от него, постоянно хвалехте заслугите му и приписвахте на душевното му благородство всичките му коварства срещу мен.

— Но нали самият вие, сир, ме научихте да го обичам, когато той завоюва вместо вас и с риск на живота си Ирландското кралство… което, струва ми се, с голяма мъка удържате без него. Нима това бе коварство12?

За миг объркан от нападението й, Едуард хвърли злобен поглед към жена си, като се чудеше какво да каже.

— Е добре, сега вашият приятел бяга ли, бяга и то навярно към вашата страна!

Докато говореше, кралят крачеше из стаята, за да се освободи от излишната възбуда. Скъпоценностите, закачени по дрехите му, подскачаха при всяка негова крачка. А присъствуващите въртяха глава ту наляво, ту надясно, както при игра на дълга топка, за да следят придвижването му. Много хубав мъж беше безспорно крал Едуард. Мускулест, жив, гъвкав, тялото му, поддържано от упражненията и състезанията, не беше затлъстяло, въпреки че наближаваше четиридесет години. Телосложение на атлет. Но ако човек се вгледаше по-внимателно, оставаше поразен от липсата на бръчки по челото, сякаш грижите на владетеля не са могли да се врежат в него, от торбичките, които бяха почнали да се образуват под очите му, от широките ноздри, от удължената брадичка под леката къдрава брада, една не енергична и властна брадичка, нито дори истински страстна, а просто голяма и увиснала. Стократно повече воля се чувстваше в малката брадичка на кралицата, отколкото в тази яйцевидна челюст, издаваща слабост, която пухкавата брада не успяваше да скрие. Ръката, плъзгаща се по лицето му, размахвана безпричинно във въздуха или дърпаща някоя перла, пришита към бродериите на надризницата му, беше мека. Гласът, който се опитваше да бъде и си въобразяваше, че е властен, оставяше само впечатление на безволие. Гърбът, макар и широк, неприятно се кършеше от тила до слабините, сякаш гръбначният му стълб не беше устойчив. Едуард не можеше да прости на жена си, че един ден го беше посъветвала да не показва гърба си на бароните, ако иска да им внуши респект. Коляното беше добре оформено, кракът — красив. Това беше всъщност най-хубавото у този мъж, толкова малко създаден за своя пост, на когото по истинско недоглеждане на съдбата се бе паднала корона.

— Нямам ли достатъчно грижи, нямам ли достатъчни неприятности? — продължаваше той. — Шотландците заплашват непрестанно границите ми, нахлуват в кралството ми, а когато ги срещна в бой, войската ми се разбягва. Пък и как бих могъл да ги победя, когато епископите ми са се наговорили да преговарят с тях без мое съгласие, когато имам толкова предатели сред васалите си, а бароните ми от граничните области вдигат войски срещу мен и упорито твърдят, че били извоювали земите си само с мечовете си, макар че отдавна, отпреди двадесет и пет години бе отсъдено и решено иначе от баща ми крал Едуард! Но видяхте в Шрузбъри, видяхте в Бъръбридж колко скъпо платиха бунтуването си срещу мен, нали Лестър?

Хенри ъв Лестър поклати голямата си клюмнала над рамото му глава. Не беше особено любезно да му напомня смъртта на брат му Томъс ъв Ланкастър, обезглавен преди година и четири месеца по същото време, когато бяха обесени други двадесет едри феодали.

— Видяхме наистина, сир, че можете да печелите сражения само срещу собствените си феодали! — каза Изабел.

Едуард отново й хвърли поглед, изпълнен с омраза. „Каква смелост, каква смелост притежава тази благородна кралица!“ — мислеше си Бувил.

— И не е съвсем правилно да се каже, че ви са се противопоставили заради правото на меча. Не беше ли по-скоро заради правата над графство Глостър, което пожелахте да дадете на месир Хю?

