"Мечът на зората" - читать интересную книгу автора (Муркок Майкъл)

СЕДМА ГЛАВАЕМИСАРИТЕ

Барон Мелиадус все не можеше да се отърве от чувството, че е изгубил доверието на своя крал-император и че крал Хуон нарочно го отрупва със задължения, само за да не му позволи да се захване сериозно с издирването на изчезналия замък и неговите обитатели. От друга страна, задачата, с която го бе натоварил кралят, изглеждаше достатъчно убедителна, при това бе свързана с примамливата възможност някой ден да се окичи не само с титлата Първи рицар на Европа, но и Покорител на Азиакомуниста. Ала нищо, дори завладяването на Азиакомуниста, не можеше да се сравни с желанието на барон Мелиадус да открие Медния замък, защото баронът бе дълбоко уверен, че замъкът представлява реална заплаха за Тъмната империя, докато неговият монарх не разполагаше с подобни доказателства, що се отнасяше до Азиакомуниста.

Облечен в бляскави одежди и нахлузил най-хубавата си маска, Мелиадус крачеше из безкрайните коридори на двореца към мястото, където предния ден бе срещнал своя зет Тарагорм. В залата се подготвяше поредният тържествен прием — този път за почетните гости, дошли от изток.

С назначаването на Мелиадус за пряк заместник на краля-император, Хуон го бе удостоил с особена чест, каквато заслужаваха малцина, но дори тази мисъл не беше в състояние да укроти жаждата за мъст, която кипеше в душата на барона.

Барон Мелиадус влезе в залата под звуците на фанфарите, които ечаха едновременно от няколко галерии. Тук бяха събрани всички знатни благородници на Гранбретан и гледката на това разноцветно множество беше повече от ослепителна. Емисарите от Азиакомуниста все още не бяха влезли. Барон Мелиадус доближи подиума, върху който бяха поставени три златни трона, изкачи стъпалата и се настани на средния трон. Като развълнувано море се приведоха пред него присъстващите велможи и в залата се възцари мълчание. Самият Мелиадус все още не се беше срещал с емисарите. До този момент ги придружаваше само капитан Виел Фонг от Ордена на Богомолката.

Мелиадус огледа залата и забеляза сред присъстващите Тарагорм, Флана, графинята на Канбъри, Адаз Проми и Мигел Холст, Джарак Нанкенсеен и Бренал Фарну. За миг му се стори, че нещо не е наред. Сетне осъзна, че сред първите рицари на кралството липсва Шенегар Трот. Припомни си, че дебелият граф бе споменал за някаква мисия. А защо не го бяха информирали за целта на тази експедиция? Нима съвсем бе изгубил доверието на краля-император? Все още под впечатлението на тези объркани мисли, Мелиадус завъртя глава при звука на фанфарите и в същото време вратата на залата се разтвори и на прага застанаха две чудновато облечени фигури.

Мелиадус се надигна, за да ги посрещне, напълно изумен от вида им, в който си даваха среща едновременно варварското и гротескното — на ръст новодошлите надхвърляха два метра и крачеха с вдървените движения на автоматони. Наистина ли бяха хора? — зачуди се той. До този момент не беше изпитвал подобни съмнения. Или може би виждаше някакви чудовищни създания от Трагичното хилядолетие? Означаваше ли това, че народът на Азиакомуниста въобще не принадлежи към човешкия род?

Влезлите, също като гранбретанците, бяха прикрили лицата си с маски (той предположи, че странните конструкции, които се крепяха на раменете им, са именно маски), така че по нищо не можеше да се определи дали лицата им имат човешки вид. Отличаваха се с исполински ръст, масивни закръглени тела, покрити с кожени доспехи, оцветени в синьо, зелено, жълто и червено и изрисувани с най-различни зловещи образи — блеснали оголени зъби и заплашително ококорени очи. От раменете им чак до земята се спускаха плътни, кожени наметала, също украсени с рисунки на човешки органи и крайници, които напомняха на Мелиадус за цветните скици, които веднъж бе видял в един медицински учебник.

Глашатаят възвести появата им:

— Господарят Коминсар Коу Шаланг Гат, наследствен представител на президент-императора на Азиакомуниста Чонг Манг Шен и новоизбран принц на Ордата на слънцето.

