"Лилията и лъвът" - читать интересную книгу автора (Дрюон Морис)

IV. НАМЕРЕНИЯТ КРАЛ

По онова време владетелите имаха нужда от джудже. Бедните съпружески двойки смятаха едва ли не за щастие, ако им се роди някое такова изтърсаче. Можеха да бъдат сигурни, че кога да е ще го продадат на някой едър феодал, ако не на самия крал.

Защото джуджето — кой би се усъмнил? — беше нещо средно между човек и домашно животно. Животно, защото можеха да му сложат нашийник, да го натруфят като куче със смешни дрехи и да го ритат по задника; човек, защото говореше и доброволно приемаше срещу заплата и храна тази унизителна роля. То трябваше да бъде забавно, щом му заповядат, да подскача, да плаче или да се прави на глупаво като дете дори когато косите му побелеят. Дребният му ръст подчертаваше величието на господаря му. Предаваха си го по наследство като движима собственост. То символизираше „поданика“, подчинения другиму индивид поради самата си природа, създадено сякаш нарочно, за да удостовери разделението на човешкия род на различни раси, някои от които имат абсолютна власт над другите.

Подобно принизяване включваше и предимства. Най-дребният, най-безпомощният, най-уродливият сядаше сред най-охранените и най-добре облечените. На това онеправдано от природата същество позволяваха и едва ли не повеляваха да казва на господарите от по-висшата порода онова, което те не биха търпели от устата на никой друг.

Джуджето произнасяше гласно вместо всички други, сякаш упълномощено, подигравките, упреците и оскърбленията, които всеки, дори и най-преданият, отправя понякога мислено към управляващия.

Има два вида джуджета: едни с дълъг нос, тъжно лице, двойна гърбица и други с голямо лице, къс нос и торс на исполин върху мънички, криви крака. Джуджето на Филип дьо Валоа, Жан Безумния, беше от втория сорт. Главата му стигаше точно до височината на масите. Носеше звънчета на върха на шапката си и копринените дрехи на графа.

То именно подхвърли един ден на Филип, като се въртеше и хилеше:

— Знаеш ли, господарю, как те наричат? Наричат те „намерения крал“.

Защото на разпети петък, 1 април 1328 година4, кралицата Жана д’Еврьо, вдовица на Шарл IV се беше освободила от бременност. Едва ли друг път в историята са гледали с по-голямо напрежение пола на детето, излизащо от майчината утроба. Когато видяха, че е момиче, всички бяха готови да видят божията воля в този факт и изпитаха голямо облекчение.

Бароните не бяха принудени да изменят решението, взето на Сретение господне. На свиканото тутакси събрание те окончателно повериха короната на Филип.

Народът си отдъхна. Проклятието на великия магистър Жак дьо Моле нямаше вече над кого да се разрази. Първият клон на династията на Капетите завършваше с три изсъхнали пъпки.

Открай време липсата на момче се е считала във всяко семейство за нещастие или признак на малоценност. Това важеше още повече за една кралска фамилия. Неспособността на синовете на Филип Хубави да създадат потомци от мъжки пол наистина изглеждаше някакво възмездие. Трябваше да покара нова издънка от самия корен.

Народите понякога биват обзети от внезапна трескавост, която до такава степен не се поддава на обяснение, че би трябвало да търсим причините й в разместването на звездите: ту вълна на жестока истерия, като например кръстоносният поход на пастирчетата или масовото избиване на прокажените, ту вълна на ликуващ оптимизъм, както при възкачването на Филип дьо Валоа на трона.

Новият крал беше снажен и притежаваше физическата величественост, необходима за основателите на династия. Първото му дете беше син, вече деветгодишен и явно много здрав. Той имаше дъщеря и се знаеше — дворовете не пазят в тайна подобни неща, — че почти всяка нощ засвидетелствуваше уважение на куцата си съпруга, при това с плам, ненамаляващ с годините.

