"Повест за това, как Иван Иванович се скара с Иван Никифорович" - читать интересную книгу автора (Гогол Николай)

Глава VIОт която читателят може да научи всичко онова, което тя съдържа

Колкото и да се мъчеха в съда да скрият работата, още на другия ден целият Миргород научи, че свинята на Иван Иванович отмъкнала тъжбата на Иван Никифорович. Самият градоначалник пръв бе слисан и издаде работата. Когато на Иван Никифорович съобщиха за станалото, той нищо не рече, а само попита: не беше ли кафявата?

Но Агафия Федосеевна, която беше свидетел на това нещо, почна пак да додява на Иван Никифорович:

— Какво правиш, Иван Никифорович? Хората ще ти се смеят като на глупак, ако не предприемеш нещо! Какъв дворянин ще бъдеш след това! Ти ще бъдеш по-долен от жената, дето продава сладкишите, които толкова обичаш — и го предума, проклетницата!

Намери отнякъде едно човече на средна възраст, мургаво, с петна по цялото лице, в тъмносин сюртук с кръпки на лактите, същинска канцеларска мастилница! Мажеше ботушите си с катран, носеше по три пера зад ухото и вързано с връвчица за копчето шишенце вместо мастилница; изяждаше наведнъж девет баници, а десетата слагаше в джоба си и запълваше един лист гербова хартия с толкова всевъзможни доноси, че никой читател не можеше да ги прочете докрай, без да прекъсва четенето от кашлица и кихане. Това дребно подобие на човек се рови, дрема над книгите, писа и най-после скалъпи следната молба:

До Миргородския околийски съд от дворянина Иван Никифорович, син на Довгочхун.

Вследствие на онова прошение, подадено от мен, Иван Никифорович, син на Довгочхун, което следваше да бъде разгледано съвкупно с онова на дворянина Иван Иванов, син на Перерепенко, за което и самото околийско миргородско съдилище съдействаха да бъде потулено. И същото онова нахално своеволие на кафявата свиня, бидейки пазено в тайна и вече дочуто от странични хора. Понеже казаното допускане и потуляне като злоумишлено подлежи неотклонно на съда; защото казаната свиня е животно глупаво и толкова повече способно към кражба на хартия. От което очевидно следва, че често споменаваната свиня бездруго е била подучена на това от самия противник, наричащ се дворянин, Иван Иванов, син на Перерепенко, вече уличен в разбойничество, покушение върху живота ми и светотатство. Но казаното миргородско съдилище с присъщото му лицеприятие е изявило тайното съгласие на своята особа, без каквото съгласие казаната свиня по никой начин не би могла да бъде допусната до задигане на прошението: защото миргородското околийско съдилище е достатъчно снабдено откъм прислуга, за целта е достатъчно да се спомене само войникът, пребиваващ във всяко време в канцеларията, който, макар и да е само с едно око и да има малко повредена ръка, но за да изгони свинята и да удари с тояга, има твърде съразмерни способности. От което достоверно се вижда съучастието на казаното миргородско съдилище и безспорната подялба на чифутската от това печалба, извършена по взаимност. Същият горепоменат разбойник и дворянин Иван Иванов, син на Перерепенко, мошенически се укривал. Поради което аз, дворянинът Иван Никифорович, син на Довгочхун, довеждам на казаното околийско съдилище за надлежно всезнание, ако от поменатата кафява свиня или от споразумелия се с нея дворянин Перерепенко не бъде изискана означената молба и не се вземе по нея решение по справедливост и в моя полза, то аз, дворянинът Иван Никифорович, син на Довгочхун, смятам за това противозаконно потуляне от страна на казаното съдилище да подам жалба до Палатата с надлежно по реда си пренасяне на делото.

Дворянин от Миргородската околия Иван Никифорович, син на Довгочхун.

