"Мечът на зората" - читать интересную книгу автора (Муркок Майкъл)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВАИЗ ЙЕЛСКИТЕ ПУЩИНАЦИ

Орнитоптерът на графиня Флана се спускаше все но-ниско над земята, търбухът му почти облизваше стройните борове, а крилата му едва не се заплетоха в няколко щръкнали нагоре върхари. Най-сетне отдолу се появи тясна затревена поляна и машината се приземи.

Денят бе хладен, бръснещият северен вятър полюшваше храсталаците, опасващи поляната.

Треперещи от студ, двамата пътници излязоха от кабината и се огледаха предпазливо. Наоколо нямаше жива душа.

Д’Аверк бръкна под дебелата си вълнена жилетка и извади кожено руло, върху което бе начертана някаква карта. После посочи с ръка.

— Ще вървим в тази посока. Но първо да издърпаме орнитоитера в храстите и да го замаскираме.

— Защо да не го оставим тук? Шансовете да го открият в близките дни са съвсем минимални — възрази Хоукмун.

— Не искам да навредим по какъвто и да било начин на графиня Флана. Ако намерят летящата машина, тя ще си има сериозни неприятности.

След този кратък разговор двамата издърпаха металната машина в края на поляната и я покриха с храсталак и начупени клони. Бяха използвали всички запаси от гориво. Още когато тръгвала, знаеха добре, че тя не ще може да ги отнесе чак до Йел.

Четири дни вървяха двамата приятели през гори и гъсти шубраци и колкото повече наближаваха границите на Йел, толкова по-безплодна ставаше местността.

На четвъртия ден Хоукмун сиря и посочи напред.

— Виж, д’Аверк, Йелските планини.

Бяха се появили неусетно в далечината, с пурпурни, загърнати в облаци върхове, а под тях гирлянди от жълтеникави хълмове.

Това беше див и красив пейзаж, какъвто Хоукмун не беше виждал през целия си живот.

— Значи в Гранбретан имало и подобни приятни гледки — възкликна той.

— Да, наистина е красиво — съгласи се д’Аверк. — Там някъде би трябвало да срещнем Миган. Ако може да се вярва на картата, Ландар е на много мили оттук, някъде из тези планини.

— Тогава да побързаме — предложи Хоукмун и нагласи по-удобно пояса със сабята си. — Разполагаме с минимално предимство пред Мелиадус, но нищо чудно той вече да е поел по следите на Миган.

Д’Аверк застана на един крак и почеса ходилото на другия.

— Вярно, но се опасявам, че тези обувки няма да из държат на предстоящото изпитание. Избрах ги от суета, защото хващаха око, а не заради издръжливостта им. Сега вече вкусвам от горчивите плодове на грешката си.

Хоукмун го потупа по рамото.

— Чувал съм, че но тези места се срещали диви коне. Моли се да хванем два и да ги опитомим.

Ала никъде не видяха дори един кон. Жълтеещите хълмове се оказаха покрити с остри камънаци, а небето постепенно се озари в мастилен цвят. Едва сега Хоукмун и д’Аверк разбраха защо гранбретанците се отнасят със страх към тази окаян край, където дори земята и небето имаха неестествен изглед.

Най-сетне навлязоха в планините.

Погледнати отблизо, те също имаха жълтеникав оттенък, примесен с мрачни тъмнозелени тонове. Наблизо притичваха странни животинки, а когато поеха нагоре по склона, зърнаха група човекоподобни същества с космати тела и съвсем плешиви глави — съвсем мънички, само по една педя, които ги наблюдаваха от прикритие.

— Тези нещастници някога са били хора — рече д’Аверк. — Техните предци са обитавали тези места. А виж какво е сторило с тях Трагичното хилядолетие.

— Откъде знаеш? — попита Хоукмун.

— Чел съм го в разни книги. От цялата територия на Гранбретан Йел е пострадал най-сериозно по време на Трагичното хилядолетие. Затова тук има само безплодни пущинаци и хората отказват да се заселват наоколо.

— Като изключим Тозер — и стареца, Миган от Ландар.

— Аха, прав си — стига Тозер да ни каза истината. Нищо чудно да гоним само вятъра.

— Но нали и Мелиадус разполага със същите сведения?

— А защо не предположим, че Тозер е просто един обигран лъжец?

Свечеряваше се. Скоро човекоподобните обитатели на планината излязоха от леговищата си и нападнаха Хоукмун и д’Аверк.

Телата им бяха покрити с мазна сплъстена козина, имаха човки като птици и котешки лапи, а също огромни блестящи очи. Зъбите им бяха остри, а езиците съскаха като змии. Бяха деветима, три жени и шест мъже, доколкото можеха да различат в мрака.

Хоукмун измъкна сабята си, нагласи лешоядската маска, сякаш натъкмяваше най-обикновен шлем, и опря гръб в една скала.

