"Повест за това, как Иван Иванович се скара с Иван Никифорович" - читать интересную книгу автора (Гогол Николай)

Глава VВ която се излага съвещанието на двете почетни в Миргород особи

Иван Иванович тъкмо се бе справил с домашната си работа и бе излязъл, както обикновено, да полежи под навеса, когато за неописуема своя изненада видя, че на вратнята нещо се червенее. Това бе червеният градоначалнически маншет, който също така, както и яката, беше добил политура и по краищата се превръщаше в лакирана кожа. Иван Иванович си помисли: „Не е лошо, че Пьотр Фьодорович е дошъл да поприказваме“, но много се изненада, като видя, че градоначалникът върви извънредно бързо и размахва ръце, което обикновено му се случваше съвсем рядко. Върху мундира на градоначалника бяха пришити осем копчета, деветото — както се бе откъснало през време на процесията при осветяването на храма преди две години — и досега десетниците не могат да го намерят, макар че градоначалникът при всекидневните рапорти, които му правят кварталните надзиратели, винаги пита дали е намерено копчето. Тия осем копчета бяха пришити по оня начин, по който жените садят боб: едно надясно, друго наляво. Левият му крак беше прострелян през последната война и затова градоначалникът накуцваше и го отхвърляше настрани толкоз далеч, че унищожаваше почти целия труд на десния крак. Колкото по-бързо действаше градоначалникът със своята пехота, толкова по-бавно напредваше тя. И затова, докато той стигна до навеса, Иван Иванович имаше доста време да се губи в догадки, защо градоначалникът размахва тъй бързо ръце. Това го заинтересува особено, защото работата изглеждаше необикновено важна, защото градоначалникът беше дори с новата си шпага. „Здравейте, Пьотр Фьодорович!“ — извика Иван Иванович, който, както се каза вече, беше твърде любопитен и никак не можеше да сдържи нетърпението си, като гледаше как градоначалникът атакува стъпалата на входната площадка, но все още не вдига очи нагоре и се кара с пехотата си, която по никакъв начин не може от един път да се изкачи на стъпалото.

— Добър ден желая на любезния си приятел и благодетел Иван Иванович! — отговори градоначалникът.

— Заповядайте, седнете. Вие, както виждам, сте се изморили, защото раненият крак ви пречи…

— Моят крак! — извика градоначалникът, като хвърли към Иван Иванович един от ония погледи, каквито великанът хвърля към пигмея, ученият педант към учителя по танци. При това той протегна крака си и тупна с него по пода. Ала тая храброст му струва скъпо, защото целият му корпус залитна и носът му клъвна перилата; но мъдрият пазител на реда, за да не се издаде, веднага се съвзе и бръкна в джоба си, сякаш за да извади табакерата си. — Ще доложа на всички за себе си, любезни приятелю и благодетелю Иван Иванович, че в своя живот съм правил не само такива походи. Да, сериозно, правил съм. Например през кампанията в 1807 година… Ах, ще ви разправя по какъв начин се прехвърлих през стобора, за да отида при една хубавичка немкиня! — при това градоначалникът зажумя с едното око и дяволски хитро се усмихна.

— Ами къде сте ходили днес? — попита Иван Иванович, който искаше да прекъсне градоначалника и да го насочи по-скоро към причината на посещението му. Много му се искаше да попита какво смята да му съобщи градоначалникът, но тънкото познаване на висшето общество му показваше цялото неприличие на такъв въпрос и Иван Иванович трябваше да се сдържи и да чака разгадката, а сърцето му в това време биеше с необикновена сила.

— Позволете да ви разкажа де съм бил — отговори градоначалникът. — Преди всичко нека ви доложа, че днес времето е отлично…

При последните думи Иван Иванович едва ли не умря.

— Но позволете — продължи градоначалникът, — дошъл съм днес при вас по една твърде важна работа.

Сега лицето на градоначалника и осанката му добиха същия загрижен вид, с който той превземаше с пристъп входната площадка. Иван Иванович се съживи и затрепера като в треска, без да се забави по навик да зададе въпроса:

— Че каква е тая важна работа? Нима е важна?

— Ето, благоволете да видите. Преди всичко ще се осмеля да ви доложа, любезни приятелю и благодетелю Иван Иванович, че вие… от моя страна, аз, благоволете да видите, нищо не искам, но предписанията на правителството, предписанията на правителството налагат това: вие сте нарушили реда на благоприличието!

— Какво говорите, Пьотр Фьодорович? Нищо не разбирам.

— Моля ви се, Иван Иванович! Как тъй нищо не разбирате? Вашето собствено животно е отмъкнало един твърде важен държавен документ, а вие казвате след това, че нищо не разбирате!

— Какво животно?

— С ваше позволение казано, собствената ви кафява свиня.

— Ами аз какво съм виновен? Защо пазачът на съда отваря вратата?

— Но, Иван Иванович, ваше собствено животно, значи вие сте виновен.

— Много ви благодаря, задето ме сравнявате със свиня.

