"Лилията и лъвът" - читать интересную книгу автора (Дрюон Морис)

III. СЪВЕТ ОКОЛО ЕДИН ТРУП

Нито мозък вече в главата, нито сърце в гърдите, нито вътрешности в корема. Един кух крал. Балсаматорите бяха завършили предната вечер работата си върху трупа на Шарл IV.

Но нима в този си вид той бе много по-различен от слабоволния, равнодушен и бездеен монарх, какъвто бе приживе? Бавноразвиващо се дете, което собствената му майка наричаше „гъсенце“, измамен съпруг, нещастен баща, упорствуващ напразно чрез три женитби да си осигури потомство, владетел, управляван през цялото време, отначало от чичо си, а после от братовчедите си, той бе послужил само за въплъщение на кралския принцип. И продължаваше да го въплъщава.

В дъното на парадната зала с колони в замъка Венсен лежеше скованият му труп върху пищно легло, облечен в лазурна туника и осеяна с кремове мантия, с корона върху главата.

Перовете и бароните, събрани в другия край на залата, можеха да забележат блестящите ботуши от брокат на краката му, осветени от гората от свещи.

Шарл IV щеше да председателства последния си съвет, наричан „съвета в спалнята на краля“, защото бе прието да се смята, че той още управлява. Царуването му щеше да приключи официално едва на другия ден, в мига, когато щяха да спуснат тялото му в гробницата в Сен Дьони.

Робер д’Артоа беше взел английския епископ под свое покровителство, докато очакваха закъснелите.

— За колко време дойдохте? Само дванадесет дни от Йорк дотук? Не сте отслужвали литургии по пътя, месир епископ… та вие сте се придвижвали с темпото на вестоносец… Весело ли мина сватбата на младия ви крал?

— Предполагам. Аз лично не можах да присъствувам. Бях вече на път — отвърна епископ Орлитън.

А дали лорд Мортимър бил здрав? Добър негов приятел бил лорд Мортимър и често говорел, докато бил изгнаник в Пириж, за монсеньор Орлитън.

Разказваше ми как сте му помогнали да избяга от Лондонската кула. Аз пък от своя страна го приех във Франция и му осигурих средства, за да я напусне малко по-добре въоръжен, отколкото бе пристигнал. Така всеки от нас двамата свърши половината от работата.

Ами кралица Изабел! Ах, милата братовчедка! Все такава красавица ли е?

Робер запълваше така времето, за да не даде възможност на Орлитън да се смеси с другите, да поговори с граф дьо Ено или с фландърския граф. Той познаваше Орлитън само от онова, което бе чувал за него и беше нащрек. Та нали именно него използваше уестминстърският двор за посолствата си пред Светия престол и не беше ли той авторът — според мълвата — на прословутото двусмислено писмо: „Eduardum occidere nolite timere bonum est“…3 с което си бяха послужили Изабел и Мортимър, за да наредят Едуард II да бъде убит? Докато всички прелати бяха сложили митрите си, Орлитън носеше само пътната си шапчица от виолетова коприна с наушници, подплатени с хермелин, Робер със задоволство отбеляза тази подробност. Това щеше да намали престижа на английския епископ, когато щеше да вземе думата.

— Монсеньор Филип дьо Валоа ще бъде регент — прошепна му той, сякаш доверяваше тайна на приятел. Епископът не отговори.

Най-сетне и последният член на съвета, когото очакваха, за да заседават в пълен състав, влезе. Това беше графиня Мао д’Артоа, единствената жена, поканена на събранието. Остаряла беше Мао. Краката й сякаш с мъка издържаха тежестта на едрото й тяло. Тя се подпираше на бастунчето си. Лицето й беше тъмночервено под съвсем белите коси. Графинята поздрави бегло хората около себе си, поръси със светена вода мъртвеца и седна тежко до бургундския херцог. Чуваха задъханото й дишане.

Архиепископът-примат Гийом дьо Три стана, обърна се най-напред към трупа на суверена, прекръсти го бавно във въздуха, после се замисли за миг с очи към свода на църквата, сякаш измолваше вдъхновение свише. Шушуканията стихнаха.

— Благородни сеньори — започна той, — когато липсва наследник, за да поеме естествено кралската власт, тя се връща към своя източник — единодушното мнение на перовете. Такава е волята на бога и на светата църква, която ни дава пример за това с избирането на своя първосвещеник.