Надарен със силен и звучен глас, той не фъфлеше като братовчедите си Луи Вироглавия или Шарл IV, нито пък мълчеше като Филип Хубави или Филип Дългия. Кой би могъл да му съперничи, кого биха могли да му противопоставят? Кой би се вслушал, сред лудешкото веселие, заляло Франция, в гласа на неколцината доктори по право, подкупени от Англия, които изтъкваха неубедителни доводи?

Филип VI се качваше на трона, посрещнат с единодушно одобрение.

И все пак той беше крал по една щастлива случайност, само племенник, братовчед на крал, каквито имаше много, ощастливен сред роднините. Не крал, предопределен от бога със самото си раждане, не получен наготово крал, а „намерен“ в деня, когато не е имало друг.

Този прякор, измислен от улицата, с нищо не намаляваше народното доверие и радост. Той бе просто израз на леката ирония, с която тълпата забулва чувствата си, за да има така илюзията на фамилиарно общуване с властта. Когато Жан Безумния го изтърси пред Филип, кралят го ритна и той преувеличи болката от удара, като си заразтрива ребрата и запищя пронизително. Тъй или иначе, той бе произнесъл думата, която се оказа девиз на една човешка съдба.

Защото Филип дьо Валоа, подобно на всяко парвеню, се опита да докаже, че наистина е достоен с вродената си двойнственост и за високото положение, което случайно бе заел, и да съответства напълно на обичайната представа за крал.

Тъй като кралят упражнява пълновластнически правосъдието, той нареди да обесят само след три седмици ковчежника на последния крал, Пиер Реми, за когото се говореше, че е злоупотребил с държавното съкровище. Един финансов министър на бесилото е винаги радостна гледка за народа. Французите бяха доволни: имаха справедлив крал.

И по задължение и функция владетелят е защитник на вярата, Филип издаде едикт, който предвиждаше по-тежки наказания за богохулниците и даваше по-големи права на Инквизицията. По този начин висшето и нисшето духовенство, дребните благородници и лицемерно набожните енориаши се успокоиха: имаха благочестив крал.

Суверенът трябва да възнаграждава оказаните услуги. А от услугите на колко хора бе имал нужда Филип, за да осигурят избора му! Само че кралят трябва да внимава същевременно да не си създаде врагове сред служителите на предишните крале, които добросъвестно са защищавали обществените интереси. Затова той задържа почти всички висши сановници и кралски служители на същите им служби, като създаде нови или дублира съществуващите, за да задоволи всички ходатайства, предявени от могъщите си избиратели. И тъй като у Валоа и преди това се живееше на широка нога, този начин на живот се прибави към разкоша на предишната династия и всичко живо се втурна към длъжности и привилегии. Имаха щедър крал.

Кралят трябва също така да допринесе за благосъстоянието на поданиците си. Филип VI побърза да намали, а в известни случаи дори да премахне таксите, които Филип IV и Филип V бяха наложили върху търгуването, по обществените пазари и сделките на чужденците, такси, които уж спъвали търговията и панаирите според ония, които ги плащаха.

Ах, виждате ли какъв добър крал! Той слага край на досадните разправии с бирниците! Лобардците, обичайни кредитори на баща му, на които самият той все още дължеше крупни суми, го благославяха. Никой не се замисляше, че данъчната система на предишните крале е била далновидна и че ако Франция беше тогава богата и в нея се живееше по-добре, отколкото където и да е другаде по света, ако бяха облечени в доброкачествено сукно, а често и в скъпи кожи, ако имаше бани и потилни едва ли не във всяко селце, това се дължеше на предишните двама Филиповци, които бяха съумели да въведат ред в кралството, да уеднаквят монетата, да осигурят на всички работа.

Кралят… кралят трябва да бъде също мъдър, най-мъдрия сред народа си. Филип започна да си служи с поучителен тон, за да изрича с красивия си глас високопарни принципи, в които проличаваше малко маниерът на наставника му архиепископ Гийом дьо Три.

„Ние, които държим да съблюдаваме правото…“ — казваше той всеки път, когато не знаеше какво решение да вземе.

А когато постъпеше неправилно, нещо, което му се случваше често, и се окажеше принуден да отмени нещо, което е наредил два дни преди това, той заявяваше не по-малко самоуверено: „Разумно е да промениш мнението си.“

„Във всяко нещо е по-добре да изпревариш, а не да те изпреварят“ — твърдеше също надуто този крал, който през двадесет и две годишното си царуване все щеше да попада от една злополучна изненада на друга.

