"Френската вълчица" - читать интересную книгу автора (Дрюон Морис)

III. НОВ КЛИЕНТ ЗА МЕСЕР ТОЛОМЕЙ

В работния си кабинет на първия етаж старият Спинело Толомей повдигна долния край на един стенен килим и като отмести малък дървен капак, разкри тайния отвор, през който можеше да надзирава служещите си в галерията на партера. През тази „шпионка“, флорентинско изобретение, потулена между гредите, месер Толомей можеше да види всичко, което ставаше, и да чуе всичко, което се казваше в банковото и търговското му предприятие. В момента той долови признаци на известно объркване. Пламъците на големите лампи върху тезгяхите трепкаха, служещите не местеха медните жетони по шахматните дъски, които използваха за смятане. Един аршин за мерене на платовете падна върху плочите с трясък. Везните върху масите на сарафите се люшкаха, без никой да ги е докоснал. Клиентите се бяха извърнали към вратата, а надзирателите с ръка на гърдите се бяха вече навели за поклон.

Месер Толомей се усмихна, защото отгатна по цялата тази суматоха, че току-що влизаше граф д’Артоа. Впрочем след малко той зърна през „шпионката“ огромна островърха качулка от червено кадифе, червени ръкавици, червени ботуши със звънтящи шпори и аления плащ, развяващ се на раменете на исполина. Единствен монсеньор д’Артоа умееше да влиза така шумно, да изпълва с трепет персонала още с появяването си, да щипе мимоходом гърдите на гражданките, без съпрузите им да посмеят дори да мръднат, и да разклаща стените едва ли не само с дъха си.

Старият банкер никак не се вълнуваше от всичко това. Доста отдавна познаваше граф д’Артоа. Беше го наблюдавал безкрайно много пъти. А когато го гледаше така отгоре, различаваше всичко престорено, пресилено, показно в държанието на този благородник. Понеже природата го беше дарила с изключителни телесни измерения, монсеньор д’Артоа си придаваше вид на лошия исполин от приказките. Всъщност беше обикновен хитрец и измамник. Пък и Толомей водеше сметките на Робер…

Лицето, което придружаваше д’Артоа, повече привлече вниманието на банкера: един благородник, облечен изцяло в черно, с уверена походка, но със сдържано, далечно и доста високомерно изражение.

Двамата посетители се бяха спрели пред тезгяха с оръжията и конските амуниции и монсеньор д’Артоа шареше с огромната си червена ръкавица между кинжалите, камите, различните модели дръжки на шпаги, разбутваше везаните седла, стремената, извитите юзди, изящно оформените нарязани и бродирани поводи. Служещият щеше да загуби после цял час да подрежда стоката си. Робер избра чифт шпори от Толедо с дълги шипове, с висока и извита назад пета, за да предпазва ахилесовото сухожилие при силен натиск на хълбоците на коня. Остроумно изобретение, сигурно много полезно при турнири. Скобите на шпорите бяха украсени с цветя и панделки, а върху позлатената стомана беше гравиран девизът: „Ще победя“.

— Подарявам ви ги, милорд — каза исполинът на благородника в черно. — Остава ви само да си изберете дамата, която ще ви ги прикачи. Няма да чакате много. Френските дами бързо се запалват по някого, който идва отдалеч… Тук можете да се снабдите с всичко, което пожелаете — добави той, като посочи галерията. — Приятелят ми Толомей, вещ лихвар и търговска лисица, ще ви достави всичко. Каквото и да му поискат, никога не се е случвало да го няма. Искате да подарите филон на капелана си? Предлага ви да изберете измежду тридесет… Пръстен за вашата любима? Има цели ковчежета, пълни със скъпоценни камъни… Приятно ви е да парфюмирате момичетата преди забавлението? Ще ви даде мускус, внесен направо от Ориента… Търсите реликва? Има цели шкафове… На всичко отгоре продава и злато, за да си купите всичко това! Притежава монети, сечени във всички краища на Европа, и ей върху тази плоча виждате курса им. Продава цифри, с това главно се занимава: аренди, лихви от заеми, доходи от владения… Зад тези малки вратички седят чиновници, които събират, пишат единиците, запомнят наум десетиците… Какво бихме правили без този човек, който забогатява от неумението ни да смятаме? Да се качим при него.

