"Лилията и лъвът" - читать интересную книгу автора (Дрюон Морис)

II. БОРБИ ЗА ЕДНА КОРОНА

Крал Шарл IV се разболя на Коледа. На Богоявление лекари и аптекари заявиха, че е изгубен. Каква беше причината на температурата, която го изгаряше, на сухата кашлица, която раздираше хлътналите му гърди, на кървавите храчки? Лекарите вдигаха рамене в безсилно недоумение. Проклятието, разбира се! Проклятието, което тегнеше над потомството на Филип Хубави. Лекарствата са безсилни срещу проклятието. И дворът, и народът споделяха това убеждение.

Луи Вироглавия беше умрял на двадесет и седем години по злодейски начин. Филип Дългия си беше отишъл на двадесет и девет, след като бе пил в Поату заразена вода. Шарл IV бе устоял до тридесет и три години. Стигнал бе границата. Добре известно е, че прокълнатите не могат да надхвърлят възрастта на Христос!

— Ние, братко, трябва сега да вземем управлението на кралството в здравите си ръце — каза Робер д’Артоа, граф дьо Бомон, на братовчед си и шурея си Филип дьо Валоа. — И този път — добави той — няма да оставим да ни изпревари леля ми Мао. Впрочем тя вече няма зет, когото да пробута.

Затова пък те двамата бяха цветущи. На четиридесет и една година Робер д’Артоа беше все същият колос, принуден да се навежда, за да мине през вратите и способен да тръшне на земята вол, като го хване за рогата. Вещ по процедурни въпроси, водене на дела и интриги, той бе доказал от двадесет години насам ловкостта си както при вълненията в Артоа и при обявяването на войната в Гийена, така и при други случаи. Разкриването на скандала в Нелската кула беше донякъде плод на неговите старания. Ако кралица Изабел и любовникът й лорд Мортимър успяха да съберат цяла армия в Ено, да вдигнат бунт в Англия и да съборят Едуард II, това бе отчасти негово дело. И той не се притесняваше, че ръцете му са изцапани с кръвта на Маргьорит Бургундска. В съвета на слабия Шарл IV неговият глас през последните години се чуваше по-силно от гласа на владетеля.

Филип дьо Валоа, шест години по-млад от него, не беше така надарен. Но едър и силен, с широки гърди и благородна походка, и той почти исполин, когато Робер не беше до него, имаше хубава осанка на рицар, която печелеше симпатии. И главно той се ползваше изгодно от спомена, оставен от баща му, прословутия Шарл дьо Валоа, най-шумния принц на своето време, неуморен приключенец и шампион на призрачни тронове и провалени кръстоносни походи, голям пълководец, на чиято щедрост и великолепие Филип се опитваше да подражава.

Макар Филип до този ден да не бе смаял Европа с дарования, все пак му гласуваха доверие. Той блестеше по турнирите, неговата истинска страст. Пламенността, която показваше в тях, не биваше да се пренебрегва.

— Филип, ти ще бъдеш регент, сигурен съм — казваше Робер д’Артоа. — Регент и може би крал, ако бог пожелае… тоест ако след два месеца кралицата, моята племенница, чийто корем стига вече до брадата, не роди син. Горкият ни братовчед Шарл! Няма да види това дете, за което така копнееше! Но дори то да е момче, ти пак ще изпълняваш функциите на регент поне двадесет години. А за двадесет години…

Той завърши мисълта си с широк замах на ръката, който припомняше всички възможни случайности — от детската смъртност до ловните злополуки и неразгадаемите замисли на провидението.

— И какъвто си лоялен — продължаваше исполинът, — ще направиш така, че най-после да ми върнат моето графство Артоа, което леля ми Мао, крадлата и отровителката, владее несправедливо ведно с перската титла, свързана с него. Помисли си, че не съм дори пер! Не е ли смешно? Срамувам се заради сестра ти, която е моя съпруга.

Филип на два пъти кимна с големия си месест нос и затвори очи в знак на съгласие.

— Робер, ще ти отдам справедливост, стига да зависи от мен. Можеш да разчиташ на подкрепата ми.

Най-добрите приятелства се основават на общите интереси и на кроежите за едно и също бъдеще.

