"Море от обърнати сърца" - читать интересную книгу автора (Робъртс Нора)

Глава 7

Силните пръсти на Мълаки накараха Тия да подскочи. Тя бързо забрави за тях, притеснена от факта, че не можеше да си спомни името на жената, която й се усмихваше толкова широко, че я хвърли в паника.

— Здравейте — промълви Тия, като се мъчеше упорито да направи връзката. — Как сте?

— Чудесно, благодаря. Надали ме помните. Аз съм Анита Гай, една от конкурентките на баща ви.

— Разбира се.

Заля я вълна на облекчение, в която се прокраднаха противоречиви емоции. Мълаки отпусна леко пръстите си, но все още я държеше за китката. Очите на Анита грееха като слънца, а придружителят й изглеждаше любезно отегчен.

Тия се зачуди дали задушаващото напрежение, което изпитваше, бе в резултат на светската й непохватност или на нещо друго.

— Радвам се да ви видя. Това е Мълаки Съливан, госпожице Гай — започна Тия, като се обърна към Мълаки. — Антики… всъщност… — Тия едва сдържа стона си, когато Мълаки отново стисна ръката й. — Тя е една от най-прочутите търговки на антики в Щатите — завърши Тия притеснено.

— Ласкаете ме. Приятно ми е да се запознаем, господин Съливан.

В гласа на Анита имаше смях, но тонът й накара Тия да потрепери.

— И вие ли се занимавате с антики?

— Не.

Едносричната дума прозвуча рязко като плесница. Анита само изхъмка и леко докосна рамото на Тия.

— Масата ни е готова и няма да ви задържам. Трябва да обядваме заедно, Тия. Прочетох последната ти книга и я намирам великолепна. Бих искала да я обсъдя с теб.

— Разбира се.

— Предай много поздрави на родителите си — добави Анита, хвърли последен развеселен поглед на Мълаки и се отдалечи.

Тия издърпа ръката си от неговата и взе чашата с вода, за да успокои пламналото си лице.

— Познавате се.

— Какво?

— Недей — спря го тя, като остави чашата и сви ръце в скута си. — Сигурно и двамата ме смятате за пълна глупачка. Тя не ми е казвала и две думи някога. Жени като нея не забелязват такива като мен. Не мога да й бъда конкуренция.

Кръвта му кипеше и му пречеше да разсъждава трезво.

— Това е абсурдно!

— Престани — повтори Тия и въздъхна. — Познавате се. Ти беше изненадан и ядосан, когато тя застана до нас. И се страхуваше да не спомена орисниците.

— Сериозно заключение за толкова кратка среща.

— Хора, които обикновено стоят отзад, развиват отлични способности за наблюдение — каза Тия, без да го погледне. — Права съм, нали?

— Да. Тия…

— Тук не е мястото, където да обсъждаме подобен проблем — каза тя решително и също така решително се отдръпна, когато Мълаки докосна ръката й. — Искам да ме заведеш у дома.

— Добре — кимна той и махна на келнера. — Съжалявам, Тия, това е…

— Не искам извинения. Искам обяснение — спря го Тия и се надигна с разтреперани крака. — Ще те чакам отвън.

Тя не проговори в таксито, което всъщност беше добре дошло. Мълаки се нуждаеше от време да помисли, за да реши как и откъде да започне. Трябваше да предвиди, че Анита ще се намеси. Трябваше да очаква, че тя ще предприеме някакъв ход. Бе загубил ценно време. Направо го беше прахосал, тъй като му бе приятно да е с Тия и не я бе притиснал силно, за да постигне целта си.

А и защото колкото повече я опознаваше, толкова повече му се искаше да бе подходил по друг начин, вместо да се оплете в лъжи.

Но Тия беше разумна жена. Той просто трябваше да я накара да разбере как стоят нещата.

Тя пренебрегна протегнатата му ръка, когато слизаше от таксито, и тръгна към входа, без да го погледне. Мълаки се почувства ужасно зле. Когато стигнаха до апартамента й, той се подготви да бъде прогонен, но Тия влезе, остави вратата отворена и отиде до прозореца, сякаш все още се нуждаеше от въздух.

— Цялата работа е много сложна, Тия.

— Да. Обикновено е така с лъжите и измамите.

Беше имала достатъчно време да помисли. Съсредоточаването върху загадката й помагаше да се дистанцира от болката.

