"Нещо свежо в Бландингс" - читать интересную книгу автора (Удхаус П. Г.)

ВТОРА ГЛАВА

I

В спалнята на четвъртия етаж на хотел „Гуелф“, разположен на булевард Пикадили, Достопочтеният2 Фредерик Трипуд седеше в леглото, свил колене до брадичката си, и гневно се взираше в новия ден. Нямаше кой знае колко ум в главата, но цялото налично количество бе обсебено от неизразимо страдание.

Току-що се беше сетил.

Така става в този живот. Събуждаш се свеж като краставичка, поглеждаш през прозореца, зърваш слънчицето, благодариш на Небесата за хубавия ден, започваш да планираш жизнерадостен обяд с верни и сговорни другари, с които снощи си се запознал в Националния спортен клуб, и изведнъж се сещаш.

— По дяволите! — изсумтя Достопочтеният Фреди. И след минутна пауза: — А колко бях щастлив!

Постоя известно време така, потънал в нерадостни мисли. След това взе телефона от нощната масичка и поиска да го свържат с един номер.

— Ало?

— Да? — отговори плътен глас от другия край на жицата.

— Ъъъ, таквоз, Дики, ти ли си?

— Кой се Обажда?

— Фреди Трипуд. Слушай, Дики, старче, трябва да те видя по дяволски важен въпрос. В къщи ли ще си бъдеш по обяд?

— Разбира се. Какво се е случило?

— Не е за телефона, но е адски неприятно.

— Чудесно. Между другото, Фреди, поздравления за годежа.

— Благодаря, старче. Много ти благодаря и прочее, но няма да забравиш в дванайсет да си там, нали? Довиждане.

Остави бързо слушалката и още по-бързо скочи от леглото, защото някой натискаше дръжката на вратата. Когато тя се отвори, той доста удачно имитираше енергичен млад мъж, изцяло зает с утринния си тоалет.

В стаята влезе възрастен плешив мъж със слабо лице и благ, завеян поглед, който се закова върху Достопочтения Фреди с неприкрита погнуса.

— Чак сега ли ставаш, Фредерик?

— Здрасти, родителю. Добрутро. След две секунди съм готов.

— Трябваше още преди два часа да си облечен и излязъл. Денят е прекрасен.

— Минутка, родителю. Само да се топна във ваната и да метна една-две дрешки.

И изчезна в съседната баня, а баща му се смъкна в един стол, опря връхчетата на пръстите си в пирамида и остана в тази поза, излъчваща неодобрение и потисната тревога.

Подобно на много бащи от неговия ранг, граф Емсуърт изживяваше кански мъки, породени от проблема, който (с изключение на случая с Лойд Джордж3) е фактически единствената лъжичка катран в кацата с мед на британската аристокрация и който се нарича Какво По Дяволите Да Правя С По-Малкия Си Син4. Безсмислени са всички опити да се захароса фактът, че По-Малкият Син е меко казано нежелан. Можете часове наред да спорите с кой да е британски благородник, можете до безкрайност да изтъквате облагодетелстваното му положение в сравнение с таткото-моруна, която във всеки момент може да бъде призована да се нагърби с издръжката на един-два милиона млади морунки, можете да му напомните също така, че всяко допълнително дете в семейството би спечелило овациите на бившия президент Рузвелт5, но не се надявайте да живне. Той не ще По-Малкия Си Син и туй то.

Освен че беше по-малък син и като такъв по рождение трън в очите на семейството, Достопочтеният Фреди рядко успешно съумяваше допълнително да вдигне кръвното на баща си по удивително разнообразни и изобретателни начини. Граф Емсуърт бе така устроен от иначе благосклонната към него Майка Природа, че никой и нищо на света не бе в състояние истински да всее смут в хрисимата му душевност, но Фреди с много пот на чело и вродена надареност бе успял нееднократно да го доближи до състоянието на тревожна напрегнатост. В изпълненията на Достопочтения имаше някакво постоянство, някакво усърдие, някаква упорита, да не я наречем магарешка настойчивост, които дълбаеха по тила на кроткия граф като прословутата китайска капка вода. Отделни прояви на идиотизъм биха били безсилни да нарушат вродената му невъзмутимост, но от деня, в който се роди и най-вече от момента, в който постъпи в Итън, Фреди не спря да възпламенява под носа на баща си бомба подир бомба.

Изключиха го от Итън, задето се измъквал от училището посред нощ и бродел из улиците на Уиндзор под прикритието на изкуствен мустак. От Оксфорд го изритаха, защото изсипал от втория етаж пълна мастилница върху главата на заместник-декана на колежа. Прекара две години под грижите на скъп лондонски частен учител, за да се продъни на приемните изпити във Военната академия. За нула време успя да натрупа повече впечатляващи дългове и по-голяма тълпа съмнителни приятели, до един свързани по някакъв начин с конните надбягвания, от всеки друг свой непрокопсан връстник.

Подобни изяви лазят по нервите и на най-невъзмутимия родител, поради което лорд Емсуърт най-сетне тропна с крак. Това бе единственият случай в живота му, когато събра куража да действа решително и го стори с всичката си неизразходвана през годините енергия. Спря издръжката на сина си, затвори го в замъка Бландингс и го държа там толкова непреклонно, че до предишната вечер, когато пристигнаха заедно със следобедния влак, на Фреди кракът му не беше стъпвал в Лондон от близо година.

