"Море от обърнати сърца" - читать интересную книгу автора (Робъртс Нора)

Глава 6

Тия не беше сигурна дали любопитството или страстта я накараха да потърси стария дневник. Но което и от двете да беше, то бе достатъчно силно, за да я накара да се изправи срещу майка си на следващия ден.

Тя искрено я обичаше, но всяка среща с Алма Марш й действаше на нервите. Вместо да рискува да се качи в някое пълно с микроби такси, Тия измина пеша осемте пресечки до красивата старинна къща, където бе прекарала детството си. Чувстваше се толкова енергична и изпълнена с радост последните два дни в компанията на Мълаки, че дори не си помисли за алергията си от пухчетата на тополите.

Въздухът беше тежък и толкова ужасно горещ, че ленената й блуза подгизна от пот още преди да измине краткото разстояние до Парк Авеню. Но тя вървеше спокойно и си тананикаше наум.

Обичаше Ню Йорк. Защо никога преди не бе осъзнавала колко много харесва родния си град с целия му шум, задръствания и претъпкани улици? Това е животът. Човек можеше да види толкова много неща, ако си направеше труда да погледне. Млади жени, които бутаха бебешки колички. Момче, което водеше шест малки кученца, подскачащи палаво около него. Елегантните черни лимузини, които водеха изискани дами на обяд или ги връщаха у дома след дълги обиколки из магазините. А и цветята в средата на улицата бяха толкова красиви. Също и издокараните в елегантни ливреи портиери, които стояха пред парадните входове на хотелите.

Един от тях, с плувнало в пот лице, я поздрави дружелюбно, когато мина покрай него.

Как съм могла да пропусна всичко това, зачуди се Тия, когато зави по хубавата сенчеста улица на родителите си. Съвсем просто. В редките случаи, когато излизаше от къщи, вървеше с наведена надолу глава, стискаше чантата си здраво и си представяше, че всеки момент ще я нападнат или ще бъде прегазена от автобус, поднесъл към тротоара.

Но вчера се бе разхождала с Мълаки. Бяха вървели по авеню „Медисън“. Бяха седнали в малко кафене на тротоара, където пиха студени напитки и си бъбриха небрежно. Мълаки говореше с всички. С келнера, с жената до тях, гушнала миниатюрно пуделче в скута си, което едва ли бе много хигиенично.

Той си побъбри с продавачите в „Барни“, обсъди качествата на различните шалове в един от ужасните бутици, които Тия обикновено избягваше, започна разговор с един от пазачите на „Метрополитън“, също и с продавача на хотдог.

Тия дори бе яла хотдог! И то насред улицата. Направо не можеше да повярва.

В продължение на няколко часа тя бе гледала града с неговите очи. Бе видяла красотата и величието, хумора и мръсотията на Ню Йорк.

И тази вечер отново щеше да ги види. С него.

Тя почти подскачаше от радост, когато стигна до дома на родителите си. От двете страни на входа имаше саксии с цветя. Тили, икономката, ги садеше и се грижеше за тях. Тия си спомни, че веднъж бе поискала да й помогне. Беше на около десет години, но тъй като майка й живееше в непрестанен страх от мръсотията, алергиите и насекомите, тя се бе отказала от идеята си.

Може би щеше да си купи един здравец, когато се прибираше у дома. Просто за да види какво щеше да стане.

Макар да имаше ключ, Тия винаги звънеше. Ключът беше за спешни случаи и използването му означаваше да декодира алармата, а после да обясни защо го е направила.

Тили, яка, набита жена със стоманеносива коса и меки кафяви очи, отвори вратата след секунда.

— О, госпожице Тия! Каква приятна изненада. Починахте ли си от пътуването? Много се зарадвах на картичката, която ми изпратихте. Всички онези красиви места…

— Да, много места — усмихна се Тия, като влезе в прохладното, тихо фоайе и целуна Тили по бузата с нежност, каквато изпитваше към малко хора. — Радвам се, че съм си у дома.

— Една от най-хубавите страни на пътуванията е прибирането у дома, нали? Изглеждате много хубава днес — отбеляза Тили с леко изненадан глас, като се вгледа в лицето на Тия. — Мисля, че пътуването ви се е отразило добре.

— Не би твърдяла същото преди един-два дни.

Тия остави чантата си на масичката във фоайето и се погледна във викторианското огледало над нея. Наистина изглеждаше хубава. Жизнерадостна и щастлива.

— Мама тук ли е?

