"Мечът на зората" - читать интересную книгу автора (Муркок Майкъл)

ШЕСТА ГЛАВАНАРЛИЙН

Пяна и водни пръски се вдигаха зад стъклата в каютата на капитан Бючард, докато корабът се носеше, разпънал всички платна, надолу по реката.

— Движим се с пределна скорост — обясни им Бючард, — за да избегнем каквито и да било нежелани срещи с други пиратски съдове.

Готвачът тъкмо поднасяше последното блюдо. Масата беше отрупана с най-различни ястия от месо, риба и зеленчуци, плодове и вино. Хоукмун не без усилие си наложи да опита само по съвсем малко от всичко, защото се опасяваше, че привикналият му към постоянен глад и лишения стомах няма да издържи на голямото натоварване.

— Поръчах празничен обяд — рече им засмяно Бючард. — От месеци преследвам Валжон.

— Що за човек е този Валжон? — попита Хоукмун, докато предъвкваше лакомо. — Изглеждаше ми доста странен тип.

— Никак не отговаряше на представата ми за пират — добави д’Аверк.

— Той е потомствен пират — рече им Бючард. — Още дедите му са били пирати и са се препитавали с грабежи и плячкосване по реката векове наред. Преди известно време търговците се съгласиха да плащат данъци на Валжон, за да ги остави на мира, ала когато размерът им взе да става непосилен, въстанаха. Валжон естествено ги наказа за непокорството. Именно тогава една малобройна група търговци, между които и аз, решихме да построим собствен боен кораб и да дадем отпор на пиратите в реката. Аз поех командването на кораба. Зарязах търговията и се посветих на задачата да прогоня Валжон от Нарлийн и реката.

— И имате ли успехи? — попита го Хоукмун.

— Трудно е да се каже. Валжон и останалите пиратски предводители са все така недосегаеми в своя затворен град. Трябва да знаете, че Старвел е град в града — в Нарлийн — и до този момент с нищо не успяхме да нарушим спокойствието им вътре. Нито пък сме стигали до стълкновение, при което да премерим пълните си сили.

— Казвате, че Валжон бил потомствен пират… — поде д’Аверк.

— Да, предците му са се появили в Нарлийн преди няколкостотин години. Били са могъщи и силни, а моят народ — слаб и лишен от водач. В една от легендите се казва, че прадядото на Валжон, Батах Герандиун, владеел някакви тайнствени магични сили. Пришълците заградили Старвел е висока стена, като избрали за себе си най-хубавата част от града, където живеят и до ден днешен.

— А Валжон предприе ли нещо, след като започнахте да нападате корабите му? — попита Хоукмун, докато отпиваше от гъстото вино.

— Всячески се опитва да ни създава неприятности, но в последно време вятърът като че ли задуха в наша посока. Ала все още ни чака доста работа. Бих го удушил със собствените си ръце, само да ми падне. Премахна ли го, ще се разбягат и останалите, сигурен съм в това, но той всеки път ми се измъква. Надушва опасността отдалече, сякаш има инстинкт.

— Е, дано скоро да го спипате — рече Хоукмун. — А сега, капитан Бючард, бихте ли ни казали, знаете ли нещо за един меч, наречен „Мечът на зората“? Обясниха ни, че можем да го открием в Нарлийн.

Бючард го погледна изненадан.

— Да, чувал съм за него. Той е свързан с легендата, за която споменах одеве — за прадядото на Валжон Батах Герандиун. Смята се, че магичните сили на Батах имали някаква връзка с този меч. В наше време пиратите смятат Батах за божество, прекланят се пред него и дори са издигнали храм в негова чест — храмът на Батах Герандиун. Суеверна пасмина са тези пирати. Мислите и действията им нерядко са необясними и неразбираеми за обикновен търговец като мен.

— И къде се намира този меч? — попита д’Аверк.

— Как къде, твърдят, че пиратите се прекланяли пред него в храма. За тях той олицетворява силата, която са наследили още от времето на Батах. Да не сте намислили да откраднете този меч, господа?

— Лично аз нямам… — заговори Хоукмун, но д’Аверк го сръга.

— Точно така, капитане. Един наш близък — много мъдър книжник от севера — чул за този меч и пожела да се запознае с него. Изпрати ни да го купим…

Бючард се разсмя от сърце.

— Дори и наистина да бъде купен някога, приятели мои, това ще стане с цената на милиони жертви. Пиратите ще се бият до последния човек, за да защитават Меча на зората. За тях той е по-ценен от всичко на света.

Хоукмун помръкна. Дали пък умиращият Миган не ги беше изпратил на невъзможна мисия?

— Е, голяма работа — сви философски рамене д’Аверк. — Да се надяваме тогава, че след като разгромим Валжон и неговите псета, ще можем да се доберем до тази скъпоценна вещ.

Бючард се усмихна.

— Не мисля, че някога ще настъпи този хубав ден — поне докато съм жив. Много години ще минат, докато Валжон бъде унищожен. — Той се надигна от масата. — Извинете ме за малко, трябва да дам някои разпореждания на палубата.