Първият от двамата емисари пристъпи напред и отметна коженото наметало, разкривайки рамене, които бяха широки поне метър. Ръкавите на ризата му бяха съшити от пухкава пъстроцветна коприна, а в дясната си ръка държеше обсипан със скъпоценни камъни жезъл от злато, който, ако се съдеше по предпазливостта, с която го придържаше, би могъл да е самият Рунически жезъл.

— И Господарят Коминсар Оркай Хеонг Фуун, наследствен представител на президент-императора на Азиакомуниста Чонг Манг Шен и новоизбран принц на Ордата на слънцето.

Сега пристъпи и вторият мъж (ако въобще беше мъж), издокаран по същия начин, но без жезъл.

— Приветствувам почитаемите емисари на президент-императора Чонг Манг Шен и нека да знаят, че ще бъдат добре дошли навсякъде из Гранбретан. — Мелиадус разпери широко ръце.

Мъжът с жезъла застана пред подиума и заговори със странен акцент, сякаш езика на Гранбретан, а и на цяла Европа и на Близкия изток му бяха чужди.

— Искрени благодарности за добросърдечния прием и бихме желали да узнаем кой е всемогъщият рицар, който ни посреща.

— Аз съм барон Мелиадус фон Кройден, Гранд констебъл на Ордена на Вълка, Върховен военачалник на Европа, представител на безсмъртния крал-император Хуон Осемнадесети, сюзерен на Гранбретан, на Европа и на царствата от Средиземно море, Гранд констебъл на Ордена на Богомолката, Кормчия на съдбините, Творец на историята, Всемогъщия и всяващ страх всевиждащ принц. Поздравявам ви така, както би го сторил той, говоря ви от негово име и действам съобразно неговите желания, защото трябва да знаете, че за да запази своето безсмъртие, той не бива да напуска мистичния тронен глобус, който го съхранява и вътре в който е охраняван денем и нощем от Хилядницата. — Мелиадус специално наблегна на последната част, за да намекне на емисарите, че всякакъв опит за покушение срещу живота на краля-император предварително е обречен на неуспех. След това посочи разположените от двете страни тронове. — Моля, седнете и се забавлявайте.

Двете причудливи същества изкачиха стъпалата на подиума и не без известни затруднения се настаниха в златните кресла. Пиршество не се предвиждаше, тъй като хората от Гранбретан гледаха на храненето като на дейност интимна, доколкото беше свързана със сваляне на маската и най-вече е ужаса от показването на своето собствено лице. Само три пъти в годината те си позволяваха да захвърлят маските и одеждите и да се смесят зад дебелите стени на тронната зала, където, под алчния поглед на крал Хуон, се отдаваха на продължаваща цяла седмица оргия или вземаха участие в отвратителни кървави церемонии, за които съществуваха наименования единствено в езиците на техните собствени ордени и за които никога не се говореше открито.

Барон Мелиадус плесна с ръце, давайки знак за начало на веселбата. Придворните се дръпнаха настрани като завеси и заеха места на срещуположните краища на залата, а в средата дотичаха гимнастици, акробати и клоуни, които заиграха под акомпанимента на завладяваща музика, бликаща от галериите. След миг пред очите им се вдигна пирамида от човешки тела, люшна се и се срина, за да се превърне в друга сложна фигура, клоуните се кълчеха и си прилагаха онези опасни номера, които се очакваха от тях, докато акробати и гимнастици се премятаха с главозамайваща скорост, крачеха по тънки, опънати високо из залата жици, или изпълняваха рисковани трикове на увисналия под тавана трапец.

Флана от Канбъри не следеше задъхано гимнастиците, нито пък бе заинтригувана от номерата на клоуните. Вместо това тя обърна своята красива жеравова маска към емисарите и се зае да ги оглежда с обичайното си за подобни случаи любопитство, замислена върху възможността да се запознае с тях по-отблизо, тъй като новодошлите вероятно криеха в себе си странни и чудати различия, особено ако — както самата тя подозираше — телата им се отличаваха от тези на човеците.

Мелиадус, който все още не можеше да се освободи от чувството, че е подценен от своя крал и вероятно е станал жертва на заговор, замислен от най-близките му приятели, полагаше върховни усилия, за да се държи любезно. Баронът бе известен с умението си да се харесва и да прави благоприятно впечатление благодарение на гордата си осанка, остроумието и мъжествения си вид, но точно тази вечер всички тези качества сякаш се бяха наговорили да му изневеряват.