— Горе е. Във всекидневната. Качете се, а аз ще ви донеса да пийнете нещо студено.

— Благодаря ти, Тили.

Тия тръгна по широкото красиво стълбище. Винаги бе обичала тази къща с елегантното й достолепие, съчетание от вкусовете на родителите й — любовта на баща й към антиките и нуждата на майка й от добре подредено пространство. Без този баланс, къщата вероятно щеше да представлява нещо като склад на „Уайли“. А сега обзавеждането бе стилно и красиво. Всяко нещо си беше на мястото и това място рядко се променяше.

Имаше нещо успокояващо в тази стабилност и дългогодишна традиция. Цветовете бяха светли и студени. Според майка й, това се отразявало добре на очите. Вместо букети с цветя, навсякъде се виждаха старинни купи, пълни с искрящи цветни стъкла.

Дамски ръкавици, украсени със скъпоценни камъни, вечерни чантички, игли за шапки, ръкавели, лорнети и кутийки за енфие бяха подредени зад идеално чисти стъкла. Температурата и влажността на въздуха се поддържаха стриктно от климатичната инсталация. В дома на семейство Марш винаги бе двадесет и два градуса с десет процента влажност.

Тия спря пред вратата на майка си и почука.

— Влез, Тили.

В момента, когато Тия отвори, настроението й се развали. Тя усети слабия мирис на розмарин, което означаваше, че майка й преживява една от тежките си сутрини. Макар стъклата на прозорците да бяха специално обработени, за да не пропускат ултравиолетови лъчи, завесите бяха спуснати. Още един лош знак.

Алма Марш лежеше на една от кушетките „Рекамие“, скрила очите си под тъмна маска.

— Мисля, че започва едно от ужасните ми главоболия, Тили. Не трябваше да се мъча да отговарям на цялата тази кореспонденция наведнъж. Но какво можех да направя? Хората ти пишат и ти нямаш друг избор, освен да им отговориш. Би ли ми дала отварата от лайка? Вероятно бих могла да се предпазя от пристъп.

— Мамо, аз съм, Тия. Сега ще ти дам отварата.

— Тия? — извика Алма и свали маската. — Детето ми! Ела да ме целунеш, скъпа. Това е най-доброто лекарство.

Тия се приближи до нея и я целуна по бузата. После си помисли, че макар и да се чувстваше зле, майка й изглеждаше перфектно както винаги. Косата й, почти същия деликатен нюанс като тази на дъщеря й, беше лъскава и обрамчваше лице като от старинна миниатюра. Нежно и красиво, без всякакви бръчки. Макар и доста слабо, тялото й бе облечено в мека розова блуза и отлично скроен панталон.

— Ето, вече се чувствам по-добре — каза Алма със смела усмивка и се надигна да седне. — Толкова се радвам, че вече си у дома, Тия. Нямах и една спокойна минутка, докато отсъстваше. Ужасно се тревожех за теб. Надявам се, че си взимала витамините си и не си пила вода от чешмата. А също и че си настоявала за апартаменти за непушачи в хотелите, макар всички да знаем, че не са особено стриктни в това отношение. Само влизат в стаята след някой ужасен човек и пръскат с препарати, за да обезмирисят, а канцерогенните вещества си остават във въздуха. Дръпни завесите, скъпа, едва те виждам.

— Сигурна ли си?

— Не мога да се глезя повече — геройски каза Алма. — Имам да върша безброй неща днес. А сега, след като си тук… Е, ще си оставим време да се видим на спокойствие, а ще поработя усърдно по-късно. Ти сигурно си изтощена. За деликатен организъм като твоя пътуванията са цяло изпитание. Искам веднага да отидеш на пълен медицински преглед.

— Добре съм — отвърна Тия и се насочи към прозорците.

— Когато имунната система е застрашена, както е твоята в момента, понякога минават няколко дни преди симптомите да се проявят. Моля те, иди на лекар. Поне заради мен.

— Разбира се — съгласи се Тия, като дръпна завесите и изпита облекчение, когато слънчевата светлина нахлу в стаята. — Не се тревожи. Грижих се чудесно за себе си.

— Дори и да е така, не можеш… — започна Алма, но млъкна рязко, когато Тия се обърна. — Господи, толкова си зачервена! Да нямаш температура?

Тя скочи от леглото и залепи ръка на челото на Тия.

— Да, струва ми се, че гориш. О, знаех си! Знаех си, че ще пипнеш някакъв чуждестранен бацил!