Бючард се поклони и излезе от каютата. Щом той разтвори вратата, Хоукмун погледна намръщено д’Аверк.

— Какво ще правим сега? Забравени от всички в тази тъмна страна, където не можем да направим дори едничкото, което се иска от нас. — Той извади пръстена на Миган от кесията на пояса си и го подхвърли на дланта си. В кесията имаше общо единадесет пръстена, тъй като двамата с д’Аверк бяха свалили своите. — Добре че поне успяхме да ги запазим непокътнати. Дали пък да не ги използваме — да извършим, няколко скока напосоки с надеждата да попаднем в нашия Камарг?

Д’Аверк изсумтя презрително.

— Най-много да се озовем отново в двора на крал Хуон или пък в лапите на някое чудовище. Предлагам да отидем до Нарлийн и да прекараме известно време там. Защо не проверим на място дали наистина е толкова трудно да се добере човек до този меч? — Той извади нещо от кесията си. — Бях забравил за ей това. — Французинът вдигна нагоре малкия предмет. Оказа се, че е зарядът от старовремско оръжие, който бяха намерили в Халапандур.

— И какво значение има това, д’Аверк? — попита Хоукмун.

— Както вече ти казах, Хоукмун, може да се окаже от полза.

— Дори без оръжие за него?

— Без оръжие — кимна д’Аверк.

Тъкмо когато прибираше заряда в кесията си, Пал Бючард застана на вратата. На лицето му грееше усмивка.

— Остава по-малко от час, приятели, и ще хвърлим котва на пристанището в Нарлийн — далеч от квартала, където живеят пиратите.

Изправени на палубата, Хоукмун и д’Аверк следяха с възхищение ловките маневри, с които корабът се провираше из тясното пристанище. Повечето сгради край брега бяха ниски, не по-високи от четири етажа, покрити с орнаменти и носещи белезите на времето. Цветовете бяха избледнели от вятъра, слънцето и дъждовете. В конструкцията на много от тях беше използвано дърво — за покриви, балкони, парапети и фасадни украси, ала се виждаха и метални решетки.

Пристанището беше отрупано със сандъци и огромни денкове, които непрестанно се товареха или разтоварваха на безбройните кораби, изпълващи просторния залив. Мускулести, голи до кръста мъже пристъпваха внимателно по тесните мостчета, нарамили огромни товари и плувнали в пот.

Отвсякъде се носеше глъчка, която, изглежда, подразни Бючард, докато капитанът ги водеше по тесния кей, на който вече беше започнала да се събира тълпа.

От всички страни се чуваха приветствия за Бючард.

— Как върви, капитане?

— Откри ли Валжон?

— Много ли хора загубихте?

Накрая Бючард се принуди да спре и се усмихна добродушно.

— Е, добре, съграждани — викна той. — Май ще трябва да ви разкажа какво стана, иначе току-виж не ме пуснете да мина. Да, потопихме кораба на Валжон…

Разнесоха се изненадани викове, после тълпата стихна. Бючард скочи на един сандък и вдигна ръце.

— Ние потопихме кораба на Валжон, „Речния ястреб“, но ако не бяха моите двама придружители, пиратите и този път щяха да ни се изплъзнат.

Д’Аверк погледна с престорена скромност към Хоукмун. Съгражданите на Бючард бяха вперили в тях изненадани погледи, сякаш не можеха да повярват, че тези двама облечени в парцали скитници са нещо повече от най-обикновени роби.

— Те са героите, а не аз — продължи Бючард. — Без ничия помощ успяха не само да задържат атаките на пиратите, но и да избият най-малко половината от тях, между които и Ганак, дясната ръка на Валжон, и с това превърнаха кораба му в лесна плячка за моите хора. А след това пак те потопиха „Речния ястреб“!

От тълпата се надигна възторжен рев.

— Научете имената им, граждани на Нарлийн. Запомнете ги добре, защото те са истински приятели на нашия град. Те са Дориан Хоукмун, носителят на Черната перла, и Хюлам д’Аверк. Едва ли някога сте срещали по-големи храбреци и по-опитни майстори на сабята!

Хоукмун почувства, че се изчервява, и погледна намръщено Бючард, опитвайки се да му внуши, че е време да свършва.

— А какво стана с Валжон? — извика някой от тълпата. — И той ли е убит?

— Той избяга — отвърна с нескрито съжаление Бючард. — Избяга като плъх. Но някой ден и него ще спипаме.

— Или той теб, Бючард! — извика същият глас, който, оказа се, принадлежеше на едър, добре облечен мъж. — Само сте го разгневили и нищо повече! От години си плащам редовно данъците на Валжон и нито той, нито хората му ме закачат. После дойдохте вие, казахте ни „Не плащайте данъците“ и какво стана? — оттогава няма спокойствие за никого и все треперим да не попаднем в ръцете на Валжон. Няма съмнение, че и този път ще си отмъсти. И не само на теб, разбира се. Не помисли ли за нас, останалите — за хората, които искат мир, а не жадуват за празна слава? Всички ни излагаш на риск!

