"Море от обърнати сърца" - читать интересную книгу автора (Робъртс Нора)

Глава 5

— Ти… си ги загубил.

Анита Гай се облегна на мекия кожен стол и се вторачи в маникюра си. Телефонното обаждане никак не я бе зарадвало.

— Неясни ли бяха инструкциите ми? — попита тя с нисък, копринен глас. — Коя част от „Открийте жената и проверете какво знае“ не разбрахте?

Тъпи извинения, помисли си тя, докато слушаше оправданията на служителя си. Некадърници.

— Господин Джаспър — прекъсна го тя с мил глас, — мисля, че ви казах „с всички средства“. Имате ли нужда от допълнителни обяснения? Не? Добре тогава, предлагам ви да ги намерите. И то незабавно! Иначе ще реша, че не сте и наполовина толкова умен, колкото един второкласен ирландски екскурзовод.

Тя прекъсна връзката и за да се успокои, се завъртя на стола и се загледа във величествената панорама на Ню Йорк. Приятно й беше да наблюдава шума и суматохата в града, като в същото време бе далеч от тях.

А още по-приятна й беше мисълта, че можеше да излезе от елегантната си къща направо на авеню „Медисън“, да обиколи изисканите магазини и да задоволи всичките си капризи.

И да й се възхищават и завиждат, докато го прави.

Не беше отдавна времето, когато тя се скиташе из улиците, притеснена от мисълта как ще плати наема и сметките си и как ще успее да си купи нови обувки.

Стоеше пред магазините нещастна, забила нос във витрините, макар да знаеше, че е по-добра, по-умна и по-хитра от дамите, които пазаруваха в прохладния ухаещ въздух и прокарваха нежните си пръсти по ръчно тъканите коприни.

Никога не се беше съмнявала, че ще застане от другата страна на витрината. Никога не се беше съмнявала, че ще успее.

Притежаваше нещо, което липсваше на повечето хора от работническата класа. Безкрайна амбиция и абсолютна вяра в себе си. Никога не бе възнамерявала да работи цял живот, за да си осигури покрив над главата.

Освен ако покривът бе нещо по-особено.

Винаги беше имала план. Според нея жената беше играчка, изтривалка или боксова круша за мъжа. А най-често — комбинация от трите.

С добър план и мозък, който да го изпълни, тя можеше да обърне нещата.

Труди се усърдно, за да достигне положението, в което се намираше днес. Ако женитбата с мъж, достатъчно стар да ти бъде дядо, не се наричаше работа, то какво тогава бе значението на думата? Когато двадесет и пет годишна жена прави секс с шестдесет и шест годишен мъж, то тази жена наистина работи.

Беше се отплатила на Пол Морнингсайд за парите му. В продължение на дванадесет дълги и трудни години. Прилежна съпруга, вярна помощничка, изискана компаньонка и идеална курва. Той умря щастлив. И никак не побърза с това.

Но сега „Антики Морнингсайд“ й принадлежеше.

Разходката из кабинета винаги й доставяше удоволствие. Токчетата й потъваха в избелялата вълна на старинния килим и тракаха леко по излъскания дървен под. Беше избрала всички мебели лично, от канапето в стил „Джордж III“ до порцелановия кон в бюфета „Шератон“.

Харесваше смесицата от стилове и епохи, елегантна и женствена. От всичко лъхаше изтънчен вкус. Пол наистина я бе научил на много неща.

Цветовете бяха меки. Тя пазеше яркото и дръзкото за други места, а офисът й в центъра бе обзаведен в нежни пастелни тонове, които привличаха клиентите.

А най-хубавото бе, че всичко в стаята някога бе принадлежало на някой друг. Толкова бе вълнуващо да притежаваш нещо, което е било собственост на друг човек! Според нея това си беше нещо като кражба. Но съвсем законна. Дори изискана. А какво би могло да бъде по-вълнуващо?

Освен самата кражба, разбира се. Тя затвори очи и се усмихна. О, да, кражбата и възможността да я извършиш бяха още по-вълнуващи.

Тя беше наясно, че след петнадесет години, три, от които като управител на „Морнингсайд“, някои хора все още я смятаха за нагла използвачка.

Те определено грешаха.

Навремето, когато Пол Морнингсайд се влюби в жена над четиридесет години по-млада от него, хората повдигаха вежди учудено и си шепнеха възмутено. Повечето я смятаха за обикновена курва.

Но отново грешаха.