Добре умееше да говори монсеньор дьо Три, като сладкодумен проповедник. Свиканите в двореца перове и барони трябваше да решат кому да възложат временната власт над Френското кралство, най-напред в качеството на регент, а после — защото мъдростта налага предвидливост — даже на крил, в случай че благородната кралица не дари кралството със син.

Най добрият измежду равните, primus inter pares, такъв трябваше да бъде избраникът и същевременно най-близък по кръвно родство с короната. Та нали при аналогични обстоятелства някога перовете-барони и перовете-епископи са били принудени да връчат скиптъра на най-мъдрия и най-силния между тях, френския херцог и парижки граф Юг Капе, основателя на славната династия на Капетите.

— Покойният ни владетел, днес все още край нас — продължи епископът, като леко наведе увенчаната си с митра глава по посока към леглото, — благоволи да ни насочи, като ни препоръча в завещанието си да изберем най-близкия му братовчед, много благочестив и много доблестен принц, достоен във всяко отношение да ни управлява и ръководи, монсеньор Филип дьо Валоа д’Анжу и дю Мен.

Много доблестният и много благочестивият принц с бръмнали от вълнение уши се чудеше каква поза да заеме. Ако наведе със скромно изражение дългия си нос, би изглеждало, че се съмнява в себе си и в правото си да царува. Ако се изправи нагло и гордо, би могъл да настрои перовете против себе си. Реши да остане неподвижен, със застинало лице, втренчил поглед в златистите ботуши на трупа.

— Нека всеки запита съвестта си — завърши реймският архиепископ — и изкаже мнението си за общото благо.

Монсеньор Адам Орлитън беше вече станал.

— Аз съм наясно със съвестта си — каза той. — Дошъл съм да взема думата от името на английския крал, гийенския херцог.

Той беше свикнал с подобни събрания, в които всичко е подготвено предварително, но все пак никой не се решава да заговори пръв. Той побърза да ги изпревари.

— От името на моя господар — поде той, — трябва да заявя, че най-близката роднина на покойния френски крал Шарл IV е кралица Изабел, сестра му, и поради това регентството трябва да се повери на нея.

Като се изключи Робер д’Артоа, който очакваше подобен удар, всички присъстващи останаха стъписани. Никой не беше се сетил за кралица Изабел, докато траеха предварителните съвещания и никой нито за минута не бе допуснал, че тя ще изяви подобно искане. Направо я бяха забравили. А ето че тя изплуваше из северните мъгли, призована от гласа на дребничкия епископ с подплатена шапчица. Имаше ли наистина права? Питаха се с поглед, съветваха се. Разбира се, безспорно, и ако се придържаха само до съображения за кръвно родство, тя имаше права, но изглеждаше абсурдно, че ги предявява.

Само след пет минути в съвета цареше пълен хаос. Всички говореха едновременно и повишаваха глас, без да се съобразяват с присъствието на мъртвеца.

Нима английският крал, гийенският херцог, в лицето на посланика си, беше забравил, че във Франция не могат да управляват жени, съгласно двукратно потвърдения от перовете, през последните години обичай?

— Нали така, лельо — подхвърли злобно Робер, като припомни на Мао времето, когато те толкова енергично се бяха спречкали по повод този наследствен закон, установен в полза на Филип Дългия, зет на графинята?

Не, монсеньор Орлитън не беше забравил нищо. Той не беше забравил по-специално, че гийенският херцог нито бе присъствувал, нито бе представен от някого — навярно защото умишлено е бил уведомен много късно, на събранията на перовете, когато съвсем произволно така нареченият салически закон е бил видоизменен относно правата над короната, тика че херцогът изобщо не го е ратифицирал.

Месир Мил дьо Ноайе, съветник на четирима крале и главен редактор, ако не и автор на въпросния салически закон, му отговори.

Тъй като крал Едуард II е поднесъл почитанията си на васал на крал Филип Дългия, трябва да се приеме, че го е признал за законен крал и с този си жест е ратифицирал правилника за наследяването.

Орлитън съвсем не тълкуваше така този факт. Съвсем не, месир! Отдавайки почит, Едуард II е потвърдил само, че Гийенското херцогство е васално на френската корона, нещо, което никой не мисли да отказва, макар че от сто и повече години не са уточнени границите на васалските им отношения. Така или иначе, отдаването на почит съвсем не означава признаване на наследствения закон. Пък и за какво разискват сега, за регентството или за короната?