Никога монарх не е изричал от толкова високо толкова много баналности. Въобразяваха си, че разсъждава. В същност той мислеше само каква сентенция да формулира, за да си придаде вид, че разсъждава. А главата му беше куха като орех през лоша година.

Кралят, истинският крал, нека не забравяме, трябва да бъде смел, доблестен и блестящ! В същност Филип беше годен само за едно: да се бие. Но не на война, а просто така, в двубои с копия или турнири. Ако беше инструктор на млади рицари, би смаял двора на някой дребен барон. Понеже беше владетел, дворът му заприлича на някой замък от романите за Кръглата маса, които бяха много четени тогава и бяха завладели въображението му. Заредиха се безкрайни турнири, празненства, угощения, ловове, развлечения и после пак турнири с много пера по шлемовете и коне, по-нагиздени от жени.

Филип се занимаваше много сериозно с кралството по един час на ден след някой двубой с копие, от който идваше плувнал в пот, или след пиршество, от което излизаше с натежал корем и замъглен мозък.

Канцлерът, ковчежникът, безбройните му служители решаваха вместо него или се обръщаха за заповеди към Робер д’Артоа. В действителност той управляваше повече от владетеля.

Възникнеше ли някаква трудност, Филип тутакси искаше съвет от Робер и всички спокойно се подчиняваха на граф д’Артоа, тъй като знаеха, че всяко негово нареждане ще бъде потвърдено от краля.

Така се стигна до коронацията, когато архиепископ Гийом дьо Три щеше да сложи короната върху челото на бившия си възпитаник. Празненствата в края на май траяха пет дни.

Като че ли цялото кралство се беше стекло в Реймс. И не само кралството, а и част от Европа ведно с горделивия, но обеднял Жан Бохемски, граф Гийом дьо Ено, маркиз дьо Намюр и лотарингския херцог. Пет дни увеселения и пиршества. Изобилие и разхищение, каквито реймските граждани никога не бяха виждали. Същите тия хора, които посрещаха разноските по тържествата и които се чумереха, че последните коронации им излезли много скъпи, доставяха този път двойно, тройно повече с радостни сърца. От сто години във Френското кралство не се бе пило толкова много: лееше се вино и по дворовете, и по площадите.

В навечерието на коронацията кралят посвети в рицарство Луи дьо Креси, фландърски и ньоверски граф, при това с възможно най-голям блясък. Решено беше фландърският граф да държи меча на Карл Велики по време на тържеството и да го поднесе на краля. Всички се учудваха, че конетабълът се бе съгласил да отстъпи другиму това свое традиционно задължение. Но затова трябваше фландърският граф да бъде рицар. Нима Филип VI можеше по-ярко да докаже приятелските си чувства към фламандския си братовчед?

Но на другия ден, по време на церемонията в катедралата, когато Луи Бурбонски, главен ковчежник на кралството, обу на краля ботинките от брокат, с извезани кремове, и извика името на фландърския граф, който трябваше да поднесе шпагата: графът не помръдна.

Луи Бурбонски повтори:

— Монсеньор фландърският граф!

Луи дьо Креси остана неподвижно изправен, със скръстени ръце.

— Монсеньор фландърският граф! — каза бурбонският херцог, — ако сте тук или някой ви представлява, явете се, за да изпълните дълга си. Призоваваме ви да откликнете, в противен случай пристъпвате клетвата за вярност към владетеля на Франция.

Под сводовете настана пълна тишина и плахо удивление се изписа по лицата на прелатите, бароните и сановниците. Но кралят остана невъзмутим, а Робер д’Артоа подсмърчаше, вирнал нос, сякаш се интересуваше от играта на слънцето по витражите.

Най-сетне фландърският граф се реши да пристъпи напред, спря се пред краля, поклони се и каза:

— Сир, ако бяха призовали ньоверския граф или владетеля на Креси, щях да откликна по-бързо.