Скоро дървените стъпала на витата стълба застенаха под тежестта на Робер д’Артоа. Месер Толомей бутна капака на „шпионката“ и спусна гоблена.

Стаята, в която влязоха двамата благородници, беше тъмна, пищно украсена с тежки мебели, големи сребърни предмети, с гоблени по стените, които приглушаваха шума. Миришеше на свещи, тамян, подправки и билки. Редом със скъпите вещи се бяха наслоили и миризмите, които съпътствуваха един живот.

Банкерът пристъпи към гостите си. Робер д’Артоа, който не бе го виждал мкого седмици — почти три месеца, през които трябваше да придружава братовчед си, френския крал, най-напред в Нормандия в края на август, после в Анжу цялата есен, — намери сиенеца остарял. Белите му коси бяха по-редки, по-пухкави върху яката на дрехата му. Времето бе оставило следи от ноктите си по лицето му. Скулите бяха прошарени от червени жилчици, напомнящи крачка на птица, бузите бяха увиснали и се люшкаха под брадичката му. Гърдите му бяха хлътнали още малко, докато шкембето му беше станало още по-голямо. Нискоотрязаните нокти бяха чупливи. Лявото око, прословутото ляво око на месер Толомей, винаги почти затворено, запазваше изражението на живост и лукавост върху лицето му. Но другото му око, отвореното, гледаше разсеяно, отсъствуващо, уморено. Поглед на изхабен човек, загрижен по-малко за външния свят, отколкото за смущенията и отпадналостта на старото си тяло, близко до своя край.

— Приятелю Толомей! — извика Робер д’Артоа, като махна ръкавиците си и ги захвърли като кървава локва върху една маса. — Приятелю Толомей, водя ви ново богатство.

— Колко ще ми струва то, монсеньор? — попита банкерът, като покани посетителите си да седнат.

— Хайде, хайде, банкере — каза Робер д’Артоа. — Нима някога съм ви подмамил да пласирате зле парите си?

— Никога, монсеньор, никога, признавам. Понякога падежите биваха просрочвани, но тъй като бог ми дари дълъг живот, успях да прибера плодовете от доверието, с което ме почетохте. Но представяте ли си, монсеньор, ако бях умрял иа петдесет години като толкова други? Ами да! Благодарение на вас щях да умра разорен!

Остроумицата се стори забавна на Робер и широката му усмивка разкри къси, здрави, но мръсни зъби.

— Загубили ли сте някога с мен? — отвърна той. — Припомнете си как ви накарах тогава да заложите на монееяьор дьо Валоа срещу Ангьоран дьо Марини! И вижте къде е днес Шарл дьо Валоа и как свърши престъпния си живот Марини. Не ви ли изплатих изцяло парите, които ми бяхте авансирали за войната в Артоа? Много съм ви благодарен, да, много съм ви благодарен, банкере, загдето винаги сте ме поддържали, и то когато бях най-притеснен. Защото по едно време бях затънал в дългове — продължи той, като се обърна към благородника в черно. — Нямах вече земи освен графството Бомон-льо-Роже, чиито доходи държавното съкровище не ми изплащаше, а милият ми братовчед Филип Дългия — нека бог пази душата му в някоя преизподня! — ме беше затворил в Шатле. Е, добре! Този банкер, когото виждате тук, милорд, този лихвар, този най-голям мошеник измежду ьсички мошеници, които някога е създала Ломбардия, този човек, който би взел в залог дете от майчината гръд, никога не ме изостави! Ето защо, докато е жив, а той ще живее дълго…

Месер Толомей изобрази рога с пръстите на ръката си и докосна дървената маса, един вид заклинание на провидението.

— Да, да, лихварю на сатаната, ще живеете още дълго, аз ви го казвам… Та ето тоза човек ще бъде винаги мой приятел, да не се казвам Робер д’Артоа! И той не е сбъркал, защото днес ме вижда зет на монсеньор дьо Валоа, член на кралския съвет и собственик най-сетне на доходите от графството ми! Месер Толомей, благородникът пред вас е лорд Мортимър, барон ъв Уигмор.

— Избягал от Лондонската кула на първи август — каза банкерът, като леко се поклони. — Голяма чест за мен, милорд, голяма чест.

