"Тамплиерът магьосник" - читать интересную книгу автора (Дохърти Пол)Глава седма— Зареди, задръж, освободи! Едмънд дьо Пайен трепна, когато купите на катапултите литнаха напред, изстрелвайки снарядите си над придошлите талази на Темза. Няколко не стигнаха целта. Други се блъснаха в тълпите мъже, струпали се на отсрещния бряг, или, което бе още по-добре — врязаха се в понтонния мост, който войниците на Хенри Фицемпрес се опитваха да построят. Ако успееха, тогава можеха да разрушат крепостта на замъка Гифорд, който крал Стивън набързо бе построил на мястото, където Темза се стесняваше, преминавайки около града и тъмния масив на замъка Уолингфорд. — Отново! — рицарят-знаменосец с омърляни одежди в червено и златно вдигна меча си и извика на потящите се войници. — Още веднъж преди заник слънце. Дайте на негодниците кървава вечерня, а утре ги разбудете за утринната молитва! Мъжете се разсмяха и ободриха. Катапултите отново бяха заредени и запяха ужасната си песен, горяща дъга се изви в тъмносиньото небе, вече обагряно в червено от залязващото слънце. Дьо Пайен се облегна на масивната дървена ограда и се загледа отвъд реката. — Все същото — рече той сам на себе си. — Убийства и смърт! Обичаме това, в кръвта ни е, то е нашата същност. — На кого говориш? Дьо Пайен се извърна рязко и видя Изабела Берингтън, застанала пред него. Красивото й лице бе почти цялото скрито от тъмнозелената качулка, обточена с хермелин. — Милейди, ти не бива да бъдеш тук — Едмънд бързо заслиза по стълбата. — Глупости, Едмънд! — Тя пристъпи по-близо и красивите й очи загледаха дяволито. — Ричард казва, че врагът никога няма да ни улучи. Ние сме като деца, не е ли така, стоим около воденичния яз, задяваме се един с друг и се дразним, ала не причиняваме вреда. Сякаш за да подчертае присмехулно думите й, огромен камък излетя от един катапулт на отсрещния бряг и цопна в реката, изстреля пръски вода и ги запрати към издигащата се дървена ограда от колове. Изабела се засмя и се приближи още повече, вкопчвайки се в Дьо Пайен, сякаш бе уплашена. Той хвана ръката й, целуна върховете на пръстите й и я пусна. — Четири месеца. — Едмънд се извърна, като че ли смутен, и се загледа през двора към големия замък от дърво и зидария. — Четири месеца, откакто напуснахме Светите земи. Никога не съм мислел, че ще се намерим в безопасност, и ето ни сега тук… Двамата тръгнаха през двора, отнесени за малко в спомените за пътуването от Аскалон до Кипър през Средиземно море, когато бяха минавали през друмища, реки и планински пътеки. Времето беше хубаво, в разгара на лятото, бе имало само няколко бури, а писмата, носещи печата на Монбар, бяха им осигурили удобен подслон и прясна храна в обиталищата на тамплиерите или в цистерианските манастири. Двамата им слуги се бяха разболели и те ги бяха оставили в една болница извън Авиньон. Парменио също бе заболял от треска, беше се мятал и извивал, бълнувайки небивалици, крещейки на латински. Лейди Изабела, с помощта на един лечител, го бе изцерила в бенедиктинска лечебница. През по-голямата част от пътя бяха пътували почти като непознати, бяха се разделяли, качвайки се на различни кораби или заради коне и товарни кончета, които имаха нужда от нова подкова. Когато се виждаха, те се съсредоточаваха върху ежедневните задачи, изправяйки се пред тях, вместо върху онова, което щеше да се случи в Англия. Сега, когато вече бяха тук, като че ли не знаеха как да постъпят. Изабела и Едмънд спряха пред главната порта, отвеждаща извън замъка. Вече палеха факлите. Ратаи, прислужници и коняри бързаха наоколо, подготвяйки вечерното ястие или нагласяйки конете за през нощта. — Едмънд? Той примигна и