Тя беше красива жена, която знаеше добре как да използва предимствата си. Косата й беше огненочервена и сега, на четиридесет години, я носеше в елегантна прическа до ушите, за да подчертае гладките си, закръглени страни и пълните, измамно нежни устни. Очите й бяха сини и кръгли като на кукла. Мнозина, когато се вглеждаха в тях, ги намираха наивни.

Те отново грешаха.

Тя имаше бледа, гладка кожа и малък фин нос. И тяло, което един от бившите й любовници бе описал като „ходещ еротичен сън“.

Целият този пакет бе представян грижливо. Идеално скроени делови костюми, модни рокли за светски събития. През целия й брак поведението й беше безукорно. Някои хора си шепнеха злобно по неин адрес, но с името на Анита Гай не бе свързан нито един скандал.

Дори да продължаваха да я гледат с подозрение, те приемаха поканите й и самите те я канеха на приемите си. Радваха се на компанията й и си плащаха за тази привилегия.

А в пакета се криеше мозъкът на роден мошеник. Анита Гай беше почтена вдовица, обиграна светска дама и уважавана делова жена. И възнамеряваше да играе тази многопластова роля до края на дните си.

Тя си помисли развеселено, че това бе най-дълго продължилата измама на света.

Златотърсачка, каза си тя и се усмихна доволно. О, не. Никога не бе ставало дума само за пари, а и за положение, власт, престиж.

Доларите и центовете не бяха по-важни от притежанието на нещо, поставено на рафта. Но най-важното беше статусът.

Анита отиде до пейзажа на Коро на стената и натисна скрития в рамката механизъм. Натрака бързо кода по клавишите и отвори сейфа. После доволно извади сребърната орисница.

Самата съдба я бе накарала да отиде в Дъблин и да прекара там няколко седмици заради откриването на клона на „Морнингсайд“ там. И същата тази съдба я бе накарала да си уреди среща с Мълаки Съливан.

Още тогава Анита знаеше за трите орисници. Пол й бе разказал историята им. Той вечно разправяше дълги и отегчителни истории, но тази бе приковала вниманието на Анита. Три сребърни статуетки, според някои, изработени на самия Олимп. Това, разбира се, беше пълна дивотия, но легендата вдигаше неимоверно цената на фигурките. Три сестри, разделени от времето и обстоятелствата, попаднали в различни ръце през годините. А разделени те не представляваха нищо повече от красиви предмети на изкуството.

Но ако и когато се съберяха… Анита прокара пръсти по плитката вдлъбнатина в основата, където Клото навремето била свързана с Лахезис. Заедно те бяха безценни. И не само това. Имаха невероятна сила. Носеха несметно богатство и власт над човешките съдби.

Пол не беше вярвал в съществуването им. Според него това беше само една хубава история. Нещо като Светия Граал за колекционерите на антики. Анита споделяше мнението му до момента, когато Мълаки Съливан поиска професионалното й мнение.

Беше детска работа да го съблазни, а после и да го заслепи със страст, докато той й се довери достатъчно, за да сложи статуетката в ръцете й. Беше му казала, че иска да я вземе, за да я провери и оцени. Да я проучи.

Беше й разказал повече от достатъчно и Анита се увери, че може да му отнеме статуетката безнаказано. Какво можеше да направи някакъв си задръстен ирландец, произлязъл от обикновен крадец, срещу жена с нейната безукорна репутация?

Кражбата й достави невероятно удоволствие.

Мълаки, разбира се, бе вдигнал шум, но парите и положението й, както и океанът между тях, я предпазиха от неприятностите. А както Анита бе очаквала, той се успокои след няколко седмици.

Не беше очаквала обаче, че ще я изпревари, дори и само временно, за останалите две фигурки. Тя си беше губила времето да разпитва деликатно сегашните собственици на „Антики Уайли“, докато Мълаки се бе насочил направо към Тия Марш.

Но пък не бе получил нищо от нея. Не беше имал време. В хотелската й стая и в лаптопа нямаше нищо, свързано със статуетките или с прапрадядо й.

А и по-дискретното претърсване на апартамента й в Ню Йорк не бе разкрило нищо интересно. Но Анита вярваше, че Тия е ключът поне към една от фигурките.

Анита реши да се заеме лично с проблема. Щеше да издири нюйоркските наследници на Уайт — Смит лично и да остави служителите си да проследят черната овца на семейството, докато тя ухажва каймака му.