— Всичко е свързано с орисниците. Ти и госпожица Гай ги искате. А аз съм връзката. Тя се е заела с родителите ми, а ти… — Тия се обърна към него със студен поглед. — Ти трябваше да поработиш върху мен.

— Не е така. Ние с Анита не сме партньори.

— О — кимна Тия, — значи сте конкуренти. Работите един против друг. Да, това е по-логично. Имате ли и любовни разправии?

— Господи — изстена Мълаки и разтри лицето си с ръце. — Не. Чуй ме, Тия, тя е опасна жена. Безмилостна и абсолютно безскрупулна.

— А ти страдаш от скрупули? Предполагам, че точно скрупулите са те накарали да ме подмамиш далеч от хотела ми в Хелзинки и да прекараш цялата вечер в опити да ме очароваш и да ме накараш да повярвам, че се интересуваш от мен, за да дадеш възможност на съучастника си да проникне в хотела и да претърси стаята ми. Наистина ли вярваше, че нося със себе си нещо, свързано с орисниците?

— Нямам нищо общо с влизането с взлом в стаята ти. Това е била Анита. Аз не съм престъпник.

— О, извини ме. Значи си само лъжец?

Мълаки сдържа гнева си. Какво право имаше да й се ядосва?

— Не мога да отрека, че те излъгах. Съжалявам за това.

— О, съжаляваш? Е, тогава всичко е съвсем различно. Всичко е простено.

Мълаки пъхна ръце в джобовете си и стисна юмруци. Жената срещу него не беше милото, сладко и леко невротизирано създание, което му бе влязло под кожата. Тази жена бе леденостудена, разгневена и по-сурова, отколкото бе смятал за възможно.

— Искаш ли обяснение или предпочиташ само да ме ругаеш?

— Бих предпочела първото, а за второто си запазвам правото за по-късно.

— Добре. Можем ли да седнем?

— Не.

— Щеше да е по-лесно, ако първо ме бе наругала, за да си излееш гнева — промърмори той. — Казах ти част от истината.

— Ще ти се наложи да чакаш доста дълго, за да получиш ордена на честта, Мълаки. Всъщност така ли се казваш или и името ти е измислено?

— Това е истинското ми име, по дяволите. Искаш ли да видиш шибания ми паспорт? — извика той и се заразхожда нервно, докато Тия стоеше неподвижна и спокойна. — Наистина един от предците ми е пътувал с „Лузитания“. Феликс Грийнфилд, който оцелял и се оженил за Мег О’Райли и се установил в Коув. Преживяването променило живота му и го направило човек. Работил по рибарските корабчета заедно със семейството на жена си, отгледал децата си и станал ревностен католик.

Мълаки замълча и прокара пръсти, както Тия си бе представяла, че прави, през гъстата си кестенява коса.

— А преди това, преди корабът да потъне, не бил толкова свестен човек. Качил се на кораба, защото бягал от полицията. Бил крадец.

— Да, кръвта вода не става.

— Престани! Никога в живота си не съм откраднал нищо!

Обидата го жегна и го накара да скочи срещу нея.

Тия си помисли, че ирландецът вече не изглеждаше като безукорен и културен джентълмен. Въпреки елегантния костюм, приличаше на скандалджия.

— Мисля, че нямаш основание да си толкова докачлив — отбеляза тя.

— Аз съм от добро семейство. Може да не сме богати и префинени като вас, но не сме крадци и бандити. Феликс е бил крадец, но аз не мога да бъда обвиняван за това. А и той самият се променил. Но преди корабът да потъне, той откраднал няколко неща от каютата на Хенри Уайли.

— Орисницата — произнесе Тия зашеметена. — Взел е орисницата. Никога не се е била губила.

— Щеше да е загубена, ако той не я беше гепил. Не знаел какво всъщност представлява фигурката, но била красива и лъскава и много я харесал. А после била предавана от поколение на поколение заедно с историята на Феликс и пазена като амулет.

Невероятно! Фантастично! Под болката и гнева, Тия усети как интересът й отново се пробужда.

— И така стигнала до теб.

— До майка ми, а чрез нея — до мен, брат ми и сестра ми.

Мълаки вече беше по-спокоен. Беше достатъчно съвестен католик, за да почувства как част от бремето на лъжите пада, след като се бе изповядал.