Д’Аверк едва успя да заеме позиция до него и чудовищата се нахвърлиха върху тях.

Хоукмун посече първото, оставяйки дълга кървава диря през гърдите му. Чудовището отскочи назад с пронизителен писък.

Само след миг д’Аверк прониза второто право в сърцето. С точно движение Хоукмун преряза гърлото на третото, но следващото впи нокти в китката на лявата му ръка. Хоукмун изви кинжала, който стискаше в същата ръка, и се помъчи да прободе пръстите на чудовището, като същевременно отблъскваше със сабята поредната атака. Сетне се закашля и едва не се задави, тъй като чудовището вонеше непоносимо. Най-сетне успя да освободи китката си, завъртя се рязко и заби кинжала в рамото му. Чудовището изхърка болезнено и го пусна.

Хоукмун използва тази възможност и забоде острието право в ококореното око на своя противник. После пусна треперещата дръжка и се обърна да посрещне другите чудовища.

Беше съвсем тъмно и почти невъзможно да се определи броят на останалите живи чудовища. Д’Аверк се отбраняваше ожесточено и обсипваше противниците със злостни проклятия, докато въртеше бясно сабята си.

Хоукмун се подхлъзна в локва кръв, олюля се и удари болезнено гръб в една скална издатина. В същия миг едно от клюнестите чудовища го притисна в скалата и го обгърна с лапи, а острият клюн заблъска трескаво по забралото на металната маска.

Хоукмун напрегна отчаяно мишци, за да се отскубне от вонящата прегръдка, освободи се от косматите лапи и удари с пестник чудовището в гърдите. То се люшна назад, нанизало маската на клюна си, и застина от изненада, без да осъзнава, че лешоядската маска не е част от тялото на Хоукмун.

Хоукмун побърза да забие острието на сабята в сърцето му, сетне се обърна и се притече да помогне на д’Аверк, който се бранеше от двама противници.

Хоукмун замахна и отсече главата на единия и тъкмо се готвеше да довърши втория, когато той изкрещя уплашено, отскубна се от д’Аверк и потъна в нощта, отнасяйки със себе си част от жилетката му.

Бяха избили всички без последния нападател.

Д’Аверк дишаше тежко, но раната на гърдите му, получена в самия край на битката, не изглеждаше сериозна. Хоукмун откъсна парче от наметалото си и се зае да я превързва.

— Нищо ми няма — успокои го д’Аверк, смъкна лешоядската си маска и я запокити встрани. — Маските вършеха добра работа, но след като ти изгуби своята, не виждам смисъл да я нося. И без това всички ще те познаят по перлата в черепа! — Той се ухили. — Нали ти казах, приятелю Хоукмун, че Трагичното хилядолетие е създало някои доста неприятни същества по тези земи.

— Вече ти вярвам — усмихна се на свой ред Хоукмун. — Ела да потърсим подходящо място, където да прекараме нощта. Тозер е отбелязал на картата удобно място за лагеруване недалеч от тук. Извади я, ще я разгледаме внимателно на звездна светлина.

Д’Аверк понечи да извади картата и в същия миг зяпна уплашено.

— О, Хоукмун! Май късметът ни е напуснал!

— Защо, приятелю?

— Чудовището е откъснало точно тази част от жилетката ми, в която държах картата на Тозер. Изгубени сме, Хоукмун!

Хоукмун изруга, прибра сабята в ножницата и се огледа мрачно.

— Не ни остава друго освен да проследим чудовището — рече той. — Ранено е и вероятно ще остави след себе си кървава диря. А може и да захвърли картата по обратния път към своето леговище.

— Заслужава ли си? — вдигна вежди д’Аверк. — Защо не опитаме да се ориентираме по памет?

— Едва ли ще успеем, д’Аверк. Да тръгваме.

Хоукмун се закатери нагоре по острите скали, следвайки посоката, в която бе изчезнало чудовището. Д’Аверк неохотно тръгна след него.

За щастие небето беше съвсем ясно, месечината грееше ярко и не след дълго Хоукмун зърна по скалите блестящи кръгли петна, които със сигурност бяха от кръв. Малко по-нататък имаше още петна.

— Насам, д’Аверк — викна го той.

Приятелят му въздъхна, сви рамене и пое след него.

Зазоряваше се, когато Хоукмун поклати разочаровано глава: беше изгубил кървавата диря. Намираха се високо в планината, оттук се откриваше великолепна гледка към две долини под тях. Хоукмун прокара ръка по русата си коса и въздъхна уморено.

— Нито следа от чудовището. А бях толкова сигурен…

— Сега вече я загазихме — отвърна с безразличие д’Аверк, търкайки уморените си очи. — Нямаме карта, изгубихме и пътя…

— Съжалявам, д’Аверк. Мислех, че това е най-доброто, което можехме да предприемем за момента. — Хоукмун отпусна рамене. После неочаквано лицето му светна и той посочи с ръка.