— Нямам температура. Сгорещих се леко по време на разходката дотук.

— Ходила си пеша? В тази жега! Искам да седнеш. Седни ето тук. Обезводнена си, а това създава опасност от инфаркт.

— Не съм обезводнена — отвърна Тия, като си помисли, че след всичко това наистина може да усети замайване. — Напълно съм добре. Никога не съм се чувствала по-добре.

— Една майка знае тези неща — каза Алма и накара Тия да седне, сетне тръгна към вратата. — Тили! Донеси ни кана с лимонада и студен компрес. После се обади на доктор Риалто. Искам веднага да прегледа Тия.

— Нямам нужда от лекар.

— Не бъди упорита.

— Не съм — отговори Тия и усети леко раздразнение. — Мамо, моля те, седни, преди главоболието ти да се е усилило. Тили ще ни донесе нещо студено за пиене. Обещавам ти, че ако се почувствам зле, веднага ще се обадя на доктор Риалто.

— Е, каква е тази суматоха? — попита Тили, като влезе в стаята с табла.

— Тия е болна. Трябва само да я погледнеш, за да разбереш, но не иска да я прегледа лекар.

— На мен пък ми изглежда съвсем добре. Цъфти като роза.

— Това е треска.

— О, стига, госпожице Алма, момичето просто е позачервило бузи, това е всичко. Седнете и пийнете малко чай с лед. Приготвила съм от жасминовия — вашия любим чай. Нося ви и чудесно грозде.

— Изми ли го с антитоксичния разтвор?

— Разбира се. Ще ви пусна и Шопен — добави тя, като остави таблата. — Съвсем тихо. Знаете, че това винаги успокоява нервите ви.

— Да, така е. Благодаря ти, Тили. Какво бих правила без теб?

— Само Господ знае — промърмори Тили под носа си, после намигна на Тия и излезе от стаята.

Алма въздъхна и седна.

— Нервите ми не са много добре напоследък — призна тя. — Знам, че според теб пътуването бе полезно за кариерата ти, но никога не си отсъствала от дома толкова дълго.

Докато наливаше чая, Тия си помисли, че според доктор Лоуенстайн това бе част от проблема й.

— Е, вече съм си у дома. А пътуването беше чудесно. Лекциите ми се радваха на голяма посещаемост, а и направих чудесна реклама на новата си книга. Мамо, запознах се с един мъж…

— Мъж? Запознала си се с мъж? — извика Алма разтревожено. — Какъв мъж? Къде? Тия, знаеш много добре колко опасно е за една млада жена да пътува сама. А какво остава да води разговори с непознати мъже.

— Мамо, не съм малоумна.

— Не, но си доверчива и наивна.

— Да, права си, затова, когато той ме покани да отида в хотела му, за да обсъдим съвременното звучене на Омир, аз тръгнах като агне на заколение. Той ме изнасили, после ме предаде на партньора си, който също си поигра с мен. Сега съм бременна и не знам кой от двамата е бащата.

Тия не знаеше защо издрънка всичко това и как въобще думите бяха изскочили от устата й. Почувства начален пристъп на главоболие, когато Алма пребледня и се хвана за гърдите.

— Съжалявам, съжалявам. Не трябваше да го казвам. Просто ми се иска да повярваш в здравия ми разум. Виждам се с един чудесен човек. Имаме интересна връзка, която стига чак до Хенри Уайли.

— Не си бременна?

— Не, разбира се. Само се виждам с човек, който споделя интереса ми към древногръцката митология. А и един от неговите прадеди е пътувал на „Лузитания“. Но е оживял.

— Женен ли е?

— Не! — извика Тия и скочи нервно. — Не бих се срещала с женен мъж.

— Да, ако знаеш, че е женен — отвърна Алма. — Къде се запозна с него?

— Той посети една от лекциите ми, а после имаше работа тук, в Ню Йорк и ми се обади.

— Каква работа?

Тия раздразнено опипа косата си. Струваше й се ужасно тежка, сякаш смазваше мозъка й.

— Корабоплаване. Мамо, важното е, че докато говорехме за древните гърци и „Лузитания“, стана дума за трите орисници. Статуетките. Чувала си татко да ги споменава, нали?

— Не, мисля, че не съм, но някой ме разпитваше за тях онзи ден. Кой ли беше?

