"Повест за това, как Иван Иванович се скара с Иван Никифорович" - читать интересную книгу автора (Гогол Николай)Глава VIIИ последна— А! Здравейте! Защо дразните кучетата? — каза Иван Никифорович, като съгледа Антон Прокофевич, защото с Антон Прокофевич никой не говореше другояче, освен шеговито. — Да пукнат всичките! Кой ги дразни? — отговори Антон Прокофевич. — Лъжете. — Бога ми, не! Пьотр Фьодорович ви кани на обед. — Хм! — Бога ми! Тъй убедително молеше, че не мога да се изразя. Защо, казва, Иван Никифорович страни от мен като от неприятел. Никога не се отбива да поприказва или да поседи. Иван Никифорович поглади брадичката си. — Ако, казва, Иван Никифорович и сега не дойде, не зная какво да мисля: навярно има някакъв умисъл срещу мен! Бъдете добър, Антон Прокофевич, придумайте Иван Никифорович! Е, Иван Никифорович? Да отидем! Там се е събрала сега отлична компания! Иван Никифорович почна да разглежда петела, който, застанал на площадката, дереше гърло с все сила. — Да знаехте, Иван Никифорович — продължи усърдният депутат, — каква есетра, какъв пресен хайвер са пратили на Пьотр Фьодорович! При тия думи Иван Никифорович обърна глава и почна внимателно да се вслушва. Това насърчи депутата. — Да вървим по-скоро, там е и Фома Григоревич! Защо се бавите? — добави той, виждайки, че Иван Никифорович лежеше все в едно и също положение. — Е, ще вървим ли, или няма да вървим? — Не искам. Това не искам смая Антон Прокофевич. Той вече мислеше, че убедителните му думи бяха напълно склонили тоя иначе достоен човек, но вместо това чу решителното „не искам“. — Че защо не искате? — попита той почти с яд, който се проявяваше у него извънредно рядко, дори и когато слагаха на главата му запалена хартия, с което обичаха да се забавляват съдията и градоначалникът. Иван Никифорович смръкна енфие. — Ваша воля, Иван Никифорович, но не зная какво ви спира? — За какво да ида? — продума най-после Иван Никифорович. — Там ще бъде разбойникът! — така той обикновено наричаше Иван Иванович. — Боже праведни! А отдавна ли… — Бога ми, няма да бъде там! Ето на, кълна се, че няма да бъде! Гръм да ме убие на това място! — отговори Антон Прокофевич, който беше готов да се кълне десет пъти в един час. — Хайде да вървим, Иван Никифорович! — Лъжете, Антон Прокофевич, той е там! — Бога ми, Бога ми, не е! Да не мръдна от това място, ако е там! Сам помислете какъв смисъл има да лъжа! Да ми изсъхнат ръцете и нозете!… Нима и сега не ми вярвате? Да пукна още тук пред вас! Да не видя, да не видят нито баща ми, нито майка ми царството небесно! Още ли не ми вярвате? Иван Никифорович напълно се успокои от тия уверения и заповяда на своя камердинер в безкрайния сюртук да донесе шалварите и памучния му сюртук. Смятам, че е съвсем излишно да описвам как Иван Никифорович си обу шалварите, как му намотаха кърпата на шията и му облякоха най-после казакина, който се цепна под левия ръкав. Достатъчно е да кажа, че през цялото това време той пазеше прилично спокойствие и не отговаряше нито дума на предложенията на Антон Прокофевич да смени нещо срещу турската му кесия. През това време събранието с нетърпение чакаше решителната минута, когато ще се появи Иван Никифорович и ще се изпълни най-после всеобщото желание да се сдобрят помежду си тия достойни хора. Мнозина бяха почти уверени, че Иван Никифорович няма да дойде. Градоначалникът дори искаше да се обзаложи с едноокия Иван Иванович, че няма да дойде, но басът не стана само защото едноокият Иван Иванович искаше градоначалникът да заложи простреляния си крак, а сам той — единственото си око, от което градоначалникът много се докачи, а компанията скришом се смееше. Никой още не сядаше на трапезата, макар че отдавна минаваше един часът, време, през което в Миргород дори в парадни случаи отдавна вече обядват. Щом Антон Прокофевич се показа на вратата, всички веднага го обградиха. В отговор на всички въпроси Антон Прокофевич изкрещя една решителна дума: „Няма да дойде.