"Мечът на зората" - читать интересную книгу автора (Муркок Майкъл)

СЕДМА ГЛАВАПОЖАРЪТ

Джелена беше млада красива чернокоса девойка с енергични маниери и веднага привлече вниманието на д’Аверк. Докато вечеряха, той дори си позволи да флиртува с нея и остана доволен, когато девойката прие с радост предизвикателството.

Бючард следеше усмихнат вдъхновения им разговор, но Хоукмун не споделяше чувствата му, защото девойката му напомняше болезнено за неговата собствена жена — Изелда, — която го очакваше може би на стотици години далеч във времето (тъй като никой не можеше да каже със сигурност дали кристалните пръстени са ги пренесли само през пространството).

Бючард, изглежда, забеляза тъжния поглед на Хоукмун, защото се постара да разведри настроението му с весели шеги и анекдотични случки от по-ранните му срещи с пиратите на Старвел.

Хоукмун се стараеше да поддържа разговора, ала все не можеше да откъсне мислите и тревогите си от своето храбро момиче, дъщерята на граф Медни.

Дали Тарагорм не бе успял да завърши машината, с която възнамеряваше да пътува през пространството? Дали Мелиадус не бе открил някакъв друг път към Медния замък?

Колкото повече напредваше вечерта, толкова по-неразговорлив ставаше Хоукмун. Не след дълго той се надигна и се поклони учтиво.

— Хиляди извинения, капитан Бючард — произнесе Дориан, — но съм ужасно изморен. Нали разбирате, тежките дни в пиратската шхуна, днешният бой…

Джелена Бючард и Хюлам д’Аверк дори не забелязаха, че е станал, вглъбени в своя разговор.

Бючард също се надигна със загрижено изражение.

— Но разбира се. Моля простете невниманието ми, приятелю…

Хоукмун се усмихна отпаднало.

— Това е последното, в което бих могъл да ви обвиня, капитане. Трогнат съм от гостоприемството ви. Но както споменах…

Бючард вече беше протегнал ръка към звънеца, когато неочаквано на вратата се почука.

— Влез! — извика той.

На прага се появи задъхан същият прислужник, който ги бе посрещнал.

— Капитан Бючард! На пристанището има ножар — гори един от корабите.

— Кораб ли? Чий кораб?

— Вашият, капитане — този, с който се върнахте днес!

Бючард се втурна към вратата, а Хоукмун, д’Аверк и Джелена го последваха.

— Каретата, Пер — нареди той. — Побързай, човече! Каретата!

След не повече от минута пред входа спря покрита карета, теглена от четири коня, и Бючард скочи в нея, махайки нетърпеливо с ръка на Хоукмун и д’Аверк да не се бавят. Ала когато Джелена вдигна крак на стъпалото, той я спря.

— Не, Джелена. Не знаем какво точно е станало на пристанището. Оставаш тук!

В същия миг каретата потегли, подскачайки но неравните павета надолу към пристанището.

Тесните улици бяха озарени от поставени в специални пръстени запалени факли и каретата хвърляше тъмна сянка върху стените на къщите, докато се носеше с оглушителен трясък надолу по хълма.

Най-сетне излязоха на пристанището, озарено не само от факлите, но и от пламтящата в залива шхуна. Наоколо цареше пълна бъркотия, пристигналите капитани на останалите кораби подканяха гръмогласно моряците си да вдигнат платна и да отдалечат съдовете от горящата шхуна, преди да са пламнали също като нея.

Бючард скочи от каретата, следван на крачка от Хоукмун и д’Аверк, изтича на пристана, като си проправяше път през тълпата, но щом стигна водата, спря и отпусна безпомощно рамене.

— Няма смисъл — прошепна отчаяно той. — Свършено е с нея. Това е работа само на Валжон…

От тълпата се появи Веронеег със зачервено от отблясъците лице.

— Видя ли, Бючард? Валжон си отмъсти! Предупреждавах те!

Всички се извърнаха, привлечени от тропота на конски копита, и забелязаха, че към тях се приближава самотен ездач.

— Бючард! — викна ездачът. — Ей, тук ли е Пал Бючард, дето се хвали, че потопил „Речния ястреб“?

Бючард вдигна глава.

— Аз съм капитан Бючард. А ти кой си?

Ездачът размаха свитъка, който стискаше в лявата си ръка.

— Аз съм пратеник на Валжон! — извика той. След това запрати свитъка право в краката на Бючард.

— Какво е това? — прецеди през зъби Бючард.

— Сметката, Бючард. Сметката за петдесет мъже и четиридесет роби, за цял един кораб плюс съкровище за двадесет и пет хиляди смайгара. Валжон също разбира от търговия!

Бючард хвърли свиреп поглед на пратеника. Светлината от пламтящия кораб мяташе мрачни сенки но лицето му. Той побутна свитъка с обувка, после го ритна във водата.

— Нима си мислиш, че ще ме подплашиш с този театър? — произнесе с твърд глас той. — Кажи на твоя Валжон, че не възнамерявам да плащам смешната му сметчица. Нека знае също, че ако наистина „разбира от търговия“, той и неговите алчни кучета дължат на Нарлийн много повече, отколкото е изписано на тази хартийка. И аз искам от него да изплати този дълг.

Ездачът понечи да отвърне, сетне промени намерението си, пришпори коня и потъна в мрака.