Двамата Диспенсър се приближиха един до друг, сякаш за да протестират. Младата лейди Диспенсър се изправи пред шахматната дъска. Тя беше дъщеря на покойния граф ъв Глостър. Едуард II тропна с крак. Кралицата наистина беше много противна: та тя отваряше уста само за да го упрекне за заблужденията и грешките му в управлението13!

— Давам големите владения на когото си искам, госпожо, давам ги на хора, които ме обичат и ми служат — извика той, като сложи ръка на рамото на младия Диспенсър. — На кого другиго бих могъл да се облегна? Къде са съюзниците ми? Нима брат ви, френският крал, който би трябвало да се държи като мой брат, защото в крайна сметка именно с тази надежда ме накараха да ви взема за съпруга, ми оказва някаква услуга? Иска от мен да му отдам почит като владетел на Аквитания, това е цялата му подкрепа. И къде ми праща поканата? В Гийена? Ами! Тук, в собственото ми кралство праща да ми я връчат, като пренебрегва всички феодални традиции или иска да ме оскърби. Не би ли сметнал човек, че той се смята за сюзерен и на Англия? А аз съм положил клетва за вярност. Най-напред на баща ви, когато едва не изгорях в пожара в Мобюисон, а преди три години на брат ви Филип, когато отидох в Амиен. Както често взеха да умират кралете от вашето семейство, госпожо, скоро ще трябва да се преселя на континента!

Феодалите, епископите и сановниците на Йоркшир, струпани в дъното на стаята, се спогледаха: не изплашени, а смаяни от този безсилен гняв, зареял се толкова далеч от конкретния повод и разкриващ им не само затрудненията на кралството, но и характера на краля. Това ли беше владетелят, който искаше от тях субсидии за кралското съкровище, на когото бяха длъжни да се подчиняват във всичко и да жертвуват живота си, когато ги призоваваше да се сражават за него? Лорд Мортимър явно бе имал сериозни основания да се бунтува…

Самите близки съветници се чувствуваха неудобно, защото им бе добре познат този навик на краля, проявяващ се и в кореспонденцията му, да прави равносметка на всички неприятности по време на царуването си, щом възникнеше нова.

Канцлер Болдок търкаше машинално адамовата си ябълка, до която стигаше расото му на архидякон. Епископът на Ексетер, лордът ковчежник, гризеше нокътя на палеца си, като отхапваше по мъничко от него и наблюдаваше съседите си с вероломен поглед. Единствен Хю Диспенсър младият, прекалено фризиран, натруфен и парфюмиран за тридесет и три годишен мъж, изглеждаше доволен. Ръката на краля, почиваща върху рамото му, доказваше на всички значението и могъществото му.

С къс нос, чувствени устни, издигайки брадичка като неспокоен кон, той одобряваше всяка дума на Едуард с леко покашляне и изражението му сякаш казваше: „Този път чашата преля, ще вземем строги мерки!“ Беше слаб, издължен, доста тесен в раменете и имаше лоша кожа, податлива на възпаление.

— Месир дьо Бувил — обърна се неочаквано кралят към френския посланик, — ще отговорите на монсеньор дьо Валоа, че женитбата, която ни предлага, колкото и да ценим тази чест, решително няма да стане. Имаме други намерения за първородния си син. Така ще се сложи край на злополучната традиция, съгласно която английските крале вземат съпругите си от Франция, без никога да са имали каквато и да било изгода от това.

Дебелият Бувил пребледня от това оскърбление и се поклони; хвърли съкрушен поглед на кралицата и излезе.

Първа, доста неочаквана последица от бягството на Роджър Мортимър: английският крал скъсваше с традиционните си съюзници. С този свой жест той целеше да уязви жена си, но засегна и двамата си несъщински братя Норфолк и Кент, чиято майка беше французойка. Двамата млади мъже погледнаха братовчед си Кривата шия, който повдигна още малко рамото си в знак на примирено безразличие. Без да се замисли, кралят завинаги настрои против себе си могъщия граф дьо Валоа, който, както бе общоизвестно — управляваше Франция от името на племенника си Шарл Хубави.