— За двете неща, за двете едновременно — намеси се епископ Жан дьо Марини. — Защото монсеньор дьо Три каза много правилно: мъдростта ни налага предвидливост. И няма защо да се излагаме на опасността да бъдем изправени пред същите разисквания след два месеца.

Мао д’Артоа се опитваше да си поеме дълбоко дъх. Ах, колко я беше яд за неразположението, което чувствуваше, за този шум в главата, който й пречеше да разсъждава ясно. Не й отърваше нито едно от направените предложения. Тя беше против Филип дьо Валоа, защото ако подкрепеше него, щеше все едно да подкрепи Робер. Беше против Изабел поради старата си ненавист: та нали Изабел някога бе разобличила дъщерите й. Тя се обади с известно закъснение.

— Ако короната може да се даде на жена, тя съвсем няма да бъде вашата кралица, монсеньор, а само Жана Малката и регентството би трябвало да се повери на съпруга й, когото виждате тук, монсеньор д’Еврьо, или на вуйчо й, който е до мен, херцог Йод.

Почувствува се известно разколебаване от страна на бургундския херцог, фландърския граф, епископите на Лаон и Ноайон и дори в държането на младия граф д’Еврьо.

Човек би казал, че короната беше закачена между пода и свода, без да се знае къде ще падне, и няколко души протягаха шии.

Филип дьо Валоа отдавна бе изоставил благородната си неподвижност и правеше знаци на братовчед си д’Артоа. Робер стана.

— Хайде, хайде! — извика той. — Изглежда, че днес всеки бърза да се отрече от собствените си думи. Виждам госпожа Мао, любимата ми леля, готова да признае на Жана Наварска… — той наблегна на думата „Наварска“, като хвърли поглед към Филип д’Еврьо, за да му припомни уговореното, — …точно ония права, които неотдавна й оспори. Виждам благородният английски епископ да се позовава на действията на крал, когото се бори да свали от трона заради слабохарактерност, безгрижие и измяна… Чакайте, месир Орлитън! Не може да се изменя един закон всеки път, когато трябва да се приложи, и според волята на всяка страна. Единия път да служи на един, другия път — на друг. Ние обичаме и уважаваме кралица Изабел, нашата роднина, и не един от нас тук й помогна. Но искането й, в полза на което вие така добре пледирахте, изглежда неприемливо. Не мислите ли и вие така, монсеньори? — обърна се той към перовете, сякаш ги вземаше за свидетели.

Мнозина одобриха думите му, като най-сърдечно откликнаха бурбонският херцог, граф дьо Блоа и перовете-епископи на Реймс и Бове.

Но Орлитън не беше използвал всичките си козове. Дори ако приемат, че става дума не само за регентството, но и евентуално за короната, дори ако приемат — за да не се връщат към един приложен вече закон, че във Франция не могат да царуват жени, в такъв случай той поддържа искането си не от името на кралица Изабел, а от името на сина й, крал Едуард III, единствен потомък от мъжки пол по права линия.

— Но щом жена не може да управлява, с още по-голямо Основание тя не може да предава короната! — обади се Филип дьо Валоа.

— А защо, монсеньор? Нима френските крале не се раждат от жени?

Отговорът му извика усмивка по няколко лица. Едрият Филип си беше намерил майстора. В крайна сметка дребничкият английски епископ беше прав! Мъглявият обичай, прииначен по повод наследството на Луи Х, не казваше нищо по този пункт. И съгласно най-простата логика, щом тримата братя бяха царували един след друг, без да оставят мъжки наследник, нима властта не трябваше да отиде в ръцете на сина на живата сестра, вместо у един негов братовчед? Граф дьо Ено, изцяло спечелен за каузата на Валоа до този миг, се замисли, щом пред дъщеря му се очерта внезапно съвсем неочаквано бъдеще.

Старият конетабъл Гоше, с набръчкани като на костенурка клепачи и доближена като фуния до ухото ръка, попита братовчед си Мил дьо Ноайе:

— Какво? Какво казват?

Сложният начин, по който протичаха разискванията, го дразнеше. По въпроса за правото за наследяване на жените той имаше свое мнение, неизменно от дванадесет години насам.