— Как? Нима знаете? — извика д’Артоа.

— Монсеньор — отвърна Толомей, — барон ъв Уигмор е толкова високопоставена личност, че не можем да не сме уведомени. Зная даже, милорд, че когато крал Едуард е дал заповед на шерифите си по крайбрежието да ви издирят и арестуват, вече сте били в морето, далеч от ръцете на английското правосъдие. Зная, че когато заповядал да претърсят всички заминаващи за Ирландия кораби и да заловят всички вестоносци, идващи от Франция, вашите приятели в Лондон и в цяла Англия са знаели вече, че сте пристигнали жив и здрав при братовчед си Жан дьо Фиен в Пикардия. Зная най-сетне, че когато крал Едуард заповядал на месир дьо Фиен да ви предаде, като заплашил, че ще конфискува земите му отвъд Ламанш, този феодал, който е голям привърженик и поддръжник на монсеньор Робер, ви насочил тутакси към него. Не мога да кажа, че ви очаквах, милорд, но се надявах да ви видя. Защото монсеньор д’Артоа ми е верен и никога не ме забравя, когато някой негов приятел е затруднен.

Роджър Мортимър бе изслушал внимателно банкера.

— Виждам, месер — каза той, — че ломбардците имат добри шпиони в английския двор.

— На вашите услуги, милорд… Не може да не знаете, че крал Едуард има доста голям дълг спрямо нашите сдружения. А имаш ли длъжник, трябва да го следиш. От доста време вашият крал е престанал да си служи с частния си печат, поне с нас. Отговаря ни посредством ковчежника си, мансеньор епископа на Ексетър, че незадоволителните постъпления от данъците, тежките разходи за войните и вълненията на бароните му не му позволяват да се справи. А всъщност налогът, с който облага нашите стоки само в лондонското пристанище, би му бил достатъчен, за да се издължи.

Един прислужник малко преди това донесе подсладено вино и захаросани бадеми, каквито винаги предлагаха на важните посетители. Толомей наля в металните чаши ароматизирано вино, като сипа на себе си само един пръст ликьор.

— Френското съкровище в момента, изглежда, е по-стабилно от английското — добави той. — Знае ли се вече, монсеньор Робер, какъв ще бъде приблизително приходът тази година?

— Ако през този месец не се случи някое неочаквано бедствие — чума, глад, женитба или погребение на нашите кралски роднини, приходите ще надминат с дванадесет хиляди ливри разходите според цифрите, които докладва тази сутрин в Съвета месир Мил дьо Ноайе, управител на Сметната камара. Дванадесет хиляди ливри постъпления! Не по времето на двамата Филиповци, четвъртия и петия… дано бог даде други да няма… имахме държавно съкровище в толкова добро състояние!

— Как успявате, монсеньор, да постигнете подобен положителен баланс? — попита Мортимър. — Дали това се дължи на липсата на войни?

— От една страна, на липсата на война, а същевременно на войната, войната, която се подготвя и не се води. Или, за да бъда по ясен, благодарение на кръстоносния поход. Трябва да кажа, че моят братовчед и тъст Шарл дьо Валоа умее да използва кръстоносния поход като никой друг! Само да не си въобразите, че го смятам за лош християнин! Естествено той гори от желание да освободи Армения от турците, както копнее също да възстанови прословутата Константинополска империя, чиято корона по едно време носеше, без да успее да заеме трона. Но нали разбирате, кръстоносен псхол не се подготвя за един ден! Трябва да се съоръжат кораби, да се изковат оръжия. Трябва главно да се намерят кръстоносци, да се водят преговори в Испания, да се водят преговори в Германия… И първата крачка за всичко това е да се издействува от папата да обложи духовенството с десятък. Моят скъп тъст успя да издействува десятъка и сега, изпразни ли се съкровището, папата плаща.

— Охо! Монсеньор, вие много ме заинтригувахте — обади се Толомей. — Защото аз съм банкер на папата… само за една четвърт от задълженията му заедно с Барди, но все пак и тази четвърт е доста крупна! И ако папата много обеднее…

Д’Артоа, който в момента отпиваше голяма глътка подсладено вино, прихна над сребърната чаша, като направи знак, че се дави.