— Харесва ли ви веселбата, почитаеми велможи от Азиакомуниста? — попита той, но в отговор получи само леко кимване. — Не са ли забавни тези клоуни? — Този път само леко мръдване с ръка от страна на Коу Шаланг Гат, същия, който носеше златния жезъл. Или пък: — Колко интересно! Тези жонгльори закупихме в Италия, а гимнастиците навремето са принадлежали на краковския княз — сигурно в двора на вашия император имате не по-малко умели майстори на забавата… — При тези думи вторият емисар, Оркай Хеонг Фуун, размърда сякаш с досада едрото си тяло на трона. В резултат от тези неумели опити нетърпението и досадата на барона растяха и го караха да си мисли, че тези грозновати същества, кой знае защо, си въобразяват, че стоят много по-високо от него, или пък се измъчват от непреодолима скука. С други думи, беше му не само трудно, но почти невъзможно да продължава този странен разговор, затрудняван допълнително и от шумната гръмогласна музика.

След известно време той отново плесна с ръце.

— Достатъчно. Вървете си. Време е за по-екзотични забавления. — И той се намести удобно на трона, а в залата се появиха еротичните акробати и се заеха да изпълняват различни номера, които се радваха на особена популярност сред поквареното благородничество на Тъмната империя. Баронът избухна в смях, разпознал някои от участниците, и ги посочи на своите почетни гости.

— Ето онзи навремето е бил принц на Маджария, а двете девойки до него — близначките — са сестри на турския султан. Русокосата плених лично, а дорестият жребец е от България. Много от тях съм обучавал лично… — Но докато перверзните забавления действаха успокояващо върху мислите на барон Мелиадус фон Кройден, емисарите на президент-императора Чонг Манг Щен седяха все така неподвижно и мълчаливо.

Ето че и тази забава приключи и участниците се оттеглиха (съвсем очевидно за облекчение на емисарите). Освежен и ободрен, барон Мелиадус вече се питаше дали тези същества са от плът и кръв. Дошло бе време да възвести началото на бала.

— А сега, господа, — рече той и се надигна, — последвайте ме из залата, за да ви представя на всички, които се събраха в чест на вашето пристигане.

Двамата емисари го последваха с вдървени движения, извисявайки глави дори над най-високите посетители.

— Ще танцувате ли? — попита ги баронът.

— Съжалявам, ние не танцуваме — отвърна глухо Коу Шаланг Гат и тъй като според етикета първи трябваше да започнат танците гостите, никой не посмя да танцува. Мелиадус кипеше от гняв. Какво очакваше от него крал Хуон? Как да се разбере с тези два автомата?

— Нямате ли танци в Азиакомуниста? — понита той с треперещ от яд глас.

— Не и такива, каквито сте свикнали да изпълнявате тук, предполагам — отвърна Оркай Хеонг Фуун и въпреки че гласът му прозвуча безстрастно, барон Мелиадус имаше усещането, че подобни занимания са под достойнството на благородниците в Азиакомуниста. С всеки изминат миг ставаше все по трудно да се държи любезно с надутите странници. Мелиадус не беше навикнал да сдържа чувствата си, когато общува с чужденци, и тайно си обеща да се позабавлява с тези двамата веднага щом бъде удостоен с честта да поведе армия, с която да завладее Далечния изток.

Барон Мелиадус спря пред Адаз Проми, който се поклони на двамата гости.

— Позволете да ви представя един от нашите най-изтъкнати военачалници, граф Адаз Проми, Гранд констебъл на Ордена на хрътката, Принц на Пари и Защитник на Мюншен, Главнокомандващ Десетата хилядница. — Гравираната кучешка маска кимна.

— Граф Адаз предвождаше армията, с чиято помощ завладяхме Европа само за две, вместо за двадесет години — обясняваше Мелиадус. — Неговите Хрътки са непобедими.

— Баронът ме ласкае — рече Адаз Проми. — Уверен съм, господа, че в Азиакомуниста разполагате със също толкова могъщи легиони.

— Не зная, може и така да е — отвърна Коу Шаланг Гат. — От това, което чух, армията ви трябва да е свирепа като драконови кучета.

