"Градът" - читать интересную книгу автора (Райнов Николай)ВЕЧНА ХУБОСТСниши звука на своите стъпки, непознат скитниче, кога минеш край мене: царица почива тук. В саркофаг от лазурен базалт спи онази, която сплете пътеките на много мъже и разруши престолите на две царства. Царица Нитокрис спи тука — онази, която мъжете от Масър и Ниневиа назваха някога „Хубавицата с трендафилови бузи“. Чакай. Знам аз: непознати хора някой ден ще дойдат в Мемфис и ще дигнат мермерния камък на моята гробница. И тогава вихър ще разнесе праха ми — и ще го смеси с пясъка на пустинята или с пепелта на чуждо огнище. Ще дойде време: знам. Къде се дянаха моите врагове, непознат скитниче — къде отидоха те? Къде изчезна железният мъж, който отрови с корона от змии моя съпръг, а мене отвлече презморе на златен кораб? Къде потъна алмазният град на моята младина, непознат скитниче — къде отлетяха златоцветните кули на моите връстни години? Аз вярвах в безсмъртието на всичко, що е хубаво — и мислех, че племената ще пожалят гиздостта на горди създания. Аз вярвах в безсмъртието на всичко, що е хубаво — и мислех, че времената ще пожалят чъртите на гиздава жена. Грях ли бе — че вярвах във Вечността на всяка Хубост? — — — — — — — — — Ти идеш отдалече: не знаеш още мъртви как говорят… В Саис ваятел изряза моя образ — и младежите припадаха от страст, колчем го зърнеха. Върху обелиските на Мемфис царски писец вряза случките на моя живот — и дори белокоси жреци ги научиха наизуст. С дръзка ръка магьосник открадна из чертозите на двореца моята златовезана забрадка, украсена с две пепелянки от изумруд и сапфир, ала и нему я откраднаха — и моят накит шествуваше низ царството, целуван от старци и младежи. Ти идеш отдалече: не знаеш още мъртви как говорят… — — — — — — — — — Печална е повестта на мъртвата царица, непознат скитниче — печална е песента на умрялата чаровница! От далечни острови ме грабнаха снажни гребци, та ме качиха на царски кораб и ме отведоха в Мемфис. Моята снага беше бяла като лунен светлик, а очите ми — тъмни като гибел. И младежите от Масър обикнаха киприте ланити на своята царица, а връстните мъже закопняха по пъкъла на моята прегръдка. И грях бяха готови да извършат за мене вси, които ме бяха видели да минавам, носена от осемдесет роба. А моят балдахин минаваше през улиците на Мемфис като олтар на богиня, клатен от ръце на жреци по светли празници. И всички фърляха златна коприна под нозете на моите роби, а в носилката летяха толкова цветя, че ми замрежваха слънцето. И младежи викаха звънливо: — Минава царица Нитокрис! Минава дъщерята на Хатор! Минава Слънцето на Масър! Ала никого не сглеждаше окото ми — и за никого не подигнах крилата на своя балдахин. — — — — — — — — — И вечер пред мраморните стъпала на моя дворец дохождаха момци и в мрака внизваха меч в гърдите си, за да видя на сутринта колко е била червена кръвта им… И когато робите фърляха в Нил телата им, за да наситят с месо на човек свещените крокодили, моите робини казваха гордо: — За царицата се убиха те: цял Масър люби царицата!… — — — — — — — — — И в знойни нощи мъжете виждаха сластни сънища — и злите призраци на цял народ, разпален от грешно пожелание, летяха към мене!… — — — — — — — — — А една вечер тълпа знатни момци дадоха подкуп на робите и се вмъкнаха в моите спални чертози. И видях ги да треперят от страст и да пълзят като тигри под нозете ми. Ала моят вик ги стресна — и телопазителите ги оковаха в пранги същата вечер. Робите бяха изклани до един, а младежите съблякоха — и пред моите очи джелатите ги биха с камшици от остра тел. Техните голи, кръшни снаги се изгъваха под ударите. По плещите и бедрата им потече прясна кръв. Ала те извиваха лице към мене — и се смееха — и гърчеха се — и ревяха от страст. — — — — — — — — — А на другия ден фараонът ми възбрани да излизам из двореца. — — — — — — — — — Страстта ражда гибел, непознат скитниче — а боех се аз от гибелта на своята хубост… И