А след като се сдобиеше с втората орисница, щеше да използва всичките си възможности и средства, за да открие третата.

Тия прекара първите двадесет и четири часа след завръщането си у дома в сън и в разходки по пижама из апартамента. Два пъти се събужда в тъмнината, без да осъзнава къде се намира. А когато си спомни, се отпусна доволно на възглавницата и заспа отново.

На втория ден си достави удоволствие с дълга вана, пълна с топла вода и лавандулово масло, после облече чиста пижама и отново си легна.

Събуди се късно и тръгна из апартамента, като спираше от време на време, за да докосне нещо — облегалката на стол, масата, тежкото преспапие на бюрото й. И през цялото време мислено си повтаряше: „Мое. Моите неща. Моят апартамент. Моята страна.“

Можеше да дръпне завесите и да се наслади на гледката към реката, на водата, която винаги я успокояваше и вълнуваше. Или да ги спусне отново и да си представи, че е в приятно, уютно убежище.

Никой не я чакаше. Нямаше нужда да се облича, да си прави прическа, да се подготвя психически и емоционално за обществени изяви.

Можеше да си остане по пижама цяла седмица и да не говори с никого. Можеше да си лежи в леглото — нейното собствено прекрасно легло — и да не прави друго, освен да чете и да гледа телевизия.

Разбира се, това нямаше да се отрази добре на гърба й. А и трябваше да започне да си готви и да се върне към обичайния си начин на живот. Витамините й свършваха, а и нямаше да е лошо да си купи банани, ако не искаше нивото й на калий да спадне прекалено много.

Но можеше да изкара още един ден. Само още един. Перспективата да не говори с никого, дори с продавачката в магазина, бе толкова чудесна, че си заслужаваше риска от недостига на калий.

За да успокои чувството си за вина, задето не бе звъннала на семейството си и не си бе направила труда да измине няколко пресечки до дома им, тя им изпрати писмо по електронната поща. После потвърди и следващия си сеанс с доктор Лоуенстайн по същия начин.

Обичаше електронната поща и благодареше на бога, че живее във време, когато бе възможно да комуникираш с някого, без да говориш.

Въпреки всички предпазни мерки обаче, бе почти сигурна, че е настинала. Гърлото й дращеше, а синусите й бяха запушени. Но когато измери температурата си — два пъти — тя бе абсолютно нормална.

За всеки случай Тия взе малко цинк, витамини и си направи чаша билков чай. Тъкмо се бе настанила с леглото с чая и книга по хомеопатия, когато някой звънна.

Тя реши да не обръща внимание на звъненето, но чувството за вина я накара да остави настрани чашата и книгата. Можеше да е майка й, която имаше навика да идва, без да се обади предварително. И която щеше да влезе със собствения си ключ, ако Тия не отвореше.

Същото чувство за вина я накара да се огледа наоколо и да се намръщи. Майка й щеше да види, че бе мързелувала в продължение на три дни. Нямаше да я критикува или пък щеше да маскира критиката си зад загриженост. А това щеше да накара Тия да се чувства като разглезено, мързеливо дете.

А още по-лошо щеше да е, ако майка й усетеше, че е настинала, нещо, в което Тия вече бе напълно сигурна. Тогава щеше да настъпи абсолютна суматоха.

Тия надникна примирено през шпионката и възкликна.

Не беше майка й.

Притеснена, тя оправи косата си с ръка и отвори вратата на мъжа, за когото бе почти сигурна, че съществува само във въображението й.

— Здрасти, Тия.

Дори и Мълаки да намираше за странно, че Тия е по пижама в три следобед, усмивката му не го показваше.

— Ъъъ…

Нещо у него сякаш караше бушоните в мозъка й да прегряват. Тя се зачуди дали предизвиква някаква химична реакция у нея.

— Как…

— … те намерих? — довърши той вместо нея.

Мълаки забеляза, че Тия изглежда доста бледа и сънена. Тази жена определено се нуждаеше от свеж въздух и слънце.

— Открих те в указателя. Трябваше да ти звънна, но минавах оттук.

— О. Добре. Аха.

Езикът й отказваше да сглоби повече от една дума. Тия махна безпомощно с ръка, за да го покани вътре и вече бе затворила вратата зад него, когато си спомни, че е по пижама.

— Аз само…

— Предполагам, че се възстановяваш от пътуването. Сигурно е чудесно да си у дома.