— Изпитвах огромно любопитство към тази статуетка и заради това допуснах фатална грешка. Занесох я в Дъблин. Възнамерявах да я дам да я оценят. Сестра ми, която си пада по такива неща, каза, че ще види какво може да открие из библиотеките и Интернет. Но бях нетърпелив, взех статуетката с мен и се набутах като теле в „Антики Морнингсайд“.

— Показал си я на Анита!

— Отначало не. Разказах й за нея. А и защо да не го направя? — попита той и се ядоса отново. — За нея се говореше, че е експерт в това отношение и уважавана делова дама. Не й разказах цялата история веднага, но в следващите няколко дни…

Той замълча и се изчерви.

— Да. Мога да запълня празните места — каза Тия, като изпита перверзно удоволствие от мисълта, че тя не е единствената глупачка, оставила се да бъде заслепена от хормоните си. — Анита е много красива.

— Тя е бяла акула.

В гласа му се долавяше горчивина заради жената, която го бе измамила, и заради другата, която стоеше кротко пред него.

— Е, тя изтръгна предостатъчно неща от мен, преди да забележа острите й зъби. Дойде в хотела ми, за да види статуетката. Решила, че така е най-добре. Естествено, аз се съгласих, тъй като Анита вече бе проявила сериозен личен интерес към мен. Тя използва секса така, както другите жени червилото — промърмори Мълаки. — А аз, като последен глупак, й дадох статуетката.

Тия се замисли за Анита Гай. Умна, секси, самоуверена. Хищна. Да, можеше да разбере защо дори един умен мъж се превръщаше в глупак покрай нея.

— Без разписка ли й я даде?

— Може би щях да се сетя да й поискам разписка, ако в този момент не разкопчаваше панталона ми. Правихме секс и пихме вино. Или по-точно аз пих вино. Кучката сигурно беше сложила нещо в него, защото се събудих чак следобед на следващия ден. Тя беше изчезнала, а също и орисницата.

— Упоила те е?

Мълаки усети недоверието й и стисна зъби.

— Няма начин иначе да спя над дванадесет часа само заради едно чукане и две чаши вино. Аз самият не можах да повярвам отначало. Отидох до „Морнингсайд“, но ми казаха, че била заета. Оставих й няколко съобщения там, а също и в хотела й. Тя изобщо не ми отговори. Най-после успях да се свържа с нея, след като се беше върнала в Ню Йорк. Каза ми, че нямала представа кой съм и за какво говоря и ме помоли да не я безпокоя отново.

Не й беше лесно да прогони картината с Мълаки и Анита в хотелското легло, но се налагаше да го направи, за да може да разсъждава трезво.

— Значи Анита Гай от „Антики Морнингсайд“ те е упоила, след като е преспала с теб, откраднала е от теб, а после е отрекла, че въобще някога те е виждала?

— Току-що го казах, нали? Направи ме на пълен глупак. Използва секса и се престори, че държи… — Мълаки замълча, когато видя повдигнатите вежди на Тия.

— Да, ужасно е, нали?

— Сега не беше същото — отговори той притеснено. — Въобще не беше същото.

— Само защото не стигнахме до… чукането. Но това не променя нито намерението, нито резултата. Можеше да се приближиш към мен директно и честно, но ти предпочете другия начин.

— Така е. Не можех да знам дали не си пресметлива като Анита. А и как можех да съм сигурен, че нямаше да ти хрумне да поискаш статуетката за себе си?

Мълаки вдигна ръце безпомощно. Онова, което му се беше струвало разумно и необходимо преди, сега изглеждаше нечестно и ужасно грозно.

— Може да не сме получили статуетката по най-почтения начин, Тия, но тя е в семейството ни от почти деветдесет години. А когато научихме, че фигурките са три и какво означава това, нещата се промениха. Искаме да си върнем онова, което ни принадлежи, а за другите… По дяволите, говорим за адски много пари. Невероятна сума. Бихме могли да я използваме добре. Ирландия е в подем в момента и ако имаме повече капитали, бихме могли да разширим бизнеса си.

— Бизнеса с корабоплаването? — сухо запита Тия и забеляза, че Мълаки се изчерви.

— Е, все пак са корабчета. Правим туристически обиколки от Коув до Кинсейл. А и се занимаваме с риболов. Просто си мислех, че ще се чувстваш по-удобно с мен, ако съм от твоя кръг.

— Значи ме смяташ за доста повърхностна.

Мълаки въздъхна и я погледна в очите.