— Да обеднее, пресветият отец! — възкликна той, след като преглътна, — Ами че той притежава стотици хиляди флорини! Ах, ето от кого би трябвало да се поучите, Спинело! Какъв голям банкер щеше да бъде той, ако не беше станал духовник! Защото той завари папското съкровище по-празно от моя джоб преди шест години…

— Зная, зная — прошепна Толомей.

— Работата е там, че кюретата са най-добрите събирачи на данъци, които бог някога е пратил на земята, и именно това разбра монсеньор дьо Валоа, Вместо да увеличи данъците, заради които бирниците са станали омразни, той накара кюретата да просят и така събираме десятъка. Ще идем на кръстоносен поход, ще идем… един ден! А междувременно папата плаща… от стриженето на паството.

Толсмей бавно разтриваше дясното си бедро. От известно време десният му крак студенееше и го наболяваше при ходене.

— Та казахте, монсеньор, че тази сутрин е имало съвет. Ваехте ли някои по-важни решения? — попита той.

— О! Нищо особено. Разисквахме цената на свещите и се забрани да се примесва лой към восъка, както и да се смесват стари и нови сладка. За всички стоки, продавани опаковани, теглото на чувалите ще трябва да се приспада и да не влиза в стойността им, С това се цели да се угоди на простолюдието и да му се покаже, че се занимаваме с него.

Докато слушаше, Толомей наблюдаваше двамата си посетители. И единият, и другият му се струваха твърде млади. Колко ли годишен беше д’Артоа? Тридесет и пет, тридесет и шест… И англичанинът не изглеждаше по-стар. Всички хора под шестдесетте му се струваха удивително млади! Колко неща още щяха да правят, колко вълнения щяха да изпитат, колко сражения щяха да водят, колко надежди щяха да лелеят и колко утрини щяха да видят, които той нямаше да види! Колко пъти тези двама мъже щяха да се събуждат, да дишат въздуха на новия ден, когато самият той ще бъде под земята!

И що за човек беше лорд Мортимър? Красивото, изваяно лице с гъсти вежди, клепачите, спускащи се отвесно над очите с цвят на камък, тъмните дрехи, начинът, по който скръстваше ръце, надменната безмълвна самоувереност на човек, който е бил на върха на властта и държи да запази ненакърнено достойнството си в изгнанието, дори машиналният жест на Мортимър да прокарва пръст по малкия бял белег на устната, всичко се харесваше на стария сиенец. И Толомей изпита желание този благородник да стане пак щастлив! От известно време Толомей бе склонен да мисли за другите.

— Дали скоро ще бъде издадено нареждането относно изнасянето на монетите, монсеньор?

Робер д’Артоа се поколеба, преди да отговори.

— Освен ако може би не сте в течение… — добави Толомей.

— Как не, в течение съм естествено! Нали знаете, че нищо не се върши, без кралят и главно монсеньор дьо Валоа да се допитат до мен. Това нареждане ще бъде подпечатано след два дни: никой няма да има право да изнася извън кралството златни или сребърни монети, сечени в кралство Франция. Единствени поклонниците ще могит да се запасят с малко дребни пари.

Банкерът се престори, че не отдава на тази новина новина по-голямо значение, отколкото на цената на свещите или смесването на сладката. Но вече си мислеше: „Значи само чуждестранни монети ще могат да бъдат изнасяни от кралството. Следователно стойността им ще се покачи. Колко ни помагат в нашия занаят дърдорковците, а самохвалците ни предлагат даром сведение, което биха могли да продадат прескъпо!“

— И така, милорд — поде той, като се обърна към Мортимър, — вие смятате да се установите във Франция? Какво очаквате от мен?

Робер му отговори:

— Онова, което е необходимо на един знатен барон, за да запази ранга си. Не сте вчерашен, Толомей!

Банкерът дрънна с едно звънче. Поиска от влезлия прислужник голямата си сметководна книга и добави:

— Ако месер Бокачо не е още тръгнал, кажи му да ме почака.

Донесоха му книгата, дебела папка с подвързия от черна патинирана кожа, чиито листове от хубава гланцова хартия бяха скачени с подвижни скобки така, че да могат да се вадят, както и да се прибавят нови. Това даваше възможност на Толомей да събира на едно място сметките на по-важните си клиенти, подредени в азбучен ред, а не да трябва да търси отделните полици. Банкерът сложи папката върху коленете си и я отвори малко церемониално.

