"Нещо свежо в Бландингс" - читать интересную книгу автора (Удхаус П. Г.)

II

Обстоятелства от разнородно естество могат да бъдат обвинени за незадоволителния начин, по който Аш се представи в първите минути на тази неочаквана среща. На първо място, очакваше да види хазяйката си, чийто ръст възлизаше на метър и трийсет и пет, поради което внезапната поява на лице с височина метър и шейсет и осем рязко разфокусира пространството около него. На второ място, в очакване на госпожа Бел Аш бе сгърчил лице в смразяваща гримаса и се оказа доста трудно мигновено да я смени с приветлива усмивка. И най-сетне човек, преседял половин час над лист с думите:

и изживял интелектуални мъки над евентуалния дълбоко законспириран смисъл на въпросното словосъчетание, не може да бъде напълно с всичкия си.

Видимият резултат от гореизброеното беше, че в продължение на половин минута Аш се държа крайно недостолепно. Блещеше се и пелтечеше. Ако в стаята присъстваше психиатър, щеше да му постави диагноза, без да го подлага на излишен преглед. Мина доста време, докато се сети да стане от стола. А когато го направи, комбинацията от подскок и извъртане, която изпълни, бе достойна за включване В книгата на лейтенант Ларсен.

Момичето също не се отличаваше със особено самообладание. Ако Аш беше поне малко във форма, щеше да забележи пламналите страни, подсказващи, че и тя изживява трудни мигове. Но жените винаги са въоръжени с повече душевно равновесие, тъй че тя проговори първа.

— Опасявам се, че ви преча.

— Ннне, ннне — заекна Аш. — О, не, В никакъв случай, В никакъв случай, не, не, не…

Вероятно щеше да продължи в този дух, ако момичето не го бе прекъснало.

— Дойдох да се извиня — рече — за недопустимата грубост, която проявих, като ви се надсмях преди малко. Беше крайно непочтено и аз самата не знам защо го направих. Съжалявам.

Науката с всичките си триумфални достижения все още не е открила правилния отговор, който трябва да даде млад мъж, изпаднал в тежкото положение да му се извинява хубаво момиче. Ако не отговори въобще, ще бъде взет за злопаметен темерут. Ако пък каже нещо, сто на сто ще е глупост. Докато се колебаеше коя злина да предпочете, погледът на Аш случайно попадна върху листа, над който бе мъдрувал толкова време.

— Какво значи „смъртоносен жезъл“? — попита той.

— Моля?

— „Смъртоносен жезъл“.

— Не разбирам.

Нелепият ход на разговора се оказа прекален за Аш и той избухна в смях. Секунда по-късно и момичето последва примера му. Смущението им моментално се изпари.

— Май ме имате за откачен? — попита Аш.

— Разбира се — отвърна момичето.

— Точно натам се бях запътил, ако не бяхте влезли в стаята.

— Защо?

— Опитвам се да напиша детективска история.

— Аз пък тъкмо се питах дали не сте писател.

— И вие ли пишете?

— Да. Чели ли сте „Сплетни за всеки дом“?

— Никога.

— Браво. Това е отвратително жълто вестниче, пълно с пунктирани кройки и съвети за нещастно влюбени. Всяка седмица пиша по една колонка под различни имена. Във Всеки материал се говори за някой херцог или граф. Повдига ми се от тях.

— Съчувствам ви — твърдо отсече Аш, — но се отклоняваме от темата. Какво значи „смъртоносен жезъл“?

— Смъртоносен жезъл?

— Смъртоносен жезъл.

Момичето замислено се намръщи.

— Както всекиму е известно, това е свещен жезъл от абанос, откраднат от индуски храм, който трябва да носи неизбежна смърт на всеки свой притежател. Героят се сдобива с него по една случайност, а жреците го издирват и започват да му изпращат заплашителни писма. Какво друго би могло да бъде?

Аш не съумя да обуздае възторга си.

— Това е гениално!

— Ами…

— Абсолютно гениално. Всичко ми се изясни. Героят се обажда на Гридли Куейл и това надуто магаре решава загадката благодарение на редица гнусни съвпадения. И с това приключва работата ми за месеца.

Тя го загледа с интерес.

— Да не би вие да сте авторът на „Гридли Куейл“?

— Само не ми казвайте, че го четете.

— Опазил ме Бог. Но приключенията му се публикуват от същата компания, която издава „Сплетни за всеки дом“ и понякога, докато чакам да ме приеме редакторката, не мога да не забележа кориците на някои от тях.

