"Мечът на зората" - читать интересную книгу автора (Муркок Майкъл)

ВТОРА ГЛАВАТАНЦЪТ НА ФЛАМИНГОТО

Призори, когато гъстите ята исполински розови птици се вдигаха над тръстиките и се рееха в небето, следвайки сложните фигури на своя утринен ритуален танц, граф Медни спираше на брега на лагуната, за да се полюбува на тънещите в здрач мочурища и речни ръкави, заобикалящи обраслите в гъсталаци островчета, сякаш разчиташе йероглифи от полузабравен древен език.

Напоследък у него се бе пробудил интерес към живота на тези странни птици; струваше му се, че съществува някаква далечна и мистична връзка между тях и блатистия пейзаж, и той несъзнателно търсеше ключа към скритото послание.

Не само това, с течение на времето в него бе нараснало вътрешното убеждение, че пейзажът е закодиран. Някъде там отвъд може би щеше да открие отговора на дилемата, която го измъчваше, да се натъкне, пък било и случайно, на откровението за дебнещата заплаха, която искаше да го погълне както психически, така и физически.

Слънцето изгря и озари в ослепителна светлина водната шир: Графът се пробуди от вцепенението си тъкмо навреме, за да забележи приближаването на своята любима дъщеря, Изелда, златокосата примадона на лагуните, която напомняше призрачно феерично видение, облечена в своята бледосиня наметка и яхнала голия гръб на породистия камаргски рогат жребец. На лицето й грееше загадъчна усмивка, сякаш тя също бе част от тайнствения пейзаж, който ги обкръжаваше.

Графът, който желаеше да остане насаме с мислите си, понечи да се скрие, но девойката вече го бе забелязала и му помаха с ръка, докато се носеше но брега на лагуната.

— Татко, много рано си станал! А и не за първи път през последните дни.

Графът кимна, отново плъзна поглед по равната повърхност на лагуната и далечните тръстики, а сетне извърна неочаквано глава към танцуващите в небето алени птици, сякаш се надяваше да ги изненада и по такъв начин да научи за тях нещо, което досега му беше убягвало.

Изелда скочи леко от коня и спря до него.

— Не са като нашите птици — подхвърли тя. — Макар че приличат. Какво гледаш?

Граф Медни сви рамене и се усмихна.

— Нищо. Къде е Хоукмун?

— В замъка. Още спи.

Графът изсумтя в отговор нещо неразбрано и долепи едрите си длани, заслушан в порещите въздуха могъщи криле, сякаш се канеше да се моли. После видимо се отпусна, хвана я за ръката и лекичко я поведе по брега на лагуната.

— Колко е красиво! — прошепна тя. — И този изгрев…

Графът нетърпеливо махна с ръка.

— Ти не разбираш… — поде той, но неочаквано млъкна. Осъзнаваше, че Изелда никога няма да зърне в пейзажа онова, което виждаше той. Веднъж вече се бе опитвал да й го опише, но тя бе изгубила интерес към разговора, без да се постарае да вникне в смисъла на скритите във всичко наоколо — във водата, тръстики те, дърветата и движенията на животните — послания.

За него това бе абсолютното олицетворение на представата за ред, докато Изелда черпеше от околния пейзаж единствено удоволствие — определяше го като нещо „красиво“ и пораждащо удоволствие само защото било „диво“ и „неподправено“.

Единствено Боуджентъл, поетът-философ и негов стар другар, беше в състояние да улови смисъла на това загадъчно послание, ала и той бе склонен да търси в него не толкова реално съществуваща взаимовръзка, колкото характеристика на душевното състояние, в което се намираше граф Медни.

— Ти си изтощен и объркан — повтаряше в подобни случаи Боуджентъл. — Онази частица от мозъка ти, която се занимава с откриване на закономерности, изглежда, се е претоварила и те кара да търсиш взаимовръзки там, където в действителност не съществуват…

На тези и други подобни аргументи графът отвръщаше с презрително свиване на вежди, а сетне отново се изгубваше в пущинаците около замъка, с което будеше тревогата и опасенията на своите близки и приятели.

