"Мечът на зората" - читать интересную книгу автора (Муркок Майкъл)

ТРЕТА ГЛАВАЕЛВЕРЕЗА ТОЗЕР

Елвереза Тозер не беше човек, когото Хоукмун би очаквал да срещне, дори ако му бяха предсказали, че му предстои да се изправи срещу най-прочутия гранбретански драматург — писател, чиито творби се радваха на широка популярност из цяла Европа, даже сред онези, които проклинаха всичко гранбретанско. Вярно, че в последно време се чуваше твърде малко за автора на „Крал Сталийн“, „Трагедията на Катин и Карна“, „Последният бралдур“, „Анала“, „Чършил и Адулф“, quot;Стоманена комедияquot; и още много шедьоври, но Хоукмун бе сметнал, че за това е виновна войната. И все пак, беше си представял Тозер като облечен в скъпи одежди благородник, духовит и изтънчен в разговора. Вместо това пред него стоеше човек, който очевидно боравеше много но-добре със сабята, отколкото с думите и беше облечен в парцали като някой изпаднал бродяга.

Докато го побутваше с острието на сабята си из тесните пътеки на мочурището, Хоукмун се чудеше над този парадокс. Лъжец ли бе маскираният? Ако наистина беше така, тогава защо се представяше за прочут драматург?

Тозер крачеше безгрижно и дори си подсвиркваше, показвайки с държането си, че ни най-малко не е обезпокоен от този внезапен поврат на съдбата.

Хоукмун спря.

— Я почакай малко — рече той и дръпна юздите на коня, който го следваше. Тозер се извърна. Лицето му все още беше скрито от маската. Хоукмун беше толкова изненадан от чутото име, та бе забравил да нареди на Тозер да я свали.

— Знаеш ли — заговори Тозер, — тук е много приятно. Само дето почитателите ми ще се броят на пръсти… предполагам…

— Аха — отвърна замислено Хоукмун. — Мда… — После махна с ръка към коня. — Хайде да се качим двамата. Ако обичате, заповядайте на седлото, маестро Тозер.

Тозер се метна на седлото, Хоукмун се качи зад него, хвана юздите и пришпори жребеца.

Тъкмо по този начин пресякоха градските порти и продължиха бавно по тесните криви улички право към стръмните стени на Медния замък.

Щом спряха в двора на замъка, Хоукмун остави жребеца на грижите на конярите и покани Тозер в голяма та гостна.

— През тази врата, моля — посочи му той.

Тозер сви рамене, прекрачи прага и се поклони на двамата мъже, изправени край пламтящия в камината огън. Хоукмун също им кимна.

— Добро утро, сър Боуджентъл… добро утро, д’Аверк. Водя ви един пленник…

— Виждам — отвърна д’Аверк и на лицето му се изписа слаб интерес. — Да не би войските на Гранбретан вече да тропат на градските порти?

— Пристигнал е сам, доколкото ми се струва — отвърна Хоукмун. — Твърди, че е Елвереза Тозер…

— Наистина? — Боуджентъл погледна непознатия с любопитство. — Авторът на „Чършил и Адулф“? Направо не е за вярване.

Тозер вдигна ръце и развърза ремъците, с които бе пристегната кожената му маска.

— Ами че аз ви познавам, сър — заяви той. — Срещнахме се преди десетина години, на една моя премиера в Малага.

— Вярно, спомням си. Разговаряхме за една ваша поема, публикувана съвсем наскоро, на която и до днес се възхищавам. — Боуджентъл поклати глава. — Вие наистина сте Елвереза Тозер, но…

Влезлият най-сетне смъкна развързаната маска и отдолу се показа одухотворено, живо лице с изострени черти, тънък изваян нос и тясна брадичка. Кожата на лицето имаше същия нездрав землист оттенък и носеше — белези от прекарана шарка.

— Ето, помня и лицето ви — макар тогава да бяхте доста по-пълен. Боже мили, какво се е случило с вас, сър? — попита Боуджентъл. — Да не вашите сънародници да са ви прокудили?