— Драконови кучета ли? Че какво е това? — попита Мелиадус, припомнил си задачата, възложена му от крал Хуон.

— Нямате ли драконови кучета в Гранбретан?

— Може би са ни известни под друго название. Не бихте ли ги описали?

Коу Шаланг Гат направи движение с жезъла.

— Те са приблизително два пъти човешки ръст — по нашите представи — и имат поне седемдесет остри като бръснач зъби. Целите са покрити с косми и имат лапи като котките. Използваме ги при лова на едни влечуги, които опитомяваме и тренираме за война.

— Разбирам — промърмори Мелиадус и си помисли, че подобни зверове ще наложат известна промяна в тактиката. — И с колко драконови кучета разполагате?

— Стигат ни — рече вторият гост.

Продължиха нататък, запознавайки се с присъстващите, всеки от които също като Адаз Проми бе подготвил по един въпрос, за да предостави на барона възможност да измъква допълнителна информация от емисарите. Постепенно стана ясно, че странниците са готови да опишат най-общо мощта на своята армия и оръжия, но и са достатъчно предпазливи, за да избягват всякакви подпитвания за числеността на тази армия и силата на оръжията. Мелиадус вече си даваше сметка, че само една вечер едва ли ще е достатъчна, за да се сдобие с нужните сведения, ако въобще му се удаде подобна възможност.

— Науката при вас е доста напреднала — рече той, докато крачеха из навалицата. — Във всеки случай е по — напреднала от нашата.

— Може би — отвърна Оркай Хеонг Фуун. — Но аз не зная почти нищо за вашата наука. Интересно ще бъде да сравним достиженията си.

— Вярно, така е — съгласи се Мелиадус. — Чух например, че вашите летящи машини ви докарали от няколко хиляди километра за съвсем кратко време.

— Това не бяха летящи машини — рече Оркай Хеонг Фуун.

— Така ли? А какво?

— Наричаме го Земна колесница — движи се под земята…

— От какво се задвижва? И с какво пробива земните пластове?

— Ние не сме учени — намеси се Коу Шаланг Гат. — Честно казано, не разбираме много от машини. Оставяме за тях да се грижи простолюдието.

Барон Мелиадус отново се почувства оскърбен, но трябваше да спре, за да представи новодошлите на графиня Флана Микосеваар. Той произнесе името й, а графинята се поклони.

— Колко сте високи — промърмори дрезгаво тя. — Да, ужасно високи. — Баронът понечи да продължи, смутен от странното поведение на графинята, макар да бе очаквал подобна реакция. Но Флана протегна ръка и докосна рамото на Оркай Хеонг Фуун. — И колко са широки плещите ви. — продължи тя. Емисарят не отговори, замръзнал неподвижно. Дали не го беше обидила? — зачуди се Мелиадус. И да е така, щеше да се зарадва. Не очакваше емисарите да се оплачат, тъй като очевидно беше във взаимен интерес поне за момента да поддържат привидно приятелски отношения. — Мога ли да направя нещо за вас? — продължи Флана и направи неразгадаем жест с ръка.

— Благодаря ви, нищо за момента — отвърна мъжът и продължи напред.

Флана изпроводи странниците с изумен поглед. Никога досега не бяха й отказвали и тя се чувстваше заинтригувана. Дълбоко в себе си реши да направи нов подобен опит при първа възможност. Странни бяха тези мълчаливи посланици, крачещи вдървено из тълпата. Приличаха й на хора от метал. Възможно ли бе нещо да пробуди в тях човешки чувства?

Огромните маски от разноцветна кожа се полюшваха над тълпата, докато Мелиадус ги представяше на Джарак Нанкенсеен и неговата дама, дукеса Фалмолива Нанкенсеен, която на млади години бе участвала в не едно сражение редом със съпруга си.

А когато обиколката приключи, барон Мелиадус се завърна на своя златен трон, замислен за загадъчното изчезване на своя съперник Шенегар Трот и не по-малко загадъчното мълчание на крал Хуон относно причината за това изчезване. Жадуваше час по-скоро да се освободи от досадните задължения и да изтича в лабораторията на Тарагорм, за да провери доколко е напреднал с експериментите си Господарят на Двореца на времето и дали съществува поне малка надежда да се установи местонахождението във времето и пространството на омразния Меден замък.