"Скрито-покрито" - читать интересную книгу автора (Удхаус П. Г.)

V

Джон седеше във фоайето на хотел „Линкълн“ на Кързън Стрийт. Струваше му се, че цяла нощ е пълзял по покриви и е прескачал стени, ала от бягството им от клуба бяха изминали едва двайсет минути.

След като качи на такси смелата си спътница, побърза да отиде в „Линкълн“, където полузаспалият чиновник на рецепцията го осведоми, че госпожица Уайвърн още не се е прибрала. Той реши да я изчака.

Не след дълго Пат се появи, придружавана от Хюго. Лятната нощ беше тиха и гореща, ала при влизането на девойката във фоайето сякаш задуха леден вятър. Беше пребледняла, но се движеше с гордо вдигната глава, а вечно ухиленият Хюго изглеждаше доста посърнал. Имаше вид на човек, когото наскоро някоя жена хубавичко го е подредила, задето я е завел в долнопробно заведение.

— Здрасти, Джон — прошепна със страдалчески глас, сякаш се намираше край смъртния одър на любимо същество. След миг обаче се пооживи, защото след като в продължение на четвърт час Пат го беше направила на бъз и коприва, в лицето на Джон той виждаше спасител, върху когото девойката да доизлее гнева си. — Къде се изгуби? Май си тръгна по-рано, за да избегнеш навалицата.

— Ей сега ще ви обясня… — подхвана Джон, но Пат му обърна гръб и поиска ключа си от служителя на рецепцията. Ако мъченица, живяла през най-кървавия период на Римската империя, бе имала повод да поиска ключа от стаята си, със сигурност щеше да говори като Пат. Девойката не повиши глас и не изглеждаше разгневена, а само смазана от скръб, задето е загубила вярата си в доброто.

— Разбираш ли… — приближи се до нея Джон.

— Има ли писма за мен? — попита тя, все едно не го забелязваше.

— Няма, госпожице — отговори служителят, а бедната девойка примирено въздъхна, сякаш тъкмо това можеше да се очаква в свят, където мъже, които си познавала през целия си живот, те водят в долнопробни заведения, а други мъже, които също си познавала през целия си живот и които отгоре на всичко наскоро са ти се обяснили с любов, най-подло се измъкват, и то в компанията на съмнителни жени, зарязвайки те в ръцете на полицаите, за да бъдеш разпитвана като престъпница.

— Случи се така, че… — отново заговори Джон.

— Лека нощ — промърмори Пат и тръгна към асансьора.

— Отвратително време, друже. Рязко понижаване на атмосферното налягане, ледени ветрове, духащи от Исландия. — Хюго сложи ръка на рамото на Джон, който понечи да последва Снежната кралица, и изрече с гробовен глас: — Няма смисъл, приятелю, не си губи времето с обяснения. Както е казал поетът, на света не съществува ярост по-голяма от тази на жена презряна и на девойка, която е била принудена да съобщи на цивилен полицай името и адреса си, и не стига това, ами той я е накарал дй повтори изявлението си, а после я е нарекъл лъжкиня.

— Ама аз искам да й кажа защо…

— Никога не давай обяснения на жените. Безполезно е, уверявам те… Слушай, хайде да поговорим за по-приятни неща. На път съм да направя най-големия удар в живота си. Идеята не беше моя, а на приятелчето ми Рони Фиш. Акълия момче е, повярвай ми, има мозък колкото за двама.

— Не разбирам за какво говориш.

— За гениалното хрумване на Рони. По някакъв начин трябва да накарам чичо Лестър да ми отпусне пет стотачки от собствения ми капитал, за да участвам в предприятие, което е солидно почти като монетния двор. Само Рони може да го убеди да удовлетвори молбата ми. Ето защо го поканих в Ръдж.

— Тъй ли? — с безразличие промърмори Джон.

— За да не мрънка старият Лестър, поканих и господин Молой с дъщеря му. Рони ме посъветва да го сторя. Щом чичо разбере, че Томас е червив от пари, изобщо няма да забележи присъствието на Роналд Фиш. Старият скъперник душа дава да общува с богаташи.