— Уф — въздъхна Тозер и погледна преценяващо Боуджентъл. — Нещо такова. Ще ми налеете ли чаша вино? Трябва да призная, че кратката среща с вашия приятел, рицаря, доста изтощи силите ми.

— Какво? — подхвърли д’Аверк. — Да не сте се дуелирали?

— На живот и смърт — рече Хоукмун. — Имам чувството, че маестро Тозер не е пристигнал в Камарг, за да изрази добра воля. Открих го, когато се прокрадваше из тръстиките на юг от града. Според мен той е шпионин.

— И защо според вас Елвереза Тозер, най-великият драматург, ще ви шпионира? — попита насмешливо Тозер, ала гласът му беше лишен от убедителност.

Боуджентъл прехапа замислено устни и дръпна връвчицата на звънеца, за да повика прислужника.

— Ами това ще ни кажете вие, сър — рече Хюлам д’Аверк, който, изглежда, се забавляваше чудесно. После се закашля престорено. — Простете, но май съм настинал. В този замък става такова течение, че нямате идея колко лесно човек…

— Идеята, точно това ме доведе при вас — прекъсна го Тозер. — Липсваха ми свежи идеи. — Той плъзна поглед по лицата им. — Идеи, различни от досегашните, идеи, каквито никой не познава. Не зная дали ме разбирате. Идеи…

— Да, да — закима Боуджентъл и даде знак на влезлия прислужник. — Чаша вино за нашия гост. Ще хапнете ли нещо, маестро Тозер?

— „Ще ям, пък било то хляб от Вавилон или месо от Маракан… — отвърна замечтано Тозер. — Защото плодовете, що глупците ни поднасят…“

— По това време обикновено поднасяме само сирене — прекъсна го насмешливо д’Аверк.

— „Анала“, четвърто действие, пета сцена — обяви Тозер. — Сигурно я помните?

— Помня я — кимна д’Аверк. — Но ми се струва по-слаба от останалите.

— По-изтънчена — поправи го невъзмутимо Тозер.

— Много по-изтънчена.

Появи се прислужникът с кана вино и Тозер побърза да си налее, като избра най-голямата чаша.

— Проблемите на съвременната литература — продължи той — често убягват от вниманието на простолюдието. Само след стотина години, нашите потомци ще смятат последното действие на „Анала“ за шедьовър с необичайно сложна структура, а не за зле скалъпена сценка, както я определи един доста некадърен и умствено ограничен критик.

— Аз също се смятам за член на пишещото братство — намеси се Боуджентъл. — Но да си призная, не мога да открия изтънчеността, за която толкова говорите…Може би ще бъдете така добър да ни я посочите.

— Някой друг път — махна безгрижно с ръка Тозер, допи виното и си наля втора чаша.

— А междувременно — подхвърли Хоукмун, — ще бъдете ли така добър да ни обясните как точно пристигнахте в Камарг? Не зная дали ви е известно, но ние тук смятахме, че сме откъснати от вашия свят…

— И все още сте откъснати, не се безпокойте — увери го Тозер. — Като изключим моята поява естествено. Достигнах при вас със силата на моя ум.

Д’Аверк скептично почеса брадичката си.

— Със силата на вашия ум? И как стана това?

— Това е много древно учение, с което ме запозна един мъдрец-философ, който живее в закътана долина край, Йел… — Тозер отново надигна чашата.

— Йел не е ли югозападна провинция на Гранбретан? — попита Боуджентъл.

— Правилно. Това е затънтен и забравен от всички край, където живеят само диваци, обитаващи землянки. След като последната постановка на моята пиеса „Чършил и Адулф“ ми навлече неблагоразположението на някои видни персони от императорския двор, сметнах, че ще е най-добре, ако за известно време се скрия от хоризонта, оставяйки бойното поле в ръцете на моите противници заедно с парите и любовниците ми. Какво разбирам аз от политически интриги? Нима можех да се досетя, че някои моменти от постановката пробуждат спомени за скорошни търкания в двора?

— Значи сега сте в немилост? — попита Хоукмун, разглеждайки с присвити очи Тозер. Нищо чудно цялата история да беше измислена.

