"Скрито-покрито" - читать интересную книгу автора (Удхаус П. Г.)

ПЕТА ГЛАВАСкрито-покрито

I

Няколко години преди да се разиграят събитията, за които разказваме, по време на размириците между богаташите, живеещи на престижната Ривърсайд Роу, и далеч по-скромните обитатели на къщичките на Бъд Стрийт (възникнали поради навика на плебеите да простират изпраното си бельо в задните си дворове и да загрозяват изгледа на аристократичните си съседи), енорийският свещеник, преподобният Алистър Понд-Понд, който бе известен с цветистите си фрази, бе завършил речта си по случай откриването на ежегодните спортни състезания с прочувствен апел към спорещите страни:

— Не бива да се смятаме за обитатели на този или онзи район на Ръдж-ин-дъ-Вейл. Да се обединим! Да си спомним, че сме членове на една общност. Да гледаме на Ръдж като на едно цяло, да поставим обществените интереси над личните!

Пат Уайвърн, която се беше завърнала преди по-малко от седмица, напълно подкрепяше становището на преподобния Понд. Докато на шестия ден се разхождаше с баща си по Хай Стрийт, тя едва прикриваше разочарованието си от Ръдж, дори започваше да съжалява, че не е останала във Франция.

Вечно мрънкащите старци не са подходяща компания за младо момиче и след пет дни, прекарани само в обществото на полковник Уайвърн, Пат жадуваше скъпият й баща поне за малко да смени темата на разговор. Дори да беше присъствала на инцидента с взривения дъб, едва ли щеше да знае толкова много подробности.

Ала това не беше най-лошото. След себичната проява на господин Кармоди през онзи фатален ден, й бе забранено да стъпва в Ръдж Хол или на територията на имението, както достъпът до площада пред дома на Капулетите е бил забранен за младежа от фамилията Монтеки.

Не беше нарушила бащината заповед, но след като в продължение на четиринайсет години бе смятала имението за своя собственост, селцето й се стори най-скучното и най-тъжно място на света. Макар господин Кармоди да беше доста неприятна личност, тя беше привързана към него и й беше криво, че не може да го посети. Мъчно й беше за Хюго, а най-тежкият удар бе невъзможността да се среща с Джон.

Още от детството й той беше нейният верен рицар. Мъжете в живота й идваха и си отиваха, но Джон оставаше неизменна величина. Господин Кармоди беше прекалено възрастен, а Хюго прекалено мързелив да се занимава с нея, но Джони й посвещаваше цялото си внимание и време. Пат беше на мнение, че въпреки абсурдната вражда между чичо му и баща й той е длъжен да измисли начин да се срещне с нея. С течение на времето негодуванието й нарастваше, докато тя стигна до заключението, че не би могла да очаква друго от човек с неговия характер. Принудена бе да признае, че Джон е мекотело. Когато един мъж е мекотело, поведението му е като на мекотело, а по време на криза неговата безгръбначност е още по-силно изявена.

Тази сутрин разкаянието я беше накарало да придружи баща си до магазина на Час. Байуотьр. Полковникът я беше посрещнал с толкова трогателно нетърпение и толкова радушно, че тя се засрами от себе си. Въпреки че предпочиташе да почете книга в градината, в опит да успокои гузната си съвест, тя го съпроводи при покупката на още едно шишенце от еликсира на Брофи.

Биваше си го този Брофи. Неговият еликсир правеше местните комари за смях и ги караше да се чувстват като кръгли идиоти. Ухапваха полковника тук и там по лицето и отлитаха, изпълнени със злорадство, обаче той се намазваше с мехлема на Брофи и пет пари не даваше ча тях. От гледна точка на комарите еликсирът беше дяволско изобретение, но Уайвърн беше на противоположното мнение и тьй като беше справедлив човек, който, има ли повод, не пести похвалите си, той сподели възторга си с Час. Байуотър:

— Бива си го туй чудо. Жалко, че доскоро не бях чувал за него. Дайте ми още едно шишенце.

Аптекарят засия не само защото търговията му процъфтяваше, но и поради факта, че имаше добро сърце и се радваше да облекчи страданията на ближните си.

— Знаех си, че ще го одобрите, полковник. Напоследък едва смогвам да задоволя търсенето. Вчера например продадох едно шишенце на господин Кармоди-старши.

Полковникът се намръщи, сякаш някой беше пресушил извора на доброто му настроение.

— Не споменавайте пред мен името му! — възкликна гневно.

— Разбира се — побърза да отговори Час. Байуотър.

Настъпи неловко мълчание и Пат реши, че е време да се намеси:

— Значи господин Кармоди се е върнал. Научих, че е бил в някакъв санаториум.

— Да, госпожице, в „Стройни и здрави“ — намира се близо до Лоуик.

— Мястото му е в затвора! — отсече полковникът.

За щастие в последния момент господин Байуотър се усети и не каза обичайното „разбира се“, което щеше да бъде в разрез с принципа му да не взема страната на нито един свой клиент.

— Върна се завчера, госпожице, и тутакси някакъв комар го ухапа по носа.

— Браво на насекомото — избоботи полковникът.

— Обаче аз го снабдих с вълшебния еликсир — продължи аптекарят, едва сдържайки гордостта си — и само едно намазване облекчи болката.

— Много жалко — отбеляза Уайвърн и язвителната му забележка породи реална опасност разговорът отново да замре. В този момент иззад вратата се дочу настойчиво сумтене. Бащинска усмивка озари лицето на аптекаря:

— Това е кучето на господин Джон! — възкликна и посегна към дражетата против кашлица.

Пат отвори вратата и установи, че Час. Байуотър не се е излъгал. Емили изджафка — дали от гняв, че са я накарали да чака, или от радостно предчувствие — влезе с царствена походка, окуми се пред щанда и очаквателно се втренчи в аптекаря.

— Здравей, Емили — поздрави я Пат.

Кучешката госпожица я изгледа накриво — личеше, че не е познала девойката, и е разгневена, задето прекъсват важното й съвещание. Сетне отново се зае да хипнотизира аптекаря.

— Бонбонче ли искаш, миличка? — попита той, разтапяйки се от умиление.

— Да му се не види, престани да се лигавиш! — сопна се Емили, според която поведението му бе крайно глупаво.

— Още малко и ще проговори! — усмихна се господин Байуотър. — Досущ човек е, нали?

Полковникът, към когото бе отправено запитването, явно не споделяше възхищението на аптекаря. Измърмори нещо под носа си, заплашително изгледа териерката и машинално вдигна крак, сякаш изгаряше от желание да изрита рошавата досадница.

— Нали е досущ човешко същество, госпожице? — настойчиво попита Час. Байуотър, макар че ентусиазмът му бе поохладен от поведението на полковника.

— Разбира се — разсеяно отговори девойката.

Аптекарят толкова се стресна от нарушаването на авторското му право върху фразата, че изпусна ментоловото бонбонче и Емили побърза да го лапне.

Пат не откъсваше поглед от вратата. Внезапно установи, че диша на пресекулки, а сърцето й тупти по-бързо от обикновено. Беше смаяна от реакцията си. Защо тръпне в очакване на бедния Джони, всепризнатото мекотело, сякаш държи на него? Мислено се упрекна заради абсурдното си поведение и се опита да възвърне самообладанието си. Усилията й останаха напразни. С нежелание установи, че сега сърцето й бие до пръсване.

Навън отекнаха стъпки, сянка падна върху тротоара, напечен от жаркото слънце, и Доли Молой влезе в магазина.