"Скрито-покрито" - читать интересную книгу автора (Удхаус П. Г.)

II

Хюго се усмихна до уши и запрепуска към масата. Изглеждаше като човек, който е присъствал на боксовия мач в Албъртхол и е заложил на победителя от двубоя.

— Здравей, Пат! — провикна се сърдечно. — Здрасти, Джон. Извинете, че закъснях. Запознайте се с моя стар приятел… прощавай, забравих ти името — обърна се той към спътника си.

— Казвам се Молой, братле. Томас Молой.

Приятелят на Хюго имаше дълбок и мелодичен глас, който прилягаше на външността му. Беше на около четирийсет, красив, с открито лице, а прошарената му коса бе пригладена назад и откриваше високото му чело. Безспорно беше американец и донякъде приличаше на сенатор.

— Да, бе, как можа да ми излезе от ума — плесна се по челото Хюго. — Това са Томас Молой и дъщеря му. Приятелю, запознай се с госпожица Уайвърн и с братовчеда Джон Карол. А сега — добави той с чувство за изпълнен дълг — не е зле да похапнем.

Обслужването в „Мъстъд Спун“ далеч не е на предишната си висота, обаче Хюго се изхитри, хвана за пешовете сервитьора, който профучаваше покрай масата, и го задържа в плен, докато онзи склони да му обърне подобаващо внимание. Настъпи неловко мълчание, както обикновено се случва, ако на една маса седят хора, които току-що са се запознали. Внезапно оркестърът енергично подхвана нещо, което изпълнителите сигурно вземаха за музика. Томас Молой стана и отведе дъщеря си на дансинга. Беше доста непохватен танцьор, но поне се стараеше да не настъпва партньорката си.

— Кои са твоите приятели, Хюго? — попита Пат.

— Томас Молой и дъ…

— Вече знаем имената им. Но кои са тези хора?

— Хвана ме натясно — избърбори младежът. — Да пукна, ако знам. По време на боксовия мач седях до Томас и изведнъж изпитах симпатия към него. Прозрях, че притежава множество положителни качества, включително неоправдано доверие в способностите на Юстас Род. Предложи ми облог три към едно, че неговият любимец ще спечели, в резултат на което след седмия рунд джобовете ми се напълниха. Естествено след загубата му се почувствах задължен да го поканя на вечеря. Каза ми, че е обещал на дъщеря си да я заведе на ресторант, а пък аз предложих да прекарат вечерта заедно с нас. Нали не възразяваш?

— Не. Обаче щяхме да се чувстваме по-свободни, ако бяхме само тримата.

— Така си е. Но не забравяй, че благодарение на този Томас разполагам с достатъчно пари да ви устроя богата вечеря. Гледай на него като на първопричина за банкета. — Той лукаво изгледа братовчеда си, който бе потънал в мисли. — Джон успя ли да признае?

— Джон ли? Какво да признае?

— О, нищо особено. Ела да потанцуваме. Искам сериозно да си поговорим, моя малка Пат. Предстоят вълнуващи събития.

— Много си загадъчен.

— Такъв съм си — подсмихна се Хюго.

Джон, който остана сам с мислите си, почти незабавно стигна до заключението, че първоначалното му впечатление от „Мъстъд Спун“ е погрешно. На пръв поглед клубът му се бе сторил изискан, ала едва сега той осъзнаваше, че това е едно петно върху лицето на големия град. Заведения като „Мъстъд Спун“ предизвикваха неприязън към прогреса. Посетителите бяха противни. Оберкелнерът беше противен. Оркестърът беше противен. Хората, насядали около масите, бяха безвкусно облечени, косите на мъжете лъщяха от брилянтин. Оберкелнерът беше затлъстял паразит, който заслужава ритник отзад. Колкото до музикантите, подвизаващи се под името „Академичните приятели на Бен Берман“, Джон се вбесяваше, задето им плащат да издават звуци, каквито той в детството си бе произвеждал (разбира се, за удоволствие, не с користна цел) с помощта на гребен и цигарена хартия.

Размишляваше върху сцената със същия заядлив скептицизъм, с който Лот е гледал Содом и Гомор. В този момент „Академичните приятели“ внезапно прекратиха какофонията и Пат и Хюго понечиха да напуснат дансинга. Оказа се обаче, че музикантите са замлъкнали временно, подготвяйки се за ново изстъпление. След миг подновиха шумотевицата, а Пат очаквателно погледна кавалера си. Той поклати глава и заяви:

— Току-що видях Рони Фиш на балкона. Налага се спешно да му съобщя нещо. А ти, скъпа, остани с Джон. Поговорете си, свързват ви толкова много спомени. Доскоро. И още нещо — поръчвайте си каквото ви душа иска, без да се съобразявате с цената в листа. Благодарение на добрия стар приятел Томас джобовете ми са пълни.

