"Мечът на зората" - читать интересную книгу автора (Муркок Майкъл)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВАГНЕВЪТ НА КРАЛ ХУОН

Много и най-различни чувства вълнуваха барон Мелиадус, когато влезе в тронната зала, поклони се и пое по дългия път към тронния глобус.

Млечнобялата течност в глобуса се люшкаше много по-възбудено от обичайното и това внесе допълнително безпокойство в душата на барона. Беше ядосан от неочакваното изчезване на емисарите, уплашен от гнева на монарха и същевременно горящ от нетърпение да се заеме с търсенето на мъдреца, който единствен можеше да му покаже пътя към Медния замък. На всичко отгоре се боеше да не изпадне в немилост, което би означавало да изгуби властта и силата си и (подобни неща се бяха случвали и преди) да бъде позорно изгонен от двора и лишен от маска. Пръстите му докосваха нервно вълчия шлем, а когато наближи тронния глобус и вдигна разтревожен поглед към ембрионоподобното телце на монарха, почувства, че краката му се подкосяват.

— Всемогъщи кралю-императоре, пред вас е вашият верен слуга Мелиадус.

Той падна на колене и се поклони до земята.

— Слуга ли? Напоследък не ни служите добре, Мелиадус!

— Съжалявам, ваше великолепие, но…

— Но?

— Но аз нямах никаква представа, че емисарите са възнамерявали да ни напуснат тази нощ по същия тайнствен начин, по който се появиха…

— Задачата ви беше да предвидите подобна възможност, Мелиадус.

— Да предвидя? Да предвидя плановете им, непобедими кралю?…

— Напоследък инстинктът ви изневерява, Мелиадус. А беше време, когато работеше като часовник и вие му се доверявахте напълно. Ала, изглежда, глупавите планове за отмъщение, с които пълните ума си, са ви заслепили за всичко останало. Мелиадус, тези емисари са убили шестима от моите гвардейци. По какъв начин е станало това — нямаме ни най-малка представа. Може би са използвали телепатия, каквото и да е, важното е, че са напуснали двореца необезпокоявани и са отпътували със своята загадъчна машина. На всичко отгоре сега знаят много повече за нас, докато ние, Мелиадус, не знаем за тях нищичко.

— Научихме малко за оръжията, които използват…

— Така ли? Човекът е измамно същество, Мелиадус. Измамно същество. И не сме разгневени от вас. Натоварихме ви с изпълнението на важна задача, а вие не вложихте нито сърце, пито ум в нея и се провалихте. Изгубихте твърде много време в двореца на Тарагорм и оставихте емисарите да работят необезпокоявани със своите тайнствени инструменти, вместо да сте неотстъпно до тях. Вие сте глупак, Мелиадус! Глупак!.

— Сир, аз…

— И всичко заради вманиаченото ви желание да преследвате шепа престъпници, които обитават Медния замък. А може би вашата цел е момичето? Заради нея ли изгубихте способността си да разсъждавате нормално?

— Страхувам се, че те заплашват империята, всемогъщи…

— Също както и Азиакомуниста заплашва нашата Европа, барон Мелиадус — с истински мечове, с истински армии и истински кораби, които могат да се придвижват под земята. Бароне, вие трябва да забравите своята вендета срещу Медния замък, инак, предупреждаваме ви, ще изпитате пълната сила на нашия гняв.

— Но, сир…

— Вече ви предупредихме, барон Мелиадус. Изкарайте тоя Меден замък от ума си. Вместо това опитайте да разберете колкото се може повече за емисарите — открийте къде ги е чакала тайнствената машина, как са успели да напуснат града. Възстановете разклатеното доверие в нашите очи, бароне, и ще си възвърнете престижа…

— Слушам, сир — отвърна стиснал зъби барон Мелиадус. Едва сдържаше яда си.

— Аудиенцията приключи, Мелиадус.

— Благодаря ви — рече Мелиадус с туптяща глава, — благодаря ви, сир.

И заотстъпва назад от тронния глобус. Щом се отдалечи достатъчно, рязко се завъртя и пресече дългата зала.

Стигна обсипаните със скъпоценни камъни врати, мина покрай тържествено строените гвардейци и пресече няколко ярко осветени коридора.

Крачеше все по-забързано, положил бледата си ръка на дръжката на сабята.

Вървя, без да спира, докато стигна просторната приемна, където безчет знатни велможи очакваха да бъдат повикани за аудиенция, спусна се по стълбите, водещи към портала, зад който се намираше външният свят, и даде знак на робините, очакващи го с носилката. После се покатери вътре, отпусна се тежко на меките възглавници и нареди да го върнат обратно в сребърния дворец.

Вече не се съмняваше, че ненавижда своя крал-император. Проклинаше дребното сгърчено същество, което го бе унизило, както никой друг. Крал Хуон беше пълен глупак, щом не осъзнаваше каква опасност представлява Медният замък. Той не заслужаваше да царува, нито да се разпорежда със съдбата на барон Мелиадус, Гранд констебъл на Ордена на Вълка.

Мелиадус твърдо реши никога вече да не се вслушва в разпорежданията му и да върши само онова, което смята за най-добро, а ако кралят се опита да му попречи… имаше начин да се справи и с него.

Само след час Мелиадус напусна своя дворец на кон. Препускаше начело на дружина от двадесетина избрани мъже, крито бяха готови да го последват навсякъде — дори в Йел.