"Мечът на зората" - читать интересную книгу автора (Муркок Майкъл)

ОСМА ГЛАВАМЕЛИАДУС В ДВОРЕЦА НА ВРЕМЕТО

Съвсем рано на следващата сутрин, след една неприятна нощ, през която баронът не бе успял нито да заспи, нито да разсее досадата си чрез забавления, той се отправи към Двореца на времето.

В Лондра имаше само няколко открити улици. Всички къщи, дворци, складове и казарми бяха свързани чрез покрити тунели, които, най-вече в богаташката част на града, блестяха в ярки цветове, тъй като стени те бяха от емайлирано стъкло, а в по-бедните квартали от тъмен лъскав гранит. Дванадесет голи робини с татуирани тела пренесоха с носилка Мелиадус през тези закрити улици (Мелиадус взимаше за робини само млади момичета). Имаше намерение да посети Тарагорм още преди досадните посетители от Азиакомуниста да се пробудят. Не беше изключено тъкмо тяхната държава да помага на Хоукмун и неговите приятели, но засега той не разполагаше с подобни доказателства. Ако обаче се изпълнеха надежди, те, които възлагаше на Тарагорм, не беше изключено не само да представи подобни доказателства на крал Хуон, но и да се отърве веднъж завинаги от задължението да любезничи пред емисарите.

Тунелът постепенно се разшири и се изпълни със странни шумове — приглушен тътен и отмерени механични потраквания. Мелиадус разпозна часовниците на Тарагорм.

Когато влезе в Двореца на времето, шумът стана оглушителен. Поне няколко хиляди огромни махала се полюшваха, следвайки своя ритъм, чуваше се стържене на масивни зъбни колела и свистене на пружини, резки удари на метални чукове в камбанки, гонгове и цимбали, цвърчене на механични птички и ропот на машинни гласове. Шумът бе неописуем и непоносим, дворецът не само бе приютил поне няколко хиляди часовника с най-различна големина и форма, той самият бе един гигантски часовник, главен регулатор на останалите, и над всички звуци се носеше бавният, разтърсващ тътнеж на маховика и шумното свистене на чудовищното махало, което пореше въздуха в Залата на махалото, същата, в която Тарагорм извършваше своите експерименти. Най-сетне носилката на Мелиадус спря пред бронзовите врати, които мигом бяха запречени от неколцина механични часовои, а над металическия трясък се извиси един също така механичен глас:

— Кой нарушава покоя на Господаря Тарагорм в Двореца на времето?

— Барон Мелиадус, неговият шурей, с разрешение на краля-император — отвърна баронът, принуден да крещи с пълно гърло, за да бъде чут.

Още дълго останаха затворени вратите — много повече, отколкото баронът смяташе за необходимо, а сетне се разтвориха бавно, допускайки носилката вътре.

Ето че се озова в просторната приемна, покрита с гравирани метални плочи, и тук шумът бе направо невъобразим. Стените на залата ечаха от ритмични бумтежи, тиктакания, потропвания и металически звън и баронът беше готов да запуши ушите си, ако не му пречеше масивният вълчи шлем. Не се съмняваше, че остане ли още малко тук, ще оглушее.

Междувременно го поканиха да премине в следващата зала, облицована с меки гоблени (както и следваше да се очаква, с рисунки на най-различни времеизмервателни инструменти), но тук поне шумът бе доста по-приглушен. Робините внимателно положиха носилката, баронът дръпна завесите, изправи се и зачака появяването на своя зет.

И този път според него очакването продължи повече от необходимото, докато се появи домакинът, пристъпвайки през една двойна врата в отсрещния край на залата с неизменната подобна на часовник маска на главата.

— Подранили сте, любезни — рече Тарагорм. — Съжалявам, че ви накарах да чакате, но трябваше да свърша със закуската.

Мелиадус с раздразнение си помисли, че Тарагорм би могъл да му спести поне тази подробност, и каза:

— Простете, зетко, но нямах търпение да се запозная с изследванията ви.

— Поласкан съм. Оттук, ако обичате.

Тарагорм се завъртя и хлътна във вратата, от която се бе появил. Мелиадус го последва.

Минаха през още няколко тесни зали, облицовани с гоблени, и спряха пред масивна метална врата. Тарагорм натисна тежката ръчка с цялото си тяло и във въздуха внезапно се разнесе пронизително свистене, придружено от болезнено бавни и разтърсващи удари.

Мелиадус вдигна рефлексивно глава и в същия миг зърна огромно махало, което пореше въздуха над него — завършваше с петдесеттонова бронзова топка, оформена да наподобява блеснало слънце, която вдигаше такъв вятър, че всички тежки гоблени в стаята се люшкаха, а копринената пелерина на Мелиадус се развя като криле на птица. Махалото бе причина за вятъра, а огромният маховик, монтиран над него, пораждаше ритмичните разтърсващи пода удари. В другия край на просторната Зала на махалото бяха подредени най-разнообразни машини, рафтове с лабораторни прибори, инструменти от бронз, месинг и сребро, купища позлатена жица, планетарии, астролабии, висящи часовници, настолни часовници, ръчни часовници, слънчеви часовници — а край всичко това се въртяха безчислените роби, наемници и учени на Тарагорм, заловени и докарани тук от най-далечни земи, където много от тях бяха били прочути и уважавани.

Докато Мелиадус разглеждаше залата, в единия край блесна ярковиолетово сияние, в другия се посипа градушка от искри, а някъде в дъното се изви алена струйка дим. Баронът втренчи поглед в някаква черна машина, която бавно се срина, вдигайки облак прах, а работещите край нея механици се строполиха на пода и се овъглиха.