— Да. Аз… аз не очаквах гости. Ей сега ще се преоблека.

— Не, недей — спря я той и я хвана за ръката, преди тя да успее да избяга. — Изглеждаш чудесно и няма да се задържам дълго. Тревожех се за теб. Неприятно ми беше, че се наложи да те оставя толкова бързо. Откриха ли кой е влизал в хотелската ти стая?

— Не. Не откриха. Или поне засега. Не успях да ти благодаря за това, че остана с мен през цялото време.

— Иска ми се да бях направил повече. Надявам се, че останалата част от пътуването ти е минала добре.

— Да, но се радвам, че свърши.

Тя се зачуди дали трябваше да му предложи питие. Но пък как можеше да го направи, когато бе по пижама?

— Ти… отдавна ли си в Ню Йорк?

— Току-що пристигнах. По работа.

Мълаки забеляза, че завесите бяха спуснати. Стаята беше тъмна като пещера, с изключение на малката лампа до канапето. Но онова, което се виждаше, бе спретнато като в църква и красиво, успокояващо като обстановка.

Каквато беше и самата Тия, въпреки строгата си пижама от фин памук.

Това го накара да се усмихне отново. Мълаки осъзна, че наистина се радваше да я види.

— Исках да видя как си — каза той. — Мислех за теб през последните няколко седмици.

— Наистина ли?

Тя изглеждаше толкова изненадана от думите му, че той се усмихна още по-широко.

— Да, наистина. Би ли искала да вечеряме заедно днес?

— Да вечеряме? Днес?

— Знам, че те каня в последния момент, но ако не си заета, бих искал да вечеряме заедно. Днес. Е, в краен случай и утре. Веднага щом си свободна.

Тия би сметнала всичко това за халюцинация, но усещаше лекия аромат на афтършейва му. Нямаше как да халюцинира и миризма.

— Нямам никакви планове — отговори тя.

— Чудесно! Да мина ли да те взема към седем? — попита той, като пусна ръката й и благоразумно реши да се оттегли, преди тя да измисли някакво извинение. — Очаквам вечерята ни с нетърпение.

Тия застина на място, вторачена в него, а той напусна тихо апартамента.

— Това е само една вечеря, Тия. Успокой се.

— Кари, помолих те да дойдеш и да ми помогнеш, а не да ме съветваш да направя невъзможното. Какво ще кажеш за това? — попита Тия, като извади тъмносин костюм от гардероба.

— Не.

— Какво не му е наред?

— Всичко.

Кари Уилсън, елегантна брюнетка с кожа като разтопен карамел и черни очи, наклони глава.

— Върши работа, ако отиваш да докладваш пред борда на директорите новата фискална политика. Но е абсолютно неподходящ за романтична вечеря.

— Не съм казвала, че вечерята ще е романтична.

— Излизаш с красив ирландец, с когото си се запознала в Хелзинки. С човека, останал до теб по време на полицейското разследване и появил се на прага ти в Ню Йорк веднага след пристигането си в Щатите.

Гласът на Кари прозвуча като откос от картечница и тя се просна на леглото.

— Положението би могло да е по-романтично само ако той се бе появил на бял кон с кръвта на дракона по меча си.

Тия въздъхна.

— Искам само да изглеждам привлекателна.

— Скъпа, ти винаги си привлекателна. Хайде сега да направим нещо по-предизвикателно — каза тя, като скочи от леглото и пъхна глава в гардероба на Тия.

Кари беше брокер на борсата. Брокерът на Тия. През шестте години, в които се познаваха, бяха успели да станат приятелки. Кари въплъщаваше идеята на Тия за модерната, независима жена от типа, който по принцип я ужасяваше. Но страховете й траяха само докато откри, че и двете се интересуват от алтернативна медицина и италиански обувки.

Тридесетгодишна, разведена, преуспяла в кариерата, Кари се срещаше с интересни мъже, можеше да анализира индекса Дау Джоунс или Кафка авторитетно и всяка година отиваше на почивка сама, като избираше мястото, забождайки напосоки карфица в атласа.

Нямаше човек, на когото Тия да се доверява повече по отношение на финанси, мода или мъже.

— Ето, класическата малка черна рокля — каза Кари, като извади семпла рокля без ръкав. — Трябва само да я направим малко по-секси.

— Не търся секс.

— От години вече ти повтарям, че това ти е основният проблем.

Кари извади глава от гардероба и огледа Тия проницателно.