— Някой те е разпитвал за тях? Странно…

— Не мога да се сетя — раздразнено каза Алма. — Беше на някакво светско събиране, на което насила ме заведе баща ти, макар да не се чувствах добре. О, да! Онази жена Гай — спомни си Алма. — Анита Гай. Според мен е доста неприятна. И има защо. Омъжи се за четиридесет години по-стар мъж само заради парите му, независимо какво твърдят някои. Разбира се, тя успя да заблуди баща ти. Жени като нея винаги заблуждават мъжете. Глупакът твърди, че била много добра в бизнеса. Била полезна за антикварното дело. Ха! Докъде бях стигнала? Не мога да се съсредоточа. Толкова съм разсеяна.

— Какво те пита тя?

— О, за бога, Тия, неприятно ми е да говоря с тази жена, така че не можеш да очакваш да помня някакъв досаден разговор за глупави статуетки, за които никога преди не съм чувала. Ти просто се опитваш да промениш темата. Кой е този мъж? Как се казва?

— Съливан. Мълаки Съливан. От Ирландия е.

— Ирландия? Не знам нищо кой знае какво за Ирландия.

— Това е остров. На северозапад от Англия.

— Не бъди саркастична. Не ти отива. Какво знаеш за него?

— Знам, че ми е приятна компанията му, а и на него моята.

Алма въздъхна страдалчески — едно от най-силните й оръжия.

— Но не знаеш нищо за семейството му, нали? Е, сигурна съм, че той знае за твоето. Убедена съм, че е наясно с предците ти. Ти си богато момиче, Тия. Живееш сама, което ужасно ме тревожи, и си идеалната мишена за безскрупулни типове. Корабоплаване? Ще видим дали е така.

— Не смей! — рязко каза Тия и Алма изненадано се отпусна назад в креслото си. — Не го прави. Няма да го проучваш. Няма отново да ме унизиш по този начин.

— Да те унизя? Как можеш да кажеш такова нещо? Ако имаш предвид онзи… онзи учител по история… Е, той нямаше да се ядоса и разстрои толкова, ако нямаше какво да крие. Една майка има право да се грижи за благополучието на единственото си дете.

— Единственото ти дете е вече на тридесет години, мамо. Невъзможно ли ти се струва, че по каприз на съдбата един привлекателен, интересен и интелигентен мъж може да иска да се вижда с мен, тъй като ме намира за привлекателна и интересна? Трябва ли да има някакъв скрит мотив? Толкова ли съм загубена, че никой мъж да не иска нормални и естествени отношения с мен?

— Загубена? — шокирано повтори Алма. — Не мога да разбера откъде в главата ти идват такива квалификации.

— Да — въздъхна Тия и се обърна към прозореца. — Обзалагам се, че не можеш. Но няма нужда да се тревожиш. Той е в Ню Йорк само за няколко дни. Скоро ще се върне в Ирландия и надали някога ще се видим отново. Обещавам ти, че ако ми предложи да ми продаде мост над река Шанън или измисли друга велика възможност за инвестиция, ще я отхвърля. А междувременно, чудех се дали знаеш къде е дневникът на Хенри Уайли. Бих искала да го проуча.

— Откъде да знам? — попита Алма, като взе носна кърпичка и попи очите си. — Попитай баща си. Очевидно моите грижи и съвети са безполезни за теб. Не знам защо въобще си правиш труда да идваш тук.

— Съжалявам, че те разстроих — извини се Тия, като се приближи до майка си и отново я целуна по бузата. — Обичам те, мамо. Много те обичам! Почини си.

— Искам да се обадиш на доктор Риалто — нареди Алма, докато Тия се отдалечаваше.

— Добре, ще го направя.

Тия реши да живее рисковано и взе такси до „Уайли“. Познаваше се достатъчно добре, за да е сигурна, че ако се прибере у дома в сегашното си настроение, щеше да започне да нервничи и накрая да реши, че майка й е права. И за здравето й, и за Мълаки, и за отношението на противоположния пол към нея.

Най-лошото бе, че й се искаше да се прибере у дома. Да дръпне завесите и да се сгуши в пещерата си с хапчетата, ароматотерапията и хладен компрес върху очите.

Точно като мама, отвратено си помисли тя.

Трябваше да е заета с нещо, да се съсредоточи върху някакъв проблем, а дневникът и орисниците бяха ребус, който щеше да поддържа мозъка й ангажиран.

Тя плати на таксито, слезе и застана на тротоара пред „Уайли“. Както винаги, Тия изпита гордост и благоговение. Красивата старинна къща с оловни стъкла на прозорците и витраж на вратата стоеше тук от сто години.