погледна красивото лице, както често бе правил по време на пътешествието им. Беше омаян от странните й виолетово-сини очи, неугасващата усмивка. Изабела бе пълна със слънчева светлина и радост. Той признаваше пред себе си, че тя бе истинската русокоса дама от легендите: красива, изкусителна, недостъпна, ала заключена в своята сребърна кула с врата, залостена не само от нея, но и от неговите клетви за подчинение и целомъдрие. Напрежението, което нейното присъствие му носеше, често смущаваше деня и тровеше съня му. — Милейди, извини ме. — Все мечтаеш — тя се повдигна на пръсти и потупа бузата му с ръка, облечена в ръкавица. — Господарят Беосис и брат ми ме пратиха. Ти не си част от тази война, Едмънд. Орденът на тамплиерите няма да се намесва. — Ние сме замесени — отвърна й Дьо Пайен, — просто защото сме тук. Трябваше да се уверя, ала в действителност войната тук не е различна от войната другаде. Както и да е — той опита да се разведри, — защо пратиха дама? — Защото исках да дойда, а имам и придружител — винаги бдителния Майеле — закачливо додаде тя. — Той ни очаква. Дьо Пайен отведе коня си от конюшнята, уви юздите около ръката си и поведе животното под временната порта над зловонния ров и надолу по склона, където Майеле седеше отпуснато на седлото си, а зад него жребецът на Изабела хрупаше тревата. Последваха обичайните закачки и задевки, докато Едмънд помагаше на Изабела да се настани в седлото, преди сам да яхне своя кон, докато Майеле му изреждаше вестите. Господарят Беосис, когото Майеле тайно наричаше „Жабока“, ги бе повикал да се явят в трапезарията на приората Уолингфорд. Изглежда крал Стивън, неговият син — Юстъс — и двамата най-видни кралски съветници — Хенри Мърдак, архиепископ на Йорк, и Саймън дьо Санлис, граф на Нортхемптън — щяха да се присъединят към тях за богато пиршество, което в момента се подготвяше в кухните на приората. — Негова светлост кралят — Майеле направи присмехулен жест с ръка — иска да ни разпита и, предполагам, да намери отговори на някои от въпросите си. Които ние няма да можем да му осигурим. Дьо Пайен слушаше с половин ухо язвителните коментари на Филип по отношение на притесненията на Жабока. Не бяха имали много възможности да размишляват по време на тежкото си пътешествие. Беосис бе погълнат от страховете си, че Уокън е пристигнал в Англия и вече осъществява злите си намерения. Всъщност въпреки тяхното бързо, разтърсило костите им плаване с платнохода, с който бяха стигнало до Дувър, те не бяха открили нищо за злосторника, когото преследваха. Управителите и надзирателите на пристанището в Дувър не откриха в записките си никакъв Уокън, който да е влизал в кралството. Беосис бе ползвал влиянието си и беше разпратил писма и до други пристанища и пристани. Бяха чакали отговорите в Дувър, докато всички се възстановяваха от пресичането на Тесните морета40 — ужасяващо преживяване. Лятна буря бе раздвижила талазите, бе въртяла кораба и бе карала дървенията му да скърца и ръмжи в протест. Когато слязоха на брега, те отседнаха, за да се отморят, в пилигримската гостилница „Добрият самарянин“, да изсушат вещите си, да се нахранят и да наемат коне. Липсата на вести за Уокън ги потисна, ала Беосис гордо обяви, че сега, след като вече се бе завърнал на своя, тамплиерска територия в Англия, имал власт над малките братства из кралството, а пък главната прецептория41 била приютена в ограденото с ров укрепено имение на Храма в енорията на църквата „Сейнт Андрю“, в Холбърн, северно от Темза. Бяха разпратени и вестоносци до Лондон и други местности, които търсеха за новини относно Уокън. Отговорите пристигнаха, след като групата им бе отпътувала от