"Мечът на зората" - читать интересную книгу автора (Муркок Майкъл)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВАРАЗКРИТИЕТО

Стаята бе озарена от лунна светлина: дълъг блестящ сноп падаше върху леглото, в което помръдваше нечия фигура. Наоколо бяха разхвърляни в безпорядък части от бронята, одеждите и маската на спящия.

Тя се приближи до него и прошепна:

— Милорд?

Фигурата внезапно се изправи в леглото, тя зърна изплашено човешко лице, миг преди ръцете да го скрият, и възкликна от изненада, защото го беше познала.

— Аз съм ви виждала!

— Какво? — Мъжът запрати на пода смачканите чаршафи, скочи и я сграбчи за ръката. — Вие жена ли сте?!

— Да… — смутолеви тя. — А вие сте мъж. — Флана се засмя тихо. — Не сте никакъв гигант, макар да сте доста добре сложен. Маската и бронята ви правят по-висок.

— Какво искате?

— Дойдох тук, господине, за да ви предложа забавление — за вас и за мен. Но съм разочарована, защото мислех, че ще срещна някое неземно същество. А сега не само разбрах, че сте обикновен простосмъртен, но и си спомних, че съм ви виждала преди около две години в тронната зала — вие сте човекът, когото барон Мелиадус представи на краля-император.

— Значи сте били там. — Той стисна здраво ръката й, вдигна й маската и положи длан на устата й. Флана го ухапа лекичко по пръстите и погали нежно мускулестата му ръка. Мъжът я пусна.

— Коя сте вие? — прошепна той. — Знаят ли и други?

— Аз съм Флана Микосеваар, графиня на Канбъри. Никой не ви подозира, чаровни германецо. Каквото и да си мислите, аз също не възнамерявам да повикам стражата, защото не се интересувам от политика, нито пък симпатизирам на Мелиадус. Освен това съм ви признателна, задето ме отървахте от един досаден съпруг.

— Вие сте вдовицата на Микосеваар?

— Да. И ви познах благодарение на черната перла на челото ви, която се опитахте да скриете като влязох. Вие сте дук Дориан Хоукмун фон Кьолн, пристигнали сте тук без никакво съмнение инкогнито, за да разкриете тайните на своите врагове.

— Опасявам се, че ще трябва да ви убия, мадам.

— Нямам никакво намерение да ви предавам, дук Дориан. Във всеки случай не и в този момент. Дойдох, за да ви се предложа и да ви доставя удоволствие. Вие така дръзко ми свалихте маската. — Тя вдигна златистите си очи и огледа красивото му лице. — А сега, ако желаете, можете да ми свалите и дрехите.

— Мадам — отвърна хрипкаво той. — Не мога. Аз съм женен. Тя се засмя.

— Аз също — омъжвала съм се безброй пъти. Ситни капчици пот избиха по челото му, докато отвръщаше на прямия й поглед.

— Мадам… наистина не мога…

В стаята се разнесе шум и двамата се обърнаха. Вратата към съседния апартамент се отвори и на прага застана красив строен мъж, изкашля се учтиво и след това се поклони. Той също беше съвсем гол. — Моят приятел, мадам — поде Хюлам д’Аверк, — е привърженик на някои остарели морални задръжки. Но ако смятате, че аз бих могъл да ви бъда от полза… Тя се приближи до него, огледа го от главата до петите и прошепна:

— Имате доста яко тяло.

Той вдигна поглед нагоре.

— Ах, мадам, колко мило от ваша страна. Струва ми се обаче, че ме надценявате. Но въпреки това ви обещавам — той протегна ръка, докосна я по рамото и я поведе към своите покои, — че ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви доставя удоволствие, преди моето изтощено сърце да удари за последен път…

Вратата се затвори и все още треперещият Хоукмун остана сам.

Той седна в леглото, проклинайки се, задето не беше легнал облечен в доста тромавата дегизировка, но изморителната разходка из града го бе накарала да забрави всякаква предпазливост. Когато Рицарят в Черен кехлибар и Злато им разкри своя план, Хоукмун го оцени като изключително опасен. От друга страна, предложението изглеждаше напълно логично — трябваше да узнаят дали старият мъдрец от Йел не е бил заловен от гранбретанците и едва след това да го търсят в Западните провинции. След случилото се тази нощ, изглежда, планът вървеше към пълен провал.

Стражите сигурно бяха видели графинята да влиза. Дори ако я убиеха или плениха, отсъствието й щеше да събуди тяхното подозрение. Намираха се в град, в който зад всеки ъгъл ги дебнеше опасност. Нямаха никакви съюзници, нито пък имаше дори минимална надежда да се измъкнат незабелязано.

Хоукмун отчаяно се опитваше да измисли някакъв план, който да им помогне да напуснат града преди да е вдигната тревога, но положението изглеждаше безнадеждно.

Междувременно стана и навлече дебелите одежди и бронята. Единственото оръжие, с което разполагаше, бе златният жезъл, който му бе дал Рицарят, за да допълни образа на благородник от далечната и тайнствена Азиакомуниста. Хоукмун го затъкна в пояса си и съжали, че не разполага поне със сабя.

Закрачи неспокойно из стаята, опитвайки се да стъкми някакъв план за бягство, но нищо не се получаваше.

Хоукмун посрещна зората все така неспокойно крачещ из стаята. По едно време Хюлам д’Аверк надникна през вратата и се ухили.