Когато Тия беше малка, баща й, въпреки мрачните предсказания и предупреждения на Алма, я водеше тук със себе си веднъж седмично. В тази вълшебна съкровищница, в пещерата на Аладин. Говореше й търпеливо за епохи, стилове, дърво, керамика и стъкло, за изкуство и за събираните от хората ценни старинни предмети, които с времето добиваха още по-голяма стойност.

Тия беше учила с охота, защото много искаше да го радва, но никога не бе успяла да достави удоволствие и на двамата си родители, да балансира в постоянната битка, която водеха за нея.

Беше се страхувала да не допусне грешка и да го изложи, затова езикът й се връзваше пред клиентите, а инвентарната система я хвърляше в ужас. Накрая баща й я обяви за безнадеждна и тя не го обвиняваше за това.

И все пак, когато влезе вътре, отново изпита гордост. Всичко беше толкова красиво, а въздухът ухаеше на цветя и препарат за полиране на мебели.

За разлика от дома на родителите й, нещата тук се сменяха непрекъснато. Тия винаги се изненадваше, когато виждаше, че липсва някой познат предмет, на чието място сега стоеше нов. Промените тук й действаха вълнуващо. Тя тръгна през фоайето, като се възхити на извивките на канапето, което вероятно бе френско и датираше от деветнадесети век. Страничните масички с позлата също бяха нови, но Тия помнеше свещниците в стил рококо от последното си посещение тук, преди да потегли за Европа.

Тя влезе в първата зала и видя баща си.

Неговият вид също винаги я изпълваше с гордост и възхищение. Беше толкова хубав и елегантен. Косата му беше сребриста и гъста, а веждите му — катраненочерни. Носеше малки квадратни очила, зад които се виждаха тъмни, умни очи.

Костюмът му беше италиански, тъмносиньо райе, скроено специално за стройната му фигура.

Той се обърна и погледна към нея. След почти незабележимо колебание, й се усмихна широко. Подаде фактурата на продавача, с когото говореше, и тръгна към нея.

— Е, пътешественицата се завърна — каза той, като се наведе и я целуна леко по бузата.

Тия си припомни как навремето баща й я подхвърляше във въздуха и тя пищеше от удоволствие, как големите му, силни ръце я хващаха.

— Не искам да те прекъсвам.

— Не се притеснявай. Как мина пътуването?

— Добре. Много добре.

— Ходи ли да се видиш с майка си?

— Да — отговори тя, като се загледа мрачно в изложения старинен бюфет. — Идвам направо оттам. Съжалявам, но имахме известни разногласия. Страхувам се, че мама ми е доста ядосана.

— Имала си разногласия с майка си? — попита той учудено, като присви очи, а после свали очилата си и ги избърса със снежнобяла носна кърпа. — Мисля, че това се случи за последен път в началото на деветдесетте години. За какво беше разправията?

— Всъщност не беше разправия. Но тя вероятно ще е разстроена, когато се прибереш у дома довечера.

— Ако майка ти не е разстроена, когато се прибера у дома, ще реша, че съм сбъркал къщата.

Той я потупа разсеяно по гърба, което й показа, че мислите му вече бяха далеч от нея.

— Чудех се дали мога да поговоря с теб за минута. За трите орисници?

Вниманието му се насочи обратно към нея.

— Какво за тях?

— Онзи ден водих интересен разговор, който ми напомни за тях. И за дневника на Хенри Уайли. Той събуди интереса ми, когато бях малка, и бих искала да го прочета отново. Всъщност, смятах, че мога да включа част от легендата за тези статуетки в новата си книга.

— Този интерес май идва съвсем навреме. Анита Гай ми говори за тези статуетки преди няколко седмици.

— Да, мама ми каза. Мислиш ли, че тя знае нещо за фигурките?

— Ако е така, то аз не успях да измъкна нещо съществено от нея — отвърна той, като сложи очилата си и се усмихна широко. — А се опитах. Ако Анита открие една от статуетките, това ще предизвика страхотен интерес в нашите среди. С две ще е направо фурор. Но трябва да имаш комплекта от трите, за да направиш истински удар.

— А според дневника, третата може да е изгубена в Атлантическия океан. Но все пак съм заинтересувана. Имаш ли нещо против да взема дневника?

— Дневникът е много ценен за семейството — започна баща й. — А и има огромна историческа и парична стойност, като се има предвид възрастта му, а и авторът.