Дувър с намерението да се срещне с крал Стивън колкото беше възможно по-скоро. Никой не споменаваше мъжа, когото диреха. Това само засили тревогата на Беосис, докато останалите бяха погълнати от събитията, случващи се около тях. Гражданската война между крал Стивън и неговия родственик — Хенри Фицемпрес — се ожесточаваше и всеки от тях се стремеше да въвлече противника си в битка и да го разгроми напълно. Стивън бе решил да нападне крепостта на Фицемпрес в Уолингфорд — стратегическа твърдина, контролираща както Темза, така и основните пътища, минаващи през кралството. Бе наложил обсада, бе построил замъка Гифорд, за да блокира всички друмове, с надеждата да провокира Хенри да тръгне към Уолингфорд, за да разгроми обсадата, и по този начин да реши нещата чрез битка. — Уморени войници, които се дебнат един друг — така Майеле описваше враждата им. Признаците на войната бяха очевидни по време на пътуването им на север: опожарени села, изоставени нивя и жестоки банди от въоръжени мъже, които тихомълком изчезваха при вида на различните знамена и флагове на Храма. Войски се тътреха по пътищата, бойни коли и обсадни машини тракаха зад тях. Черни колони дим омърсяваха синьото небе. Далечни червеникави зарева на просветващи пожари осветяваха мрака на нощта. Ешафодите и бесилките бяха обичайна гледка и добре накичени с гниещи тела. И въпреки това Дьо Пайен бе истински запленен от необичайния нов пейзаж — благословено прохладно облекчение след гъмжащата от мухи и винаги изпепеляваща жега на Светите земи. Берингтън и Майеле се радваха, че си бяха у дома, и се веселяха като поклонници, достигнали избраното от тях свещено място. Парменио, към когото Дьо Пайен оставаше подозрителен, се държеше като удивен пътешественик, макар че от време на време генуезецът допускаше грешки, изпускаше по някоя дума, която караше Едмънд да се чуди дали той и преди не бе посещавал тази земя на мъглите. Колкото до всичко останало, Дьо Пайен тайно се любуваше на прохладния мрак, на рязката смяна на слънчевото време с дъждовно, на облаците, които се носеха из небето над ширналите се поля в кафяво и златисто, на пълните с риба бистри потоци, на лесовете и горите, простиращи се като зелен океан към далечния хоризонт. Веднъж, след като бяха отпътували от Дувър, той се опита да преброи различните багри на зеленото и се изгуби в тяхната прелест. Преди около трийсет години чичо му Юг бе посетил тези острови и Дьо Пайен осъзна защо Храмът бе така нетърпелив да пусне корените си в тази толкова богата и плодородна земя. Но освен това кралството притежаваше и някаква осезаема тайнственост, особено в горите и лесовете, които го караха да си припомня историите на баба му Елеонор за загадъчни кътчета, изпълнени с внезапни шумове, за папратите и тревата, разлюлявани сякаш от промъкващ се под тях незнаен ужас. Дървета, прастари като света, простираха над него клоните си — закривени и опънали черни клони нагоре към небесата. Цветя изпъстряха полянките, над които прелитаха всякакви разноцветни птици, а отвъд тях тресавищата, блатата и застоялите езерца лежаха притихнали като гробове, сякаш някаква демонична напаст бе прелетяла над тях. Древни камъни и руини, край които някога жреци почитали зловещи богове, бяха нещо често срещано. Майеле подсили настроението, като разказа приказки за дивите гористи местности, които ставали обиталища на гоблини42, духове и други привидения; легенди за уродливите гаргойли43, които живеели вдън горите и винаги били готови да се нахвърлят върху изнурените пътници. Филип разказа тези истории, докато намигаше на лейди Изабела и наблюдаваше лицето на Дьо Пайен. Едмънд внимателно прикриваше