— Дори нещо повече — едва не изгубих живота си. Щях да издъхна в онзи пропаднал селски край…

— А после се запознахте с онзи философ, дето ви научил как да пътувате между измеренията? И дойдохте тук да дирите убежище, така ли? — попита Хоукмун, като следеше внимателно реакцията на Тозер.

— Не, тоест, да… — отвърна драматургът. — Искам да кажа, че не знаех точно къде ще се появя…

— А според мен вие сте изпратен от самия крал-император Хуон, за да ни унищожите — заяви Хоукмун. — Мисля, че лъжете, маестро Тозер.

— Да лъжа ли? Какво е лъжата? Какво е истината? — засмя се Тозер, погледна със смразяващ поглед Хоукмун и изведнъж хлъцна.

— Истината — отвърна спокойно Хоукмун, — това е примката, затегната на шията ви. Аз смятам, че трябва да го обесим. — При тези думи той вдигна ръка и докосна черната перла в челото си. — Познавам добре лукавата изобретателност на Тъмната империя. Достатъчно съм страдал от нея, че да се поддам на измамата и този път. — Той погледна останалите присъстващи. — Предлагам да го обесим още сега.

— Но как ще разберем дали наистина той е единственият, който би могъл да се добере до нас? — попита д’Аверк. — Не бива да прибързваме, Хоукмун.

— Единственият съм, кълна се! — рече с разтреперан глас Тозер. — Господа, признавам, че ме изпратиха тук със задача. Трябваше да склоня, инак щяха да ме погубят в катакомбите на Великия дворец. Щом узнах тай ната на мъдреца, аз се прибрах в Лондра, надявайки се с нейна помощ да си възвърна положението в двора. Исках само да получа предишните почести и отново да творя за моите верни почитатели. Ала щом им разказах за древното учение, те ме заплашиха със смъртно наказание, ако не се прехвърля във вашето измерение и не унищожа предмета, който ви е помогнал да се спасите. И така се появих тук, щастлив, вярвайте ми, че мога да се измъкна от лапите им. Нямах ни най-малко намерение да си рискувам кожата, излагайки на опасност вашия храбър народ…

— А те не се ли подсигуриха срещу някаква евентуална измама от ваша страна? — понита Хоукмун. — Би било странно, наистина.

— Да си кажа правичката, — отвърна Тозер, свел поглед, — май никой от тях не вярваше във възможностите ми. Сигурно са искали да ме изпитат. А след като се съгласих да опитам и внезапно изчезнах от погледите им, вероятно са били потресени.

— Трудно ми е да повярвам, че Господарите от Тъмната империя ще допуснат такъв пропуск — вметна д’Аверк, сбърчил недоволно вежди. — Вярно, че щом не успяхте да спечелите нашето доверие, едва ли ви се е удало да спечелите и тяхното. И все пак лично аз не съм убеден, че говорите истината.

— Казахте ли им за мъдреца? — попита Боуджентъл.

— Ако е така, тогава и те ще могат да научат тайната.

— Няма да могат — отвърна Тозер. — Излъгах ги, че съм открил тази сила, докато съм живял в самота.

— Нищо чудно, че не са ви взели на сериозно — усмихна се д’Аверк.

Тозер го погледна обидено и отново надигна чашата си.

— И все пак, как да повярвам, че сте се пренесли тук само с помощта на волята? — призна объркването си Боуджентъл. — Уверен ли сте, че не сте се възползвали от някакви материални средства?…

— Никакви.

— Тая работа хич не ми се нрави — рече мрачно Хоукмун. — Дори и да казва истината, в този момент Господарите на Гранбретан сигурно вече се питат как е открил тази сила, търсят начин те също да я овладеят, а може би вече са поели на път към мъдреца. Измъкнат ли от него тайната — ние ще бъдем обречени!

— Вярно, живеем в трудни времена — отвърна Тозер, докато пълнеше чашата си за пореден път. — Помните ли какво се казва в „Крал Сталийн“, четвърто действие, сцена втора — „Дни на безумие, на побеснели ездачи и мирис на война, който се стеле из целия свят!“ Пророчески думи, не мислите ли? — Без съмнение той беше пиян.