— Очаквах, че си такава, но сгреших.

— И тази вечер щеше да дойдеш тук и да си легнеш с мен. Това е адски подло. Отвратително е! Използва ме още от самото начало. Бях само средство за постигане на целта ти, сякаш не съм човек и не изпитвам чувства. Никога въобще не си се интересувал от мен.

— Не е вярно! — извика Мълаки, като се приближи стремително към нея и я хвана за ръцете. — Не мога да ти позволя да мислиш така.

— Когато дойде при мен за първи път, усмихна се и ме покани да отидем на разходка, това не означаваше нищо за теб. Аз не означавах нищо за теб. Искаше само да видиш дали би могъл да ме използваш. Нищо повече.

— Не те познавах. Отначало ти беше само едно име. Само една възможност. Но…

— Моля те. Сега ще ми кажеш, че всичко се е променило, след като си ме опознал. Започнал си да държиш на мен. Спести си клишето.

— Хареса ми да съм с теб, Тия. Това не влизаше в плана ми.

— Планът ти е пълен провал. Пусни ми ръцете.

— Съжалявам, че те нараних.

Звучеше ужасно, но нищо друго не му идваше наум.

— Кълна се в Бога, не исках да те нараня.

— Пусни ми ръцете — повтори Тия, а когато той го направи, отстъпи назад. — Не мога да ти помогна, а и дори да можех, вече не бих го направила. Но можеш да се утешиш с мисълта, че няма да помогна и на Анита Гай. Безполезна съм и за двама ви.

— Не си безполезна, Тия. Не е вярно. И не говоря за орисниците.

Тя поклати глава.

— Няма какво повече да си кажем. Уморена съм. Искам да си тръгнеш.

— Не искам да те оставям по този начин.

— Страхувам се, че ще ти се наложи. Наистина нямам какво повече да ти кажа. Или поне нищо смислено.

— Хвърли нещо тогава — предложи й той. — Удари ме. Развикай ми се.

— Така само ще те улесня — отвърна Тия, като си помисли, че се нуждаеше от усамотение в пещерата си, както и да запази остатъците от гордостта си. — Помолих те да си тръгнеш. Ако съвестта те гризе поне малко заради това, което ми причини, ще уважиш желанието ми.

Останал без избор, Мълаки се запъти към вратата. Обърна се и се вгледа в застаналата до прозореца Тия.

— Когато те погледнах за първи път — каза той тихо, — имам предвид, когато наистина те погледнах, единственото, за което мислех, бе, че имаш най-прекрасните и тъжни очи на света. И оттогава непрестанно мисля за тях. Това не е краят. Със сигурност не е краят.

Тия въздъхна тежко, когато вратата се затвори зад него.

— Това ще реша само аз.

Улиците в Коув бяха стръмни. Също като в Сан Франциско, тръгваха от залива и продължаваха нагоре под изморителен за краката ъгъл. На хълма, към който водеше една от уличките, бе кацнала красива къща, боядисана в бледозелено, с пъстра градина зад ниската каменна ограда.

Вътре имаше три спални, две бани, всекидневна с телевизор, който се нуждаеше от подмяна, и удобно канапе, тапицирано с дамаска на сини и бели карета. Имаше и малка гостна и трапезария, където мебелите бяха излъскани до блясък, а дантелените завеси бяха поизлинели с годините.

На стената висяха снимки на Джон Кенеди, папата и една на „Святото сърце на Иисус“. Това трио винаги бе потискало Мълаки толкова много, че той сядаше в стаята само ако нямаше друга възможност.

Докато навърши двадесет и четири години и се премести в апартамента на пристанището, той бе живял в същата тази къща, бе споделял една от спалните с брат си и се беше борил за надмощие в банята със сестра си.

Откакто се помнеше, кухнята бе мястото за сбирки. Сега той се разхождаше нервно там, докато майка му белеше картофи за вечеря.

Беше се върнал преди два дни, а през първия бе затрупан от работа. Беше изкарал едно от двете корабчета за обиколки, тъй като Ребека му натякваше, че през по-голямата част от лятото не се бе занимавал с тази работа. А после бе преглеждал документи, докато очите го засмъдяха.

Беше изкарал двадесет и четири часов работен ден и още десет тежки часа през втория ден. Но не бе успял да прогони нито чувството за вина.

— Измий картофите — нареди му Айлин. — Това ще ти осигури друго занимание, освен нервниченето.