собствените си страхове, ала нощем тези разкази помрачаваха сънищата му и се появяваха кошмарите, че се е изгубил на подобно място без кон и оръжие, че трябва да бяга из мрачни поляни, преследван от среднощни сенки. — Едмънд? Той се стресна. Майеле и Изабела бяха спрели. Почти бяха прекосили кралския лагер, разположен пред замъка Гифорд — ширнало се множество от колиби и шатри от волски кожи, струпани около светлеещи огньове. Войската си почиваше и нощният въздух бе натегнал от миризмата на готвено и вонята на отходните ями и редиците коне. — Едмънд — присмехулните нотки в гласа на Изабела му напомниха на тона на Низам, — отново мечтаеш. — Тя посочи лагера. — Майеле смята, че размириците няма да продължат още много. Хенри Фицемпрес трябва да поиска мир. Ти как мислиш? Все още обсъждаха войната, когато минаха под огромната укрепена порта на приората Уолингфорд и стъпиха в големия настлан с плочи вътрешен двор, където се намираха конюшните, ковачниците, кухните, помещенията за миенето на съдовете и за съхранение на храните. Дьо Пайен слезе от жребеца, увери се, че коняр ще се погрижи за животното, и тръгна към тясната спалня в къщата за гости, в която бе настанен. Камбаните на приората забиха за вечернята. Той свали бронята и оръжията си, изми се, сложи плаща си и се присъедини към братята в потъналата в сенки църква — сграда от светъл варовик, богато украсена с колони, арки, статуи и водоливници — в която светлината от свещите примигваше тайнствено на фона на полирания дъб на аналоя и другите мебели. Заби камбана и приорът начена службата: — О, Господи, ела ни на помощ… Братята, нахлупили качулките си, припяха отговора: — Напълно ли ще ни отхвърлиш? Повече няма ли да излезеш с войските ни? Мислите на Дьо Пайен отново отлетяха към онази стая на съвета в Аскалон. Оттогава насетне, сякаш изучавайки псалм, той размишляваше над логиката на онова, което му бяха разказали. Ужасяващите убийства в Йерусалим, появите на Ерикто, обвиненията срещу Уокън и доказателствата в тяхна подкрепа, залавянето и планът за отпращането му в Англия, бягството на затворника и опитите му да спечели благоразположението на асасините. Едмънд започна да обмисля възможността Уокън да бе виновникът за убийството на граф Реймон. Беше логично — можеше да е откраднал медальона и камите в Хедад като част от плана си да убие велик лорд и по този начин да предизвика хаос заради Трамле, който, въпреки че бе осигурил закрилници, се бе оказал неспособен да предотврати гибелта на граф Реймон. — Ти потресе земята, разби я…44 — припяваха монасите. Да, Уокън несъмнено бе потресъл покоя на ордена. Дьо Пайен и Майеле не се бяха справили със закрилата на граф Реймон, а Трамле не бе имал друг избор, освен да ги проводи в Хедад, за да разкрият дали наистина бе възможно асасините да са замесени. Именно те бяха логичните пратеници. И двамата бяха станали свидетели на смъртта на граф Реймон, а и присъствието на Дьо Пайен щеше да бъде израз на почит по отношение на Низам, който имаше особена връзка с основателя на ордена. Това важеше и за изпращането им в Триполи: отново бе разбираем жест на уважение по отношение на графа, а Майеле може би щеше да разпознае сънародника си. — И ни напои с омайно вино…45 Пайен се усмихна сам на себе си. Може би собственото му объркване щеше да намалее. Присъствието му в Триполи навярно беше целяло възпирането на заговорниците. Нима те биха опитали да нападнат франкски лорд, закрилян от тамплиери, един от които бе наследник на рода Дьо Пайен? Както се бе оказало, това бе грешка. — Слава на Отца, и Сина, и Светия Дух! — припяха монасите. „Ами останалата част от заговора?