— Виж, такова нещо не съм казал, Иван Иванович! Бога ми, не съм казал! Благоволете да разсъдите по чиста съвест самичък. Вие, не ще съмнение, знаете, че съгласно съображенията на началството забранено е на нечистите животни да се разхождат из града, а още повече из главните градски улици. Съгласете се сам, че това е нещо забранено.

— Бог знае какво говорите! Голяма работа, че свинята излязла на улицата!

— Позволете да ви доложа, позволете, позволете, Иван Иванович, това е съвсем невъзможно. Няма що да се прави! Началството иска — ние трябва да се подчиняваме. Не отричам, понякога излизат на улицата кокошки и гъски, забележете: кокошки и гъски, но свине и пръчове още миналата година съм предписал да не се пускат на публичните площади. Което предписание още тогава заповядах да се прочете на глас в събранието пред целия народ.

— Не, Пьотр Фьодорович, в тая работа не виждам нищо друго, освен това че по всякакъв начин гледате да ме оскърбявате.

— Виж, тъкмо това не можете да кажете, любезни приятелю и благодетелю, че съм бил гледал да ви оскърбявам. Спомнете си сам: аз не ви казах нито дума миналата година, когато издигнахте покрива си с цял аршин по-високо от установената мярка. Напротив, престорих се, че съвсем не съм го забелязал. Повярвайте, любезни приятелю, и сега съвсем, тъй да се рече… но моят дълг, с една дума службата налага да следя за чистотата. Помислете сам, когато изведнъж на главната улица…

— Хубави са вашите главни улици! Там всяка жена може да изхвърли онова, което не й трябва.

— Позволете да ви доложа, Иван Иванович, че вие сам ме оскърбявате! Наистина това се случва понякога, но повече пъти само край стобора, сайвантите или килерите, но на главната улица, на площада да се изтърси една прасна свиня, то е такова нещо…

— Че какво от това, Пьотр Фьодорович! Нали свинята е Божие създание.

— Съгласен съм! Цял свят знае, че вие сте човек учен, познавате науките и разни други предмети. Разбира се, аз не съм се обучавал на никакви науки: на скорописно писмо почнах да се уча на трийсетата година от живота си. Защото аз, както ви е известно, съм се издигнал от редник.

— Хм! — каза Иван Иванович.

— Да — продължи градоначалникът: — в 1801 година се намирах в 42-и стрелкови полк в 4-а рота като поручик. Ротен командир ни беше, ако знаете, капитан Еремеев — при това градоначалникът пъхна пръстите си в табакерата, която Иван Иванович държеше отворена, и мачкаше енфието.

Иван Иванович отговори:

— Хм!

— Но мой дълг е — продължи градоначалникът — да се подчинявам на исканията на правителството. Знаете ли, Иван Иванович, че оня, който открадне от съда държавен документ, се подвежда като за всяко друго престъпление под углавна отговорност.

— Толкова добре зная, че ако искате, ще науча и вас. Така се казва за хората, ако вие например бяхте откраднал някой документ, но свинята е животно, Божие създание!

— Всичко това е така, но законът казва: виновният в открадване… моля ви да се вслушате внимателно: виновният! Тук не се споменава нито родът, нито полът, нито званието, значи и животното може да бъде виновно. Ваша воля, но животното преди произнасянето на присъдата за наказание трябва да бъде представено в полицията като нарушител на реда.

— Не, Пьотр Фьодорович! — възрази хладнокръвно Иван Иванович. — Това няма да го бъде!

— Както обичате, само че аз трябва да изпълнявам предписанията на началството.

— Защо ме плашите? Нима искате да изпратите безръкия войник да я вземе? Аз ще заповядам на слугинята да го изгони с ръжена. Ще му счупят и другата ръка.

— Не смея да се препирам с вас. В такъв случай, щом не искате да я представите в полицията, използвайте я, както обичате. Заколете я, когато желаете, за Коледа, и направете от нея пушено или така я изяжте. Само бих ви помолил, ако направите наденички, пратете ми малко от ония, които вашата Гапка тъй изкусно прави от свинска кръв и сланина. Моята Аграфена Трофимовна много ги обича.

— Малко наденички, разбира се, ще ви пратя.

— Много ще ви бъда благодарен, любезни приятелю и благодетелю. Сега позволете ми да ви кажа още една дума: натоварен съм както от съдията, така и от всички наши познати, тъй да се рече, да ви сдобря с вашия приятел Иван Никифорович.

— Как! С тоя невежа! Да се сдобря с тоя грубиян! Никога! Това няма да го бъде! — Иван Иванович беше в извънредно решително състояние.

— Както обичате — отговори градоначалникът, като почерпи двете си ноздри с енфие. — Аз сам не смея да ви съветвам, но позволете да ви доложа, ето на, вие сега сте скарани, а като се сдобрите…

Но Иван Иванович почна да говори за лов на пъдпъдъци, което обикновено ставаше, когато искаше да промени разговора.

И тъй градоначалникът трябваше да си отиде, без да постигне някакъв успех.