— Поканил си онова момиче в Ръдж, така ли? — отчаяно възкликна Джон. Съвестта му беше чиста като току-що паднал сняг, ала беше прозрял, че авантюрата му с госпожица Молой е разгневила Пат, поради което за нищо на света не искаше отново да бъде в компанията на въпросната госпожица. Ако тя гостува в Ръдж, Пат ще си помисли… Бог знае какво. Като в просъница чу гласа на Хюго:

— Как реагира тя, Джон?

— Какво? Коя?

— Говоря за Пат, драги. Каза ли ти, че подготвих почвата за теб?

— Да. Идва ми да ти…

— Спокойно, братовчеде! — Хюго вдигна ръце, сякаш да се предпази. — Не е необходимо да ми благодариш. Сигурен съм, че би направил същото за мен. Е, как мина? Всичко наред ли е?

— И още питаш!

— Хей, да не е отхвърлила предложението ти?

— Щом искаш да знаеш, отговорът е положителен — отряза ме като кисела краставица.

— Страхувах се, че точно това ще се случи — въздъхна Хюго. — Нещо ме жегна, докато подготвях почвата. Дамата на сърцето ти беше някак равнодушна, погледът й бе безжизнен. Странно — продължи, отдавайки се на философски размишления. — Въпреки многото начини да дадеш положителен отговор, в подобни случаи момичетата винаги казват „не“. Някакъв американски статистик е установил, че освен стандартните думи „да“ и „добре“ в английския език съществуват близо петдесет начина за изразяване на съгласие, например „а-ха“, „ъ-хъ“, „бива“…

— Млък! — изкрещя Джон.

Братовчедът му добродушно го потупа по рамото:

— Не ти се сърдя, приятелю. Влизам ти в положението. Май нервите ти са поопънати, а? Разбира се, съвсем естествено е да си неспокоен, но моля те да изслушаш своя братовчед, който е изпълнен с житейска мъдрост. На твое място бих се взел здраво в ръце. Сигурно вече си разбрал, че си губиш времето, като тичаш след скъпата Пат. Признавам, че си я бива, момичета като нея не се срещат под път и над път, но щом е отказала да се омъжи за теб, няма да промени решението си. Послушай съвета ми: забрави я и потърси друга жена, която ще отвърне на чувствата ти. Какво ще кажеш за госпожица Молой? Не стига, че е красива, ами е и богата. Възползвай се от присъствието й в Ръдж и гледай да й завъртиш главата. Ти си идеалният съпруг за всяка жена. Домошар си, доставя ти удоволствие да окосиш моравата, после да обуеш удобни пантофи, да запалиш лула, да седнеш до половинката си и да слушате радио. Хайде, стегни се и опитай късмета си с госпожица Молой. Хванеш ли богата съпруга, животът ти ще бъде песен.

Няколко пъти Джон безуспешно се беше опитал да го прекъсне, но тъкмо когато отново се канеше да секне словесния изблик, се случи нещо, при което думите заседнаха в гърлото му. В непосредствена близост чу до болка познат глас:

— Дай ми чантата, Хюго.

Той рязко се обърна и видя Пат, която стоеше наблизо. Още изглеждаше като мъченица, но изражението й бе на жертва, чиито инквизитори са измислили ново изтезание.

— Чантата ми остана в теб — повтори тя.

— О… така ли? — гузно смотолеви младежът и й подаде чантичката, обшита с мъниста. Пат надменно протегна ръка. Настъпи неловко мълчание.

— Е, лека нощ — обади се Хюго.

— Лека нощ — процеди Пат.

— Лека нощ — осмели се да каже Джон.

— Лека нощ — отвърна тя. Обърна се, качи се в асансьора и кабината се понесе нагоре. Механизмът отчаяно се нуждаеше от смазване и виеше, сякаш оплакваше разбитите мечти на Джон.