"Френската вълчица" - читать интересную книгу автора (Дрюон Морис)

IV. ЛЪЖЕКРЪСТОНОСНИЯТ ПОХОД

— Монсеньор дьо Мортимър, ще ми трябват много доблестни и смели рицари като вас, за да участвуват в кръстоносния ми поход — заяви Шарл дьо Валоа. — Ще ме сметнете доста горделив, задето казвам „моят поход“, след като всъщност това е поход на нашия господ бог. Но не мога да не изтъкна, а и всеки ще признае, че ако това велико начинание, най-голямото по обсег и най-славното, което може да призове християнските нации, случайно се осъществи, това ще бъде защото съм го организирал собственоръчно. И така, монсеньор дьо Мортимър, аз ви предлагам направо, с вродената си откровеност, която постепенно ще опознаете: искате ли да бъдете с мен?

Роджър Мортимър се изправи на стола си. Лицето му леко се затвори и клепачите му закриха наполовина каменносивите му очи. Нима му предлагаха да командува отред от двадесет рицари като на дребен провинциален владетел или на авантюристичен войн, попаднал тук поради злополучната си съдба? Та подобно предложение бе милостиня!

Мортимър бе приет за първи път от монсеньор дьо Валоа, който досега бе все зает със задачите си в кралския съвет, задържан от приемите на чуждестранните посланици или пътуваше из кралството. Мортимър най-сетне виждаше човека, който управляваше Франция и който същия ден бе издигнал едно от протежетата си, Жан дьо Шершьомон, на поста канцлер. Положението на Мортимър, безспорно завидно за бивш доживотен затворник, но мъчително за високопоставен благородник, се свеждаше до положението на изгнаник, който идва да иска, няма какво да предложи и очаква, всичко от другите.

Срещата стана в двореца на сицилийския крал, който Шарл дьо Валоз беше получил от първия си тъст, Карло Куция, крал на Неапол, като сватбен подарък. В голямата зала, предназначена за аудиенции, дванадесетина души — щитоносци, придворни, секретари — разговаряха тихичко на малки групи, като обръщаха често очи към господаря, който приемаше посетителите като истински суверен, седнал на нещо като трон с балдахин. Монсеьньор дьо Валоа беше облечен в домашна роба от синьо кадифе с извезани по нея инициали „В“ и лилии, разтворена отпред, с подплата от скъпи кожи. Ръцете му бяха отрупани с пръстени. Носеше личния си печат, гравиран в скъпоценен камък, закачен на златна верижка за колана. На главата си имаше кадифена шапчица, закрепена със златен, изящно изработен обръч, един вид домашна корона. От двете му страни бяха първородният му син, Филип дьо Валоа, юначага с голям нос, добре сложен, който се подпираше на облегалото на трона, и Робер д’Артоа, зет му, седнал на табуретка и протегнал към огъня огромните си ботуши от червена кожа.

— Монсеньор — произнесе бавно Мортимър, — ако помощта на човек, пръв сред бароните от Уелските гранични владения, който е управлявал Ирландия и е командувал много сражения, може да ви бъде полезна, с удоволствие ще ви я окажа за защитата на християнския свят и можете отсега да разполагате с кръвта ми. Валоа разбра, че мъжът, който говореше за владенията си, като че ли още ги притежаваше, беше горд и трябваше да щади честолюбието му, ако искаше да го използва.

— Аз съм щастлив, сър, че се нареждате под знамето на френския крал, тоест моето, защото още отсега сме се разбрали, че племенникът ми ще остане да управлява кралството, докато аз ще командувам похода, щастлив съм, повтарям, че се нареждат най-влиятелните европейски владетели: моят роднина Жан Люксембургски, крал на Бохемия, шуреят ми Роберто, крал на Неапол и Сицилия, братовчед ми Алфонсо Испански, както и републиките Генуа и Венеция, които по искане на пресветия отец ще ни подпомогнат с галерите си. Така че няма да бъдете в лоша компания и ще държа всеки да ви тачи и почита като могъщ барон, какъвто сте в действителност. Франция, от която произлизат вашите предци, ще се опита да признае по-добре заслугите ви, отколкото Англия, както изглежда.

