"Мечът на зората" - читать интересную книгу автора (Муркок Майкъл)

ШЕСТА ГЛАВААУДИЕНЦИЯТА

На следващия ден Мелиадус чакаше нетърпеливо пред тронната зала на краля-император. Още от вечерта бе помолил за аудиенция и в отговор го бяха предупредили да застане пред портите точно в единадесет часа. Наближаваше дванадесет, а тежките врати си оставаха затворени. Двете крила на портите, обсипани с безброй скъпоценни камъни, подредени в най-различни изображения от древността, се губеха някъде в мрака под високия покрив. Охраняваше ги отряд от петдесет гвардейци с маски на богомолки, които стояха съвсем неподвижно, с готови за стрелба огнемети. Мелиадус се разхождаше напред-назад пред тях, спираше и надзърташе в блестящите коридори на императорския дворец.

Баронът полагаше неимоверни усилия, за да сдържа негодуванието си, задето кралят-император не го беше приел веднага. Та нали, в края на краищата, той бе не друг, а Главнокомандуващият на Европа? Под неговото вещо ръководство армията на Гранбретан бе завладяла целия континент. С помощта на същата тази армия Мелиадус бе прибавил към царството на Тъмната империя обширни територии от Средния изток. Защо тогава кралят-император го унижаваше по такъв начин? Баронът подозираше, че срещу него има заговор. Доколкото бе подразбрал от разговорите с Тарагорм и останалите, неговите приближени смятаха, че е изгубил здрава почва под краката си. Бяха глупаци, щом не осъзнаваха заплахата, която представляваха Хоукмун, граф Медни и Хюлам д’Аверк. Достатъчен бе фактът, че се измъкнаха от заслуженото наказание, за да се надигнат бунтове и вълнения, които неминуемо щяха да забавят темповете на настъплението. Възможно ли бе този път кралят да повярва на противниците на Мелиадус? Не, кралят-император бе мъдър и справедлив. А ако не беше такъв, значи не заслужаваше да управлява…

Мелиадус ужасен прогони последната мисъл.

Най-накрая тежките, обсипани със скъпоценни камъни порти се отместиха встрани достатъчно, за да премине през процепа един човек — и тясното пространство бе запречено от нечие тлъсто тяло.

— Шенегар Трот! — възкликна Мелиадус. — Значи заради теб чаках толкова дълго!

Сребърната маска на Трот блесна в светлината на коридора.

— Искрени извинения, барон Мелиадус. Искрени извинения. Трябваше да обсъдим някои важни въпроси. Но сега вече приключих. Чака ме мисия, скъпи ми бароне — изключително важна мисия! Каква мисия само, ха-ха-ха!

И още преди баронът да попита за същината на споменатата мисия, Трот го заобиколи и се изгуби от погледа му.

Във вътрешността на тронната зала пропя нечий мелодичен юношески глас — гласът на самия крал-император.

— Вече може да влезете, барон Мелиадус. Гвардейците с маски на богомолки разтвориха редицата и го пропуснаха да мине.

Баронът пристъпи в огромната зала, озарена от ослепителни светлини, в която висяха знамената на петстотинте знатни гранбретански фамилии. Макар да не влизаше за пръв път, Мелиадус се огледа смаяно.

Стените бяха изпъстрени с безброй галерии, подредени една над друга до самия таван на залата. Доспехите на гвардейците от Ордена на Богомолката лъщяха в черно, зелено и златно и докато крачеше сред тях, баронът зърна в далечината искрящата точица на тронния глобус на краля-император на фона на пурпурно-зелените стени.

Баронът вървя близо двадесет минути с бавна крачка, преди да доближи глобуса, и отново спря смаяно. Глобусът бе изпълнен с млечноватобяла течност, сред която просветваха синкавочервени линии, напомнящи на кръвоносни съдове. Вътре в течността се полюшваше самият крал-император Хуон — сбръчкано ембрионоподобно същество, надарено с безсмъртие, единственото живо нещо в което бяха черните, блестящи, проницателни, злобни очи.

— Барон Мелиадус — разнесе се отново звънливото гласче, изтръгнато от гърлото на красив юноша, за да материализира мислите на краля.

— Ваше величество — промърмори Мелиадус. — Моите почитания, задето ми бе оказана честта да бъда приет.

— И каква е причината да молите за тази аудиенция, бароне? — Тонът беше насмешлив и леко нетърпелив. — Може би жадувате да чуете от нас похвала заради положените от вас усилия в Европа?

— Единствено важен е резултатът, сир. Исках да ви предупредя за една опасност, надвиснала над Европа…

— Какво? Не сте ли завладели континента изцяло?

— Знаете, че е ваш до последното късче земя, велики императоре — от единия бряг до другия, до самите граници на Московия и дори отвъд тях. На пръсти се броят онези, които все още не сме превърнали в безропотни роби. Но аз говорех за другите, които се измъкнаха…

— Хоукмун и неговите приятели?

— Същите, всемогъщи кралю-императоре.

— Нали бяха прогонени? Вече не представляват заплаха.

— Те са заплаха за нас, докато дишат, благородни сир, защото бягството им дарява останалите с надежда, а именно надеждата е нещото, което най-ожесточено трябва да преследваме у всички, ако не искаме да си имаме неприятности.