Никой не можеше да каже с точност колко време е прекарал в изследване на този нов Камарг, който толкова много приличаше на истинския, само дето нямаше и следа човечеството някога да се е докосвало до него.

— Той е човек на действието, също като мен — каза веднъж Дориан Хоукмун, опитвайки се да успокои Изелда. — И понеже не намира истински проблем, с който да се захване, вглъбил се е в себе си.

— Въпросът е в това, че истинският проблем е неразрешим — отвърна Боуджентъл, но разговорът приключи дотук, защото Хоукмун също бе излязъл да поскита, положил неспокойно ръка върху дръжката на сабята си.

Напрежението се усещаше не само в Медния замък, но и в градчето под него. Хората често се споглеждаха разтревожени; доволни бяха, че са се измъкнали от зловещите нокти на Тъмната империя, ала същевременно не знаеха колко дълго ще могат да разчитат на гостоприемството на сегашното си убежище. През първите дни след като пристигнаха в тази нова страна, всичко наоколо имаше призрачен вид, озарено в цветовете на дъгата, но постепенно тези ярки цветове избледняха и предметите придобиха нормалната си оцветка, сякаш хората бяха наложили спомените си върху околния пейзаж, променяйки го по такъв начин, че първоначалните разлики да избледнеят. Из полята препускаха диви рогати коне и бели биволи, които сякаш чакаха да бъдат обяздени, в небесата се рееха алени птици, достатъчно едри и яки, за да носят на гърбовете си ездачи, но камаргците все не можеха да забравят доскорошните си страхове от Тъмната империя, за да се захванат с ежедневните проблеми.

Единствено Хоукмун и граф Медни. — а също д’Аверк, Боуджентъл и Оладан — нямаха подобни страхове. По-скоро обратното, понякога настъпваха такива тягостни часове, в които появата дори на цяла армия гранбретанци би предизвикала у тях само искрена радост.

Докато граф Медни изучаваше внимателно пейзажа, опитвайки се да разкрие тайните му, Дориан Хоукмун се надпрепускваше с вятъра край бреговете на лагуната, всявайки панически ужас в пасящите стада коне и биволи, с напразна надежда да срещне поне един истински противник.

Един ден, докато препускаше върху плувналия в пот жребец покрай брега на виолетовото море (което изглеждаше безбрежно), той забеляза няколко алени птици да се издигат сякаш подплашени в небето, а сетне да се спускат спираловидно надолу. Беше ранен следобед, а големите птици се вдигаха за своя ритуален танц едва привечер. Изглеждаха разтревожени и Хоукмун реши да провери какво ги е подплашило.

Пришпори жребеца по тясната пътечка из мочурището и тъкмо когато се озова под птиците забеляза малък, обрасъл в тръстики остров. Присви очи и напрегна поглед, за да го огледа внимателно, и изведнъж му се стори, че зърва нещо да се червенее сред полюшващите се тръстики.

В първия миг Хоукмун реши, че това е спотаил се ловец от града, дебнещ патица, ала после си даде сметка, че ако беше така, човекът щеше да го повика. Или поне щеше да му махне, за да не плаши набелязаната жертва.

Озадачен, Хоукмун насочи коня към плитчините и прекоси тесния речен ръкав, който го делеше от острова. Яките гърди на жребеца разтвориха шубраците и Хоукмун отново зърна червената дреха, която бе привлякла погледа му.

— Ей! — извика той. — Кой е там?

Не получи никакъв отговор. Вместо това тръстиките се разлюляха и човекът побягна.

— Кой си ти? — извика наново Дориан Хоукмун и кой знае защо си помисли, че войните от Тъмната империя най-сетне са открили път към това измерение и се готвят всеки миг да щурмуват замъка.

Понесе се в галон през невисоките тръстики, достигна брега на острова и неочаквано зърна мъжа, който бе скочил във водите на лагуната.

— Спри! — извика Хоукмун, но мъжът продължаваше да плува към отсрещния бряг.

Хоукмун пришпори коня във водата, около ботушите му кипна белезникава пяна. Междувременно мъжът издрапа по калния бряг, обърна се, тъкмо когато Хоукмун го застигаше, и извади от пояса си необичайно дълга сабя.