Мортимър наведе глава без да отговори. Това уверение не беше маловажно. Той щеше да внимава то да не остане голословно.

— Защото вече повече от петдесет години — поде монсеньор дьо Валоа — не се прави нищо велико в Европа в услуга на бога. Точно откакто дядо ми, Луи Свети, остави в светите земи живота си, като си извоюва небето. Неверните, окуражени от нашето отсъствие, са надигнали глава и си въобразяват, че са господари навред. Опустошават крайбрежията, разграбват корабите, спъват търговията и със самото си присъствие оскверняват Божия гроб. А какво направихме ние? От година на година се отдръпвахме от всичките си владения, от всичките си начинания, изоставихме крепостите, които бяхме построили, престанахме да браним свещените права, които си бяхме извоювали. Това време е вече минало. В началото на годината пристигнаха пратеници от Малка Армения да ни молят да им помогнем в борбата срещу турците. Благодарен съм на племенника си Шарл IV, че разбра значението на тяхната молба и подкрепи инициативите ми във връзка с нея. До такава степен, че сега си приписва заслугата за самата идея? Но не е зле да си въобразява, че е било така. По този начин не след дълго, щом съберем силите си, ще заминем и ще нападнем варварите в далечните страни.

Робер д’Артоа, който чуваше за стотен път тази реч, одобряваше най-сериозно с глава, като вътре в себе си се забавляваше от пламенността, с която тъстът му излагаше благородните каузи. Защото на Робер му бяха известни скритите ходове на играта. Той знаеше, че наистина възнамеряват да се бият с турците, но след като поразбутат малко християните по пътя си. Защото император Андроник Палеолог, който царуваше във Византия, не беше привърженик на Мохамед, доколкото беше известно. Несъмнено неговата църква не беше съвсем правоверна и хората му се кръстеха наопаки, но все пак се кръстеха! Но монсеньор дьо Валоа не беше скъсал с мечтата си да възстанови прословутата Константанополска империя, обхващаща не само земите на Византия, а и Кипър, Родос, Армения, бившите кралства Куртьоне и Люзинян. И когато граф Шарл пристигнеше там с разветите си знамена, Андроник Палеолог, доколкото можеше да се предвиди, нямаше да значи много нещо. Монсеньор дьо Валоа лелееше мислено блянове на истински Цезар…

Трябва да отбележим между другото, че той доста успешно си служеше с една маневра, която се състоеше да иска винаги възможно най-много, за да получи малко. Така той се бе опитал да размени командуването на похода и претенциите си за константинополския трон срещу малкото кралство Арл на Рона при условие, че към него се прибави Виеноа. Преговорите, започнати в началото на годината с Жан Люксембургски, бяха пропаднали поради отказа на савойския граф и главно поради противопоставянето на краля на Неапол, който никак не държеше неспокойният му роднина да основе самостоятелно кралство в съседство с провансалските му владения. Тогава монсеньор дьо Валоа с още по-голям жар се бе заел със свещения поход. Съдено му беше да търси кралската корона, която му се бе изплъзнала в Испания, Германия и дори в Арл, на другия край на земята!

— Разбира, се, не всички пречки са вече преодолени — продължи монсеньор дьо Валоа. — Още преговаряме с папата за броя на рицарите и възнагражденията им. Ние искаме осем хиляди рицари и тридесет хиляди пешаци, като всеки барон ще получава двадесет су на ден, всеки рицар — десет, за щитоносште — седем су и шест дьоние, на пешаците — две су. Папа Йоан чака да намаля войската си на четири хяляди рицари и петнадесет хиляди пешаци. Обешава ми обаче дванадесет съоръжени галери. Разреши десятъкът да бъде за нас, но се цупи за дванадесетте хиляди ливри годишно, които му искаме за петте години на похода и главно за четиристотинте хиляди ливри, необходими на френския крал за допълнителните разходи…