— Но защо, монсеньор, нима не сте фландърски граф? — попита Филип VI.

— Сир, нося само това име, но без капка облага.

Тогава Филип VI си придаде най-кралски вид: изпъчил гърди, прибулил поглед, той насочи големия си нос към събеседника си и произнесе съвсем спокойно:

— Но какво ми известявате, братовчеде?

— Сир — поде графът, — населението на Брюж, Ипр, Поперинг и Касел ме изгони от владенията ми и вече не ме зачита за свой граф и владетел. Цялата област е толкова размирна, че едва успях да се промъкна крадешком в Ганд.

Тогава Филип дьо Валоа отпусна тежката си длан върху облегалото на трона — жест, който често бе правил пред него Филип Хубави. Той го повтаряше несъзнателно, до такава степен чичо му наистина въплътяваше кралската власт.

— Луи, прекрасни братовчеде — заяви той бавно и натъртено, — ние ви смятаме фландърски граф и в името на достойното ни помазване и коронация днес ви обещаваме, че няма да имаме мир и отдих, докато не ви възвърнем вашето графство.

Тогава фландърският граф коленичи и каза:

— Горещо ви благодаря, сир!

И церемонията продължи.

Робер д’Артоа намигна на съседите си и чак тогава се разбра, че този скандал е бил уговорен предварително. Филип VI изпълняваше обещанията, дадени от Робер, за да обезпечи избора му. Същия ден Филип д’Еврьо се появи с мантията си на наварски крал.

Веднага след тържеството кралят свика перовете и бароните, принцовете от своето семейство и чуждите владетели, дошли да присъствуват на коронацията му, и сякаш този въпрос не търпеше нито час отлагане, обсъди с тях кога да нападнат фландърските бунтовници. Дълг на всеки благочестив крал е да защищава правата на васалите си! Някои по-благоразумни участници в съвещанието, които смятаха, че пролетта е вече към края си и има опасност да се приготвят едва когато настане дъждовният сезон — те не бяха още забравили „затъналото в тиня войнство“ на Луи Вироглавия, — посъветваха да се отложи с една година походът. Старият конетабъл Гоше ги упрекна в малодушие и извика с гръмък глас:

— Имаш ли смело сърце за бой, всяко време ти е на сгода!

Седемдесет и осем годишен, той бързаше да командува последната си битка и не за да си играят наотлагане, се бе съгласил да отстъпи другиму меча на Карл Велики.

— Така англичанинът, който подстрекава този бунт, ще получи един добър урок — измърмори той в заключение.

Нима не четяха в рицарските романи за подвизите на осемдесетгодишни герои, способни да повалят в бой противниците си и да разцепят шлемовете им до черепа? Нима бароните щяха да покажат по-малко сърцатост от стария ветеран, горящ от нетърпение да тръгне на война с шестия си крал?

Филип дьо Валоа се изправи и извика:

— Който ме обича, ще тръгне след мен!

В общия порив на въодушевление след тези думи решиха да свикат войската в края на юли — сякаш случайно — в Арас. Робер щеше да използва случая да поразбута графството на леля си Мао.

И така в началото на август влязоха във Фландрия.

Един гражданин на име Занкен командуваше петнадесетхилядното опълчение на Фюрн, Диксмюд, Поперинг и Касел. Като искаше да покаже, че познава рицарските канони, Занкен отправи предизвикателство към доенския крал и поиска от него да определи деня на сражението. Но Филип се отнесе пренебрежително към този простак, който си присвояваше маниери на принц, и заповяда да отговорят на фламандците, че тъй като нямат предводител, нека се отбраняват, както могат. После изпрати двамата си маршали Матийо дьо Три и Робер Бертран, носещ прозвището „Рицаря със зеления лъв“, да опожарят околностите на Брюж.

Когато маршалите се върнаха, те бяха отрупани с поздравления. Всеки се радваше, като гледаше горящите къщурки. Обезоръжените рицари, пищно облечени, си ходеха на гости от шатра в шатра, ядяха под флаговете от извезана коприна и играеха на шах с приближените си. Френският лагер изведнъж заприлича на лагера на крал Артур от илюстрованите книжки и всеки барон се смяташе едва ли не за Лансло, Ектор или Галаад.