— Там! Видях нещо да се движи. Хайде! — Той се втурна по каменистия склон и бързо изчезна от погледа на д’Аверк.

Д’Аверк чу вик на изненада, след това настъпи тишина.

Французинът извади сабята си и последва своя другар, чудейки се на каква ли опасност се е натъкнал.

Малко по-късно видя причината за изненадания вик на Хоукмун. Далеч под тях, в долината, се издигаше град от метал с блестящи повърхности в червено, златисто, оранжево, синьо и зелено, с виещи се метални пътища и остри като върхове на копия стоманени кули. От пръв поглед се виждаше, че градът е съвсем безлюден и порутен, с ръждясали стени и захабена от времето украса.

Хоукмун стоеше и съзерцаваше града. После посочи с ръка. Недалеч от тях по скалистия склон право към града се спускаше снощният им противник.

— Сигурно там живее — рече Хоукмун.

— Нямам никакво желание да го преследвам — призна д’Аверк. — Може въздухът там да е отровен или да има газове, от които лицето ти да се сбръчква, а стомахът да се преобръща наопаки…

— Отровният газ е изчезнал отдавна, д’Аверк, и ти го знаеш добре. Той не се отличава с голяма трайност и бързо се разсейва. Обзалагам се, че не съществува от векове. — След тези думи Дориан се спусна надолу по следите на техния противник, който все още стискаше парчето от жилетката с картата на Тозер.

— О, по дяволите! — изпъшка д’Аверк. — Ако ще мрем, да е заедно! — И пак последва приятеля си. — Хоукмун, ти си един див, необуздан джентълмен.

Изпод краката им се изтърколи лавина от дребни камъчета и шумът накара чудовището да ускори крачка. Хоукмун и д’Аверк напрягаха сетни сили, но и двамата не бяха опитни планинари, пък и обувките на французина бяха станали на парцали.

Видяха чудовището да се скрива в сянката на града, където се изгуби от погледите им.

Малко по-късно те също стигнаха градските очертания и се спряха, оглеждайки боязливо високите метални структури, които стърчаха в небето, хвърляйки наоколо зловещи сенки.

Хоукмун зърна на пътя няколко пресни кървави петна и се запровира през смачканите стоманени пилони, надзъртайки във всички тъмни и потайни кътчета.

А после неочаквано се разнесе тракане на клюн и съскане и в следния миг чудовището се нахвърли върху него със заплашително ръмжене, протегна лапи и го стисна с острите си нокти за гърлото. Дориан почувства как ноктите пробиват кожата му, вдигна ръце и напъна мишци, опитвайки се да се освободи от хватката и да прикрие лицето си от опасния клюн.

Разнесе се пронизителен писък и чудовището разтвори пръсти.

Хоукмун се олюля, а д’Аверк, стиснал окървавената сабя в ръка, побутна още топлия труп на клюнестото чудовище.

— Това отвратително създание даже няма мозък — рече с безгрижен глас той. — Колко глупаво постъпи като се нахвърли срещу теб и ме остави да действам на воля. — Той протегна ръка и дръпна с изтънчен жест картата, изпаднала от лапите на убитото чудовище. — Ето я и картата, цяла и невредима!

Хоукмун изтри кръвта от шията си и промърмори:

— Бедният нещастник.

— Я не се размеквай, Дориан! Знаеш колко се безпокоя, когато започнеш да говориш по този начин. Забрави ли, че твоят нещастник пръв ни нападна?

— Чудя се защо. Обзалагам се, че в планината има предостатъчно дивеч. С какво толкова го заинтригувахме?

— Може би просто се оказахме подръка — предположи д’Аверк, докато оглеждаше металния лабиринт около тях. — Или пък по тези места не обичат хората.

Французинът прибра сабята си в ножницата и се отправи през металната гора, която обгръщаше сградите отвсякъде. Наоколо бяха разхвърляни оглозгани и полуразложени трупове на най-различни животни.

— Така и така сме тук, защо не поогледаме града — рече д’Аверк, докато се катереше по една стоманена греда. — Може да останем и за през нощта.

Хоукмун се консултира с картата.

— Има го тук — обяви той. — Казва се Халапандур. Недалеч на изток в една пещера живее тайнственият магьосник.

— На какво разстояние?

— Един ден път през планините.

— Тогава да отдъхнем тук, а утре ще продължим — рече д’Аверк.

Хоукмун се намръщи за миг, после вдигна рамене.

— Съгласен. — Той също се покатери на гредата и двамата продължиха сред бетонните купчини, докато излязоха на една виеща се метална улица.

— Какво ще кажеш, ако надзърнем в някоя от кулите? — предложи д’Аверк.

Поеха по лекия метален наклон право към кулата, която сияеше в тюркоазено и алено под лъчите на слънцето.