Робер д’Артоа, който не се спираше пред нищо, се нагърби да отиде във Венсен и да намекне на Шарл Хубави, че дните му са преброени и трябва да вземе някои мерки, например да свика спешно перовете и да им препоръча Филип дьо Валоа за регент. И дори, за да бъдат наясно с избора, защо да не му повери още отсега управлението на кралството, като му делегира правата си?

— Всички сме смъртни, мили братовчеде, всички — казваше му той, сам пращящ от здраве, и солидното легло на умиращия се тресеше от стъпките му.

Шарл IV съвсем не бе в състояние да откаже и изпитваше дори известно облекчение, че ще го освободят от всякаква грижа. Той мислеше само как да задържи живота си, който му се изплъзваше измежду зъбите.

И така Филип дьо Валоа бе упълномощен от краля и побърза да свика перовете.

Робер д’Артоа тутакси започна кампанията в негова полза. Най-напред пред племенника си д’Еврьо, още младеж, двадесет и една годишен, приятен външно, но доста непредприемчив. Беше женен за дъщерята на Маргьорит Бургундска, Жана Малката, както продължаваха да я наричат, макар че беше на седемнадесет години, същата, която бе отстранена при смъртта на Вироглавия като наследница на трона.

Салическият закон в същност бе измислен именно заради нея с цел да бъде елиминирана и това бе улеснено от лошото поведение на майка й, което предизвикваше сериозни съмнения относно нейната законороденост. Като компенсация и за да се успокои Бургундската династия, Жана Малката беше призната за наследница на Навара. Но все още това обещание не бе изпълнено и двамата последни крале бяха запазили титлата Наварски крал.

Ако приличаше поне малко на чичо си Робер д’Артоа, това щеше да бъде прекрасен случай за Филип д’Еврьо да започне голям процес, да оспори наследствения закон и да поиска от името на жена си и двете корони.

Но като използва обаянието си, Робер бързо омота в мрежите си този евентуален съперник.

— Ти ще получиш Навара, която ти е дължима, мили ми племеннико, щом шурей ми Филип дьо Валоа стане регент. За мен това е семеен проблем и аз поставих това условие на Филип, за да му окажа подкрепа. Ти ще бъдеш крал на Навара! Тази корона не е за пренебрегване и аз от моя страна те съветвам да си я сложиш час по-скоро на главата, преди някой да ти я оспори. Защото, между нас казано, малката Жана, жена ти, щеше да бъде по-сигурна в правата си, ако майка й не беше толкова шавлива! В страшната блъсканица, която скоро ще започне, трябва да си обезпечиш поддръжници: имаш ги в наше лице. И да не ти хрумне само да слушаш вуйчо си, бургундския херцог. Той ще те подтикне, за своя собствена изгода, само към погрешни ходове. Ако Филип е регент, можеше да разчиташ на него!

Така, отказвайки се окончателно от Навара, Филип дьо Валоа разполагаше вече с два гласа, без да брои своя.

Няколко седмици преди това Луи Бурбонски беше получил херцогска титла заедно с графството Ла Марш като апанаж. Той беше най-възрастният в семейството. В случай на голямо боричкане за регентството качеството му на внук на Луи Свети можеше да му помогне да събере няколко гласа. Тъй или иначе, неговото решение в Съвета на перовете имаше известна тежест. А хромият Луи беше малодушен. Да съперничи с могъщата партия на Валоа би било начинание, достойно за по-дръзновен човек. Пък и синът му бе женен за една сестра на Филип дьо Валоа.

Робер даде на Луи Бурбонски да разбере, че колкото по-бързо се присъедини към партията Валоа, толкова по-бързо ще бъдат гарантирани собствените му апанажи в земи и титли, натрупани през предишното царуване. Гласовете станала три.

Бретанският херцог, едва пристигнал от Ван, с неразопакован още багаж, видя Робер д’Артоа пред двореца си.

— Ще подкрепим Филип, нали? Нямаш нищо против, да?… С Филип, който е така благочестив и лоялен, сме сигурни, че ще имаме един добър крал, искам да кажа регент.