Младият принц Едуард, все още до прозореца, наблюдаваше неподвижен и безмълвен майка си, преценяваше баща си. В крайна сметка ставаше дума за собствената му женитба, а той не можеше да каже нито дума. Но ако го бяха попитали дали предпочита английската или френската си кръв, би избрал втората.

Трите по-малки деца бяха прекъснали игрите си. Кралицата кимна на камериерките да ги изведат от стаята.

После, съвсем безстрастно, впила поглед в очите на краля, тя каза:

— Когато един съпруг ненавижда жена си, съвсем естествено я смята виновна за всичко.

Едуард не беше способен да отговори направо.

— Цялата ми стража мъртво пияна — извика той, — заместник-конетабълът отлетял ведно с оня мизерник, конетабълът ми едва ли не агонизиращ от дрогата, с която са го упоили! Освен ако не се преструва на болен, за да избегне наказанието, което заслужава! Защото именно той трябваше да бди затворникът да не избяга. Чувате ли, Уинчестър?

Хю Диспенсър бащата, от една година граф ъв Уинчестър, който бе отговорен за назначаването на конетабъла Сийгрейв, се наведе, докато отмине бурята. Той имаше тесен мършав гръб, леко приведен, отчасти по рождение, отчасти поради дългата си кариера на придворен. Враговете му го бяха кръстили „невестулката“. Личността, завистта, подлостта, себичието, измамничеството и всички наслади, които могат да доставят тези пороци, се бяха сякаш затаили в бръчките на лицето му и под зачервените му клепачи. Не беше иначе лишен от смелост, но изпитваше човешки чувства само към сина си и неколцина приятели, тъкмо към които спадаше Сийгрейв.

— Милорд — каза той овладяно, — сигурен съм, че Сийгрейв няма никаква вина…

— Виновен е за небрежността и леността си. Виновен е, задето е допуснал да го изиграят. Виновен е, че не е подушил заговора, който е бил организиран под носа му. Виновен е може би и че не е имал късмет… Не прощавам липсата на късмет. Макар че Сийгрейв е ваше протеже, Уинчестър, той ще бъде наказан. Не искам да кажат, че не държа честно везните и че съм благосклонен само към вашите креатури. Сийгрейв ще замести лорд Уигмор в затвора. Тогава хората, които ще наследят длъжността му, ще бъдат по-бдителни. Ето, сине, как се управлява! — заключи кралят, като се спря пред престолонаследника.

Детето вдигна очи към него и тутакси ги наведе отново.

Младият Хю, който много добре умееше да насочва, както му отърва гневните изблици на краля, извърна назад глава и загледан в гредите на тавана, каза:

— Най-много се подиграва с вас, скъпи сир, другият измамник, епископ Орлитън, който е подготвил всичко собственоръчно и явно толкова малко се страхува от вас, че дори не си е дал труда да избяга или да се скрие.

Едуард погледна младия Хю с признателност и възхищение. Може ли да не изпаднеш в умиление пред този профил, тези хубави пози, които Хю заемаше, докато говореше, високия му приятно модулиращ глас и маниера му, едновременно нежен и почтителен, да казва: „Скъпи сир“ както французите, също както милия Гавистън; когото бароните и епископите бяха убили… Но сега Едуард беше зрял мъж, запознат с лошотията на хората, който знаеше, че не се печели нищо, ако отстъпиш. Няма да го разделят с Хю и онези, които биха се опитали да се противопоставят, щяха да бъдат сразени един след друг, без никаква пощада…

— Уведомявам ви, милорди, че епископ Орлитън ще бъде изправен пред моя съд, за да бъде съден и осъден.

Едуард скръсти ръце и зачака ефекта от думите си. Архидяконът-канцлер и епископът-ковчежник, макар върли врагове на Орлитън, трепнаха от солидарност към представителя на духовенството.

Хенри Кривата шия, мъдър и уравновесен мъж, загрижен за благото на кралството, не можеше да не се опита да вразуми краля: той забеляза спокойно, че епископът може да бъде съден само от духовен съд, съставен от негови перове.