— Ще се озовете в добра компания, милорд — пошегува се той. — Вижте, всекиму според заслугите… Сметководната ми книга започва с граф д’Артоа… За вас са отредени много листове, монсеньор — добави той, като захихика по негов адрес. — Ето сметката на дьо Бар, на Булонския граф, на Бурбонския херцог… На кралица Клеманс…

Банкерът поклати почтително глава.

— Ах, тя ни създаде много грижи след смъртта на крал Луи Х. Като че ли траурът й вдъхна ненаситна жажда за разхищения. Пресветият отец й писа лично, за да я подкани към повече въздържаност. Тя се принуди да заложи бижутата си при мен, за да изплати дълговете си. Сега живее в двореца Тампл, който смени срещу Венсенския замък, получава вдовишката си рента и като че ли се е успокоила.

Той продължаваше да обръща страниците, които шумоляха под ръката му. Много ловко оставяше да се видят имената, като същевременно скриваше цифрите с дланта си. Беше само наполовина недискретен.

„Сега пък аз се държа като самохвалец — мислеше си той. — Но трябва да изтъкна малко услугите, които правя, и да покажа, че не съм се почувствувал кой знае колко поласкан от новия длъжник.“

Всъщност в тази книга бе събран целият му живот и той не пропускаше случай да я разлисти. Всяко име, всяка сметка бяха свързани с толкова спомени, толкова интриги, толкова поверени тайни, толкова отправени към него молби, с които бе измервал властта си! Всяка сума извикваше конкретния спомен за нечие посещение, писмо, ловка сделка, порив на симпания, суровост към някой небрежен длъжник… Минали бяха почти петдесет години, откакто Спинело Толомей се бе установил на улицата на Ломбардците, за да основе банка16, след като отначало, веднага след пристигането си от Сиена, се бе занимавал с панаирите в Шампания.

Още една страница, после още една, която се закачи на нащърбените му нокти. Името беше задраскано с черни черта.

— Вижте, тук е Данте Алигиери, поетът… за една милка сума, когато дойде в Париж да види кралица Клеманс, след смъртта на мъжа й. Той беше голям приятел на Карл Унгарски, бащата на госпожа Клеманс. Спомням си месер Данте: беше седнал в същото кресло, на което седите вие, милорд. Недобър човек. Беше син на сарафин. Цял час ми говори с голямо презрение за банкерския занаят. А можеше да бъде доста зъл и се напиваше в бордеите с леки момичета. Няма значение! Никой преди него не бе придал такава мелодичност на езика ни! А как е описал ада! Изтръпваш, като си помислиш, че може би наистина е така. Знаете ли, че в Равена, където месер Данте е живял последните години, хората страхливо се отдръпвали от пътя му, защото, мислели, че е магьосник и че наистина е слизал в преизподнята. Две години вече откак е умрял. Но дори и сега мнозина не искат да повярват в смъртта му и уверяват, че щял да се върне… Той не обичаше банкерския занаят, в това няма съмнение, както не обичаше и монсеньор дьо Валоа, който го бе изгонил от Флоренция.

Докато говореше за Данте, Толомей все правеше с ръка рога и притискаше пръсти о дървената облегалка на креслото си.

— Ето, вие ще бъдете тук, милорд — поде той, като постави знак в дебелата книга. — След монсеньор Марини. Успокойте се, не обесения, за когото спомена преди малко монсеньор д’Артоа, не! Неговият по-млад брат, епископът на Бове… От днес имате открита сметка при мен за седем хиляди ливри. Ще можете да теглите от нея, както ви е удобно, и да считате скромния ми дом за свой. Платове, оръжия, скъпоценности, каквито и стоки да са ви нужни, ще можете да ги намерите в магазина ми и да ги вземете срещу този кредит.

Той изпълняваше обичайния си занаят: заемаше на хората пари, за да купят онова, което продаваше.

— Ами процесът ви срещу вашата леля, монсеньор? Не смятате ли да го подновите сега, когато сте толкова могъщ? — попита той Робер д’Артоа.