Хоукмун втренчи ядосан поглед в полюшващия се драматург. Все още не можеше да повярва, че това наистина е прочутият Тозер.

— Питате се защо съм беден — продължаваше да пелтечи той с подпухнал език. — Ще ви кажа защо — заради няколко строфи от „Чършил и Адулф“! О, колко е превратна съдбата! Само няколко реда, написани с лека ръка, и ето ме тук, заплашван да завърша с примка на шията. Спомняте ли си сцената в съда и обвинителната реч? „Дворът и кралят, еднакво порочни…“ Първо действие, сцена първа…Смилете се над мен, господа, пощадете ме. Един велик писател, погубен от своя гений…

— Този мъдрец — намеси се Боуджентъл. — Какво представляваше? И къде точно живее?

— Старият мъдрец… — Тозер гаврътна чашата. — Напомняше ми за Йони от моята „Стоманена комедия“. Второ действие, сцена четвърта…

— Как изглеждаше?

— „Отдаден на своите чудати машини, от времето вечно забравен…“ Живееше само заради науката. Той направи пръстените… — Тозер внезапно прикри устата си с ръка.

— Пръстени ли? Какви пръстени? — попита д’Аверк.

— Опасявам се, че трябва да напусна компанията ви — рече Тозер и се надигна с пародийно достойнство. — Това вино е доста тежичко за изнемощелия ми стомах. Нали ще ме извините…

И наистина, лицето на Тозер бе позеленяло.

— Добре — кимна уморено Боуджентъл. — Ще ви покажа пътя.

— Преди да излезе — обади се нечий глас от вратата, — попитайте го за пръстена, който носи на средния пръст на лявата си ръка. — Гласът бе приглушен, а тонът — насмешлив. Хоукмун веднага позна говорещия и се обърна.

Тозер изохка и прикри пръстена с ръка.

— Какво знаете за него? — извика той. — И кой сте вие?

— Присъстващият тук дук Дориан — отвърна влезлият и махна с ръка към Хоукмун, — ме нарича Рицарят в Черен кехлибар и Злато.

Надвишаващ с ръста си всички присъстващи, облечен в блестящи доспехи и с шлем от черен метал и злато на главата, тайнственият Рицар вдигна ръка и посочи Тозер с металния си пръст.

— Покажете им пръстена.

— Най-обикновен стъклен пръстен, нищо особено. Не струва и пукнат грош…

— Одеве той спомена някакви пръстени — каза д’Аверк. — А може би наистина се е прехвърлил тук с помощта на пръстен?

Тозер се оглеждаше притеснено, с потъмняло от изпитото вино лице.

— Нали казах, че е стъклен и не струва пукнат…

— Заповядвам ти в името на Руническия жезъл! — викна със страховит глас Рицарят в Черен кехлибар и Злато.

Елвереза Тозер се разтрепери, сетне изхлузи пръстена и го запокити на каменните плочи. Д’Аверк се наведе, вдигна го и го разгледа внимателно.

— Не е стъклен — съобщи той, — а кристален. Този кристал ми е познат отнякъде…

— Същият е, от който е изработена машината, с чиято помощ се преместихте тук — рече му Рицарят в Черен кехлибар и Злато, разпери пъхнатата си в метална ръкавица ръка и всички видяха, че носи също такъв пръстен. — И също така притежава способността да премества обекти от едно измерение в друго.

— Така си и знаех — обади се Хоукмун. — Никакво древно учение не му е помогнало да се появи тук, а късче кристал. Сега вече наистина ще те обесим! Откъде взе пръстена?

— От един човек — Миган от Ландар. Кълна се, това е самата истина. Там имаше още — той ги прави! — извика Тозер. — Моля ви, не ме бесете. Ще ви кажа точно къде да откриете стареца.

— С това трябваше да започнеш — промърмори замислено Боуджентъл. — Изключително важно е да се доберем до този човек преди Господарите от Тъмната империя. Заради нашата собствена сигурност.

— Какво? Значи ще се завърнем в Гранбретан? — попита изумено д’Аверк. — Май е неизбежно — каза Хоукмун.