дойде гибелта — тъй сигурно, както дохожда мрак след заник слънце: тъй сигурно погина моето щастие. И снагата ми стана присмех на света, както някога бе гордост на вселената. — — — — — — — — — Една нощ хора минаха през морето с дълги кедрови кораби, изклаха бранниците, що пазеха брега — и лодките им се понесоха по мътните талази на Нил. Реката окичи със сребърна пяна шиите на лодките — и аз видях по кърмилните шатри образи на чужди богове. Те бяха безбройни — и вси бяха облечени в желязо и мед. А на другия ден градът бе разсипан, нашите бранници паднаха под вражи меч, а моят съпръг бе окован в желязо. И чуждият цар му сложи на главата корона от четири кротала, свързани със сребърна тел. Змиите извиха глави в пъклено гърчене — и подириха очите на фараона, за да ги изпият. Когато чуждите хора ме плениха, за да ме отведат далеко, моят съпръг бе мъртъв… — — — — — — — — — Аз отидох в чужда страна, дето дълги реки мудно влекат тиня, а по бреговете им се издигат храмове, сградени върху безброй стъпала. От върха на кулите непознати мъже гледаха звездите през голям изумруд. Те бяха старци, а косата им бе жълта като злато — и очите им — зли като очи на крокодил. Те ме введоха в дворец от пъстри тухли, върху които блестеше лъскава глеч — и по стените имаше изписани лъвове, царе с тежки дрехи и чудновати животни. Вечер огромни догани долитаха отнякъде — и кълвяха телата на робите, избити през деня за лоша вест. — — — — — — — — — Моят пръв ден в двореца бе горчив като сетен спомен на умиращ човек. И вечерта в моите спални чертози влезе чужденецът, за да спечели чара на моята снага. Ала аз го презрях. Презрях неговата обагрена брада, накъдрена и обнизана с бисер. Възненавидях неговите хитри уста, намазани с кърмъзна мас и посипани с прах от мирта. Намразих неговите жестоки очи, над които се виеха вежди, теглени с индийска чернилка. Не можех да търпя тежките му дрехи, накитени с едри камъни, които струват колкото цяло царство. И аз отблъснах сладкото вино, което ми предложи с треперлива ръка — и не поех ни един от плодовете, що лежаха върху царския сребърен поднос. Опротивяха ми песните, що свиреха моми от Ниневиа на кинор и псантер — и танците, що въртяха сред пиршеския чертог, ме отвърнаха, както девственица се отвръща от похотлив мъжки поглед. Голямата златна чаша, по която се извиваха вси животни на земята, ми се видя пъклен потир с отрова на грях. — — — — — — — — — И след пира, кога царят остана с мене, аз отфърлих с презрение сластните му бърни — и тръснах с омраза неговите корави ръце. И той се разгневи — и ме предаде на палачите. — — — — — — — — — В тъмната Кула на Мълчанието ме фърлиха джелатите на Асура — и там се подгавриха с името ми, свързаха моите ръце и насилиха снагата ми… И ревях аз като лъвица, на която отнемат щенетата; ала те бяха силни и зловонна похот гореше в разширените им зеници — и те ме повалиха върху своите покривала, та се насладиха с чаровете на снагата ми. — — — — — — — — — И там, навръх Кулата на Мълчанието, ме оставиха те — на каменния връх, дето слагат мъртъвците, за да ги разкъсат орли през нощта. — — — — — — — — — Аз дочух над своята глава тракане на грабливи кълвуни и пърхане на хиляди чевръсти крила: те идеха — орлите на Асура — да раздерат на късове моята бяла снага, с която се гордееше преди години цял Масър. Те наближаваха към мене и се готвеха да разръфат моята гръд — и да впият кълвуни в бедрата ми, които са се присънвали на вси мъже преди години. Орлите предвкусваха чаровната плячка и летяха към мене: те фъркаха стремително; за да прободат с железни нокти очите ми, които бяха вдъхновили вси певци на Ниневиа и вси ваятели на Масър — и да разчекнат устата ми от които само един бе пил блаженство дотогава… И — аз ги чаках. Моите морни членове трепереха в предсещане на кървава болка — и кръвта ми мръзнеше на бавни талази, а сърцето ми бе престанало да бие… Аз чаках — Годежа на Смъртта. — — — — — — — — — И