„Триста хиляди, от които са вече запазени за самия Шарл дьо Валоа — мислеше си Робер д’Артоа. — Защо да не командува поход на такава цена! Но грозно би било от моя страна да злословя, защото една част ще се падне и на мен!“18

— Ех, ако бях в Лион вместо покойния си племенник Филип по време на последния конклав! — възкликна Валоа. — Без да казвам нищо лошо за пресветия отец, щях да избера кардинал, който да има по-ясна представа за интересите на християнския свят и който да не е такъв скъперник!

— Особено откакто обесихме племенника му ди Монфокон миналия месец май — забеляза Робер д’Артоа.

Мортимър се обърна на стола си и погледна изненадано Робер.

— Племенник на папата? Кой племенник?

— Как, братовчеда, нима не знаете? — попита Робер д’Артоа, като се възползва от този повод, за да стане, защото мъчно можеше да остане неподвижен дълго време. Той побутна с ботуша си пъновете, които горяха в огнището.

Мортимър вече не беше за него „милорд“, а беше станал „братовчеде“ поради далечно сродство, което бяха открили по линията на Жан дьо Фиен. Не след дълго щеше да бъде „Роджър“ без повече превземки.

— Ами че не, разбира се! Както бихте узнали! — поде Робер. — Та вие сте били в затвора по благоволение на приятеля си Едуард… Става дума за един гасконски барон, Журден дьо Лил, когото светият отец бе оженил за една своя племенница и който извърши няколко дребни престъпления, а именно кражби, убийства, изнасилвания на дами, обезчестяване на девици, а отгоре на всичко се забавлявал и с младежи. Поддържал около себе си шайка крадци, убийци и други пропаднали типове, които обирали за негова сметка духовници и миряни. Тъй като папата го закрилял, опростили му тия дреболии срещу обещанието, че ще се поправи. За да докаже разкаянието си, направил не друго, ами уловил един кралски сержант, дошъл да му предаде някаква призовка, и го набучил… На какво? На жезъла с кралската емблема, който сержантът носел!

Робер д’Артоа избухна в гръмогласен смях, който издаваше естествената му слабост към престъпниците.

— Не може наистина да се каже кое е било по-голямото му престъпление — че е убил кралски служител или че осквернил кралската лилия с изпражненията на един сержант. Месир Журден увиснал на бесилото в Монфокон, където можете да го видите и сега, ако случайно минете оттам. Гарваните са му оставили малко месо. След този инцидент отношенията ни с Авиньон охладняха.

И Робер пак се разсмя с широко отворена уста, втъкнал пръсти в колана си. Той така искрено се забавляваше, че Роджър Мортимър също се засмя, заразен от него. Смееха се и Валоа, и синът му Филип…

Този общ смях ги сближи. Мортимър внезапно се почувствува приет в групичката на Валоа и се поотпусна. Той разглеждаше със симпатия лицето на монсеньор Шарл — широко, румено лице на човек, който яде много и не се движи достатъчно, поради властта си. След краткотрайните си срещи с него Мортимър не беше виждал отново Валоа. За пръв път се бяха срещнали в Англия за тържествата по случай сватбата на Изабел, а втория път през 1313 година, когато придружаваше английските владетели в Париж за полагане на първата клетва. Всичко това, което му се струваше, че е било вчера, беше толкова далеч! Десет години! Монсеньор дьо Валоа, млад мъж тогава, се беше превърнал в тази масивна и внушителна личност… Хайде! Не трябваше да пропуска възможността да живее, нито да пренебрегва евентуалното приключение. Този кръстоносен поход започна да се харесва накрая на Роджър Мортимър.

— А кога ще вдигнат котва корабите ви, монсеньор? — попита той.

— След година и половина, смятам. Ще изпратя в Авиньон трето посолство, за да уговорим окончателно доставянето на субсидиите, вулите за индулгенции и бойния ред.