— За всичко е необходим прецедент, Лестьр. Доколкото зная, светото евангелие не проповядва заговор срещу краля. Понеже Орлитън забравя какво дължи на Цезар, Цезар ще си спомни вместо него. Още една милост, която дължа на вашето семейство, госпожо — продължи кралят по адрес на Изабел, — защото брат ви Филип V назначи чрез своя френски папа и против волята ми този Адам Орлитън за епископ на Херифорд. Отлично! Той ще бъде първият прелат, осъден от кралското правосъдие и наказанието му ще послужи за пример.

— Орлитън съвсем не беше враждебно настроен към вас по-рано, братовчеде — настоя Кривата шия, — и нямаше да има никакви основания да ви мрази, ако не бяхте се противопоставили, ако не бяха се противопоставили в съвета ви на решението на Светия отец да го ръкоположи за епископ. Той е много начетен човек, със силен дух. Може би бихте могли днес, именно защото се е провинил, по-лесно да го спечелите с проява на снизхождение, а не чрез присъда, която покрай другите ви затруднения ще раздуха враждебността на духовенството.

— Снизходителност, милостивост! Всеки път, когато се гаврят с мен, всеки път, когато ме предизвикват, всеки път, когато ми изменят, само тези думи са в устата ви, Лестър! Посъветваха ме — и много сбърках, че се вслушах в тези мнения, — помолиха ме горещо да помилвам Уигмор! Признайте, че ако бях постъпил с него, както с вашия брат, този бунтовник днес нямаше да обхожда пътищата!

Кривата шия повдигна тежкото си рамо и затвори очи с уморено изражение. Колко дразнещ беше този навик на Едуард да нарича роднините си или първите си съветници с имената на графствата им и да се обръща към първия си братовчед, наричайки го Лестър, вместо да каже просто „братовчеде“, както правеха всички в кралското семейство, включително и кралицата. И каква липса на деликатност да напомня по всеки повод за смъртта на Томъс Ланкастър, като че ли се гордееше с нея! Ах, какъв странен човек и лош крал, който си въобразява, че може да обезглавява близките си роднини, без да си навлече омраза, че с една прегръдка може да заличи една непоправима загуба, който изискваше преданост точно от хората, които бе наранил и очакваше да срещне навсякъде вярност, след като сам бе изтъкан от жестока непоследователност!

— Навярно сте прав, милорд — каза Кривата шия, — и тъй като царувате вече шестнадесет години, сигурно постъпвате, както трябва. Призовете вашия епископ пред Върховния съд. Не се противопоставям.

И прибави през зъби, за да го чуе само младият граф ъф Норфолк:

— Главата ми наистина е извърната на една страна, но държа да си остане там, където е.

— Ще се съгласите — продължи Едуард, като шибате въздуха с ръка, — че е подигравка с мен да избягаш през стените на кула, която лично съм построил така, че никой да не може да се изплъзне от нея.

— Може би, сир — подхвърли кралицата, — когато сте я строили, сте обръщали повече внимание на миловидността на зидарите, отколкото на здравината на камъните.

Присъствуващите изведнъж притихнаха. Остроумната забележка бе груба и неочаквана. Всеки сдържаше дъха си, вперил очи кой с уважение, кой с ненавист в доста крехката на вид жена, която, седнала добре изправена на стола си, сама устояваше позициите си. Между леко открехнатите й устни проблясваха плътно наредените й малки зъби на хищно зверче, доста остри. Изабел беше явно доволна от удара, който бе нанесла.

Младият Хю стана аленочервен. Хю старият се престори, че не е чул.

Едуард сигурно щеше да си отмъсти, но как? Той не отговори веднага. Кралицата наблюдаваше капчиците пот, които избиха по челото на мъжа й. Едва ли има нещо по отвратително за една жена от потта на мъж, когото е престанала да обича.