— Не нервнича. Мисля.

— Да бе!

Тя отвори фурната и погледна печеното. Беше любимото ядене на Мълаки. Айлин бе приготвила неделното меню в средата на седмицата с надеждата да го разведри.

— Момичето е имало пълно право да те изрита, а ти просто ще трябва да се примириш с тази мисъл.

— Знам, но си мислех, че ще разбере мотивите ми, след като се успокои. И поне ще ми даде шанс да се реванширам. Но не отговаря на проклетия телефон, нито отваря вратата. Вероятно е изхвърлила цветята, които й изпратих — промърмори той намръщено. — Кой би могъл да си помисли, че има такъв характер!

— Твърд друг път. Просто чувствата й са наранени. Така е, когато смесваш работата с личните ангажименти.

— Случайно станаха лични.

Айлин се обърна към него и го погледна с обич.

— Да, така е. Това е чудото на живота. Никога не знаеш кога някой или нещо ще те накара да смениш посоката.

Тя започна да бели морковите, които щяха да допълнят гарнитурата на печеното.

— Цветята не вършеха работа и при мен, когато баща ти ме вбесеше.

Мълаки се усмихна.

— А какво вършеше работа?

— Преди всичко времето. Една жена има нужда да се цупи известно време и да види, че мъжът страда заради греховете си. А след това е нужно да й падне на колене. Обичам мъже, които знаят как да молят за прошка.

— Никога не съм виждал татко да пада на колене.

Айлин му намигна.

— Е, няма как да си виждал всичко, нали?

— Нараних я, мамо — каза Мълаки и остави картофите настрани. — Нямах право да действам по този начин.

— Вярно е, но пък не си започнал тази история с подобно нещо наум — утеши го Айлин и избърса ръцете си с кърпата за чинии. — Мислеше за семейството и за собствената си гордост. А сега трябва да мислиш и за нея. Следващия път, когато я видиш, ще знаеш какво да направиш.

— Тя няма да иска да ме види.

— Ако наистина вярвах, че синът ми ще се предаде толкова лесно, щях да го фрасна по главата с чука за пържоли. Нямам ли си достатъчно грижи с Гидиън и онази танцьорка?

— Гидиън си е добре. Поне все още си говорят с момичето.

— Мръсно копеле!

Е, да, говореше му. С нисък, заплашителен глас. А в следващия момент го халоса с юмрук в челюстта. Ударът просна Гидиън на мърлявия килим пред вратата на скапаната хотелска стая в последния мизерен хотел, където бяха отседнали.

Гидиън усети вкус на кръв, видя звезди посред бял ден и чу ангелски хор да звучи в ушите му.

Избърса устната си и се вторачи злобно в Клио, която стоеше по черен сутиен и бикини, а косата й още капеше от онова, което хотелът гръмко наричаше душ.

— Край — каза Гидиън и бавно се изправи. — За доброто на човечеството, сега ще трябва да те убия. Ти си заплаха за обществото.

— Хайде де — подкани го тя, като се залюля на пети и вдигна юмруци. — Опитай най-добрия си удар.

Искаше му се. О, Господи, как му се искаше. В продължение на пет кошмарни дни бе кръстосвал из Европа с нея. Беше спал в легла, пред които мизерните кушетки в младежките общежития, където бе спал по време на ваканцията си, след като завърши гимназия, приличаха на пухкави облаци. Беше търпял капризите, въпросите и оплакванията й.

Беше се постарал да не обръща внимание на факта, че споделя стаята си с жена, на която й плащаха, за да танцува гола, и чието тяло й осигуряваше добри пари. Беше се държал като изряден джентълмен, дори когато тя нарочно го провокираше.

Беше я хранил, а тя ядеше като ламя, и беше направил всичко възможно да й осигури най-добрия подслон, който скромните средства му позволяваха.

А как му се отплати? Фрасна го с юмрук в лицето.

Гидиън пристъпи към нея, отпуснал ръце безпомощно.

— Не мога да ударя жена. Неприятно ми е да го кажа, но не мога да го направя. А сега се разкарай.

— Не можеш да удариш жена — повтори тя, като повдигна брадичка предизвикателно. — Но нямаш проблеми да откраднеш от жена. Гепил си ми обиците.

— Точно така.

Не можеше да я удари, но я бутна силно настрани, за да може да влезе и да затръшне вратата.