Но случи се така, че храбрият крал, който предпочиташе да изпревари, вместо да бъде изпреварен, тъкмо вечеряше весело с компанията си и петнадесетте хиляди фландърски воини нападнаха лагера. Те размахваха знамена с нарисуван върху тях петел, под който пишеше: „Когато тоз петел пропее, намереният крал ще влезе тук!“

Те опустошиха на бърза ръка половината лагер, като прерязаха въжетата на знамената, преобърнаха шахматните дъски, прекатуриха масите на пируващите и избиха порядъчен брой феодали.

Френските пехотинци побягнаха. В страха си те стигнаха, без да си поемат дъх, чак до Сент Омер, на четиридесет левги от бойното поле.

Кралят едва има време да нахлузи една броня с герба на Франция, да покрие глава с каска от бяла кожа и да скочи върху жребеца си, за да събере юнаците си.

В тази битка всеки от противниците бе допуснал от тщеславие по една сериозна грешка. Френските рицари бяха подценили фландърските общинари. Те пък, за да покажат, че не само феодалите могат да бъдат воини, бяха навлекли брони. А не бяха на коне!

Граф дьо Ено и брат му Жан, чийто лагер се намираше малко по-настрана, първи се спуснаха да ударят фламандците в гръб и да всеят смут в редиците им. Френските рицари, събрани от краля, успяха тогава да се нахвърлят върху пешаците, тромави под надменното си въоръжение, поваляха ги на земята, тъпчеха ги с тежките копита на жребците си и масово ги избиваха. Нашите Ланслотовци и Галаадовци се задоволяваха да разсичат с мечовете и да удрят с боздуганите, като оставяха на оръженосците си грижата да доубиват победените с камите си. Ако някой се опитваше да избяга, падаше под краката на налитащ кон, ако някой искаше да се предаде, в момента биваше заклан. На бойното поле останаха тринадесет хиляди фламандци, които образуваха баснословна грамада от желязо и трупове, и не можеше да се докосне нищо — трева, хамути, човек или животно, — което да не лепне от кръв.

Битката при възвишението Касел, започната с бягство, завърши с пълна победа на Франция. Заговори се за нея като за нов Бувин.

В същност истинският победител не беше кралят, нито старият конетабъл Гоше, нито Робер д’Артоа, колкото и голяма храброст да проявиха, когато налитаха като хали върху вражеските редици. Мъжът, който спаси положението, беше граф дьо Ено. Само че шуреят му Филип VI обра лаврите.

Толкова могъщ крал като Филип не можеше повече да търпи и най-малко опущение от страна на васалите си. Затова подканиха английския крал, гийенски херцог, да положи клетва за вярност пред него.

Никое поражение не е благотворно, но има злополучни победи. Малко дни щяха да струват толкова скъпо на Франция, колкото денят на битката при Касел, защото тя подхрани няколко неправилни представи: първо, че новият крал е непобедим, и после, пехотинците не струват нищо по време на война. Двадесет години по-късно битката при Креси щеше да се окаже последица от това заблуждение.

Междувременно всеки, който имаше флаг, всеки, който носеше копие, бил той обикновен щитоносец, гледаше със съжаление от седлото си по-низшите същества, които вървяха пеш.

През същата есен, в средата на октомври, госпожа Клеманс Унгарска, кралицата без късмет, втората съпруга на Луи Вироглавия, умря на тридесет и пет години в жилището си, бивша резиденция на ордена Тампл. Тя остави толкова дългове, че само седмица след смъртта й всичко, каквото притежаваше, пръстени, корони, бижута, мебели, бельо, златарски изделия и дори кухненски съдове, беше обявено за публична продан по искане на италианските й кредитори Барди и Толомей.

Старият Спинело Толомей, влачещ единия си крак, издал напред шкембе и отворил едното си око, а замижал с другото, присъствуваше на разпродажбата. Шест златари-оценители, назначени от краля, определиха оценките. И всичко онова, което бе подарено на кралица Клеманс през едничката година на несигурно щастие, бе пръснато.

