"Градът" - читать интересную книгу автора (Райнов Николай)КРЪВ ПО ЛИСТАТАПомниш ли, моя далечна, късния час, кога те зърнах първи път? Помниш ли мириса на зряло грозде и пъстрите багри на измирски полуден? По големите улици на Измир черни хора продаваха плодове в широки кошници. Мъже и жени с пъстри дрехи купуваха грозде, кокосови орехи и мъхнати праскови. По раменете на продавачите скачаха маймуни и си играеха с чалмите им. Слънцето режеше остри сенки по ъглите — и цялата улица се пълнеше с бои. А ти стоеше там, между многото, в своята дълга черна дреха — и коприната на твоите очи мяташе сянка върху коприната на твоята дреха. Клепачите ти бяха морни от цяла нощ наслада, а веждите ти бяха тежки и дълги като крила на странна възточна птица. Твоята голяма шапка мяташе модра сянка по лицето ти — и в сянката блестяха като бесни пламъци твоите очи. Ти ме погледна — и аз спрях взор върху тебе. А после ти изви очи — и в погледа ти прочетох, че сме се срещнали случайно, ала само смърт ще ни раздели: прочетох вечната измама, че сме родени един за друг. Защото всеки чете много пъти през живота тази измама — и всеки си казва: — Сега не ще бъде тъй! — — — — — — — — — Помниш ли, моя далечна, как мина първият ден? Помниш ли пожара на ярко слънце и негата на дълги светли улици? Ти ми разказа още тогава — жената не крие своите пъстри дни от никого — за своето детинство в оазите на арабската пустиня и за ранните години на своето моминство. Слънцето е милвало твоята гола снага — и лекият ветрец е прегръщал змийските ти бедра. Ти си живяла в сенките на шатъра като в люлка — и майка ти не е помисляла, че бял ще те прегърне някой ден. И ти ми разказа как отпосле, в харема на знатен бей, си живяла под пъстра светлина на копринен балдахин — и как си квасила с лимон устата си, за да те не слети знойна сласт. Обикнал те е бял, когато си показала лице от прозореца — и през кръв те е понесъл на ръце, за да те донесе в Измир. И тука, в пъклената врява на улиците, ти си забравила пустинята, за да обикнеш безименната гмеж на тълпите. — — — — — — — — — … И когато минавахме с тебе край гробищата на поклонниците, спещи под сянка на безгласни кипариси, ти ми каза, че пръв път там те е прегърнал белият човек от запад. И когато гледахме дългия керван камили край старите водостоци, зидани от мермер и пясъчник, ти легна върху тревата — и каза, че си уморена… И видях тогава сянка да се премрежва пред очите ти — и ти затрепера, а моите ръце те дигнаха, за да те подкрепят… А дълъг керван се проточи отново — и старите турци гледаха нашата прегръдка и се смееха като деца. — — — — — — — — — Помниш ли, моя далечна, пъстрата нощ на Измир? Тя бе хубава като снага на гола жена. Заливът блестеше като златна подкова, фърлена от грамаден кон — и забравена в морето. Празнични кораби плуваха в мрачината и мятаха червени, модри и зелени змии по водата от своите цветни фенери. А градът преплиташе своите тъмни улици като черни криволици на персийски губер — и хора се движеха и клатеха малки светилници. Багри дъги се ломяха от ъгъл в ъгъл — а през тях минаваха дълги сенки на жени и мъже. Ти влезе в тъмна къща с железни врата, а ръчката на вратата приличаше на змийска глава. По цялата улица лъкатушеха високи черни къщи. А в сенките на ъглите се тулеха сенки на самотни жени, които дирят мъж. … Ти похлопа леко — и негър отвори вратата, за да ни пропусне. А после тежката врата се затвори сама. И аз влязох горе, в светлата стая на твоето щастие — и видях оногова, който те е донесъл с кървави ръце до Измир. Ала ти бе морна и не го погледна. И устата му се сви в горчива чърта, а в очите му видях светло пламъче. Тогава ти си излезе, а ние с него останахме. И вгледах се в сухото му лице. Една дебела жила неспокойно прорязваше лоба му. Неговите здрави челюсти напомняха лице на дивак, ала в очите му имаше толкова разум, че аз се видях като дете пред него. Устните му трепереха: те бяха тънки и бледи като на изваяние от слонова кост. В лекия замах на ръцете му личеше ловкост на звероукротител, а в трепета на тялото му имаше толкова страдание, че аз го съжалих. И той ми каза (ти не знаеш това): „Аз я измъкнах тъй, както се измъква лъвица из верлогата на нубийски лъв. Хиляди зверове треперят пред бича ми — и съскат — и се ежат — и бягат пред огъня на