— И това ще стане, и това ще стане, но когато му дойде времето — отвърна исполинът, като се изправи. — Няма защо да бързам. Разбрах, че многото бързане вреди. Давам възможност на леля ми да остарее и да хаби силите си в дребни процеси срещу васалите, да си създава всеки ден нови врагове с дрязгите си и да възстановява замъците си, които доста пострадаха при последното ми посещение в земите й, които всъщност са мои. Тя започна да проумява колко скъпо й струва да задържа моето владение! Принудена беше да заеме на монсеньор дьо Валоа петдесет хиляди ливри, които никога няма да види, защото те съставляваха зестрата на жена ми, от която се разплатих с вас. Виждате, че не е толкова злосторна, колкото разправят, нашата славна негодница! Аз само се въздържам да я виждам прекалено често, защото тя толкова ме обича, че би могла чудесно да ме гости с някои от своите сладкиши, от които умряха не един и двама от обкръжението й… Но ще си възвърна моето графство, банкере, ще си го възвърна, бъдете сигурен, и в този ден, както съм ви обещал, ще бъдете мой ковчежник!

Месер Толомей слезе внимателно по стълбата, за да изпрати двамата си посетители и ги придружи чак до вратата, на улицата на Ломбардците. Тъй като Роджър Мортимър го попита с каква лихва му заема парите, банкерът отклони въпроса му, като махна с ръка.

— Бъдете само така мил, когато имате работа в банката ми, да се качите при мен. Вие сигурно ще можете да ме уведомите за много неща, милорд.

Той придружи тези думи с усмивка и леко повдигна дясния си клепач.

Тръпки побиха стария мъж от студения въздух, който нахлу откъм улицата. Щом затвори вратата, Толомей мина зад тезгяхите и влезе в една мъничка стая, където се намираше синьор Бокачо, съдружникът на Барди.

— Приятелю Бокачо — каза му той, — купувай днес и утре всички английски, холандски и испански монети, италиански флорини, дублони, дукати, с една дума, всякакви чуждестранни монети. Предлагай един, дори два дьоние над стойността им. След няколко дни ще поскъпнат с двадесет и пет на сто. Всички пътуващи ще бъдат принудени да ги купуват от нас, защото френското злато няма да бъде изнасяно свободно. Ще делим наполовина печалбата17.

Толомей знаеше приблизително колко чуждестранно злато можеше да прибере по този начин. Като прибавеше и наличните в банката си монети, беше вече изчислил, че тази операция щеше да му донесе петнадесет-двадесет хиляди ливри печалба. Беше дал в заем седем. Сигурен беше, че ще спечели поне два пъти повече и тази печалба ще отпусне нови заеми. Това ще рече рутина! Тъй като Бокачо го поздрави за съобразителността му и като се усмихна любезно с тънките си устни, каза, че ненапразно ломбардските сдружения в Париж са го избрали за свой капитан, месер Толомей отвърна:

— О, след като съм упражнявал петдесет и повече години този занаят, нямам никаква заслуга. Това идва от само себе си. И ако бях наистина хитър, какво щях да направя? Щях да откупя резервите ти от флорини и щях да запазя цялата печалба за мен. Но за какво би ми послужила? Ще видиш, Бокачо, ти си още много млад…

Събеседникът му впрочем имаше бели коси на слепоочията си.

— Настъпва възраст, когато, ако работиш само за себе си, имаш чувството, че работиш за тоя, дето духа. Много ми липсва моят племенник. Шумът около него вече стихна. Сигурен съм, че не рискува нищо, ако се върне. Но този дявол Гучо отказва. Мисля, че се инати от гордост. И вечер, когато служещите си отидат и слугите си легнат, голямата къща ми се струва много празна. И ето че има дни, когато почвам да съжалявам за Сиена.

— Племенникът ти би трябвало да постъпи като мен, когато изпаднах в подобно положение с една дама от Париж. Отвлякох сина си и го отведох в Италия.

Месер Толомей клатеше глава и мислеше колко тъжен е един дом без деца. Синът на Гучо тези дни щеше да навърши седем години, а Толомей нито веднъж не го бе видял. Майката не позволяваше…

Банкерът разтриваше десния си крак. Чувствуваше го тежък и студен. Сякаш мравки лазеха по него. Смъртта ни дърпа така за краката съвсем бавничко в продължение на години… След малко, преди да си легне, ще накара да му донесат един леген с гореща вода, за да затопли крака си.