Аш се почувства като човек, срещнал на пустинен остров приятел от детинство.

— „Мамут“ публикува и ваши неща? Значи сме съратници по неволя, крепостни на един и същ феодал. Трябва да станем приятели. Ще станем ли приятели?

— Ще бъда очарована.

— Искате ли да си стиснем ръцете, да седнем и да побеседваме за съдбите си?

— Но аз ви отклоних от работата.

— Акт на милосърдие.

Тя седна. Сядането е просто действие, но като всичко останало и то разкрива характера на човека. Начинът, по който момичето го извърши, напълно удовлетвори Аш. Нито седна на ръба на стола като човек, готов да побегне на секундата, нито се разположи в креслото като гост, възнамеряващ да остане до идната неделя. Държеше се в необичайната ситуация с непреднамерена самоувереност, която неудържимо го очарова. Етикетът на улица Аръндел не е строг, но въпреки това момиче, заемащо предна стая на първия етаж, би било извинено, ако прояви учудване или колебание при покана за сърдечен разговор от страна на млад мъж от втория етаж, когото познава от пет минути. Но между безпаричните обитатели на големите градове неизбежно възниква усещането за принадлежност към една и съща масонска ложа.

— Да се запознаем ли? — започна Аш. — Или госпожа Бел вече ви е казала името ми? Отскоро сте тук, нали?

— Наех стаята онзи ден. Но щом сте авторът на Гридли Куейл, името ви трябва да е Феликс Клоувли, нали?

— Велики Боже, не! Как ви мина през ума, че човек може да се казва Феликс Клоувли? Не, това е мантията, под която крия позора си. Истинското ми име е Марсън. Аш Марсън. А вашето?

— Валънтайн. Джоун Валънтайн.

— Вие ли ще започнете с историята на живота си или аз?

— Не съм сигурна, че животът ми изобщо има някаква история.

— Хайде, хайде!

— Честна дума.

— Помислете още веднъж. Все пак разполагаме с някакво начало. Нали сте родена?

— Да.

— Къде?

— В Лондон.

— Ето че нещата потръгнаха. Аз пък съм роден в Мъч Мидълфорд.

— Не съм го чувала.

— Странно! А аз така добре познавам вашето родно място. Е, още не съм направил Мъч Мидълфорд прочут. Всъщност се съмнявам, че някога ще успея. Започвам да проумявам, че съм един обикновен неудачник.

— На колко сте години?

— На двайсет и шест.

— Наричате се неудачник на двайсет и шест години? Срамота!

— А как бихте нарекли двайсет и шест годишен мъж, чието единствено средство за препитание е Гридли Куейл? Строител на империята?

— Откъде знаете, че това е единственото средство? Защо не опитате нещо друго?

— Например?

— Откъде да знам? Какво да е. За Бога, господин Марсън, намирате се в най-големия град в света, където възможностите за приключения крещят от всеки ъгъл…

— Явно съм глух. Единствените крясъци, които чувам от всеки ъгъл, идват откъм госпожа Бел по повод седмичния наем.

— Четете вестници. Четете обяви. Сигурна съм, че рано или късно ще намерите нещо. Не унивайте. Бъдете авантюрист. Грабнете следващия шанс, какъвто и да е той.

Аш кимна.

— Продължавайте. Не спирайте. Вие ме стимулирате.

— Но защо е нужно да ви стимулира едно момиче?

Лондон е достатъчно голям и без моята помощ. Винаги можете да откриете нещо ново. Слушайте, господин Марсън, преди пет години бях принудена да започна сама да се грижа за себе си. По какъв да е начин. Оттогава съм работила като продавачка в магазин, машинописка, била съм на сцената, заемала съм поста гувернантка, камериерка…

— Какво? Камериерка?

— Защо не? Уверявам ви, че натрупах ценен опит, а и винаги бих предпочела работата на камериерката пред гувернантстването.

— Мисля, че ви разбирам. Навремето бях частен учител. Предполагам, че гувернантката е женският му аналог. Често съм се питал какво би казал генерал Шърман1 за частното обучение, щом се е изразявал така необуздано сприхаво за една най-обикновена война. Забавно ли беше камериерстването?

— Извънредно забавно, а освен това ми даде възможност да изуча аристокрацията в леговището й, което ме направи неоспорим авторитет по херцозите и графовете в „Сплетни за всеки дом“.

Аш пое дълбоко въздух — не научното дълбоко дишане, а дъх на възхищение.