Тая молба има въздействие: съдията беше човек страхлив, каквито обикновено са всички добри хора. Той се обърна към секретаря. Но секретарят пусна през устните си едно басово „хм“ и показа на лицето си оня равнодушен и дяволски двусмислен израз, който взема само сатаната, когато вижда в нозете си тичащата към него жертва. Оставаше едно средство: да се сдобрят двамата приятели. Но как да се пристъпи към него, когато всички опити преди това бяха безуспешни? Решиха още веднъж да се опитат, но Иван Иванович направо заяви, че не иска и дори много се разсърди. Иван Никифорович вместо отговор се обърна гърбом и не продума нито дума. Тогава процесът тръгна с необикновена бързина, с която обикновено толкова се славят съдилищата. Тъжбата бе заведена, вписана, сложен й беше номер, пришиха я, разписаха се в един и същ ден, и сложиха делото в шкафа, дето то лежа, лежа, лежа година, втора, трета. Множество годеници бяха успели да се омъжат, в Миргород пробиха нова улица, на съдията паднаха един кътник и два странични зъба, из двора на Иван Иванович тичаха повече дечурлига, отколкото по-рано: отде се бяха взели, един Бог знае! Иван Никифорович за урок на Иван Иванович построи нов гъсарник, макар и малко по-далеч от предишния, и съвсем се огради от Иван Иванович, така че тия достойни хора почти никога не се виждаха един друг — и делото все още лежеше в най-добър ред в шкафа, който бе станал мраморен от мастилени петна.

През това време стана нещо извънредно важно за целия Миргород.

Градоначалникът даваше прием! Има ли четки и бои, за да изобразя разнообразието на приема и великолепното пиршество! Вземете един часовник, отворете го и погледнете какво става там: страшна суматоха, нали. Представете си сега, че почти толкова, ако не и повече колела имаше сред двора на градоначалника. Какви ли брички и коли нямаше там! Една с широка задница и тясна предница; друга — с тясна задница и широка предница. Една беше и бричка, и талига едновременно, друга — нито бричка, нито талига, някоя приличаше на огромна копа сено или на дебела търговка, друга на разчорлен евреин или на скелет, ненапълно още освободен от кожата си, една в профил приличаше съвсем на лула с чибук: друга на нищо не приличаше и представляваше някакво чудновато същество, съвсем грозно и извънредно фантастично. Измежду тоя хаос от колела и капри се издигаше подобие на карета със стаен прозорец, кръстосан с дебели рамки. Кочияшите в сиви чекмени, свитки и сиви селски дрехи, с агнешки калпаци и разнокалибрени фуражки, с лули в ръце, разхождаха из двора разпрегнати коне. Какъв прием даваше градоначалникът! Позволете да изброя всички, които бяха там: Тарас Тарасович, Евпл Акинфович, Евтихий Евтихиевич, Иван Иванович, не оня Иван Иванович, а друг, Сава Гаврилович, нашият Иван Иванович, Елефтерий Елефтериевич, Макар Назаревич, Фома Григориевич… Не мога повече! Нямам сили! Ръката ми се изморява да пиша! А колко дами имаше! Мургави и белолики, дълги и късички, дебели като Иван Никифорович и такива тънки, че сякаш човек можеше да ги скрие в ножницата на градоначалниковата шпага! Колко рокли! Червени, жълти, кафяви, зелени, сини, нови, обърнати, прекроени, кърпи, панделки, чанти! Прощавайте, бедни очи! За нищо няма да ви бива след тая гледка. А каква дълга маса бе сложена! А как се разприказваха всички — какъв шум вдигнаха! Къде може да се мери с това мелницата със своите камъни, колела, назъбено колело, хавани! Не мога да ви кажа сигурно за какво говореха, но трябва да се предполага, че за много приятни и полезни работи, като например: за времето, за кучетата, за пшеницата, за шапчиците, за жребците. Най-после Иван Иванович, не оня Иван Иванович, а другият, който е с едно око, каза:

— Много ми е чудно, че дясното ми око (едноокият Иван Иванович винаги говореше за себе си иронично) не вижда Иван Никифорович, господин Довгочхун.

— Не искаше да дойде! — каза градоначалникът.

— Как така!

— Ето вече, слава Богу, две години, откак са се скарали помежду си, тоест Иван Иванович с Иван Никифорович, и където е единият, там другият за нищо на света няма да отиде!

— Какво думате! — и едноокият Иван Иванович погледна нагоре и събра ръцете си. — Значи сега, щом и хората с две очи не живеят в мир, как мога аз, едноокият, да живея в мир.

При тия думи всички гръмко се засмяха. Всички много обичаха едноокия Иван Иванович, задето пускаше шеги съвсем по днешен вкус; дори високият мършав човек с вълнен сюртук и с мушамичка на носа си, който дотогава седеше в ъгъла и нито веднъж не промени движението на лицето си — даже когато в носа му влезе, както летеше, муха, — същият тоя господин стана от мястото си и се приближи към тълпата, която бе заобиколила едноокия Иван Иванович.