Ала не сабята направи най-силно впечатление на Хоукмун, а откритието, че човекът нямаше лице! Под черния сплъстен перчем се виждаше само гладка, лишена от черти кожа. Хоукмун извика от изненада и на свой ред оголи острието на сабята си. Дали това не беше някой иноземец — обитател на този тайнствен свят?

Хоукмун скочи от седлото, вдигна сабята, зае позиция за атака и внезапно се разсмя, осъзнал истинската причина за странния вид на своя противник. Мъжът носеше маска от тънка кожа. Цепките на устата и очите бяха толкова тесни, че не се различаваха от разстояние.

— Защо се смееш? — попита маскираният с дрезгав глас и завъртя сабята си. — Съветвам те да забравиш смеха, приятелю, защото ти предстои да умреш.

— Кой си ти? — попита отново Хоукмун. — Говориш като някой самохвалко.

— Едно трябва да знаеш — че съм по-добър фехтовчик от теб — отвърна мъжът. — По-добре се предай още сега.

— Прости ми, че дръзвам да се усъмня в думите ти — рече насмешливо Хоукмун. — Но защо един толкова прочут сабльор като теб носи такива жалки дрипи?

И той посочи с върха на сабята си омазнения червен кафтан, изкаляните бричове и ботушите от напукана кожа. Маскираният нямаше дори ножница, а беше измъкнал сабята си от раздърпаната връв, която бе привързал около пояса си. На същата връв се полюшваше малка, издута кесия. Мъжът носеше пръстен, изглежда, стъклен, ако се съдеше но мътния му блясък, а кожата му имаше нездрав землист цвят. Имаше мършаво, прегърбено тяло и, изглежда, бе прекарал немалко време в лишения.

— А дали не си някой просяк? — подхвърли подигравателно Хоукмун. — Къде открадна тази сабя, просяко?

Той възкликна, изненадан от внезапната атака на маскирания, сетне отстъпи назад. Движението бе толкова чевръсто, че почти едновременно с него Хоукмун почувства опарване по бузата, докосна я с пръсти и откри, че са окървавени.

— Искаш ли да те направя на решето, та да умреш от кръвопускане? — захили се непознатият. — Хайде, дай ми сабята си и признай, че си мой пленник.

Хоукмун се засмя, грейнал от удоволствие.

— Добре! Най-сетне един истински противник. Нямаш представа как се радвам на появата ти, странниче. Толкова отдавна до ушите ми не беше достигал звънът на удряща се стомана! — И при тези думи той се нахвърли срещу маскирания.

Непознатият отби ловко атаката и премина в настъпление, но толкова неусетно, че Хоукмун едва след минута осъзна това. Заели стабилни позиции, двамата се стараеха да не отстъпват нито крачка назад и влагаха цялото умение, на което бяха способни, защото всеки от тях си даваше сметка, че срещу него се е изправил истински майстор на сабята.

Сражаваха се близо час, силите бяха съвсем изравнени, никой от тях нито получи, нито пък успя да нанесе рана на другия, а после Хоукмун неочаквано реши да промени тактиката и започна да отстъпва предпазливо назад, към брега.

Маскираният реши, че най-сетне е спечелил преимущество в боя и насъбрал повече увереност, завъртя сабята още по-чевръсто, принуждавайки Хоукмун да удвои усилията си.

Изчакал подходящия момент, Хоукмун се подхлъзна престорено и се стовари на коляно. Другият подскочи рязко напред, но Хоукмун извъртя ловко сабята и шибна маскирания с плоското но китката. Непознатият извика от болка и изпусна сабята. Хоукмун скочи, затисна падналата сабя с подметка и опря острието си в шията на маскирания.

— Номерът ти е недостоен за един истински фехтовчик — изръмжа недоволно непознатият.

— Взе да ми става скучно — отвърна Хоукмун. — Омръзна ми да си играя с теб.

— И сега какво?

— Името ти — заяви Хоукмун. — Първо ще ми кажеш как се казваш, после ще ми покажеш лицето си, а най-важното идва накрая — как си се появил тук?

— Ще ти кажа името си — рече мъжът с нескрита гордост. — Казвам се Елвереза Тозер.

— Но аз съм го чувал! — възкликна изненадано кьолнският дук.