— Получих двадесет и пет лири за тях. Ядеш за трима, а аз не бъкам от пари.

— Двадесет и пет? — възмутено изкрещя тя. — Платих триста шейсет и осем долара за тях, след тежък едночасов пазарлък на Пето Авеню. Ти си не само крадец, но и пълен тъпак.

— Е, нямам твоя опит в пазарлъците със заложни къщи.

Всъщност нямаше, но беше сигурна, че би се справила по-добре.

— Бяха осемнадесет карата. Италианско злато!

— А сега ще са риба и чипс в кръчмата и нощувка в тази дупка. Вечно дрънкаш, че трябва да сме партньори, а не допринасяш с нищо за съдружието.

— Можеше да ме попиташ.

— Да бе! И ти щеше да ми ги дадеш. Кой си взима шибаната чанта, когато влиза под душа?

Пълните й, съблазнителни устни се изкривиха.

— Да. И ти току-що ми доказа, че съм била права да постъпвам така.

Гидиън отвратено грабна една риза и й я метна.

— Облечи се, за бога. Прояви малко самоуважение.

— Предостатъчно се самоуважавам.

Беше забравила, че е по бельо. Пропускаше някои дребни подробности, когато темпераментът й се възпламенеше. Но сега, презрението в тона му я накара да хвърли ризата в другия край на стаята.

— Искам тези двадесет и пет лири.

— Няма да ги получиш. А ако искаш да ядеш, облечи се. Давам ти пет минути.

Той тръгна към банята. Беше адски глупаво от негова страна да й обръща гръб.

Клио се хвърли върху него. Обви дългите си крака като стоманени обръчи около кръста му, хвана го за косата и дръпна главата му назад. Пред очите му заиграха цветни петна.

Гидиън се завъртя и се опита да я отхвърли. Клио се държеше здраво и успя да обвие ръка около гърлото му. Той се уплаши, че ще се задуши, протегна ръка и също я хвана за косата. Изпита невероятно задоволство, когато чу воя й.

— Пусни ме! Пусни ми косата!

— Ти пусни моята — изхъхри той. — Веднага. Въртяха се в кръг, като всеки ругаеше ожесточено и скубеше другия. Гидиън се удари в леглото и загуби равновесие. Приземи се върху нея и й изкара въздуха. Преди Клио да успее да се съвземе, той се обърна и я прикова под себе си.

— Хлопа ти дъската — промърмори той, като се мъчеше да задържи ръцете й. — Всичките ти дъски хлопат. Двадесет и пет лири, за бога! Ще ти дам петдесет щом си толкова смахната.

— Обиците си бяха мои — изохка тя. — Парите са си мои.

— А аз съм отчаян тип. Мога да те фрасна по главата и да взема много повече от чифт скапани обици.

Клио подсмръкна презрително, после реши да опита нова стратегия. Големите й кафяви очи се напълниха със сълзи. Пълните устни затрепериха.

— Не ме наранявай.

— Няма да те нараня.

Миглите й заблестяха от сълзите, които се стекоха като сребро по златистите й страни.

— За какъв ме взимаш? Не плачи. Хайде, престани, скъпа.

Той пусна ръката й, за да избърше сълзите й.

Клио го нападна като дива котка. Зъби, нокти, размахани крайници. Удари го в слепоочието, после заби лакът в ребрата му. В отчаян опит да се защити, Гидиън се изтърколи от леглото с Клио върху себе си.

Сумтящ, потен, зашеметен от болка, той успя да я прикове под себе си за втори път, преди да осъзнае, че Клио не може да си поеме дъх от смях.

— Защо една-две сълзи винаги карат мъжете да се разтопят? — ухили му се тя.

Господи, беше толкова сладък. Разгневен и поетичен.

— Устата ти кърви, готин.

— Знам.

— Предполагам, че това си струваше двадесет и петте лири — каза Клио, като затвори очи за миг и си пое дъх. — Но няма да се примиря с риба и чипс. Искам месо.

Когато отвори очи, тя забеляза промяната в неговите. Онзи съсредоточен поглед, който означаваше само едно нещо. Мускулите й потръпнаха в отговор.

— Охо! — промърмори тя.

— По дяволите, Клио.

Гидиън притисна кървящата си уста в нейната. Клио имаше вкуса на грях и аромата на пролетна градина след дъжд. Устните й се отвориха и тя отвърна жадно на целувката му. Крайниците й отново се обвиха около него, но този път нежно. Тя изви гръб в съблазнителна покана.