— Слушайте — каза едноокият Иван Иванович, когато видя, че го беше заобиколило доста голямо общество. — Слушайте, вместо да се заглеждате в едното ми око, хайде да сдобрим двамата наши приятели! Сега Иван Иванович говори с жените и момичетата, да пратим скришом да повикат Иван Никифорович и да ги съберем заедно.

Всички единодушно приеха предложението на Иван Иванович и решиха веднага да пратят човек вкъщи при Иван Никифорович да го помоли на всяка цена да дойде на вечеря у градоначалника. Но важният въпрос: кому да се възложи това важно поръчение, постави всички в недоумение. Дълго се препираха кой е по-способен и по-изкусен по дипломатическата част, най-после всички единодушно решиха да възложат това на Антон Прокофевич Голопуз. Но по-преди трябва да запознаем донякъде читателя с това забележително лице. Антон Прокофевич беше съвсем добродетелен човек в пълното значение на тази дума: даде ли му някой от почетните хора в Миргород кърпа за шия или долни дрехи — той благодари, чукне ли го някой леко по носа, той и тогава благодари. Ако го питаха: Антон Прокофевич, защо сюртукът ви е кафяв, а ръкавите му ясносини? — той винаги отговаряше: „А пък вие и такъв нямате! Почакайте, като се поизтърка малко, ще стане целият еднакъв!“ И наистина: ясносиньото сукно от въздействието на слънцето бе почнало да става кафяво и сега напълно отговаряше на цвета на сюртука, но ето кое е чудното, Антон Прокофевич има навика да носи сукнени дрехи лятно време, а памучни зиме. Антон Прокофевич няма своя къща. По-рано имаше накрай града, но я продаде и с получените пари купи тройка дорести коне и малка бричка, с която обикаляше у помешчиците да им гостува. Но тъй като конете искаха много грижи и при това трябваха пари за овес, Антон Прокофевич ги размени срещу една цигулка и една слугиня, като взе и прибавка — горница една банкнота от двайсет и пет рубли. После Антон Прокофевич продаде цигулката, а слугинята смени за кожена кесия, извезана със злато. И сега той има такава кесия, каквато никой няма. Заради тая наслада не може вече да обикаля селата, а трябва да стои в града и да нощува в разни къщи, особено на ония дворяни, които изпитваха удоволствие да го чукат по носа. Антон Прокофевич обича да си хапне, играе добре на дурак и на мелничар; подчинението винаги е било негова стихия и затова взе калпака и бастуна и веднага тръгна. Но по пътя почна да разсъждава по какъв начин да накара Иван Никифорович да дойде на приема. Малко упоритият нрав на тоя все пак достоен човек правеше неговата мисия почти невъзможна. Пък и как наистина ще се реши да дойде, когато да стане дори от леглото му струваше голям труд? Но да речем, че ще стане, къде ще отиде, там, дето той без съмнение знае, че се намира непримиримият му враг? Колкото повече Антон Прокофевич обмисляше, толкова повече пречки виждаше. Денят беше задушен, слънцето пареше, пот като река течеше от него. Макар че го чукаха по носа, Антон Прокофевич беше доста хитър човек за много работи. Само в размяната не беше много щастлив, иначе знаеше кога трябва да се престори на глупав и понякога можеше да излезе съобразителен в такива обстоятелства и случаи, в които и умният рядко може да намери изход. Докато неговият съобразителен ум измисляше средство как да убеди Иван Никифорович и вече храбро вървеше срещу всичко, едно неочаквано обстоятелство го смути донякъде. Не е зле при това да се съобщи на читателя, че Антон Прокофевич имаше панталони с такова чудновато свойство, че когато ги обуваше, кучетата винаги го хапеха по прасците. И като че ли за беда този ден бе обул именно тези панталони. И затова тъкмо се бе отдал на размишления, когато страшен лай от всички страни порази слуха му. Антон Прокофевич нададе такъв вик — по-силно от него никой не умееше да вика, — че изтичаха не само познатата ни селянка и притежателят на преголемия сюртук, но дори и момчетата от двора на Иван Иванович се втурнаха към него. И макар кучетата да бяха успели да го ухапят само по единия крак, това все пак твърде намали неговата бодрост и той с някаква плахост пристъпи към входната площадка.