Побърза да се отдалечи, а Пат се върна на мястото си. Ненадейно настроението на Джон се повиши, хрумна му, че е бил несправедлив по отношение на „Мъстъд Спун“. Заведението си го биваше. Посетителите бяха изискани, оберкелнерът голям симпатяга, а музикантите надарени с изключителен талант. Обърна се към Пат, за да сподели мнението си с нея, ала погледът я го смрази. Очите й сякаш се бяха превърнали в ледени топчета, а вирнатото й носле подсилваше презрителното й изражение.

— Хей! — стреснато възкликна той. — Какво ти е?

— Нищо.

— Защо ме гледаш така?

— Как?

— Ами… — Джон не притежаваше дар слово. Едва след дълго обмисляне и подготовка би могъл да опише погледа й. Обаче поведението й го плашеше.

— Сигурно си очаквал да вперя в теб очи, преливащи от смях.

— Моля?

Девойката дяволито впери в него очите си, преливащи от смях, и развълнувано изрече:

— Защо сам не го кажеш, Джон?

— Нищо не разбирам!

— Нима не си чел „Ухажорът Майлс Стандиш“? Реших, че си заимствал идеята от въпросното литературно произведение. В училище ни караха да наизустим цели епизоди и въпреки крехката си възраст още тогава смятах Майлс Стандиш за истински чукундур. „Ако прочутият капитан от Плимут наистина копнее да се ожени за мен, защо не си направи труда да ми го каже? Едва ли ме желае толкова, след като не се старае да ме спечели.“ И така нататък, и така нататък. Навремето знаех наизуст целия роман. Интересувам се дали искаш да чуеш отговора от мен, или предпочиташ да разговаряме чрез твоя пълномощник.

— Нищичко не разбирам.

— Не думай!

— Пат, какво ти е? Какво се е случило?

— Нищо особено. Докато танцувахме, Хюго ми направи предложение.

Сякаш ледена ръка сграбчи сърцето на Джон. Не мислеше братовчеда си за красив и чаровен и не го смяташе за съперник, но го отвращаваше мисълта, че друг освен него се е осмелил да предложи брак на Пат.

— Така ли? — изрече едва-едва.

— Да. Предложи ми брак от твое име.

— Моля? Какви ги говориш?

— Каквото чу: помоли ме да се омъжа за теб. Признавам, че бях поразена от красноречието му, което направи силно впечатление на многобройните слушатели.

Тя замълча, настъпи тишина… доколкото може да настъпи тишина, когато „Университетските приятели“ изпълняват на бис „Мойта мила е красива“. Пат мълчеше, задавена от вълнение, а Джон беше почти сигурен, че завинаги е загубил способността си да говори.

Почервеня като рак, яката така го стегна, сякаш някой го душеше с гарота. Ужасяващото разкритие така замъгли разсъдъка му, че единственото му желание бе да се качи на балкона, да разкъса Хюго и да хвърли върху масите жалките му останки.

Пат първа си възвърна дар слово и възбудено заговори:

— Как можа толкова да се промениш, Джони? Едно време не беше такова мекотело, имаше собствено мнение… Сигурно мозъкът ти се е размекнал от дългото пребиваване в Ръдж. Станал си ленив, отпуснал си се, превърнал си се в безполезен човек. Хайлазуваш година след година, хапваш си обилно три пъти на ден, излежаваш се в уютното си жилище, а вечер си лягаш с грейката…

— Не е вярно! — извика Джон. Чудовищното обвинение го изтръгна от транса, в който беше изпаднал.

— Тогава сигурно си обуваш вълнени чорапи — подхвърли девойката. — Глезил си се и си угаждал на душичката си, докато Джон, когото познавам, е изчезнал и е бил заменен от един празноглавец! Скъпият ми Джони! — побърза да добави тя, предотвратявайки намерението му да я прекъсне. Връхчето на носа й потреперваше — в детството й това бе сигурен признак на гняв. — Горкичкият глуповат, дебелоглав Джони! Нима си въобразяваш, че нормално момиче ще приеме да се омъжи за човек, който няма смелостта сам да й поиска ръката, а изпраща пълномощник?

— Не съм упълномощавал никого!

— Хайде, де!

— Честна дума, не съм!

— Наистина ли не си помолил Хюго да опипа почвата?

— Разбира се, че не съм! Скъпият ми братовчед е подъл тип, който си пъха носа където не му е работа. Само да го пипна, ще му извия врата като на пиле!

Той намръщено се втренчи в балкона. Хюго, който в този момент надникна иззад перилото, окуражаващо се усмихна и дружелюбно помаха на братовчеда си, за да го увери, че морално го подкрепя. Отново настъпи мълчание. Нарушаваха го само воят на саксофона и дрезгавите викове на „Академичните приятели“, които бяха подхванали припева на песента.

— Това променя нещата — най-сетне промърмори Пат. — Нашата госпожица Уайвърн май се е объркала. — Тя замислено го изгледа. — Странно… Хюго беше толкова сигурен в чувствата ти.