Жан Бретански не можеше да не се обяви за Филип. Та не беше ли женен за една от сестрите на Филип, Изабел, която наистина бе умряла на осемгодишна възраст, но добрите чувства бяха оцелели? За да подсили ефекта, Робер беше взел със себе си майка си, Бланш Бретанска, кръвна роднина на херцога, съвсем остаряла, съсухрена, сбръчкана и напълно лишена от политическа мисъл, но съгласна с всичко, което искаше исполинският й син. Жан Бретански се занимаваше повече с проблемите на собственото си херцогство, отколкото с Франция. Че какво, Филип, защо не, щом всички толкова бързат да определят именно него!

Кампанията на Робер се превръщаше донякъде в кампания на баджанаците. Извикаха в подкрепа на каузата си Ги дьо Шатийон, граф дьо Блоа, който изобщо не беше пер, и дори граф Гийом дьо Ено, само защото и двамата бяха женени за две други сестри на Филип. Големият род Валоа вече започваше да се налага като истинска френска династия.

В този момент Гийом дьо Ено женеше дъщеря си за младия английски крал. Какво от това, не виждаха никаква пречка, дори може би един ден щеше да се окаже изгодно. Но много добре се бе сетил да изпрати брат си Жан да го представлява на сватбата, вместо да отиде лично той, защото именно в Париж щяха да се развият важните събития. Нали Гийом Добрия отдавна искаше владението Блатон, собственост на френската корона, което се врязваше като клин в земите му, да му бъде отстъпено. Щяха да му дадат Блатон почти даром, под форма на символична продажба, ако Филип вземеше регентството.

Колкото до Ги дьо Блоа, той беше един от последните барони, запазили правото да секат монети. За съжаление, независимо от това право, нямаше пари и се задушаваше от дългове.

— Ги, мили ми баджанако, ще откупим от теб правото за сечене на монети. Това ще бъде първата ни грижа.

За няколко дни Робер свърши чудесна работа.

— Виждаш ли, Филип, виждаш ли — каза той на своя кандидат. — Колко полезни ни са днес женитбите, уредени от баща ти. Казват, че многото дъщери били голяма мъка за семействата. Този мъдър човек, бог да го прости, съумя да нареди добре всичките ти сестри.

— Да, само че сега ще трябва да изплащам зестрите. Някои от зетьовете ни са получили едва една четвърт…

— Като се почне със зестрата на милата Жана, моята съпруга — припомни му Робер д’Артоа. — Но след като ще разполагаме със съкровището…

По-мъчно привлякоха фландърския граф Луи дьо Креси и дьо Ньовер. Той не беше баджанак и не се домогваше до земя или пари. Искаше да си възвърне графството, от което поданиците му го бяха изгонили. Така че, за да го увещаят, трябваше да му обещаят война.

— Луи, мили братовчеде, Фландрия ще ви бъде върната и то със силата на оръжието, заклеваме ви се!

След като убеди и него, Робер, който мислеше за всичко, изтича отново във Венсен, за да накара Шарл да измени завещанието си.

Шарл беше вече само сянка на крал и изхрачваше малкото, което беше останало от дробовете му.

Но макар и умиращ, той си спомни точно в този момент за проекта за кръстоносен поход, който някога чичо му Шарл дьо Валоа му беше пъхнал в главата. Проект, отлаган от година на година. Субсидиите от църквата бяха използвани за други цели. После Шарл дьо Валоа умря. Нима Шарл IV не трябваше да види в болестта, която го съсипваше, наказание за неудържаното обещание, за неизпълнения обет? Кръвта от гърдите му, която цапаше чаршафите му, напомняше червения кръст, който не бе пришил на плаща си.

И тогава с надеждата, че ще умилостиви небето и ще измоли още малко живот, той прибави към завещанието си последните си желания относно Божия гроб:… „защото възнамерявам да замина за там приживе — продиктува той, — а ако не ми се удаде приживе, да бъдат отпуснати петдесет хиляди ливри за първия общ поход, който ще бъде организиран“. Не се искаше толкова много от него, нито да обременява с подобна ипотека кралската хазна, от която се нуждаеха за по-спешни вложения. Робер беше вбесен. Този глупак Шарл трябваше да се инати така тъпо до последния си дъх!

Искаха от него само да завещае три хиляди ливри на канцлера Жан дьо Шершьомон и по толкова още на маршал дьо Три и на месир Мил дьо Ноайе, председател на Сметната камара, задето бяха служили лоялно на короната… и защото поради функциите си участвуваха в Съвета на перовете.