— Иска ми се да имахме повече време. Щях да звънна на фризьора ми и да го накарам да те смести между клиентките си.

— Знаеш, че не ходя във фризьорски салони. Всички онези химикали и косми, които хвърчат наоколо. Не знаеш какво можеш да хванеш.

— Единственото, което можеш да получиш там, е добра прическа. Казвам ти, наистина ще откриеш лицето си и ще подчертаеш скулите и очите си, ако разкараш цялата тази коса от главата си.

Кари метна роклята на леглото, после хвана дългата коса на Тия в ръката си.

— Позволи ми да го направя.

— Не и докато съм още с акъла си — усмихна се Тия. — Само ми помогни да изкарам вечерта, Кари. А после той ще се върне в нормалното си русло.

Кари се надяваше, че няма да стане така. Според нея животът на приятелката й бе прекалено нормален.

Мълаки реши, че цветята са подходящи. Розови рози. Тия имаше вид на жена, която би харесала рози. Страхуваше се, че му се налага да я попришпори и съжаляваше за това. Тия беше от жените, които сваляш бавно и нежно. А и това би му доставило голямо удоволствие.

Но не можеше да отдели толкова време. Въобще не беше сигурен дали трябва да предприеме това пътуване, особено преди завръщането на Гидиън. Фактът, че Анита бе успяла да открие госпожица Толивър, го тревожеше.

Дали отново беше по петите им или просто пътищата им се пресичаха? При всички положения, той бе абсолютно сигурен, че Анита скоро щеше да се заеме с Тия. Ако вече не го беше направила, разбира се.

Налагаше се да действа бързо и да привлече Тия на своя страна, преди Анита да обърка нещата.

И ето, сега стоеше с дузина рози пред вратата на наследницата на Уайли, докато брат му беше, един Господ знае къде, с наследницата на Уайт — Смит.

Би предпочел да отиде и да срита вратата на Анита с всичка сила. И щеше да го направи, ако не беше обещал на майка си, която не искаше големият й син да гние в чужд затвор, да се въздържа.

Все пак, да прекараш вечерта в компанията на хубава жена, бе по-приятно, отколкото да влачиш някого из цяла Европа както правеше Гидиън в момента.

Мълаки почука, изчака и остана като зашеметен, когато Тия му отвори.

— Изглеждаш прекрасно! — възкликна той.

Тия се въздържа да не подръпне надолу малката черна рокля, която Кари безмилостно бе скъсила с пет сантиметра. Кари бе избрала и дългия като за опера наниз от перли и бе отговорна за прическата й. Сега Тия имаше леко къдрав бретон, а останалата коса падаше като водопад по гърба й.

— Благодаря ти. Цветята са чудесни.

— Реших, че са най-подходящите за теб.

— Би ли искал да седнеш? Да пийнеш нещо, преди да тръгнем? Имам малко вино.

— Да, благодаря ти.

— Ще отида да сложа цветята във вода.

Тия си забрани да споменава, че вероятно бе наследила алергията на майка си към рози и вместо това извади старинна кристална ваза „Бакара“ от бюфета. После занесе цветята в кухнята и ги остави настрани, докато вадеше бутилката с бяло вино, която бе отворила за Кари.

— Харесвам апартамента ти — каза Мълаки зад нея.

— Аз също.

Тия сипа чаша вино и се обърна, за да му я подаде. Мълаки бе застанал по-близо до нея, отколкото очакваше и тя едва не изсипа чашата върху гърдите му.

— Благодаря. Мисля, че най-неприятното при пътуванията е, че собствените ти неща са далеч от теб. Нещата, които те успокояват.

— Да — кимна тя и въздъхна леко. — Точно така е.

Тия реши да се заеме с нещо, за да се успокои, затова напълни вазата с вода и започна да подрежда розите една по една.

— Това беше причината да ме завариш по пижама днес следобед. Радвах се, че съм у дома. Всъщност ти си първият човек, с изключение на шофьора на лимузината, с когото говорих, откакто съм се върнала.

— Така ли?

Значи Анита не бе успяла да го изпревари.

— Поласкан съм.

Мълаки взе една от розите и й я подаде.

— Надявам се, вечерята да ти хареса.

Хареса й. И то много.

Ресторантът, който Мълаки бе избрал, бе тих, с приглушено осветление и дискретно обслужване. Толкова дискретно, че окото на келнера дори не трепна, когато тя си поръча салата без подправки, помоли да сварят рибата й и да й я сервират без сос.