— Добро утро, Хоукмун. Божичко, ти май не си мигнал тази нощ. Съчувствам ти. Аз също не можах да си почина. Графинята е направо ненаситна. Радвам се все пак, че си готов да потеглим незабавно. Трябва да по бързаме.

— Какво искаш да кажеш, д’Аверк? Цяла нощ се опитвам да измисля някакъв план и нищо не се получава…

— Разпитах внимателно тази Флана от Канбъри и тя ми съобщи всичко, което ни интересува и което е научила лично от Мелиадус. Баронът нямал никакви тайни от нея. Освен това се съгласи да ни помогне за бягството.

— Как?

— С нейния личен орнитоптер. Дава ни го.

— Можем ли да й се доверим?

— Налага се. Слушай — Мелиадус не е имал време да потърси Миган от Ландар. За наше щастие е бил задържан тук от неочакваната ни поява. Но той знае за мъдреца и за това, което Тозер е научил от него, и възнамерява да го издири Все още има надежда да го изпреварим. Част от пътя ще изминем с орнитоптера на Флана, а останалата — пеша.

— Но ние нямаме никакви оръжия — и дрехи също!

— Оръжия и дрехи ще вземем от Флана — както и маски. Тя разполага в покоите си с безчислени трофеи от предишните си завоевания.

— Трябва да отидем там незабавно!

— Не. Ще я изчакаме тук.

— Защо?

— Защото, скъпи приятелю, Мелиадус вероятно още спи в леглото й. Имай търпение. Късметът е на наша страна. Моли се да е така поне още малко!

Флана излезе и се върна скоро, свали маската си и целуна смутено д’Аверк, като младо и неопитно девойче своя първи любовник. Лицето й изглеждаше одухотворено, нямаше я болката в очите й, сякаш прекараната нощ в обятията на д’Аверк й бе дала нещо, което не бе изпитала досега — може би нежност, с каквато не можеха да се похвалят кавалерите в Гранбретан.

— Отишъл си е — докладва тя. — Да ти призная, Хюлам, готова съм на всичко, за да те задържа при мен. От години тая в себе си едно желание, което не можех нито да изразя, нито да задоволя. Снощи ти почти успя да го удовлетвориш…

Той се наведе, целуна я нежно по устните и заговори с непресторена искреност:

— Флана, ти също ми даде една незабравима нощ… — След това се изправи, пристегна ремъците на тежки те доспехи и положи масивния шлем на главата си. — Да вървим, трябва да побързаме, преди да са се пробудили в двореца.

Хоукмун последва примера на д’Аверк, постави си Шлема и двамата отново заприличаха на странни, невиждани полухора-получудовища — емисари от далечната Азиакомуниста.

Флана ги изведе от апартамента покрай строените пред вратата стражи, които ги последваха, и след като минаха по няколко дълги коридора, спряха пред вратата за нейния апартамент. Тук стражата остана отвън.

— Но те ще докладват, че сме посетили покоите ти — рече д’Аверк. — Не те ли е страх, че ще те заподозрат, Флана?

Тя отметна жеравовата маска и се усмихна.

— He. — После прекоси покритата с мек килим гостна и спря пред един обсипан със скъпоценни камъни дъбов скрин. Вдигна капака и извади дълга тясна тръба, завършваща с колба. — Тази стъкленица съдържа отровен газ. Достатъчно е жертвата да поеме от него и първо ще изпадне в бяс, а малко по-късно настъпва смъртта. Стражите отвън ще пресекат поне няколко коридора, преди да издъхнат. И друг път съм го използвала. Действа безотказно.

Говореше с такова спокойствие за предстоящото убийство, че Хоукмун неволно потрепери.

— Достатъчно е само да пъхна края в ключалката на вратата — продължи тя — и да стисна колбата.

Графинята остави странното изобретение върху капака на скрина и ги поведе навътре през няколко просторни и великолепно обзаведени стаи, докато най-сетне спряха в кабинет с огромен прозорец, зад който се виждаше широка тераса. Там, на терасата, със сгънати криле и жеравоподобен корпус в червено и сребристо, ги очакваше орнитоитерът на Флана.

Тя изтича в дъното на стаята и дръпна една завеса, зад която бяха струпани цели купища маски, дрехи и оръжия, забравени или изоставени от бившите й любовници.

— Вземайте, каквото пожелаете — рече тя. — Само побързайте.

Хоукмун избра елек от синьо кадифе, наметало от черна щавена кожа и масивен колан с ножница, в която бе затъкнат дълъг, великолепно балансиран кинжал. Маската, на която се спря, бе принадлежала на неговия някогашен противник — Асровак Микосеваар — маска с образ на хищен лешояд.

Д’Аверк си хареса жълт костюм с лазурносиня пелерина, ботуши от меча кожа и подобен на Хоукмуновия кинжал. Той също си сложи маска на лешояд, защото, както обясни, изглеждало но-правдоподобно да пътуват двама членове на един и същи орден. Сега вече наистина приличаха на знатни благородници от Гранбретан.

Флана разтвори прозореца и излязоха в хладната мъглива утрин.

— Сбогом — прошепна графинята. — Трябва да се връщам при стражите. Сбогом, Хюлам д’Аверк. Надявам се, че ще се срещнем отново.

— И аз също, Флана — отвърна д’Аверк с необичайно мек глас. — Сбогом.

Той се покатери в кабината на орнитоптера и запали двигателя. Хоукмун побърза да се настани зад него.

Крилата на металната машина се раздвижиха бавно, орнитоитерът се извиси в мрачното небе на Лондра и се отправи на запад.