“ Щом продума той това, и градушка от мъмрения, хули, а може би и чуквания с пръст щеше вече да се посипе върху главата му за несполуката на мисията, когато изведнъж вратата се отвори и влезе Иван Никифорович. Ако се бяха показали самият сатана или някой мъртвец, те не биха предизвикали такова смайване у цялото общество, в каквото ги хвърли неочакваното идване на Иван Никифорович. А Антон Прокофевич с ръце на хълбоците само се заливаше от смях, радостен, че така се беше пошегувал с цялата компания. Както и да е, само че за всички бе почти невероятно Иван Никифорович да може в такова късо време да се облече, както подобава на дворянин. Иван Иванович в това време не беше в стаята, бе излязъл за нещо. След като се съвзе от изненадата, цялото общество се заинтересува от здравето на Иван Никифорович и изказа задоволство, че той бе надебелял. Иван Никифорович се целуваше с всички и казваше: „Много съм задължен.“ По това време миризмата на борш премина през стаята и погъделичка приятно ноздрите на изгладнелите гости. Всички се втурнаха в трапезарията. Редицата дами — приказливи и мълчаливи, мършави и дебели — потегли напред и дългата маса се изпъстри с всички цветове. Няма да описвам гозбите, които бяха на трапезата! Не ще спомена нищо за пирожките със сирене и сметана, нито за гозбата от дреболии, поднесена с борша, нито за пуйката със сливи и стафиди, нито за оная гозба, която по вид много приличаше на ботуши, киснати в квас, нито за оня сос, който е лебедовата песен на старовремския готвач, за оня сос, който се поднасяше, обхванат цял от спиртен пламък, което много забавляваше, а и плашеше дамите. Няма да говоря за тия гозби, защото много повече ми се харесва да ги ям, отколкото да се разпростирам в приказки за тях. На Иван Никифорович много се хареса рибата, приготвена с хрян. Той специално се залови за това полезно и хранително упражнение. Като избираше най-тънките рибени кости, той ги слагаше на чинийка и веднъж, без да иска, погледна насреща: творецо небесни, колко чудно бе това! Срещу него седеше Иван Иванович. Точно в същото време бе погледнал и Иван Иванович!… Не!… Не мога! Дайте ми друго перо! Моето перо е тромаво, немощно. Нищожно за тая картина! Лицата им с изписаното по тях смайване сякаш окаменяха. Всеки от тях видя отдавна познатото лице, към което сякаш беше готов да се доближи като към неочакван приятел и да поднесе енфието си с думите: „услужете си“ или „смея ли да ви помоля да си услужите“; но едновременно същото това лице беше страшно като лошо предзнаменование. Пот като град течеше от Иван Иванович и Иван Никифорович. Присъстващите, колкото бяха на трапезата, онемяха от любопитство и не откъснаха очи от някогашните приятели. Дамите, които дотогава бяха заети с доста интересен разговор за начина, по който се угояват петлите, изведнъж прекъснаха разговора. Всичко утихна! То беше картина, достойна за четката на велик художник! Най-после Иван Иванович извади носната си кърпичка и почна да се секне, а Иван Никифорович се огледа наоколо и спря погледа си на отворената врата. Градоначалникът веднага забеляза това движение и заповяда да се затвори вратата по-здраво. Тогава и двамата приятели започнаха да ядат и вече нито веднъж не се погледнаха. Щом се свърши обедът, двамата предишни приятели скочиха от местата си и почнаха да търсят калпаците си, за да офейкат. Тогава градоначалникът смигна и Иван Иванович, не оня Иван Иванович, а другият, с едното око, застана зад гърба на Иван Никифорович, а градоначалникът мина зад гърба на Иван Иванович и двамата почнаха да ги побутват отзад, за да ги сблъскат един