— Какво беше това? — разнесе се нечий глас наблизо. Мелиадус се извърна и откри, че Калан от Витал, Главен учен при краля-император, също е на посещение при Тарагорм.

— Експеримент с ускоряване на времето — обясни Тарагорм. — В състояние сме да задвижим процеса, но не и да го контролираме. Всички наши опити в тази насока до момента се провалят. Ето, вижте… — той посочи с ръка голяма овална машина от някаква жълтеникава стъклоподобна материя… — тази машина има противоположен ефект, но също не може да бъде контролирана. Човекът, когото виждате до нея — той сиря вниманието им на нещо, което Мелиадус отпърво бе взел за статуя, — беше замразен по този начин преди няколко седмици!

— А как стои въпросът с пътуването във времето? — попита Мелиадус.

— Малко по-нататък — продължи Тарагорм — виждате купчина сребърни кутии. Във всяка от тях има по един инструмент, който е в състояние да изпраща предмети с различна големина назад или напред във времето — все още не сме сигурни на какви разстояния. За съжаление живите същества не са в състояние да понесат подобно пътуване. Опитахме с няколко роби, а също и с животни, но резултатът бе деформации, придружени от мъчителни болки.

— Трябваше да повярваме на Тозер — намеси се Калан. — Тогава сигурно щяхме да открием тайната за пътуването във времето. Не биваше да му се подиграваме, но аз лично направо не можех да допусна, че този самохвалко наистина се е добрал до толкова важна тайна!

— Какво? За какво говорите? — попита Мелиадус, който не знаеше за случая с Тозер. — Тозер не беше ли драматург? Мислех, че е умрял! Какво знае той за пътешествията през времето?

— Наскоро се появи отнякъде, опитвайки се да си възвърне благосклонността на крал Хуон с вестта, че научил тайната за пътуването във времето от някакъв мъдрец на Запад — твърдеше, че ставало дума за способност на ума. А след това, барон Мелиадус, неочаквано изчезна!

— Вие…не направихте ли опит да го задържите?

— Никой не му вярваше — рече Тарагорм. — Вие щяхте ли да му повярвате?

— Поне щях да съм по-внимателен.

— Смятахме, че ще е в негов интерес да се завърне. Освен това не сме хора, които се хващат за сламката.

— Какво искате да кажете с това… зетко?

— Искам да кажа, че се интересуваме само от научния прогрес, а не търсим резултати, с които да осъществяваме някакви лични амбиции за мъст срещу Медния замък.

— Аз, зетко, съм войник — човек на действието. Не ми приляга да си играя с разни машинки или да се ровичкам в плесенясали книги. — След като удовлетвори накърнената си чест, баронът отново върна разговора към Тозер. — Та казвате, този драматург научил тайната от някакъв мъдрец, живеещ на запад?

— Поне така твърдеше — рече Калан. — Но според мен лъжеше. Хвалеше се, че това било способност на ума, ала аз не вярвам Тозер да овладее подобно умение. Все пак фактът си е факт — изчезна буквално пред очите ни.

— А защо аз не зная нищо за това? — понита разгневен Мелиадус.

— По онова време все още бяхте на континента — отвърна спокойно Тарагорм. — Освен това сметнахме, че случаят едва ли ще представлява интерес за един човек на действието като вас.

— Но подобно откритие би придало истински блясък на вашата работа — възрази Мелиадус. — Не изглеждате никак разочарован от пропуснатата възможност.

Тарагорм сви рамене.

— Какво можем да направим? Освен това, макар и бавно, се придвижваме напред… — В залата внезапно се разнесе трясък, последван от болезнен вик и стените се озариха от оранжево сияние — … така че съвсем скоро ще опитомим времето, както вече сме подчинили на волята си пространството.

— Да, след хиляда години! — присмя се Мелиадус. — Значи на запад. Мъдрец от запада, така ли? Трябва да го намерим. Как се казва?

— Тозер спомена, че името му било Миган — магьосник с невероятна сила. Но според мен ни лъжеше. В края на краищата, на запад няма нищо освен пущинаци. След Трагичното хилядолетие там живеят само уроди.

— Трябва да отидем там — настоя Мелиадус. — Ще преровим всичко, до последното камъче. Не бива да пропускаме и най-малката възможност…

— Що се отнася до мен, нямам никакво намерение да гоня вятъра из онези диви планини — поклати глава Калан. — Имам предостатъчно работа, предстои да монтират моя нов двигател на кораби, с чиято помощ ще завладеем целия свят също толкова бързо, колкото завладяхме Европа. А и вие, барон Мелиадус, също имате задължения в двора. Нашите гости…

— Да вървят по дяволите. Само ми губят времето.

— Скоро ще мога да ви предложа свободно време в изобилие — намеси се Тарагорм. — Още съвсем малко усилия и…

— Пфу! Нищо полезно няма да науча тук. Вашите разпадащи се кутии и постоянно избухващи машини са доста забавна гледка, но за мен са безполезни. Играй си на воля, зетко. А от мен довиждане!

Облекчен от мисълта, че вече не се налага да се преструва на любезен, Мелиадус обърна гръб на зет си, напусна Залата на махалото, пресече облицованите с гоблени коридори и се намести в носилката. Дръпна завесата и изрева на робините да потеглят.

Докато се придвижваше обратно към своя дворец, Мелиадус обмисляше чутото.

Решил бе при първа възможност да се освободи от задълженията си и да потегли на запад, по стъпките на Тозер, за да открие стария мъдрец, който не само познаваше тайната на времето, но и щеше да му помогне да изпълни заканата си срещу Медния замък.