Мълаки бе поръчал бутилка вино и тя прие да изпие една чаша. Позволяваше си го много рядко. Беше чела, че алкохолът унищожава мозъчните клетки. Разбира се, чаша червено вино беше полезна за сърцето. Тия никога не бе успяла да реши кое е по-важно в крайна сметка — сърцето или мозъкът.

Но Мълаки бе поръчал бяло вино.

Виното беше леко, а той се държеше толкова мило, че тя дори не забеляза колко често доливат чашата й.

— Толкова е интересно, че живееш в Коув — каза тя. — Още една връзка с „Лузитания“.

— И непряко с теб.

— Е, моите прапрародители били върнати тук за погребението им. Но предполагам, че отначало са били занесени в Коув. Всъщност, било е доста глупаво от страна на всички тези хора да предприемат подобно пътуване по време на война. Излишен риск.

— Никога не можем да сме сигурни кое останалите хора смятат за излишно или за риск. Или пък защо някои са оживели, а други — не. Моят прапрадядо не е бил от Ирландия.

Тя почти не обърна внимание на думите му. Когато й се усмихна, бавно и интимно, очите му изглеждаха невероятно зелени.

— Така ли? — попита тя.

— Да. Бил е роден в Англия, но прекарал по-голямата част от живота си тук, в Ню Йорк.

— Наистина ли?

— След трагедията бил лекуван от млада жена, която впоследствие станала негова съпруга. А страшното преживяване го променило. Преди това бил доста див. Е, поне тази история се разказва в семейството ми. Той очевидно се интересувал от един предмет, за който чул, че е в Англия. Тъй като си експерт по гръцка митология, може и да си чувала за него. Сребърните орисници.

Тия изненадано остави вилицата си.

— Статуетките ли имаш предвид?

Пулсът му се ускори, но той кимна небрежно.

— Да.

— О, сребърните фигурки. Трите орисници. Три отделни статуетки, които са били свързани някога в основата.

— Подобни истории често са доста поукрасени, нали? — каза той, като набоде парче телешко. — Три статуетки. Значи знаеш за тях?

— Разбира се. Хенри Уайли бил собственик на едната и тя потънала заедно с „Лузитания“. Според дневника му, той отивал в Англия, за да купи втората и да издири третата. Когато бях малка, тази история ми се стори толкова интересна, че реших да науча нещо за орисниците.

Мълаки изчака за момент.

— И какво откри?

— О, за статуетките — почти нищо. Всъщност, доста хора са на мнение, че те въобще не са съществували. Доколкото знам, Хенри Уайли може да е притежавал нещо съвсем друго — отвърна тя и сви рамене. — Но научих много за митичните орисници и продължих да чета. А колкото повече четях, толкова повече започвах да се интересувам от боговете. Нямах никакъв талант за семейния бизнес, затова превърнах собствения си интерес в кариера.

— Значи трябва да благодариш на Хенри за това.

Тия се усмихна. И тя самата винаги бе мислила същото.

— Прав си. Благодарна съм му.

Мълаки вдигна чашата си и я чукна в нейната.

— Да пием за Хенри и страстта му към орисниците.

Той остави разговора да се насочи на другаде. По дяволите, Тия беше много приятна компания, когато се отпуснеше. Виното накара очите й да заискрят, а страните й да порозовеят. Мисълта й скачаше бързо от тема на тема, а и остроумието й бе завидно, когато забравеше да се притеснява за онова, което излиза от устата й.

Мълаки си позволи цял час да се наслаждава на компанията й и не се върна към разговора за орисниците, докато се качиха в таксито.

— Хенри беше ли записал в дневника си как възнамерява да се сдобие с другите статуетки? — попита небрежно той, като се заигра с краищата на косата й. — Не те ли гризе любопитство дали наистина не съществуват?

— Хм. Не помня.

Главата й се въртеше леко от виното и тя се отпусна на гърдите му. Той обви ръка около раменете й.

— Бях на тринадесет, не на дванадесет, когато прочетох историята за първи път. Онази зима боледувах от бронхит — произнесе тя. — Май винаги съм имала по някоя болест, която да ме държи в леглото. Както и да е, бях прекалено малка, за да мисля как да тръгна към Англия, за да намеря някаква статуетка.

Мълаки се намръщи. Според него, едно дванадесетгодишно момиче трябваше да си помисли точно това. Приключението и романтиката биха превърнали историята в идеалната фантазия на едно приковано в леглото дете.