с друг и да не ги пуснат, докато не си подадат ръка. Иван Иванович, дето е с едното око, бутна Иван Никифорович, макар и малко накриво, но все пак доста сполучливо, и то към онова място, дето стоеше Иван Иванович; но градоначалникът взе посока много встрани, защото все не можеше да се справи със своеволната си пехота, която тоя път не слушаше никаква команда и като напук се мяташе извънредно далеч и съвсем в противоположна страна (което ставаше може би защото на трапезата имаше извънредно много сладки ракии), така че Иван Иванович падна върху една дама в червена рокля, която от любопитство се беше провряла сред тях. Тази поличба не предвещаваше нищо добро. Ала съдията, за да поправи тая работа, зае мястото на градоначалника и като смръкна от горната си устна всичкото енфие, отблъсна Иван Иванович към другата страна. В Миргород това е обикновеният начин на сдобряване. Прилича донякъде на игра на топка. Щом съдията тласна Иван Иванович, Иван Иванович с едното око събра всички сили и тласна Иван Никифорович, от когото течеше пот като дъждовна вода от покрив. Макар че двамата приятели доста се опираха, те все пак бяха сблъскани, защото двете действащи страни получиха значително подкрепление от другите гости. Тогава ги обградиха от всички страни плътно и не ги пуснаха, докато те не се решиха да си подадат ръка. „Как може така, Иван Никифорович и Иван Иванович! Кажете по съвест, за какво се скарахте? Не е ли за дреболии? Не ви ли е съвестно пред хората и пред Бога!“ — Не зная — каза Иван Никифорович, като пухтеше от умора (личеше, че той бе почти готов да се сдобри), — не зная какво съм направил на Иван Иванович; но защо той насече моя гъсарник и замисляше да ме погуби? — Нямах никаква зла умисъл — каза Иван Иванович, без да обръща очи към Иван Никифорович. — Кълна се и пред Бога, и пред вас, почтено дворянство, не съм направил нищо на своя враг. За какво тогава той ме позори и нанася оскърбления на моя чин и звание? — Че какво оскърбление съм ви нанесъл, Иван Иванович? — каза Иван Никифорович. Още една минута и старата вражда щеше да угасне. Иван Никифорович вече бъркаше в джоба си, за да извади кесията и да каже: „услужете си“. — Нима не е оскърбление — отговори Иван Иванович, без да вдига очи, — когато вие, уважаеми господине, оскърбихте моя чин и презиме с такава дума, която е неприлично да се каже тук. — Позволете да ви кажа като приятел, Иван Иванович (при това Иван Никифорович се докосна с пръст до копчето на Иван Иванович, което означаваше пълното му разположение) — вие се докачихте дявол знае за какво, задето ви нарекох гъсок… — Иван Никифорович в миг разбра, че извърши непредпазливост, като произнесе тая дума, но беше вече късно: думата беше произнесена. Всичко отиде по дяволите! Ако при произнасянето на тая дума без свидетели Иван Иванович бе излязъл от кожата си, бе изпаднал в такъв гняв, в какъвто, не дай Боже, да видиш човека — какво оставаше сега, помислете си, любезни читатели, какво оставаше сега, когато тая убийствена дума бе произнесена в едно общество, в което се намираха много дами, пред които Иван Иванович обичаше да се докарва! Ако Иван Никифорович не бе постъпил по такъв начин, ако беше казал птица, а не гъсок, работата още можеше да се поправи. Но всичко беше свършено! Той хвърли към Иван Никифорович поглед, и то какъв поглед! Ако на тоя поглед бе дадена изпълнителна власт, той би обърнал на прах Иван Никифорович. Гостите разбраха тоя поглед и побързаха сами да ги разделят. И тоя човек, образец на кротост, който не оставяше нито една просякиня, без да я разпита, избяга, побеснял от гняв. Ето какви силни бури причиняват страстите! Цял месец нищо не се чу за Иван Иванович. Той се беше затворил в къщата си. Заветният сандък бе отключен, от сандъка бяха извадени — какво