В продължение на четири дни отекваха гласовете на оценителите Симон дьо Клокет, Жан Паскон, Пиер дьо Бьозансон и Жан дьо Лил, които викаха:

— Една хубава златна шапка5 с четири тъмночервени рубина, четири големи смарагда, шестнадесет малки рубина, шестнадесет малки смарагда и осем александрийски рубина, оценена шестстотин ливри. Продадена на краля!

— Един пръстен с четири сапфира, от които трите квадратни, а четвъртият кръгъл, оценен четиридесет ливри. Продаден на краля!

— Един пръстен с шест рубина от Ориента, три четвъртити смарагда и три смарагда, оценен двеста ливри. Продаден на краля!

— Една чиния от позлатено сребро, двадесет и пет високи чаши, два подноса, един тас, оценени двеста ливри. Продадени на монсеньор д’Артоа, граф дьо Бомон!

— Дванадесет високи чаши от позлатено сребро с гербовете на Франция и Унгария, една голяма позлатена сребърна солница, поддържана от четири павиана, всичко това за четиристотин и петнадесет ливри. Продадено на монсеньор д’Артоа, граф дьо Бомон.

— Една кесийка, извезана със сърма и осеяна с перли и имитация на перли, и вътре в нея един сапфир от Ориента. Оценена шестнадесет ливри. Продадена на краля!

Сдружението Барди купи най-скъпия предмет: един пръстен с най-големия рубин на кралица Клеманс Унгарска, оценен за хиляда ливри.

Нямаше да платят нищо, защото пръстенът погасяваше част от вземанията им, а бяха сигурни, че ще могат да го продадат на папата, който, някога техен длъжник, сега разполагаше с несметно богатство.

Сякаш за да докаже, че не се интересува само от чаши и сервизи за пиене, Робер д’Артоа купи и една библия на френски за тридесет ливри.

Църковните одежди от параклиса, туники, далматики, бяха купени от шартърския епископ.

Един златар, Гийом льо Фламан, купи много изгодно златните прибори на покойната кралица.

За конете от конюшнята взеха шестстотин осемдесет и две ливри. Колесницата на госпожа Клеманс и каретата на почетните й госпожици също бяха обявени за продан.

И когато от резиденцията Тампл бе изнесено всичко, хората имаха чувството, че затварят един прокълнат дом.

Наистина на всички им се струваше, че тази година миналото угасваше като че ли от само себе си, за да разчисти място на новото царуване.

Араският епископ Тиери д’Ирсон, канцлер на графиня Мао, умря през ноември. В продължение на тридесет години той бе съветник на графинята, малко и неин любовник, както и верен служител във всичките й интриги. Мао оставаше без близки хора. Робер д’Артоа настоя да бъде назначен в епархията на Арас един духовник от партията Валоа, Пиер Роже.

Всичко беше неблагоприятно за Мао, всичко изглеждаше благоприятно за Робер, чието влияние постоянно растеше и го приобщаваше към най-големите почести.

През януари 1329 година Филип VI издигна графството Бомон льо Роже в перство. Робер стана пер на кралството.

Тъй като английският крал все още не идваше да положи клетва за вярност, решиха да завземат отново Гийенското херцогство. Но преди да изпълнят заканата с оръжие в ръка, Робер бе изпратен в Авиньон да издействува намесата на папа Йоан XXII.

Робер прекара две чаровни седмици на брега на Рона, защото Авиньон, където се стичаше цялото злато на християнския свят, беше за всеки любител на богата трапеза, хазарт и красиви куртизанки ненадминат в развлеченията под егидата на осемдесетгодишния папа-аскет, отдаден на финансова администрация, политика и теология.