— Ами конетабълът? — прошепна умиращият крал.

Робер повдигна рамене. Конетабълът Гоше дьо Шатийон беше на седемдесет и осем години, глух като пън и собственик на толкова имущества, че се чудеше какво да ги прави. На неговата възраст не можеше да стане тепърва алчен! Зачеркнаха конетабъла.

В замяна на това Робер много предпазливо помогна на Шарл IV да състави списъка на изпълнителите на завещанието, защото той установяваше един вид йерархия между високопоставените лица в кралството: начело стоеше Филип дьо Валоа, после идваше граф Филип д’Еврьо, а след него самият той, Робер д’Артоа, граф дьо Бомон льо Роже. След това той се зае да привлече църковните перове. Гийом дьо Три, реймски херцог-епископ, беше на времето възпитател на Филип дьо Валоа. Освен това Робер малко преди това беше вписал брат му, маршала, в кралското завещание за три хиляди ливри, чийто звън той съумя да използва. От тази страна нямаше да очакват разочарования.

Лангърският херцог-архиепископ беше отдавна спечелен за семейство Валоа. Също така предан беше и графът-епископ на Бове, Жан дьо Марини, последният жив брат на великия Ангеран. Стари предателства, стари угризения и взаимни услуги бяха изтъкали здрави връзки.

Оставаха епископите на Шалон, Лаон и Ноайон. Знаеше се, че те ще се приобщят към Йод Бургундски.

— Е, колкото до бургундеца — извика Робер, като разпери ръце, — това е твоя работа, Филип! Аз не мога да издействувам нищо от него, ние сме на нож. Но ти си женен за сестра му, трябва да имаш известно влияние над него.

Йод IV не беше орел като управник. Все пак той си спомняше уроците на покойната си майка Анес, последната дъщеря на Луи Свети, и как самият той, за да признае Филип Дългия за регент, беше спечелил присъединяването на графството Бургундия към херцогството си. По този повод Йод се беше оженил за внучката на Мао д’Артоа, четиринадесет години по-млада от него, обстоятелство, от което той не се оплакваше сега, когато тя беше вече пораснала.

Когато пристигна от Дижон и се затвори с Филип дьо Валоа, той постави най-напред въпроса за наследството на Артоа.

— Нали се уговаряме, че в деня на смъртта на Мао графството Артоа ще бъде наследено от дъщеря й, кралицата-вдовица Жана, а после ще се падне на моята съпруга, херцогинята? Настоявам на този пункт, братовчеде, защото ми са известни претенциите на Робер относно Артоа. Достатъчно ни е проглушил ушите с тях!

Тези могъщи феодали бранеха със същото недоверчиво настървение наследствените си права над отделните части на кралството, както снахите си оспорват канчетата и чаршафите, когато умре някой бедняк.

— Два пъти Артоа беше присъждано на графиня Мао — отвърна Филип дьо Валоа. — Ако никакво ново обстоятелство не подкрепи искането на Робер, Артоа ще бъде наследено от вашата съпруга, братко.

— Не виждате ли никакви пречки?

— Никакви.

Така лоялният Валоа, безукорният рицар, героят от турнирите, даде на двамата си братовчеди, на двамата си зетьове две противоположни обещания.

Честен все пак в своята двойнственост, той предаде на Робер д’Артоа разговора си с Йод и Робер одобри напълно поведението му.

— Важното — каза той — е да имаме гласа на бургундеца и няма никакво значение, че щял да си втълпи нещо, на което няма право. Някое ново обстоятелство, така ли му каза? Отлично, ще му го представим, братко, и ти няма да измениш на думата си. Хайде, всичко е наред!

Оставаше само да изчакат последната формалност, кончината на краля, като се молят тя да настъпи по-бързо, докато все още съществуваше хубавото единение на феодалните владетели около Филип дьо Валоа.

Последният син на Железния крал издъхна в навечерието на Сретение господне2 и новината за смъртта му се разнесе на другия ден сутринта в Париж заедно с мириса на топли палачинки.

Всичко като че ли трябваше да протече по съвършено замисления план на Робер д’Артоа, но призори в деня, в който бе насрочен Съветът на перовете, пристигна един английски епископ с лукаво и уморено лице в окаляна носилка, за да предяви правата на кралица Изабел.