мислите? Карбованци!6 Старите карбованци, останали от дедите му! И тия карбованци преминаха в мръсните ръце на омастилените търгаши. Делото бе пратено в палатата. И когато Иван Иванович получи радостното известие, че то ще се реши утре, само тогава той погледна навън и се реши да излезе от къщи. Уви! Оттогава в продължение на десет години палатата всеки ден го уведомяваше, че делото ще се свърши утре. Преди около пет години минавах през град Миргород. Пътувах в лошо време. Беше настъпила есента със своето тъжно-влажно време, с кал и мъгла. Някаква неестествена зеленина — творение на отегчителните непрекъснати дъждове — покриваше с рядка мрежа полята и нивите, на които отиваше така, както лудориите на старец или розите на старица. Тогава времето ни влияеше много и когато то биваше отегчително, и аз се отегчавах. Но при все това, когато вече наближавах Миргород, усетих, че сърцето ми бие силно. Боже, колко спомени! Дванайсет години не бях виждал Миргород. Тогава тук живееха в трогателно приятелство двама редки хора, двама редки приятели. А колко прочути хора бяха измрели! Съдията Демян Демянович вече беше покойник; Иван Иванович, дето беше с едно око, също бе предал Богу дух. Влязох в главната улица: навсякъде бяха изправени прът с вързано на върха снопче слама: извършваше се някаква нова планировка. Няколко къщурки бяха съборени. Остатъците от стоборите и плетовете тъжно стърчаха. Тогава денят беше празничен; заповядах да спрат моята покрита с рогозка кола пред църквата и влязох тъй тихо, че никой не се обърна. Наистина нямаше и кой да се обърне. Църквата беше празна. Хора почти нямаше. Личеше, че и най-големите богомолци се бяха уплашили от калта. Свещите в тоя мрачен, по-право болен ден бяха някак странно неприятни, тъмните притвори бяха тъжни, продълговатите прозорци с дълги стъкла се обливаха с дъждовни сълзи. Отидох в притвора и се обърнах към един почтен старец с побеляла коса: „Позволете да попитам, жив ли е Иван Никифорович?“ В това време кандилото пламна по-живо пред иконата и светлината блесна право в лицето на моя съсед. Колко се изненадах, когато се вгледах и видях познати черти! Това беше самият Иван Никифорович. Но колко се бе изменил! „Здрав ли сте, Иван Никифорович? Колко сте остарял!“ „Да, остарях. Днес пристигам от Полтава“ — отговори Иван Никифорович. — Какво думате! Ходили сте в Полтава в такова лошо време? — Няма що! Делото… При тия думи неволно въздъхнах. Иван Никифорович забеляза тая въздишка и каза: — Не се безпокойте, имам сигурно известие, че делото ще се реши идната седмица, и то в моя полза. Свих рамене и отидох да науча нещо за Иван Иванович. — Иван Иванович е тук — каза ми някой, — той е на клироса! Видях тогава една мършава фигура. Това ли е Иван Иванович? Лицето му беше покрито с бръчки, косата съвсем бяла; но бекешата беше все същата. След първите поздрави Иван Иванович се обърна към мен с весела усмивка, която винаги толкова отиваше на фуниеобразното му лице, и каза: „Да ви съобщя ли една приятна новина?“ „За какво?“ — попитах аз. „Утре бездруго ще се реши моето дело. Палатата каза, че работата е сигурна.“ Въздъхнах още по-дълбоко и побързах да се сбогувам, защото пътувах по много важна работа, и се качих в колата. Мършавите коне, известни в Миргород под името куриерски, се напънаха и цапайки с копитата из сивата маса от кал, произвеждаха неприятен за слуха ми звук. Дъждът се лееше като из ведро върху евреина, който бе седнал на капрата и се бе покрил с рогозка. Влагата ме прониза цял. Печалната застава с будката, в която един инвалид кърпеше сивите си доспехи, бавно се изниза край нас. И пак същото поле, на места изровено, черно, на места зелено, мокри гарги и гарвани, еднообразен дъжд, сълзливо, безпросветно небе. Тъжно е на тоя свят, господа! |
|
|