Новият френски пер има няколко аудиенции със светия отец. В негова чест бе даден банкет в папския замък и той разговаря умело с много кардинали. Но верен на вкусовете на бурната си младост, той се свърза и с хора от по-съмнителна порода. Където и да беше, Робер привличаше към себе си и то без никакво усилие, лекото момиче, негодника, изплъзвалия се от правосъдието мошеник. Ако имаше само един укривател на крадени вещи, той щеше да го открие за четвърт час. Изгоненият от ордена си заради шумен скандал монах, духовникът, обвинен в кражба или лъжлива клетва, се мотаеха в преддверието на дома му, за да го молят за закрила. По улиците често го поздравяваха минувачи с долнопробно изражение и той напразно се мъчеше да си припомни в кой вертеп в кой град ги е срещал някога. Внушаваше доверие на дрипльовците, не можеше да се отрече, и обстоятелството, че в момента беше вторият владетел на Френското кралство, не променяше нищо.

Старият му слуга Лорме льо Долоа, много възрастен за дълги пътешествия, не го придружаваше вече. Един по-млад обесник, преминал същата школа, Жийе дьо Нел, изпълняваше неговата роля и се нагърбваше със същите тегоби. Жийе именно свърза с монсеньор Робер някой си Масио л’Алман, сержант без работа, но готов да върши всичко, родом при това от Арас. Този Масио познавал добре на времето епископ Тиери д’Ирсон. А през последните си години епископът имал приятелка, с която поддържал не само платонични връзки, някоя си Жана дьо Дивион, цели двадесет години по-млада от него. Тя доста високо се оплаквала сега от неприятностите, които й създавала графиня Мао след смъртта на епископа. Дали монсеньорът не би пожелал да изслуша тази Дивион…

Робер д’Артоа за лишен път установи, че научаваш много повече от хора със съмнителна репутация. Разбира се, едва ли човек би могъл с пълна сигурност да повери кесията си в ръцете на сержанта Масио. Но затова пък той знаеше твърде интересни неща. Облечен с нови дрехи, яхнал доста загладен кон, той бе пратен на север.

Когато се върна в Париж през месец март, Робер си потриваше ръцете и твърдеше, че ще има нещо ново в Артоа. Споменаваше за кралски актове, укрити някога от епископ Тиери в полза на Мао. Една жена със скрито под качулка лице няколко пъти прекоси прага на кабинета му и той води продължителни тайни разговори с нея. С всяка седмица той ставаше по-самоуверен, по-весел и все по-убедително предвещаваше скорошното разобличаване на враговете си.

През месец април английският двор отстъпи пред настойчивите препоръки на папата и изпрати отново в Париж епископ Орлитън, придружен от свита, съставена от седемдесет и двама души — феодали, прелати, доктори, духовници и прислужници, — за да се договорят относно текста на клетвата. Готвеха се да сключат истински договор.

Работите на Англия не бяха във възход. Лорд Мортимър далеч не бе извоювал по-голям престиж, като бе накарал да му дадат перска титла и бе задължил парламента да заседава под угрозата на войските си. Наложило се бе да потуши въоръжения бунт на бароните, обединени около Анри Ланкастърски Кривата шия, и съвсем не му беше лесно да управлява.

В началото на май умря сърцатият Гоше дьо Шатийон, току-що навлязъл в осемдесетата си година. Той се бе родил по времето на Луи Свети и беше упражнявал длъжността конетабъл двадесет и седем години. Суровият му глас често бе променял изхода на сраженията и бе надделявал в кралските съвети.

На 26 май младият крал Едуард III, принуден да заеме пет хиляди ливри от ломбардските банкери, за да покрие разноските по пътуването си, подобно на баща си замина от Дувър, за да положи клетва за вярност пред френския си братовчед.

Нито майка му Изабел, нито лорд Мортимър го придружаваха. Те се опасяваха много да не би, ако отсъствуват от страната, властта да мине в други ръце. Така че един шестнадесетгодишен суверен, поверен на надзора на двама епископи, щеше да се срещне с най-внушителния двор в света.

Защото Англия беше слаба, разединена, а Франция беше исичко. Нямаше по-могъща нация от нея в християнския свят. Това цветущо кралство с многочислено население, с всевъзможни индустрии, с щедра почва, даваща богат урожай, ръководена от все още компетентна администрация и все още дейно благородничество, изглеждаше достойно за завист. И намереният крал, който го управляваше от една година, като жънеше само успехи, беше наистина най-достоен за облажаване от всички крале на земята.