моя поглед. С очи аз приспивам кротали, очиларки и черни африкански аспиди. Ала Нея — Нея не можах да укротя: победи ме Тя — й страх ме е, че някой ден ще ми разкъса жилите — и някой чужд ще видя в кръв тялото ми…“ — — — — — — — — — Помниш ли, моя далечна, часовете на късна нощ? Като трепет на болни членове минаваха митовете. Там, в светлата стая на твоето щастие, седях още аз — и гледах двама души, които се борят с неравни сили. Ние трима говорехме за Жената — и вие с него си мятахте погледи, от които по снагата ми рукваше ледна вода… Край тебе гънеше кръшно тяло черна пантера — а твоята снага се извиваше гордо при всяко движение — и ти надмина пантерата!… После ние с него пихме студено вино с мока и банани, а ти свири на харфа. И в твоята песен се преливаха страшните прешлени на индийска змия, а в погледа ти съскаше отровата на вечна Жена. Аз видях. — — — — — — — — — И той видя — и разбра, че от онзи миг трябва самотен да живее. И той забрави, че аз съм там — и те изгледа, както е гледал през деня лютите леопарди, — па изви ръка, сякаш стискаше в нея бич, та те стрелна с поглед и рече властно: — Аз А ти се изсмя — помниш ли, моя далечна? — ти се изсмя, па възправи своята горда снага, прегърна терата — и излезе. — — — — — — — — — А той падна върху кадифения одър — и закри с ръка лицето си. И кога прерязаха завесите първи лъчи, аз станах, ала ти не беше там, а той не виждаше нищо. Аз го разбудих с леко докосване по рамото — и той стана — и се изправи, — ала ме не позна. Лицето му бе сгърчено като лице на убит човек, а в очите му имаше сълзи… — — — — — — — — — И кога на другата нощ прегръщах твоята гола снага, аз усещах страх — гаче ли прегръщам опасно животно… — — — — — — — — — Една сутрин аз влязох в тъмната къща. Негърът ми отвори желязната врата — и тя сама се затвори след мене. Твоята стая бе заключена. Черният човек мълчаливо ми посочи голямата градина. Аз слязох по стъпалата — и пантерата с леки крачки ме настигна. Едното й око бе кърваво, а по гърба й се виждаха петна, изгорени с желязна пръчка. Аз преминах белите стълби от попукан мермер и стигнах в градината. Там нямаше никой. Снажни кипариси дигаха с тъга високи стъбла нагоре и техните сиви листа се клатеха като коси на мъртва жена… Аз спрях накрай градината и се огледах. Зад мене стоеше черният човек, а пантерата с гъвкави движения се галеше о мене. Аз се извърнах и попитах негъра къде си. Той мълчаливо ми посочи кипарисите. Аз доближих… По техните листа имаше кръв! В пясъка още личеше широка локва. По земята се виждаха чърти — гаче ли силни пръсти на мъж са драскали на смъртен час пясъка… — — — — — — — — — Вечерта ти отново дойде при мене. И аз те погледнах с ужасени очи, а ти се дръпна — и гордост имаше в твоето движение. Нашият рай трая само една нощ: нощта преди да убиеш мъжа си. На другия ден, след като те пропъдих със своя взор на уплашен, ти не дойде. И всуе те дирих вредом: никъде не успях да те намеря. Знам: ти диреше звероловец, а аз бях плах младеж — и не знаех още движението на смела десница. Ти беше необуздана лъвица, която храбрец бе извлякъл с кървави ръце из верлогата — и ти го обикна за неговия бич и за силата на погледа му. Знам: у тебе живееше страст, а страстта е нанаситна — и всяка нощ дири другиго — непознатия… И — аз те изгубих. — — — — — — — — — Помниш ли, моя далечна, мига на сетната ни среща? То бе в бляскав салон на голям западен град. Там, сред мирис на пудра и лъх на ветрила, по светлия под, който отразява замислени лица с престорена веселост — ние с тебе се срещнахме. И ти ме не позна. Висок човек с черни дрехи и с алмази по пръстите държеше твоята ръка — и ти бавно следваше ударите на морния танц. И спомних си тогава дивия час на измирска нощ, кога пред мене и чупеше гъвкава снага, за да играеш своите чаровни танци на възтока… То бе отдавна, отдавна… Ала ти не си спомни за мене. И кога ти подадох ръка, ти се усмихна тъй, както за усмихват всички жени на запада — пресилено и морно… Ти смени светлия сън на Измир за разкошния салон на студения град, както някога бе сменила знойната шир на пустинята за прашния блян на градска улица. — — — — — — — — — И когато, в края на вечерта, ти ме позна и си спомни за мене, подаде ми гранка от кипарис. … И отново в мене блесна ужасът на прежните дни: |
|
|