Вероятно, напук на тайните тревоги, именно мисълта, че отново е в любимата метрополия, стана причина Достопочтеният да даде воля на колкото гръмогласна, толкова и фалшива певческа проява, като пляскаше доволно из ваната в такт с песента.

Баща му се намръщи още повече и се зае да барабани раздразнено с пръсти. След малко обаче челото му се проясни и на лицето му изгря доволна усмивка. И той се беше сетил.

А лорд Емсуърт се сети за следното. В края на миналата есен съседното на Бландингс имение бе наето от някой си господин Питърс — американец, притежаващ неизброими милиони, хронично киселинен стомах и красива дъщеря на име Алин. Двете семейства се запознаха, а Фреди и Алин бяха насърчени да се сближат. И само преди няколко дни бе обявен техният годеж, с което единствената брадавица, загрозяваща в очите на лорда този тъй прекрасен свят, бе успешно отстранена.

Пеенето откъм банята се издигна до непоносими висоти, но лорд Емсуърт го слушаше, без да му трепне ухото. Невероятно е каква разтуха може да внесе в душата на човека, пардон аристократа, самата мисъл, че най-сетне ще се отърве от по-малкия си син. В течение на почти цяла година заточеният в Бландингс Фреди с неизчерпаема изобретателност бе стъргал като с пила по нервите на татка си. Бландингс бе обширно имение, но не чак толкова необятно, че баща и син да не се засичат сегиз-тогиз и при всяка подобна засечка на лорд Емсуърт му кипваше келят при многострадалния вид на младежа. За лорда паркът и градините на Бландингс бяха земната изява на Рая небесен. А чезнещият в плен Фреди витаеше сред тях с вид тъй смазан и съсипан, че би разплакал от умиление всеки сибирски заточеник.

Да, лордът се радваше, че Фреди е сгоден за Алин Питърс. Той харесваше Алин. Харесваше и господин Питърс. Изпитваше такова нескончаемо облекчение, че с почуда откри в душата си и някакво почти топло чувство към Фреди, който в момента изникна от банята по розова хавлия, за да открие с изумление, че бащиният гняв се е стопил и Всичко му е наред на света, както почти се е изразил поетът Тенисън.

Въпреки това не се отдаде на обичайното си губене на ценно време, а трескаво се зае с обличането. Винаги се чувстваше като в небрано лозе в присъствието на баща си, та изгаряше от желание час по-скоро да се озове другаде. Скочи толкова чевръсто в панталоните, че единият му крак попадна в джоба им и той тупна на пода.

Докато се мъчеше да се разграничи от крачолите, си припомни нещо, което се бе изтрило от паметта му.

— Между другото, родителю, снощи срещнах мой стар приятел и го поканих да дойде тази седмица в Бландингс. Нали нямаш нищо против и тъй нататък?

За секунда доброто настроение на лорд Емсуърт помръкна. Имаше богат опит със старите приятели на Фреди.

— Кой е той? Не забравяй, че през седмицата в Бландингс ще бъдат господин Питърс, Алин и всичките ти роднини. Ако е някой от…

— Не, не, всичко е наред. Не е от старата тайфа. Казва се Емерсън. Много прилично момче. Полицай или нещо такова в Хонконг. Твърди, че добре познава Алин. Запознали се на парахода на път за насам.

— Не си спомням да имаш приятел на име Емерсън.

— Ъъъ, всъщност снощи го видях за първи път. Но всичко е наред. Той е добро момче и тъй нататък в този смисъл.

Настроението на лорд Емсуърт бе прекалено лъчезарно, за да повдигне възраженията, които положително би предявил, ако се намираше в не толкова слънчево разположение на духа.

— Разбира се, нека дойде, щом желае.

— Благодаря, родителю.

Фреди довърши тоалета си.

— Ще правиш ли нещо определено тази сутрин, родителю? Аз смятам да мушна няколко залъка и да се поразтъпча наоколо. Ти закуси ли?

— Още преди два часа. Надявам се, че докато се разхождаш, ще намериш време да се обадиш на господин Питърс и да посетиш Алин. Аз ще отида там Веднага след обяд. Господин Питърс държи да ми покаже колекцията си от… май употреби думата скарабеи.

— О, ще намина, естествено. Не се тревожи. Ако пък не успея, ще се обадя по телефона на старчето и ще си почешем езиците. Е, да бягам да се подкрепя, а?

Лорд Емсуърт имаше няколко забележки по повод гореизложения монолог. На първо място, не му хареса, че Фреди нарече един от търговските крале на Америка „старчето“. На второ, поведението на сина му някак не се връзваше с полагаемото се отношение на младеж към годеницата му. Липсваше топлота. Но, заразмишлява той, нищо чудно това да е поредната демонстрация на Съвременния Дух. Във всеки случай нямаше смисъл да си блъска главата над този въпрос. Фреди, след като забърса обувките си с копринена носна кърпа и я пъхна грижливо в ръкава си, излезе с баща си от стаята и двамата слязоха във фоайето на хотела, където се разделиха — Фреди да мушне закуската си, а баща му да се поразтъпче из улиците, докато стане време за обяд. Лондон винаги беше изпитание за нервите на граф Емсуърт. Сърцето му принадлежеше на провинцията и столицата не криеше никаква привлекателна сила за него.