— Хубав поход ще бъде това, монсеньор дьо Мортимър, в него ще е нужна доблест и контетата ще трябва да покажат нещо друго, а не онова, което правят при състезания — обади се Филип дьо Валоа, който досега не беше казал нищо, като лицето му леко поруменя.

Първородният син на Шарл дьо Валоа си представяше вече издутите платна на галерите, дебаркирането на далечните брегове, знамената, броните, сблъсъка на тежките френски коне, нападащи неверниците, смачкания под копитата полумесец, мавританските девойки, пленени в дъното на дворците, хубавите голи робини, оковани във вериги… И нищо не би попречило на Филип дьо Валоа да утоли сластта си над тези дебели женоря. Ноздрите му отсега се разшириха. Защото Жана Куцата, неговата съпруга, която му устройваше бесни сцени на ревност, щом погледнеше гърдите на друга жена, щеше да остане във Франция. Ах! Нямаше лек характер сестрата на Маргьорит Бургундска! А напълно възможно е да обичаш жена си и същевременно някаква природна сила да те подтиква да желаеш други жени. Най-малкото кръстоносен поход би бил необходим, та едрият Филип да посмее да изневери на Куцата.

Мортимър се поизправи и дръпна черната си надризница. Искаше да се върне на въпроса, който го интересуваше и който нямаше нищо общо с кръстоносния поход.

— Монсеньор — каза той на Шарл дьо Валоа, — можете да ме смятате вече във вашите редици. Но аз дойдох също да ви помоля…

Думата беше изречена. Бившият върховен съдия на Ирландия бе произнесъл тази дума, без която никой просител не получава нищо, без която никой властник не оказва помощ. Да просиш, да искаш, да молиш… Впрочем не беше нужно да казва нищо повече.

— Зная, зная — отвърна Шарл дьо Валоа. — Зет ми Робер ме постави в течение. Искате да се застъпя за вас пред крал Едуард. Обаче, мой лоялни приятелю…

Изведнъж, само защото се бе „помолил“, той бе станал приятел.

— …обаче няма да го сторя, защото няма да послужи за нищо… освен да ми навлече някое ново оскърбление! Знаете ли как ми отговори вашият крал Едуард чрез граф дьо Бувил? Да, знаете, разбира се… при това бях поискал вече разрешение за брака от светия отец! Може ли да ме излага така? И как да му поискам сега да ви върне земите, да възстанови титлите ви и да изгони своите позорни Диспенсър?

— И по този начин да върне на кралица Изабел…

— Горката ми племенница! — възкликна Валоа. — Зная, лоялни приятелю, зная всичко! Мислите ли, че мога или че френският крал може да накара крал Едуард да скъса едновременно и с порочните си нрави, и с министрите си? Вие не можете да не знаете все пак, че когато той изпрати епископ Рочестьр с молба да ви предадем, ние отказахме. Отказахме дори да приемем епископа! Първа обида, която връщам на Едуард в замяна на неговата. Ние сме свързани двамата, монсеньор Мортимър, от нанесените ни оскърбления. И ако се падне случай на единия или на другия да си отмъстим, уверявам ви, драги сър, че ще си отмъстим заедно.

Без да издаде с нищо, Мортимър изпита отчаяние. Разговорът, от който Робер д’Артоа му обещаваше чудеса… „Моят тъст Шарл може всичко. Ако ви обикне, непременно ще го направи, сигурно ще победите…“ Този разговор изглеждаше приключен. И какъв бе резултатът? Вятър и мъгла. Обещание на някакъв команден пост след година и половина в Турция. Роджър Мортимър си мислеше вече да напусне Париж и да отиде при папата. А ако и от него не получи нишо, да се обърне към германския император… Ах, колко горчиви бяха разочарованията на изгнанието. Чичо му Чърк ги бе предрекъл…

Точно тогава Робер д’Артоа заяви посред настъпилото принудено мълчание:

— А защо да не предизвикаме умишлено този повод за отмъщение, Шарл, за който споменахте?