В същност той бе провъзгласил закона за мъжете, като бе обединил бароните около прословутата си формула: „Лилиите не предат вълна и Франция е много благородно кралство, за да бъде поверено на жена.“

Орлитън продължаваше да говори, като се опитваше да развълнува слушателите си. Той подканваше перовете да не изпускат този случай, който едва ли някога ще се яви през вековете, да обединят двете кралства под един и същ скиптър. Това беше съкровената му мисъл. Край на непрестанните разногласия, на неточно определените васални зависимости, на войните за Аквитания, от които страдаха и двете нации. Край на ненужното търговско съперничество, което създаваше фландърският проблем. Само един народ от двете страни на морето. Нима английското благородничество не води изцяло началото си от френското? Нима и в двата двора не се говори френски език? Нима много френски феодали не притежават наследствени владения в Англия, както и английските барони имат имоти във Франция?

— Че какво, тъй да бъде, дайте ни Англия, няма да се откажем от нея! — подигра го Филип дьо Валоа.

Конетабълът Гоше слушаше обясненията, които Мил дьо Ноайе му шепнеше на ухото, и внезапно лицето му потъмня. Какво? Английският крал искал регентството? А после и короната? Значи, всички войни, които той, Гоше, бе водил под безмилостното слънце на Гаскония, всички походи в калищата на Северна Франция срещу омразните фламандски сукнари, винаги подкрепяни от Англия, избиването на толкова рицари, изразходването на толкова данъци и субсидии ще послужат само за това? Подиграват се с тях.

Без да става, но с дълбок старчески глас, пресипнал от гняв, той извика:

— Франция никога няма да бъде на англичанина и въпросът не се свежда до мъжки или женски пол, нито дали короната се предава чрез утробата! Франция няма да бъде на англичанина, защото бароните няма да понесат това! На крак.

Бретания! На крак, Блоа! Вдигни се, Ньовер! Вдигни се, Бургундия! Вие спокойно изслушвате това? Ние ще положим в земята един крал, шестия, когото съм видял мъртъв приживе. Всички бяха принудени да свикват войска срещу Англия или срещу онези, които тя подкрепя. Човекът, който ще управлява Франция, трябва да бъде от френска кръв. И нека не слушаме повече тези глупости, които биха разсмели и коня ми!

Той призова Бретания, Блоа, Бургундия с тона, с който някога по време на сражение свикваше командирите на опълченията.

— Според мен, а аз съм най-старият тук, граф дьо Валоа като най-близък роднина на краля трябва да стане регент, пазител и управител на кралството.

И той вдигна ръка в подкрепа на думите си.

— Много хубаво го каза — побърза да се съгласи Робер д’Артоа, като вдигна широката си лапа и подкани с поглед привържениците на Филип да сторят същото. Той почти съжаляваше сега, че бе задраскал конетабъла от кралското завещание.

— Хубаво го каза! — повториха бурбонският и бретанският херцог, граф дьо Блоа, фландърският граф, граф д’Еврьо, епископите, висшите сановници, граф дьо Ено.

Мао д’Артоа погледна въпросително бургундския херцог, видя, че и той се кани да вдигне ръка и побърза да одобри и тя, за да не остане последна.

Единствен Орлитън не вдигна ръка.

Филип дьо Валоа, почувствувал се внезапно страшно уморен, си казваше: „Свърши се. Свърши се.“ Той чу архиепископ Гийом дьо Три, своя бивш възпитател, да произнася:

— Дълъг живот на регента на Френското кралство за благото на народа и на Светата църква!

Канцлерът Жан дьо Шершьомон бе изгогвил предварително заключителния документ, който утвърждаваше решението на перовете. Оставаше само да впишат името. Той написа с едри букви името на „твърде могъщия, твърде благородния и внушаващ уважение Филип, граф дьо Валоа“, а после прочете решението на перовете, което не само определяше Филип за легент, но и за бъдещ крал на Франция, ако очакваното дете бъде момиче.

Всички присъствуващи утвърдиха с подписа и личния си печат този документ. Всички с изключение на гийенския херцог в лицето на своя представител, епископ Орлитън, който заяви:

— Никога не губим нищо, ако отстояваме правото си дори когато сме уверени, че то няма да възтържествува. Бъдещето е необозримо и е в ръцете на бога.

Филип дьо Валоа се беше приближил до смъртното ложе и съзерцаваше трупа на братовчед си, короната върху восъчното му чело, дългия златен скиптър, положен покрай мантията му, искрящите ботуши.

Присъствуващите помислиха, че се моли, и този жест го издигна в очите им.

Робер д’Артоа се приближи до него и му прошепна:

— Ако баща ти те вижда в този миг, навярно е много щастлив, милият… Трябва да изчакаме още два месеца.