— Сега вече ще те убие, Бючард — произнесе триумфиращо Веронеег. — Този път няма да се измъкнеш. Надявам се Валжон да си дава сметка, че ние останалите не сме такива глупаци като теб.

— Аз пък се надявам, Веронеег, че никой от нас не е толкова глупав, колкото си ти — отвърна с презрение Бючард. — Щом Валжон ме заплашва, това означава, че поне малко съм успял да го извадя от равновесие!

Той се върна при каретата и даде път на Хоукмун и д’Аверк да се настанят вътре. Последва ги, блъсна шумно вратичката и почука с дръжката на сабята по покрива, известявайки кочияша, че може да потегля обратно към имението.

— Сигурен ли си, че Валжон наистина се бои от теб? — попита го Хоукмун.

Бючард го погледна и се усмихна.

— Сигурен съм, че е много по-силен, отколкото предполагам — много по-силен, отколкото го смята дори Веронеег. Според мен Валжон все още е малко изненадан от нашата дръзка постъпка и само това го спира да ни удари с цялата си мощ. Но такива неща не бива да се обсъждат с Веронеег, не смятате ли, приятели?

Хоукмун погледна Бючард с нескрито възхищение.

— Вие сте изключително смел човек, капитане.

— По-скоро отчаян, приятелю Хоукмун.

Дориан кимна.

— Мисля, че разбирам какво имате предвид.

Останалата част от пътя премина в мълчание.

Щом наближиха, видяха, че портата е широко отворена. Джелена ги очакваше пред вратата на къщата. Лицето й бе пребледняло.

— Добре ли си, Пал? — попита тя.

— Разбира се — отвърна Бючард. — Няма за какво да се боиш, Джелена.

Тя се обърна и се отправи към гостната, където все още я чакаше недокоснатата вечеря.

— Аз… аз не се уплаших заради горящия кораб — рече му разтреперана тя. Погледна брат си, сетне д’Аверк и накрая Хоукмун. Очите и бяха разширени. — Преди малко имахме неканен гост.

— Гост ли? И кой беше той? — попита Бючард като обгърна с ръка треперещите й рамене.

— Той… той дойде сам… — поде тя.

— Е, и какво странно има, че някой дошъл сам? Впрочем, къде е той сега?

— Беше Валжон, Пал — господарят Валжон от Стареел. Той… — Тя вдигна ръка към лицето си. — Той ме удари… погледна ме с жестоките си очи, заговори ми със своя отвратителен глас…

— И какво ви каза? — попита Хоукмун, а по лицето му внезапно пробягна сянка. — Какво ви каза, лейди Джелена?

Тя отново премести поглед по лицата им и накрая го спря върху Хоукмун.

— Каза, че само си играел с Пал и че било под достойнството му да изпрати всичките си сили срещу него; каза също, че ако утре сутринта Пал не обяви на всеослушание, че възнамерява да преустанови жалките си закачки — точно така ги нарече — срещу пиратските предводители — тогава ще бъде наказан по такъв начин, че никой да не посмее да повтори опита му. Каза, че очаква да научи за това публично изявление до утре на обед.

Бючард я слушаше разгневен.

— Дошъл е значи тук, в моята собствена къща, само за да изрази презрението си към мен. А горящият кораб в залива е бил демонстрация, както и средство да отвлече вниманието ми на пристанището. Срещнал се е с теб, за да ми докаже, че когато пожелае, може да сложи ръка дори на най-скъпите ми същества. — Няма съмнение, че сега вече не само моят, но и твоят живот е изложен на опасност. Трябваше да предвидя тази възможност, трябваше…

Той погледна Хоукмун, но в очите му се четеше само умора.

— Май наистина излязох глупак, господин Хоукмун. Изглежда, че Веронеег е бил прав. Не мога да се бия с Валжон — не и докато се крие зад непробиваемите стени на Старвел. А и нямам оръжия, с които да го сторя!

— Трудно ми е да ви дам подходящ съвет — отвърна тихо Хоукмун. — Но съм готов веднага да ви предложа услугите си — а също и на д’Аверк — в борбата, ако желаете да я продължите.

Бючард погледна Хоукмун в очите, после се усмихна и изправи рамене.

— Вярно, че не ми даде съвет, Дориан Хоукмун, позволи ми да ти говоря на „ти“, но ми подсказа за какъв трябва да се мисля, ако не приема помощта на двама толкова изявени майстори на сабята. Не, аз няма да се откажа от борбата. Утре смятам да си почивам въпреки заплахите на Валжон. Ти, Джелена, ще стоиш тук, за да си под моя закрила. Ще изпратя да повикат татко и неговата охрана. А после възнамерявам да изляза на пазар заедно с Хоукмун и д’Аверк. — Той посочи дрехите, които им бе заел. — Обещах ви нови костюми, както и подходяща ножница, приятелю Хоукмун, за сабята, с която бе така любезен да ти услужи Валжон. Утре ще се държим съвсем естествено. Нека покажем на този пират, и което е по-важно — на хората от нашия град, — че не се боим от заплахите на Валжон.

Д’Аверк кимна енергично.

— И аз мисля, че това е най-правилният начин, ако твоите съграждани все още са съхранили своя дух — рече той. — Пък и дори да умреш — ще го направиш като герой, с което ще вдъхновиш нови последователи. — Надявам се да не умра — усмихна се Бючард. — Защото много обичам живота. Но никой не знае какво му е писано. Никой не знае.