Той вдигна глава и я огледа. Гъстата, самурено черна коса бе разпиляна по вехтия, прогорен от цигари килим. Миглите й още блестяха от лъжовните сълзи. Очите й бяха замъглени. Искаше му се да я погълне. Беше твърд като скала и гореше от желание.

Но откри, че е блокиран от същите скрупули, които му бяха попречили да я удари.

— По дяволите — изстена Гидиън, като се отдръпна от нея и се облегна на леглото.

Объркана, Клио се повдигна на лакти.

— Какво става?

— Облечи се, Клио. Казах ти, че няма да те нараня. Няма и да те използвам.

Тя седна и се вторачи в него. Очите му бяха затворени, а дишането — тежко. Знаеше, че е възбуден. Но беше се спрял. Защото, въпреки суровия характер и хладната пресметливост, той бе почтен. Почтен до мозъка на костите.

— Ти си нещо невероятно — каза Клио.

Гидиън отвори очи и я видя как се усмихва замислено.

— Какво?

Вероятно тя просто беше луда по красиви сини очи и твърди мъжествени устни.

— Само един въпрос — каза Клио. — Какво те спря? Това че в момента съм безработна стриптийзьорка?

— Спрях, защото каквото и да говорим за партньорство, съм отговорен за това, че сега си тук — отговори Гидиън, като се опита да издуха косата от лицето си, а когато не успя, я отмести с ръка. — Отговорен съм за това, че трябваше да напуснеш Прага, да обиколиш целия континент и да стигнеш до Англия само с дрехите на гърба си. Аз реших да открия статуетките и бях готов да си понеса последствията, тъй като знаех, че някой щеше да се опита да ме спре, независимо по какъв начин. А ти нямаше избор.

— И аз така си помислих — кимна Клио и отметна коса назад. — А това означава, че просто ще трябва да те просна отново.

— Престани — предупреди я той, когато Клио се плъзна като змия в скута му.

— Можеш да се отпуснеш и просто да ме приемеш — каза тя и облиза брадата му. — Можеш да участваш. Зависи от теб, готин. Но при всички положения ще те имам. Хм, толкова си разгорещен и изпотен.

Гидиън стисна китките й и тя продължи да използва устата си.

— Това ми харесва. Но ще ти е по-лесно, ако ми сътрудничиш.

Клио се залюля върху него и притисна устни в неговите. Гидиън изстена.

— Докосни ме.

Беше минало толкова дълго време, откакто мъжки ръце я бяха докосвали за последен път.

— Докосни ме.

С едно бързо движение, той я просна отново по гръб и ръцете му се втурнаха по нея. Подът беше твърд като камък и миришеше на застоял дим, но те се затъркаляха диво върху него. Клио задърпа ризата му и впи нокти в гърба му.

Искаше го. Може и да беше глупаво или неразумно, но го искаше. Всеки път, когато усещаше погледа му върху себе си, всяка нощ, когато лежеше будна с мисълта, че той е само на метър от нея, го искаше.

Гидиън я притисна върху твърдия под и силните му ръце продължиха да шарят по нея. Клио изви гръб, когато й свали сутиена. Устните му се плъзнаха по гърдите й и тя изстена от удоволствие.

Тялото й беше истински пир за сетивата. Гладко и закръглено, с пищни гърди и безкрайно дълги крака. Искаше му се да го погълне още откакто я бе видял за първи път на сцената в мъжкия костюм и многозначителната усмивка на красивото лице.

Не можеше да мисли дали допуска грешка или не. Единствената мисъл в главата му беше, че изпитва силна нужда от нея.

Отново впи устни в нейните и се предаде на болката и удоволствието. Клио смъкна джинсите му и прокара нокти по бедрата му. Сърцето му лудо заби.

След миг той проникна дълбоко в нея. В същия момент тя свърши с бурен оргазъм.

— Господи! — извика Клио и отвори очи, потъмнели от изненада. — Господи, какво беше това?

— Не знам, но хайде да опитаме отново.

Тя потрепери, а Гидиън проникна още по-дълбоко в нея с бързи, почти жестоки тласъци. Чу как Клио си поема дъх и видя червенината по бузите й. После тя започна да се движи в ритъм с него.

В мига, когато Гидиън бе почти обезумял от удоволствие, Клио отново притисна устни в неговите.