"Скрито-покрито" - читать интересную книгу автора (Удхаус П. Г.)

VI

Рони Фиш, който се огъваше под бремето на неволите си, бе предприел нощната разходка, за да остане сам. Наслаждава се на уединението до момента, в който без никакво предупреждение освен пронизителен вик бившият му съученик и състудент изскочи изневиделица и очевидно се опита да се самоубие. Рони беше изумен. Естествено никой не обича да го освиркват и то на някакъв провинциален концерт, но, изглежда, Хюго приемаше провала прекалено навътре и бе решил да сложи край на живота си. Господин Фиш предпазливо погледна надолу; толкова се беше развълнувал, че дори измъкна цигарето, което вечно стискаше между зъбите си, и отново попита:

— Какво става, приятелю?

Олюлявайки се като пиян, Хюго тръгна нагоре и подвикна:

— Онова ти ли беше, Рони?

— Кое?

— Онова.

— Кое по-точно?

Хюго реши да опита друг подход:

— Видя ли някого?

— Кога?

— Преди секунди. Стори ми се, че зърнах някого на пътеката. Сигурно си бил ти.

— Тъй беше. Защо питаш?

— Стори ми се, че е някой друг.

— Не беше.

— Знам, но ми се стори.

— За кого ме помисли?

— За един тип на име Туист.

— Туист ли?

— Точно така.

— Защо?

— Преследвах го.

— Преследвал си Туист, така ли?

— Да. Залових го тъкмо когато се канеше да обере къщата.

Докато разговаряха, стигнаха до място, над което не надвисваха клони и луната осветяваше пътеката. Едва сега Рони забеляза, че приятелят му е ранен.

— Хей, ударил си главата си!

— Има си хас да не знам!

— А знаеш ли, че кървиш?

— Не думай!

— Точно така.

Забелязали ли сте как неизменно проявяваме жив интерес, чуем ли за кръв? Хюго предпазливо докосна раната, огледа пръстите си и възкликна:

— Мили Боже! Тече ми кръв!

— Нали ти казах? Някой трябва да те превърже.

— Имаш право. — Хюго се замисли. — Ще помоля Джон. Сигурно ще се справи. Спомням си, че веднъж направи шест шева на една крава.

— Коя крава?

— Забравил съм името й.

— Къде ще открием този Джон?

— Обитава жилището над конюшнята.

— Можеш ли да ходиш?

— Разбира се.

Рони с облекчение запали цигара и подхвана темата, която живо го вълнуваше:

— Слушай, драги, да не си обърнал една-две чашки повече?

— Глупости! Откъде ти хрумна?

— Ами… хукнал си да гониш въображаеми крадци.

— Не са въображаеми. Казах ти, че залових онзи Туист…

— Откъде знаеш, че е бил точно този човек?

— Познавам го.

— Кого? Туист ли?

— Да.

— Къде се запозна с него?

— В „Стройни и здрави“.

— Това пък какво е?

— Санаториум, посещаван от хора, които искат да отслабнат. Моят чичо прекара известно време там.

— Туист собственик ли е на това симпатично здравно заведение?

— Да.

— Нима мислиш, че този… този стълб на обществото е възнамерявал да извърши обир?

— Нали ти казах, че го залових на местопрестъплението.

— Кого? Туист ли?

— Именно.

— Тогава къде е?

— Не зная.

— Чуй ме, старче — предпазливо подхвана Рони, — крайно време е някой да превърже бедната ти кратуна.

Проследи с поглед приятеля си, който закуцука към конюшнята. Тревожеше се за него, страхуваше се, че добрият стар Хюго е загубил разума си… което впрочем очакваща всекиго, който живее в глухата провинция. Още размишляваше за душевното състояние на верния си другар от ученическите години, когато чу стъпки. Обърна се и видя, че по пътеката бавно пристъпва господарят на имението.

Господин Кармоди беше напрегнат като струна. И той като Джон се бе отказал от концерта, защото искаше да присъства, когато доктор Туист проникне в къщата. Видя Чимп да влиза през прозореца на трапезарията и мигом хукна към коридора, за да се увери, че драгоценният куфар ще бъде скрит в килера под стълбището. Ала Туист така и не се появи. Сетне кучешки лай и викове нарушиха нощната тишина. Господин Кармоди, подобно на Отело, беше крайно озадачен.

— О, Кармоди — промърмори Рони Фиш и му помаха с цигарето си. Лестър напрегнато го изгледа. Питаше се дали гостът ще му съобщи, че Чимп е бил заловен на местопрестъплението и вече се намира в полицията. Страхуваше се, че се е случило най-лошото, тъй като поради една или друга причина Хюго и нетърпимият му приятел се бяха върнали по никое време.

— Ще ти съобщя неприятна новина, Кармоди — продължи Рони. — Дръж се, драги.

Лестър преглътна и запелтечи:

— К-к-какво… к-к-какво…

— Горкичкият Хюго напълно е превъртял.

— Моля? Какво говориш? — промълви Лестър, изоставяйки официалните обръщения.

— Току-що го заварих да се върти в кръг и да блъска главата си в разни дървета. Обяви, че преследвал крадец. Разбира се, нямаше и следа от подобно нещо — проверих навсякъде. Право да ти кажа, драги Кармоди, не очаквах да открия престъпник. И знаеш ли защо? Защото племенникът ти настояваше, че крадецът е не друг, а дълбокоуважаваният Туист, който ръководи санаториума „Стройни и здрави“. Разбрах, че и ти го познаваш.

— Бегло — задавено изрече господин Кармоди. — Много бегло.

— Мислиш ли, че човек с неговото положение ще седне да обира къщи? Хюго положително халюцинираше.

Лестър си отдъхна, от облекчение дори му се зави свят. Поокопити се и заяви:

— Положително. От малък му хлопа дъската.

— Между другото — подхвана Рони, — вярно ли е, че онзи ден си станал в пет сутринта да търсиш лястовичи гнезда под стряхата?

— Не е вярно.

— И аз така си помислих. Хюго разправяше, че те е видял да се катериш по дървена стълба. Ясно е, че пак е халюцинирал. Драги ми Кармоди, според мен животът в това затънтено село е размекнал мозъка на бедния ми приятел. Само това ти липсва — по цял ден да общуваш с умопобъркания си племенник. Послушай съвета ми и при първа възможност го изпрати в Лондон.

Не се беше случвало Лестър да изпитва благодарност към надутия младеж заради съветите, с които го обсипваше, но сега му беше повече от признателен. Едва сега осъзнаваше, че не е трябвало да се захваща с рискованата операция, докато в дома му пребивават младежи, дето си пъхат носовете навсякъде. Толкова беше признателен на Рони, че за миг дори изпита симпатия към него.

— Хюго ми спомена, че си му предложил съдружие в някаква… сделка.

— Вярно е — оживи се младежът. — Става въпрос за солидно капиталовложение — искам да купим един нощен клуб, който се намира в…

— Племенникът ми каза, че са му необходими петстотин паунда, за да стане пълноправен съдружник — прекъсна го господин Кармоди.

— Точно така.

— Незабавно ще му дам чек за тази сума. Още сега отивам да го напиша. А утре ти ще го отведеш в Лондон. Най-удобните влакове тръгват рано сутринта. Напълно подкрепям мнението ти за умственото състояние на бедното момче. Благодаря от сърце, че насочи вниманието ми към този факт.

— Няма защо да ми благодариш, Кармоди — снизходително промърмори Рони. — За мен е удоволствие да помогна на приятел, изпаднал в беда.