"Скрито-покрито" - читать интересную книгу автора (Удхаус П. Г.)

VI

На около километър от Кързън Стрийт в квартала Сохо има един по-малък и по-скромен хотел, наречен „Белвидере“. В момента, когато Пат и Хюго влязоха във фоайето на „Линкълн“, Доли Молой седеше пред тоалетката в стаята на втория етаж на „Белвидере“ и нанасяше на лицето си нощен крем. Появяването на Томас я накара да прекъсне заниманието си.

— Върна ли се, скъпи? — изчурулика.

— Върнах се — мрачно промърмори той. Макар поведението му да не беше белязано от трагизма, чрез който Пат Уайвърн бе накарала двама силни мъже да тръпнат от страх, този човек очевидно не беше в настроение. Красивото му лице беше мрачно, сивите му очи излъчваха печал.

— Бога ми! — възкликна. — Ако мразя нещо на този свят, то е да разговарям с полицаи.

— Какво се случи?

— О, нищо особено. Съобщих им името си и адреса… тоест издиктувах им някакво име и измислен адрес. Обаче още не мога да се съвзема от ужаса, който изпитах при вида на толкова много ченгета на едно място… Де да беше само това — продължи да се жалва той. — Защо ме принуди да кажа на онези хора, че си моя дъщеря?

— Защото, миличък, не мога да се развихря, ако се знае, че съм ти съпруга.

— И таз хубава, за какво развихряне говориш?

— О, не се притеснявай. Повярвай, че така е по-добре и за двама ни.

— Сигурно не ти е хрумнало — кисело отбеляза Томас Молой, преминавайки към същността на въпроса, — че като ме представяш за свой баща, ще изглеждам прекалено стар в очите на хората. — Соупи Молой беше особено чувствителен по отношение на голямата разлика във възрастта между него и младата му съпруга. — Та аз съм едва на четирийсет и две…

— И човек изобщо не може да ти ги даде, освен ако не те погледне отблизо — тактично отбеляза Доли. — Миличък, толкова си изискан, че спокойно ще минеш за баща на когото си поискаш и пак няма да те помислят за старец.

Думите й го поуспокоиха, той одобрително впери поглед в отражението си и доволно отбеляза:

— Наистина изглеждам изпълнен с достойнство.

— Досущ приличаш на университетски преподавател или на нещо подобно…

— Нали не съм започнал да оплешивявам?

— Разбира се, че не си. Светлината пада под такъв ъгъл, че създава погрешно впечатление.

Господин Молой с нарастващо възхищение продължи да се взира в огледалото. След няколко секунди доволно кимна:

— Да… от професионална гледна точка физиономията ми я бива. Може да не съм най-големият красавец на света, но безусловно лицето ми вдъхва доверие. Сигурно съм продал на разни леваци повече фалшиви акции от несъществуващи нефтени полета отколкото всеки друг от занаята… Което ме подсеща за друго… Знаеш ли какво се случи, миличка?

— Какво? — попита госпожа Молой и се залови да бърше крема с хавлиена кърпа.

— Извадихме луд късмет. Отдавна мечтая да се запозная с богаташ, който се интересува от нефтодобив. И ето, че онзи Кармоди, с когото се запознахме тази вечер, ни покани в семейното си имение.

— Не думай!

— Няма лъжа, няма измама, госпожо.

— Прекрасно! Богат ли е?

— Чичо му е фрашкан с пари, иначе нямаше да живее в такъв разкош. Младежът обясни, че обитавали от онези великолепни домове, които са описани в туристическите пътеводители.

Доли се замисли. Усмивката й подсказваше, че тя е унесена в мечти за прекрасното бъдеще.

— Непременно трябва да си купя няколко нови рокли… шапки… обувки, чорапи и…

— Успокой се, миличка — ужасено я прекъсна господин Молой, както би сторил всеки съпруг, заплашен от излишни разходи. — Не бива да се увличаш. Все пак не сме поканени в Бъкингамския дворец.

— Но нали ще устроят празненство, на което ще присъстват важни клечки…

— Лъжеш се, скъпа моя. Ще бъдем само с двамата младежи, с които се запознахме тази вечер, и с техния чичо. Но обещавам, че ако пробутам на стареца акциите от нефтеното находище „Силвър Ривър“, ще си купиш каквото ти душа иска.

— Божичко, Соупи! Мислиш ли, че ще успееш?

— Питаш дали ще успея, така ли? — язвително подхвърли Томас Молой. — Не твърдя, че съм продал някому Сентръл Парк или Бруклинския мост, но ако не мога да пласирам на един селяндур фалшиви акции, значи е време да се пенсионирам. Разбира се, че ще успея, мила моя. Всъщност собствениците на големи имения в Англия са само титуловани фермери, а фермерът е готов да купи всичко, което му предложиш, стига да хваща окото и да е лъскаво.

— Слушай, Соупи…

— Сега пък какво?

— Хрумна ми нещо. Къщата, както я описваш, сигурно е претъпкана с какво ли не — например картини, сребърни прибори, антики и така нататък. Какво ще кажеш да задигнем туй-онуй и да офейкаме?

Господин Молой, който по принцип подкрепяше подобни идеи, побърза да охлади ентусиазма на чаровната си съпруга:

— Как ще продадеш плячката?

— Фасулска работа, стига да пренесем вещите отвъд океана. В Ню Йорк е пълно с милионери, които са луди по антиките и ще ни броят добри пари, без да се интересуват от произхода на предметите.

Той поклати глава:

— Прекалено опасно е, малката. Ако изчезването на вещите съвпадне с нашето заминаване, ченгетата ще хукнат по петите ни. Освен това обирите не са в стила ми. Занимавам се с определена дейност и възнамерявам да се придържам към нея. Всеки, който се отклони от призванието си, рано или късно претърпява неуспех.

— Може би имаш право.

— Разбира се, момичето ми. Не бива да бъдем алчни. Стремя се към скромни, но сигурни доходи.

— Ама представи си, че като отидем там, нещата се подредят благоприятно?

— Е, не се заричам, че ще пропусна изгодна възможност. Не обичам да рискувам, но ако ми поднесат нещо на тепсия, ще го взема.

След като цитира едно от златните правила в търговията, господин Молой облече пижамата си и се изтегна в леглото. Беше се потрудил доста и заслужаваше няколко часа сън.