— Кент — извика кралят, — назначих ви пазител на петте пристанища и управител на Дувър. Какво пазите в този миг? Защо не сте по крайбрежието, което трябва да охранявате и където нашият измамник навярно се опитна да се качи на някой кораб?

— Сир братко, та нали вие ми заповядахте да ви придружа при пътуването ви? — попита съвсем объркан младият граф.

— Е добре, сега пък ви заповядвам да отидете в графството си, да претърсите градовете и селата, за да уловите беглеца и лично да внимавате да бъдат претърсени всички кораби в пристанищата.

— Да поставят шпиони в корабите и да уловят въпросния Мортимър жив или мъртъв, ако случайно се качи на тях — предложи Хю младият.

— Много правилен съвет, Глостър — одобри Едуард. — А вие Стейпълдън…

Епископът на Ексетър извади палеца от устата си и измърмори:

— Милорд…

— Веднага ще заминете за Лондон. Ще отидете в кулата под предлог, че ревизирате касата, ще вземете кулата под ваше командуване и надзор, докато бъде назначен нов конетабъл. Болдок ще приготви начаса пълномощните ви.

Хенри Кривата шия, загледан към прозореца и опрял ухо на рамото си, като че ли се бе замечтал. Той изчисляваше… Изчисляваше, че са изминали шест дни от бягството на Мортимър, че кралските заповеди можеха да бъдат изпълнени едва след седмица и само ако е безумен — а това съвсем не беше случаят с Мортимър, — той няма отдавна да е напуснал кралството14. Радваше се също, че се бе солидаризирал с повечето епископи и барони, които след битката при Бъръбридж бяха издействували животът на барон ъв Уигмор да бъде пощаден. Защото сега, когато той бе избягал, опозицията срещу Диспенсър-баща и син щеше може би да намери в негово лице водача, който й липсваше след смъртта на Томас ъв Ланкастър. При това водач, по-ловък и по-силен от Томъс…

Гърбът на краля описа вълнообразно движение. Едуард се завъртя на токовете си и застана отново срещу жена си.

— Е, да, госпожо. С право ви смятам отговорна. И пуснете най-напред тази ръка, която непрекъснато стискате, откак съм влязъл! Пуснете ръката на лейди Жана! — извика Едуард и тропна с крак. — Та вие се солидаризирате с един предател, след като така показно държите жена му при себе си. Хората, които са помогнали на Мортимър, с основание са мислели, че имат съгласието на кралицата… Пък и не можеш да избягаш без пари. От кралицата на придворната, от придворната на епископа, от епископа на размирника, пътят не е труден. Ще трябва да проверя по-отблизо вашата касетка.

— Сир, струва ми се, че разходите ми са доста добре контролирани — каза Изабел, като посочи лейди Диспенсър.

Хю младият като че ли внезапно загуби интерес към спора. Най-сетне гневът на краля се беше обърнал, както обикновено срещу кралицата и Хю имаше още едно основание да тържествува. Той взе от масичката книгата, която лейди Мортимър четеше на кралицата преди идването на граф дьо Бувил. Това беше стихосбирката на Мари Френска. Копринената панделка бе поставена при пасажа:

„Франция, все Франция… Те четат неща, свързани само с тази страна — каза си Хю. — И кого виждат мислено в този рицар, за когото мечтаят? Мортимър навярно…“

— Милорд, аз не надзиравам парите за милостиня — обади се Алиенор Диспенсър.

Любимецът на краля вдигна очи и се усмихна. Щеше да поздрави тази вечер жена си за това хрумване.

— Виждам, че ще трябва да се откажа да давам и милостиня — каза Изабел. — Няма да ми остане нищо от това, което отличава една кралица, дори милосърдието.

— И ще трябва също, госпожо, заради любовта си към мен, която всеки вижда, да се откажете от лейди Мортимър, защото никой в кралството няма да разбере защо трябва да остава занапред при вас.

Този път кралицата побледня и сякаш се смали на стола си. Големите изваяни ръце на лейди Жана се разтрепераха.