Яката на Джон още по-силно стегна шията му, ала той успя да задейства гласните си струни:

— Не те е излъгал относно чувствата ми.

— Какво? Наистина ли?

— Да!

— Вярно ли е, че ме… че съм ти симпатична?

— Да!

— Ама…

— Да му се не види, сляпа ли си! — възкликна младежът. Срамът и душевната агония, съчетани със задушаващата яка на ризата, която е била ушита за много по-слаб човек, напълно го извадиха от равновесие. — Чувствата ми са изписани на лицето ми! Нима не знаеш, че винаги съм те обичал? Обичах те дори когато беше хлапе.

— Недей, Джони! — изтерзано извика девойката. От едва сдържаните чувства мелодичният й глас бе станал писклив. — Невъзможно е! Бях противна хлапачка и те тормозех от сутрин до вечер.

— Харесваше ми да ме тормозиш.

— Невъзможно е да се омъжа за теб. Познаваме се прекалено добре. За мен винаги си бил като по-голям брат.

Някои думи напомнят на погребален звън. Според Кийтс такава дума е „безнадежден“. Джон Карол пък беше на мнение, че „брат“ звучи също тъй отчайващо.

— Знаех си… — избърбори той. — Ама че съм глупак! Знаех, че ще ми се присмееш…

Пат се беше просълзила. Вместо върха на нослето й потръпваха устните й. Пресегна се през масата и стисна ръката му.

— Не ти се подигравам, Джони… глупчо такъв. Изобщо не ми е до смях, по-скоро ме избива на плач. Готова съм на всичко, само и само да не засегна чувствата ти… знаеш го, нали? Ти си най-големият симпатяга на света, няма човек, когото да обичам като теб. — Замълча, сетне добави: — Но… бракът помежду ни е невъзможен.

Погледна го изпод око, използвайки случая, че той е извърнал глава и мрачно се взира в гърба на издокарания с фрак господин Бен Берман. В душата й бушуваха противоречиви чувства. Ако я бяха попитали какъв според нея е идеалният съпруг, сигурно щеше да опише човек като добрия стар Джони. Той беше здравеняк с открито лице, позагрубяло от вятъра и слънцето (Пат знаеше, че избраникът й ще бъде мъж, прекарващ повечето време на полето), беше прям и добродушен — качества, които тя най-много ценеше, след като няколко години бе живяла сред общество, където откровените и честни мъже са истинска рядкост. Джон беше пълната противоположност на мустакатите светски лъвове, към които девойката изпитваше най-силно отвращение… и все пак мисълта да се омъжи за него й се струваше прекалено абсурдна.

Но защо? Какво му липсваше, та да не го пожелае за съпруг? Нищо, само дето беше Джони. Според Пат бракът бе приключение. Едва ли можеше да се очаква уравновесеният и скучноват Джони да се промени до неузнаваемост и брачният съюз с него да се превърне в авантюра… Обектът на размишленията й посочи диригента и отбеляза:

— Досущ като бръмбар е, нали?

Пат изпита облекчение. Изглежда, забележката, подхвърлена ни в клин, ни в ръкав, изразяваше желанието на младежа да сменят темата на разговор.

— Нали? — охотно се съгласи тя. — Нямам представа откъде са го изнамерили. Последния път, когато бях тук, свиреше първокласен оркестър. Според мен клубът е позападнал. Клиентелата изглежда, меко казано, съмнителна. Какво е мнението ти за приятелите на Хюго?

— Изглеждат симпатични. — Джон навъсено се загледа в госпожица Молой, която ту се появяваше, ту изчезваше сред танцуващите двойки. В един момент тя се засмя и белите й зъби проблеснаха. — Отдавна не съм виждал толкова красиво момиче.

Пат едва забележимо трепна. Ненадейно я обзе безпокойство, което се спотаи в най-отдалеченото кътче на съзнанието й.

— Така ли мислиш? — промърмори и се опита да анализира чувствата си. Да, определено изпитваше безпокойство. Ако друг мъж така открито беше изказал възхищението си от госпожица Молой, би го заподозряла в опит да предизвика ревността й. Ала Джон беше най-честният и безхитростен човек на света и винаги казваше онова, което мисли.

Обхвана я смут. Беше склонна към самокритика и тайно си признаваше, че макар да не желаеше Джони за съпруг, винаги го бе смятала за своя собственост. Съжаляваше, задето се е влюбил в нея, ала едва сега осъзна, че ще съжалява много повече, ако той обикне друга жена. Липсата му щеше да остави огромна празнина в живота й. В ресторанта беше задушно, но Пат потръпна от ужасяващата мисъл.

Музикантите прекратиха издевателството над посетителите, дансингът опустя. Господин Молой и дъщеря му се върнаха на масата. Хюго остана в галерията — беше погълнат от разговора със стария си познайник Фиш.