Той единствен в двора наричаше граф дьо Валоа с малкото му име, като бе запазил този навик от времето, когато бяха само братовчеди. Пък и неговият ръст, силата и колоритността му му даваха права, каквито нямаше никой друг.

— Робер е прав — каза Филип дьо Валоа. — Бихме могли например да поканим крал Едуард на кръстоносния поход и там…

Той завърши мисълта си с неопределен жест. На едрия Филип не му липсваше въображение! Той си представяше как преминават някой брод или още по-добре, среща посред пустинята с група неверни. Оставят Едуард да се впусне в атака, после го изоставят хладнокръвно в ръцете на турците… Ето ти хубаво отмъщение!

— Никога! — извика Шарл дьо Валоа. — Никога Едуард няма да развее знамената си редом с моите! Най-напред, може ли изобщо да се говори за него като за християнски крал? Само маврите имат такива нрави!

Въпреки възмущението му Мортимър бе обзет от безпокойство. Той знаеше колко струват заричанията на владетелите и колко лесно довчерашните врагове се одобряват на другия ден, макар лицемерно, ако имат някакъв интерес. Ако на монсеньор дьо Валоа му хрумнеше, за да уголеми похода си, да покани Едуард и ако Едуард се престореше, че приема…

— Дори и да го поканите, монсеньор, малко е вероятно крал Едуард да се отзове на поканата ви. Той обича телесните упражнения, но ненавижда оръжията и съвсем не той, мога да ви уверя, ме победи при Шрузбъри.

Едуард не без основание ще изтъкне като предлог заплахата, която представляват за него шотландците…

— Но аз не бих имал нищо против да имам шотландци в кръстоносния си поход! — възкликна Валоа.

Робер д’Артоа плесна няколко пъти с огромните си лапи. Беше съвсем безразличен към кръстоносния поход и истината е, че никак не го желаеше. Най-напред той повръщаше, когато плаваше по море. На сушата всичко, каквото искат, но по вода — нищо! Там и пеленачето е по-силно от него! Освен това бе загрижен преди всичко да си възвърне Артоа и едно петгодишно бродене на края на света нямаше никак да придвижи работите. Константинополският трон не влизаше в наследството му и съвсем не го блазнеше перспективата да се озове някой ден комендант на гол остров в далечно море. Не се интересуваше и от търговията с подправки, нито пък чувствуваше нужда да отвлича жени в Турция. Париж гъмжеше от красавици срещу петдесет су и от буржоазки, които струваха още по-евтино. А и госпожа дьо Бомон, съпругата му, дъщеря на тук присъствуващия монсеньор дьо Валоа, си затваряше очите за всички негови лудории. Така че Робер имаше интерес да отлага колкото е възможно този кръстоносен поход. Макар да се преструваше, че агитира за него, той гледаше всякак да го забави. Беше си наумил нещо и ненапразно бе довел Роджър Мортимър при тъста си.

— Питам се, Шарл, дали ще бъде много разумно да оставим задълго кралството без мъже, лишено от благородниците си и от вашето ръководство, изложено на домогванията на английския крал, който достатъчно ясно показва, че не ни желае доброто.

— Замъците ще бъдат запасени, Робер, и ние ще оставим в тях достатъчно силни гарнизони.

— Но без благородниците, без повечето рицари и без вас, повтарям, който сте най-добрият ни пълководец. Кой ще защищава кралството, докато ви няма? Конетабълът ли, който скоро ще навърши седемдесет и пет години и по чудо все още се държи на седлото? Или нашият крал Шарл? Ако Едуард, както казва лорд Мортимър, не го бива особено в битките, нашият любезен братовчед го бива още по-малко. Впрочем за какво ли го бива, освен да се появява свеж и усмихнат пред своя народ? Би било лудост да се остави поле на действие за враждебността на Едуард, без преди това да го изтощим с едно поражение.

— Да подпомогнем в такъв случай шотландците — предложи Филип дьо Валоа. — Да дебаркираме на бреговете им и да подкрепим борбата им. Лично аз съм готов!