— Съпругата, Едуард, не е длъжна да споделя напълно постъпките на мъжа си. Самата аз съм достатъчно ярък пример. Благоволете да повярвате, че лейди Мортимър е толкова малко съпричастна в провиненията на мъжа си, колкото аз във вашите прегрешения, ако случайно съгрешите!

Но този път атаката й се провали.

— Лейди Жана ще отиде в замъка Уигмор, който занапред ще бъде под надзора на брат ми Кент, докато реша какво ще ми е угодно да направя с имуществата на предател, чието име не желая повече да бъде произнасяно в мое присъствие… преди смъртната му присъда. Мисля, лейди Жана, че ще предпочетете доброволно да се оттеглите там, а не насила.

— Няма що — промълви Изабел, — виждам, че искат на бъда съвсем сама.

— Защо говорите за самота, госпожо! — каза Хю младият с красивия си модулиращ глас. — Не сме ли всички ваши верни приятели, след като сме приятели на краля? А нима госпожа Алиенор, моята предана съпруги, не е постоянно с вас? Хубава книга имате — добави гой, като посочи томчето — и много изящно украсена. Ще бъдете ли така любезна да ми я заемете?

— Но разбира се, разбира се, кралицата ви я дава — каза кралят. — Нали ще ни направите, госпожо, удоволствието да заемете тази книга на нашия приятел Глостьр?

— С голямо удоволствие, сир, с голямо удоволствие. И зная какво значи да заема нещо, когато става дума за нашия приятел Диспенсър. Преди десет години му заех така перлите си и както виждате, все още ги носи на шията си.

Тя още не се предаваше, но сърцето й биеше силно в гърдите. Занапред щеше сама да понася всекидневните оскърбления. Но ако някой ден й се удадеше да си отмъсти, нямаше да забрави нищо.

Хю младият постави томчето върху един сандък и кимна съучастнически на жена си. Лиричните поеми на Мари Френска щяха да отидат при златната тока с лъвове от скъпоценни камъни, трите златни корони, четирите корони, украсени с рубини и смарагди, сто и двадесетте сребърни лъжици, тридесетте големи чинии, десетте златни чаши, златотканата гарнитура за спалня на ромбове, колесницата за шест коня, бельото, сребърните тасове, конските амуниции, украшенията за параклиса, всички онези дивни неща, подарени от баща й или близките й, които съставляваха зестрата на кралицата и които бяха минали в ръцете на любовниците на Едуард, първо Гавистън, после Диспенсър. Дори широката мантия от турска коприна, цялата в бродерии, която бе носила в сватбения си ден, й бе отнета!

— Хайде, милорди — каза кралят, като плесна с ръце, побързайте да се заемете със задачите, които ви възложих, и нека всеки изпълни дълга си.

Този обичаен негов израз, пак формула, която според него звучеше величествено, бележеше края на неговите съвещания. Той излезе, последван от всички други, и стаята се изпразни.

Здрач се спусна във вътрешния двор на Къркхъмския манастир, а ведно с него и малко прохлада от прозорците. Кралица Изабел и лейди Мортимър не смееха да произнесат нито дума, за да не се разплачат. Дали някога щяха да се съберат отново и каква ли съдба очакваше всяка от тях?

Младият принц Едуард, все още с наведени очи, застана безмълвно зад майка си, сякаш искаше да замести приятелката, която откъсваха от нея.

Лейди Диспенсър се приближи, за да вземе книгата, която се бе харесала на мъжа й, хубава книга, чиято кадифена подвързия беше украсена със скъпоценни камъни. Това художествено произведение отдавна възбуждаше алчността й. Когато посегна към него, младият принц Едуард сложи ръка върху книгата.

— А, не, омразна жена! — възкликна той. — Няма ни вземете всичко!

Кралицата отстрани ръката на принца, взе книгата и я подаде на неприятелката си. После се обърна към сина си с едва забележима усмивка, която отново разкри зъбите й на малък хищник. Едно единадесетгодишно дете не можеше да бъде още голяма опора, но все пак то беше престолонаследникът.