сжали се над мене Хатор — страшната богиня на Любовта, — та ме избави от жестока смърт. Пазачът на Кулата влезе при мене и бе облечен в дрехи на мъж, а после с нож прогони орлите, та ме изведе из Кулата на Мълчанието. И през нощта преплувахме голямата река, за да се отървем от гнева на царя. — — — — — — — — — А един ден пред нас лъсна като сребърно огледало морето, което ме делеше от Масър и от моите забравени дни… — — — — — — — — — Той седеше на кораба до мене и ме стискаше в своите младежки ръце — и диреше устата ми. А моите очи живееха още ужаса на прежните дни — и гневното лице на ниневийския сатрап играеше злобно сред лъчите на богат царски пир. А там, зад него — се гърчеше в болки О! О! — — — — — — — — — Ти си хубава като небето на островите, които се усмихват над бездни от смарагд. Твоята снага е прясна като саронски трендафил, който цъфти в ранно утро за малцина избраници. Очите Ти гледат като черни облаци, които ще развихрят кървава буря в някое младо сърце. Твоите ръце са като лебедови шии, които тръпнат пред заник и пеят светла песен в наслада на прекъсната прегръдка. Косите Ти се диплят като черни змии, които носят пъклен мрак в някоя млада душа. Твоята гръд е като два медни грозда, които разнасят сок на блаженство и правят сладка предсмъртната въздишка. — — — — — — — — — Той пееше, ала до песен ли ми беше? Аз виждах, че ужасиите са опнали було на старост върху моето лице — и жалех, че младежът, който прогони орлите, не бе ме видял на младини… Защото с тъга виждах прежните дни, кога бях гиздава като Хатор — а тези дни бяха отминали… Погасна хубавото слънце на моите шестнадесет години: старост идеше — и песента на моя спътник ми звучеше като кървава, жестока глума. — — — — — — — — — В Мемфис ме срещнаха като кумир на скъпо божество, което са врагове отвлекли. А чуждите пълчища бяха прогонени — и цял Масър празнуваме връщането на своята богиня. На ръце ме понесоха младежите, за да обиколят с мене улиците … престолния град — и жреците снеха своите одежди, та знатните носачи да минат по злато и свила. Ала нещо се бе изгубило от моите прежни години — и в чаровните слова на моите певци аз виждах като присмех… И питах с трепетно сърце своето сребърно огледало хубава ли съм още — а то ми отвръщаше, че тъгите и горестта на плена не са още сбръчкали лицето ми. И лудите викове на всички мъже ми говореха същото. Ала — не вярвах. Не исках да вярвам лъжата на огледалото, нито измамата на влюбени слова. — — — — — — — — — И разби се тогава в мене ранната вяра, че Хубостта е безсмъртна — и аз разбрах, че краят на моята гиздост иде. Старост ще начъртае по моето лице образите си, кожата ми ще посивее като кора от нар, моята гръд ще увисне като презрял банан, а очите ми ще гледат отпаднало и морно — и небето ще се отразява в моя взор толкова мътно, колкото се оглежда лазурът в блатата край Нил. Старост, старост! — А смеех ли да я дочакам? — — — — — — — — — И един ден аз впих кинжал в сърцето си, за да не доживея деня, кога младежите казват жално: — Някога — тя бе хубава!… — — — — — — — — — Векове минаха — и моята душа се още лута над саркофазите на вси мъртви жени — да види коя е била по-хубава от мене. Видях мумиите на вси хубавици, които са славили времената. Ала пред мене всички бяха грозни като лице на уплашен човек. — — — — — — — — — Една останах през тъмни векове — образ на божествена жена, запазила чертите на Върховна Хубост, що дири всеки мъж. — — — — — — — — — Ти идеш отдалече, непознат скитниче: не знаеш още мъртви как говорят! Две страшни сили се бореха в мене — Хубостта се бореше със Смъртта — и Хубостта победи! Ала де е моята утеха, непознат скитниче! Де е разтухата на умрялата чаровница? Ала що е гиздава снага, кога няма ръце — да я прегърнат? Нима прегръща някой мъртъвците? Ти идеш отдалече, непознат скитниче: не знаеш още мъртви как говорят! — — — — — — — — — Сниши звука на своите стъпки, кога минеш край моя саркофаг: |
|
|