— А след това бях прекалено увлечена в митологията, за да мисля за предмети на изкуството. Това е специалността на баща ми. Аз съм безнадеждна, не притежавам никакъв бизнес нюх — не разбирам нищо от цифри или хора. Ужасно разочарование съм за татко.

— Не е възможно.

— Възможно е, но е много мило от твоя страна да го отречеш. „Антики Уайли“ плати образованието, начина ми на живот, уроците ми по пиано, а аз не се отплатих с нищо. Предпочитам да пиша книги за въображаеми същества, отколкото да приема отговорностите и товара на наследството си.

— Писането на книги на митологична тема е изкуство, а и уважавана професия.

— Не и ако си на мястото на баща ми. Той ме смята за безнадежден случай, а тъй като все още не съм намерила мъж, с чиято помощ да му осигуря внук, той се страхува, че след като се пенсионира, „Уайли“ ще премине в чужди ръце.

— Една жена не е задължена да ражда само заради проклетия семеен бизнес.

Тия примигна, когато долови раздразнението в гласа му.

— „Уайли“ не е само бизнес, а традиция. О, Господи, не трябваше да пия толкова много вино. Говоря глупости.

— Не е вярно.

Той плати на шофьора и слязоха от таксито.

— Не трябва да се тревожиш толкова дали ще доставиш удоволствие на баща си, след като той не те оценява по достойнство.

— О, той не е…

Тия се зарадва на здравата ръка на Мълаки, която й помогна да слезе от таксито. Виното я караше да се чувства така, сякаш някой бе отделил крайниците й от тялото.

— Той е чудесен човек. Невероятно мил и търпелив.

Просто се гордее с „Уайли“ прекалено много. Ако имаше син или дъщеря с по-добри бизнес способности, нямаше да му е толкова трудно.

— Но нишката на живота ти е вече запредена, нали? — каза той, като я поведе към асансьора. — Ти си такава, каквато си.

— Баща ми не вярва в съдбата — отвърна Тия, като тръсна косата си и се усмихна. — Но вероятно би се заинтересувал от орисниците. Сигурно би било чудесно, ако се заема с проучвания и успея да открия една от тях. Или две. Разбира се, те не са особено ценни, ако не са в комплект.

— Може би трябва отново да прочетеш дневника на Хенри.

— Прав си. Чудя се къде ли е.

Тия се засмя весело, когато стигнаха до вратата на апартамента й.

— Прекарах великолепно. Вече бяхме два пъти заедно, и то на два различни континента. Чувствам се като истински космополит.

— Да се видим утре — предложи той, като плъзна ръка по гърба й.

— Добре — отговори Тия, а очите й запърхаха, когато Мълаки я привлече към себе си. — Къде?

— Където и да е — промърмори той и притисна устни към нейните.

За един мъж е съвсем просто да задълбочи целувката, когато жената се разтапя. Лесно му е да вземе колкото си иска, когато тя въздиша и обвива ръце около него.

А когато му отвръща с нежност, топлота и мекота, му е невъзможно да не поиска повече.

Би могъл да получи много повече. Просто трябваше да отвори вратата й и да влезе вътре с нея. Тя вече мъркаше нежно, а кожата й бе настръхнала.

Но Мълаки не можа да го направи. Тия бе доста пийнала и прекалено уязвима. А още по-лошо бе, че желанието му към нея бе много по-силно, отколкото му се искаше.

Той я отпусна и внезапно осъзна, че плановете му току-що бяха понесли сериозен удар. А когато очите й, натежали и замъглени, се отвориха, Мълаки реши, че положението се е усложнило неимоверно.

— Прекарай целия ден утре с мен.

Тия имаше чувството, че се рее в облаците.

— Не трябва ли да работиш?

— Прекарай деня с мен — повтори той и макар да изпитваше угризения, я притисна към вратата и я целуна страстно. — Кажи да.

— Да. Какво?

— В единадесет. Ще бъда тук в единадесет. Влизай вътре, Тия.

— Къде да вляза?

— Вътре.

Господ да ми е на помощ, помисли си той.

— Вътре — повтори Мълаки и пъхна ключа в ключалката. — По дяволите, още веднъж! — извика той, като я дръпна към себе си и я зацелува лудо. — Заключи вратата — нареди й той и я побутна навътре, а после бързо затвори вратата, преди да е променил решението си.