В друг случай Тия вероятно щеше да се откаже.

— Ти ми позволи да го прочета, когато бях на дванадесет години — напомни му тя.

— Надявах се, че ще проявиш интерес към семейната история и бизнес.

— А аз те разочаровах. Съжалявам. Но много бих се радвала да го видя. Мога да го прочета тук, ако предпочиташ да не го нося у дома.

Баща й направи нетърпелив жест.

— Ще отида да ти го донеса. В сейфа е.

Тия затвори очи, когато баща й тръгна, после се върна във фоайето и седна на канапето да го изчака.

Тя се надигна от мястото си, когато баща й се върна.

— Благодаря ти — каза Тия и притисна меката избеляла кожа към гърдите си. — Ще бъда много внимателна с дневника.

— Ти си много внимателна с всичко, Тия — отвърна баща й, като й отвори вратата. — И затова мисля, че ще се разочароваш.

— Къде ходи? — попита Мълаки, като я погали по ръката.

Тия отново насочи вниманието си към него.

— О, нищо интересно. Съжалявам. Не съм много добра компания тази вечер.

— Аз би трябвало да реша това.

Тази вечер Тия бе разсеяна. Едва бе докоснала храната си, макар Мълаки да бе сигурен, че беше приготвена точно според инструкциите й. Явно мислите й я унасяха нанякъде и тогава в очите й се появяваше тъга, която свиваше сърцето му.

— Кажи ми какво те притеснява, скъпа.

— Нищо.

Приятно й беше, когато я наричаше „скъпа“.

— Наистина, нищо сериозно. Само семейна…

Не, не можеше да каже „разправия“. Никой не бе повишил тон, не си бяха разменили гневни думи.

— Семейно недоразумение. Успях да разстроя майка ми и да раздразня баща ми, при това за рекордно кратко време.

— И как го постигна?

Тия зарови из чинията си. Още не му беше казала за дневника. Докато се прибере в апартамента си, вече се чувстваше прекалено изморена и потисната, за да отвори овехтелия дневник. Беше го увила грижливо и го бе пъхнала в чекмеджето на бюрото си. А и всъщност не дневникът бе причинил проблемите, а тя самата.

— Майка ми не се чувстваше добре, а аз й оказах отпор.

— Аз винаги оказвам отпор на майка ми — утеши я Мълаки. — А тя ме поглежда гневно и после се захваща със собствената си работа.

— Това не помага при майка ми. Тя се тревожи за мен.

Тревожи се за здравето ми. Тревожи се, че се интересувам от мъж, когото почти не познавам, помисли си тя.

— Имах много проблеми със здравето, когато бях малка.

— Сега изглеждаш съвсем здрава — каза Мълаки, като целуна пръстите й с надеждата да я накара да се усмихне. — Определено се чувствам… превъзходно, когато се приближа до теб.

— Женен ли си?

Шокът, изписан на лицето му, й даде нужния отговор и я накара да се разгневи на себе си, че му бе задала такъв въпрос.

— Какво? Женен? Не.

— Съжалявам, съжалявам. Такава идиотка съм. Споменах на мама, че се виждам с мъж и преди да се усетя какво става, тя твърдеше, че си женен и се стремиш само към парите ми, а пък аз се наслаждавам на неприлична и незаконна връзка, която ще ме остави с разбито сърце и без грош, вероятно дори и готова на самоубийство.

Мълаки въздъхна.

— Не съм женен и не се интересувам от парите ти. Що се отнася до връзката, мислих доста по въпроса, но ще трябва да променя плановете си за вечерта, ако фактът, че ще те вкарам в леглото, ще те остави с разбито сърце, без грош и с мисълта за самоубийство.

— Господи! — изстена Тия и затвори очи. — Защо просто не ме застреляш и не ме спасиш от самоокайване?

— А защо вместо това не пропуснем вечерята и не отидем в апартамента ти, за да се любим? — попита Мълаки и й се усмихна, когато тя отвори очи. — Обещавам ти, че когато приключим, няма да имаш желание да скочиш през прозореца.

Тия се изкашля нервно. Изпитваше огромно желание да се наведе и да го целуне.

— Ще искам писмено обещание.

— Ще ти го дам с радост.

— О, това е Тия Марш, нали? Дъщерята на Стюарт Марш.

Беше глас, който Мълаки никога нямаше да забрави. Пръстите му стиснаха конвулсивно китката на Тия, когато той вдигна очи и срещна ослепителната усмивка на Анита Гай.