Робер д’Артоа сведе нос, за да не издаде какво си мисли. Хубаво щяха да се наредят, ако Филип поемеше командуването на една експедиция в Шотландия! Наследникът на рода Валоа беше доказал способностите си в Италия, където го бяха изпратили да подкрепи папския легат срещу фамилията Висконти от Милано. Пристигнал гордо със знамената си, Филип се бе оставил да бъде подведен и измамен от Галеацо Висконти, беше отстъпил всичко, въобразявайки си, че е спечелил всичко и се бе върнал, без да води никакво сражение.

Роджър Мортимър от своя страна се оскърби донякъде от предложението на Филип дьо Валоа. Макар да беше противник на крал Едуард, Англия все пак беше негова родина!

— Засега — каза той — шотландците си кротуват и, изглежда, са решили да спазват договора, който ни наложиха миналата година.

— Пък и Шотландия, Шотландия… — натърти Робер — трябва да прекосим морето! Нека запазим корабите си за кръстоносния поход! Но може би имаме по-добър повод да предизвикаме този негодник Едуард. Той не е положил клетва за Аквитания. Ако го накараме да защити правата си във Франция, в херцогството си, и по този повод го смажем, първо всички ще си отмъстим и освен това той ще кротува, докато нас ни няма.

Валоа въртеше пръстените си и разсъждаваше. Робер още веднъж се оказваше находчив съветник. Идеята, която беше подхвърлил, беше още неясна, но Валоа виждаше вече цялото й възможно развитие. Най-напред Аквитания не беше за него непозната земя. Той бе водил там първата си голяма победоносна битка в 1294 година.

— Безспорно ще бъде добра тренировка за нашите рицари, които не са воювали истински от доста време и същевременно удобен случай да изпробваме знаменитата артилерия с барут, с която си служат вече италианците. Старият ни приятел Толомей е готов да ни я достави. Естествено френският крал може да постави ръка на херцогство Аквитания поради отказ да се положи клетва за вярност… — той се замисли за миг. — Само че вероятно няма да се стигне непременно до сражение — заключи той. — Ще започнат преговори, както обикновено, и всичко ще се сведе до съдилища и посолства. И после, макар неохотно, ще положат клетва. Този повод не е много ефикасен.

Робер д’Артоа седна, с лакти на коленете и юмруци под брадичката.

— Може да се намери и по-удачен предлог от полагането на клетва. Излишно е да припомням на вас, братовчеде Мортимър, всички разправии, процеси и сражения, възникнали поради Аквитания, откакто херцогиня Алиенор, след като украси с пищни рога челото на първия си съпруг, нашия крал Луи VII, отнесе чрез втория си брак неспокойното си тяло ведно с херцогството си на вашия крал Хенри II Английски. Нито пък ще ви запознавам с договора, с който крал Луи Свети, който си бе наумил да оправя всичко по законен път, пожела да сложи край на Стогодишната война19. Само че справедливостта няма място при уреждането на спорните въпроси между кралствата. Договорът от 1259 година беше един заплетен възел, с който и най-ловкият не би могъл да се справи. Самият сенешал Жоенвил, чичото на вашата съпруга, братовчеде Мортимър, който беше така предан на светия крал, го бе посъветвал никога да не го подписва. Не, нека си признаем откровено, този договор беше чиста глупост! След смъртта на Луи Свети само спорове, дискусии, сключени договори, отхвърлени договори, положени клетви, но с известни резерви, аудиенции на съдилища, отхвърлени тъжители, осъдени тъжители, бунтове в територията и нови съдебни заседания. Ами когато самият вие, Шарл, бяхте изпратен от брат ви Филип Хубави в Аквитания, където така славно въдворихте ред, под какъв предлог заминахте за там?

— Големият бунт, който бе вдигнат в Байона, по време на който френски и английски моряци се бяха счепкали и беше пролята кръв.