— Знаменита сте!

— Знаменита?

— Искам да кажа, че имате такъв висок дух!

— Е, старая се. На двайсет и три години още не съм постигнала нищо значимо, но положително не се поддавам на отчаянието и не се смятам за неудачница.

Аш направи кисела гримаса.

— Добре — рече той. — Разбрах!

— Така трябва. Надявам се, че не съм ви отегчила с автобиографията си, господин Марсън. Не искам да твърдя, че съм бляскав пример за подражание, но наистина обичам действието и мразя инертността.

— Вие сте направо чудесна — повтори Аш. — Истински жив кореспондентски курс по работоспособност като онези, които се срещат по последните страници на списанията, започват с думите: „Млади човече, печелите ли достатъчно?“ и са украсени с картинка на останал без душа чиновник, загледан с копнеж в стола на шефа си. Можете да вдъхнете живот и на споминала се медуза.

— Ако наистина съм ви стимулирала…

— Мисля — произнесе замислено Аш, — че това беше поредната обида. Е, заслужавам я. Да, стимулирахте ме. Чувствам се нов човек. Странното е, че се появихте като капак на всичко останало. Не помня откога не бях се чувствал толкова неспокоен и неудовлетворен като тази сутрин.

— От пролетта е.

— Нищо чудно. Прииска ми се да извърша нещо велико и авантюристично.

— Ами извършете го. Виждам на масата ви „Морнинг Поуст“. Прочетохте ли го?

— Хвърлих му един поглед.

— Но не сте чели обявите, нали? Прочетете ги. Там може би се крие възможността, която търсите.

— Ще го направя, но впечатлението ми от обявите е, че са монополизирани от филантропи, горящи от желание да ви услужат с всякаква сума между десет и сто лири само срещу подпис. Все пак ще ги прегледам.

Джоун се изправи и му протегна ръка.

— Довиждане, господин Марсън. Трябва да измъдрите детективската си история, а аз да си поблъскам главата над случка с херцог. — Тя се усмихна. — Изминахме доста път от началото на запознанството си, но все пак смятам, че трябва да се върна към него, преди да ви оставя. Съжалявам, че ви се присмях тази сутрин.

Аш трескаво стисна ръката й.

— А аз — не. Идвайте да се прививате от смях всеки път, когато пожелаете. Обичам да ми се смеят. Когато започнах да правя упражненията, наоколо се събираше половин Лондон и се въргаляше от кикот по паважа. Но вече не представлявам интерес и се чувствам самотен. Ларсеновите упражнения са двайсет и девет, а вие видяхте едва част от първото. Направихте толкова много за мен, че ще бъда горд, ако ви помогна да започвате деня си с колики. Упражнение номер шест е крайно смешно, без да е вулгарно. Утре сутринта ще започна с него. Мога да ви препоръчам и Упражнение единайсет. Не го пропускайте.

— Много добре. Е, засега довиждане.

— Довиждане.

И тя си отиде, а Аш, трептящ от нови вълнения, се взираше в затворилата се зад гърба й врата. Чувстваше се като събуден от сън с помощта на мощен електрошок.

Прекрасно момиче… Смайващо момиче…

Близо до листа, на който бе надраскал вече изпълненото със смисъл заглавие на новото приключение на Гридли Куейл, лежеше „Морнинг Поуст“, чиито обяви бе обещал да проучи. Най-малкото, което можеше да стори, беше да започне веднага.

Но скоро духът му започна да унива. Все същата история. Господин Брайън Макнийл, въпреки че не искаше да има работа с малолетни, бе готов и дори нетърпелив да се раздели с огромното си състояние в полза на всяко лице над двайсет и една годишна възраст, което срещаше материални затруднения. Добрият човек не искаше никакви препоръки. Нито пък съперниците му по щедрост — господата Ангъс Брус, Дънкан Макфарлейн, Уолъс Макинтош и Доналд Макнаб. И те демонстрираха любопитно нежелание да влизат в делови отношения с малолетни, но всеки човек в по-зряла възраст можеше просто да се отбие в кантората им и да си вземе парите, които му трябват.

Под тях бе поместен сърцераздирателен призив на Млад Мъж (Християнин), който спешно търсеше хиляда лири с цел завършване на образованието си с околосветско пътешествие.

Аш уморено захвърли вестника. Знаеше си, че няма смисъл. Романтиката бе мъртва, а Неочакваното вече не се случваше.

Взе писалката и започна да пише „Приключението със смъртоносния жезъл“.