— И друг път сте се справяли с бунтове и въстания. Имате необходимия опит. Ала ние се опасяваме, барон Мелиадус, че може би сте загърбили интересите на вашия крал-император, заради личните си интереси…

— Моите лични интереси са вашите интереси, велики кралю-императоре, а вашите интереси са мои лични интереси — тези две понятия са неразделими. Не съм ли най-верният ви служител?

— Може би така вярвате, барон Мелиадус, може би живеете с подобни убеждения…

— Какво искате да кажете, всемогъщи кралю?

— Имаме предвид маниакалната ви обсебеност що се отнася до онзи германец Хоукмун и шепата негодяи от неговото обкръжение. Те нямат нищо общо с нашите интереси. Те няма да се завърнат, а дори и да посмеят да го сторят — ние ще ги смажем. Опасяваме се обаче, че сте движен единствено от желанието за мъст и че сте превъплътили тази жажда за мъст във вярата, че Тъмната империя е под заплахата именно от обектите на това ваше болезнено желание.

— Не! Не, всевиждащи принце! Кълна се, не е така!

— Оставете ги там, където са, барон Мелиадус. И се занимавайте с тях само ако дръзнат да припарят отново.

— Велики кралю, те са потенциална заплаха за империята. Съществуват и други сили, които ги подкрепят — инак как щяха да се сдобият с машината, която ги изтръгна в последния миг от нашата желязна хватка? В момента не разполагам с достатъчно доказателства за това твърдение, но ако ми позволите да работя съвместно с Тарагорм и да използвам познанията му, за да открия местонахождението на Хоукмун и неговите съратници — тогава ще ви представя наистина неопровержими доказателства!

— Съмняваме се, Мелиадус, съмняваме се. — Този път в мелодичния глас се прокрадна мрачна нотка. — Но ако тези занимания не попречат на задълженията, с които възнамеряваме да ви натоварим, можете да посетите двореца на Тарагорм и да потърсите съдействието му за залавянето на вашите врагове…

— Нашите врагове, всевиждащи принце…

— Ще видим, бароне, ще видим.

— Благодаря ви за оказаното ми доверие, ваше величество. Обещавам, че…

— Аудиенцията не е приключила, барон Мелиадус, защото все още не сме разговаряли за задълженията, които споменахме преди малко.

— За мен ще е чест да ги изпълня, благородни сир.

— Вие пръв отворихте дума, че сигурността ни била заплашена от Камарг. Ние пък вярваме, че опасността иде от съвсем друга посока. За да бъдем по-точни, смятаме, че от изток може да се появи нов враг, почти толкова могъщ, колкото и самата Тъмна империя. Нищо чудно да съществува някаква връзка между тази нова заплаха и споменатия от вас Хоукмун, а пък на всичко отгоре ни предстои да посрещнем пратеници на този нов съюз в нашия двор…

— Щом е така, велики кралю…

— Оставете ни да продължим, барон Мелиадус!

— Простете, благородни сър.

— Снощи пред вратите на Лондра са се появили двама странници, които заявили, че са емисари от империята на Азиакомуниста. Пристигнали са по загадъчен начин — което идва да покаже, че разполагат с непознати за нас средства за придвижване, тъй като са съобщили, че били напуснали своята столица само преди два часа. По наше мнение тези емисари са дошли тук със същата цел, с каквато наши пратеници биха посетили някоя интересуваща ни страна — с други думи, за да шпионират. Ние също трябва да се възползваме от случая и да разучим размерите на тяхната сила, защото нищо чудно в най-скоро време да влезем във война. Безсъмнено на скорошните ни успехи в Близкия и Средния изток са предизвикали безпокойствието им. Трябва да научим колкото се може повече за тях и освен това да им внушим, че не им мислим злото, и да получим разрешение да изпратим свои емисари в тяхната страна. Успеем ли, бихме желали, барон Мелиадус, вие да сте един от тези емисари, тъй като разполагате с огромен опит в дипломатическите въпроси, с какъвто не би могъл да се похвали нито един от останалите ни поданици.

— Наистина тревожни новини, велики императоре.

— Така е, но сега е моментът да се възползваме от събитията. Вие ще бъдете техен водач. Отнасяйте се към тях с всички почести, опитайте се да ги предразположите, накарайте ги да разкажат повече за тяхната сила, за териториите, които владеят, за числеността на армията им, за възможностите на оръжията им и средствата за транспорт. Това посещение, барон Мелиадус, е свързано с много по-изразена потенциална заплаха от онази, която би могъл да представлява изчезналият замък на граф Медни.

— Може би сте прав, благородни сир…

— Не може би, а наистина, барон Мелиадус! — От устата на императора се подаде дълъг, сбръчкан език. — Това ще бъде вашата най-важна задача. Само ако намерите свободно време, можете да се посветите на съмнителното желание за мъст срещу Дориан Хоукмун и останалите.

— Но, всемогъщи кралю…

— Спазвайте стриктно инструкциите ни, Мелиадус. Не ни разочаровайте.

Този път в тона се долови открита заплаха. Върхът на езика докосна перлата, която плуваше близо до главата на краля-император, и глобусът изгуби доскорошната си прозрачност, превръщайки се в монолитна черна сфера.