Бючард се разсмя.

— А не беше ли тъкмо ти, Веронеег, ако не ме лъже паметта, който първи взе да се оплаква от своеволията на пиратите и непрестанно растящия данък? Нали ти пръв ни подкрепи, когато създадохме съюза срещу Валжон? Дошло е време да се бием, Веронеег, и колкото и да е трудна тази битка, ние ще я спечелим!

Тълпата отново зарева възторжено, но този път врявата бе доста по-слаба, тъй като хората бяха започнали да се разотиват.

— Валжон ще си отмъсти, Бючард — натърти отново Веронеег. — Дните ти са преброени. Носят се слухове, че пиратските предводители събирали армиите си, защото досега само си играели с нас. Рекат ли, ще превърнат Нарлийн в прах и пепел!

— И ще унищожат източника на своето благоденствие? Едва ли биха сторили подобна глупост! — Бючард махна презрително с ръка към своя опонент.

— Глупост — също като твоята — озъби се злобно Веронеег. — Само че събудиш ли веднъж омразата им към нас, нищо чудно да забравят кой припечелва хляба!

Бючард се усмихна и поклати глава.

— Време е да оставиш търговията, Веронеег. Бремето на живота, изглежда, е станало непосилно за немощните ти плещи.

Тълпата почти се беше разпръснала, на лицата на малцината останали се четеше тревога.

Бючард скочи от сандъка и прегърна своите нови приятели.

— Елате, няма смисъл повече да слушаме брътвежи те на стария Веронеег. Той е в състояние да превърне в поражение и най-блестящата победа. Време е да ви отведа в моето имение, където ще можете да си отдъхнете след преживените премеждия. А утре ще отидем в града, за да ви купя нови дрехи!

Той ги поведе из многолюдните криви улички на Нарлийн, начертани сякаш от някакъв умопобъркан архитект и изпълнени с безброй странни миризми — на всяка крачка се срещаха моряци, търговци и войници, подканяха ги красиви момичета, протягаха ръка за милостиня старици, продавачи възхваляваха стоките си от сергиите или конници се опитваха да си пробият път сред множеството. А те продължиха нагоре по каменистия път, изкачиха се на близкия хълм и излязоха на просторен площад с дълга редица къщи. Зад хълма се виждаше морето.

Бючард спря за миг и се загледа към морската шир. Вълните проблясваха под лъчите на слънцето.

Д’Аверк посочи с ръка.

— Нима търгувате със земите отвъд този океан? Бючард разкопча плътната си пелерина и я метна през рамо. Сетне разхлаби яката на ризата си, бавно поклати глава и се усмихна замислено.

— Никой не знае какво лежи отвъд океана — може би там просто няма земя. Не, ние търгуваме само по крайбрежието, на не повече от триста-четиристотин мили в двете посоки. В тази област са разположени няколко големи градове, които не са пострадали сериозно от последствията на Трагичното хилядолетие.

— Разбирам. И как се нарича този континент? Предполагам, че това е Азиакомуниста?

Бючард го погледна объркано.

— Може и да не съм книжник, но със сигурност мога да твърдя, че никога не са го наричали така. За някои е Яршал, за други Амарек или Ништай. — Той сви рамене. — Не зная дори какво е разположението му спрямо другите легендарни континенти, които, казват, се намирали по света…

— Амарек! — възкликна Хоукмун. — Винаги съм мислил, че това е вълшебна страна на свръхмогъщи същества…

— Аз пък мислех, че Руническият жезъл е в Азиакомуниста — засмя се д’Аверк. — Както виждаш, приятелю Хоукмун, да се вярва на легендите е чиста загуба на време. Може би в края на краищата ще се окаже, че Руническият жезъл въобще не съществува!

— Може би — кимна Хоукмун.

Бючард местеше намръщен поглед от единия към другия.

— За какво говорите — какъв е този Рунически жезъл и какви са тези легенди?

— За него научихме от книжника, който ни изпрати — реши да бъде кратък в поясненията си д’Аверк. — Подробните обяснения ще ви се сторят досадни.

— Вярно, не обичам досадните приказки — съгласи се Бючард и отново ги поведе по улиците.

Вече бяха оставили търговската част на града зад гърба си и бяха стигнали хълма, където минувачите бяха по-добре облечени, а къщите имаха богаташки вид. Градините бяха скрити зад високи стени, зад които се виждаха само върховете на цъфналите дръвчета и водните струи на фонтаните.

Именно пред една такава висока каменна ограда спря Бючард.

— Заповядайте в моя малък замък, добри ми приятели — рече той и отвори портата.

Щом пристъпиха прага, един слуга им се поклони почтително.

— Добре дошъл у дома, господарю — рече той на Бючард. — Успешно ли беше пътуването? Сестра ви ви очаква.

— Наистина успешно, Пер! Аха, значи Джелена е вече тук и е готова да ни посрещне? Ще видите, че ще я харесате, приятели!