— Отлично! — възкликна Робер. — Трябва да измислим повод за нов бунт в Байона. Трябва да създадем такава обстановка, че хората на двамата крале да се сблъскат доста ожесточено и да дадат малко жертви. А струва ми се, че ми е добре известно най-подходящото място за тази цел.

Той насочи големия си показалец към събеседниците си и продължи:

— В парижкия договор, потвърден от сключения през 1303 година мир и ревизиран в Перигьо през 1311 година, не е окончателно решен случаят с няколко феодални владения, наречени привилегировани, които, макар и разположени на територията на Аквитания, са пряко подчинени на френския крал. А самите тези владения имат по-малки васални феоди в Аквитания. И винаги е бил висящ въпросът за тяхната зависимост — дали са подчинени пряко на френския крал или пък на аквитанския херцог. Нали разбирате?

— Разбирам — отвърна Валоа.

Синът му Филип не проумяваше нищо. Той бе отворил широко сините си очи и така явно недоумяваше, че баща му обясни:

— Но, разбира се, синко. Представи си, че аз ти давам, все едно като феодално владение, целия този дворец. Но си запазвам в него на свое разположение и за свободно ползване залата, в която се намираме. Но с нея е свързан коридорът, към който води тази врата. Кой от нас има право над него и трябва да се грижи за мебелировката и почистването му? Целият въпрос — поде Валоа, като се обърна към Робер — е да се намери доста значително васално владение, та акцията, която ще се проведе там, да принуди Едуард да се намеси.

— Има — отвърна исполинът — едно владение, което е напълно подходящо — Сен-Сардос, то спада към Сарлатския манастир в епархията на Перигьо. Неговото положение бе разисквано още когато Филип Хубави сключи договор за подялба с игумена на Сарлат. Съгласно този договор френският крал и манастирът владееха съвместно тази територия. Тогава Едуард I бе апелирал това решение пред парижкия съд, но въпросът не бе окончателно уреден. Ако френският крал разположи гарнизон в Сен-Сардос в качеството си на съвместен притежател и започне да строи внушителна крепост, какво ще стори английският крал, който е аквитански херцог? Ще заповяда на своя сенешал да се противопостави и да прати там гарнизон. При първия сблъсък между двама войника, при първия малтретиран или само оскърбен кралски служител…

Робер разпери ръце, сякаш изводът следваше от само себе си. А монсеньор дьо Валоа стана от трона в синята си кадифяна роба, извезана със сърма. Той се виждаше вече върху седлото, начело на войнството си. Тръгваше отново към Гийена, където преди тридесет години бе извоювал вече веднъж победа за знамето на френския крал!

— Възхищавам се наистина, братко — възкликна Филип дьо Валоа, — че един доблестен рицар като вас е запознат с правните процедури не по-зле от някой начетен юрист.

— Ами, братко, нямам кой знае каква заслуга. Не от любознателност ми се наложи да проуча цялото френско обичайно право, както и съдебните решения, а за процеса ми за графството Артоа. И тъй като до днес това никак не ми е послужило, нека послужи поне на приятелите ми! — завърши Робер д’Артоа, като се поклони на Роджър Мортимър, сякаш сложният план, който бе замислил, нямаше друга причина, нито цел, освен да угоди на беглеца.

— Вашето идване е много полезно за нас, сър барон — потвърди Шарл дьо Валоа, — защото каузите ни са свързани и непременно ще се нуждаем от конкретните ви съвети в това начинание… Дано бог го закриля! Възможно е не след дълго да поемем заедно към Аквитания.

Мортимър се чувствуаше объркан, неспособен да овладее положението. Той не бе направил, не бе казал, не бе внушил каквото и да било. Самото му присъствие бе подтикнало другите да конкретизират съкровените си въжделения. И сега го призоваваха да воюва срещу собствената си страна, без да му оставят друг избор.

Така, с божия воля, французите щяха да водят война във Франция с френските поданици на английския крал, при участието на един влиятелен английски барон и със субсидиите, отпуснати от папата за освобождаването на Армения от турците.