“ — зачуди се Едмънд. Берингтън бил заловен и се оказал в Аскалон. Бил е отговорен за Уокън, обяснимо бе да го пратят обратно в Англия заедно с Беосис, за да издири Уокън; логично бе и Дьо Пайен и Майеле да го придружат. Майеле бе англичанин, докато — отново — името на Едмънд бе начин да се изрази пред английската корона сериозното отношение на тамплиерите към така създалите се обстоятелства. — О, Боже, нападнаха светия Твой храм — изпяха братята. Сега монашеският хор премина към следващия псалм, ала Дьо Пайен остана изгубен в мислите си, втренчен в резбования образ на див човек46, обгърнат в шума — удивителен лик на върха на една колона срещу него. Едмънд реши да загърби миналото и да се съсредоточи върху събитията от настоящето. Първо, къде бяха Уокън и вещицата Ерикто? Все още не бяха открили доказателство за появата им в Англия. Второ, потайният генуезец Тиери Парменио — кой бе той в действителност? Защо се бе появил в Триполи? Защо Трамле му се бе доверявал толкова много? — Проляха кръвта им като вода около Йерусалим — припя псалмочетецът, — и нямаше кой да ги погребе.47 Дьо Пайен си спомни за Йерусалим и мъка бързо стегна гърдите му. Почувства се виновен пред Трамле. Великият магистър беше както глупав, така и самонадеян, ала нямаше никакво доказателство за предателство. Още повече че Трамле се бе доверявал на Парменио, така че защо и той да не го направи? И най-сетне — тайния код — защо му го бяха дали? Защо Низам толкова силно бе пожелал да му каже нещо, но го бе прикрил по такъв начин, че той да не може да си го преведе? Едмънд се огледа. Свещта в големия бронзов свещник на входа за хора привлече погледа му. Рицарят бързо се прекръсти и коленичи. Пламъкът показваше, че скоро камбанните удари щяха да известят настъпването на следващия час. Беше време да си тръгва. Трапезарията на приората — продълговато варосано помещение с огромни черни разпятия, висящи по стените — бе празнично наредена. Меки рогозки, наръсени с билки, покриваха пода. Дървените маси бяха покрити с тежки бели покривки, а изваяна от сребро статуетка на Девата и Младенеца бе поставена в средата. Приорът бе извадил най-хубавите съдове на приората. Бакърени кутии за билки, поставени под прозорците, пръскаха топъл аромат. Крал Стивън, с бледо слабо лице под гъстата червена коса, зелени очи с постоянно примигващи клепачи често приглаждаше с пръсти добре подстриганите си мустаци и брада, бе пристигнал без особена тържественост. Той бе свалил леката си броня и я бе хвърлил на усмихнат оръженосец, а после се протегна и прозя, преди шумно да измие ръцете и лицето си в предложената купа с розова вода. Юстъс — синът му, който бе облечен по подобен начин, бе одрал кожата на баща си, но бе по-свъсен и сдържан. Истински безмилостен мъж, помисли си Дьо Пайен, издаваха го устните — долната леко издадена напред — и с винаги присвити очи, сякаш принцът преценяваше всичко, което виждаше или чуваше. Най-видният духовник на краля — Хенри Мърдак, архиепископ на Йорк, бе гладко избръснат, със сивкаво лице и черна коса, прилежно подстригана на тонзура. Беше облечен в белите одежди на цистериански монах, около закръгления му корем бе завързан сребрист шнур с пискюли, а на краката си носеше черни сандали. Саймън дьо Санлис, граф на Нортхемптън и главен съветник на краля, бе белокос брадат мъж с открито войнишко лице, покрито с бръчки, и очи, зачервени от пушека на обсадните огньове. Когато пристигна, той веднага извика да му се донесе вино и, след като това не стана достатъчно бързо, грабна един бокал от някакъв поднос в нишата на прозореца и го пресуши — жълтеникави капчици оросиха мустаците и брадата му, както и обшитата му със злато туника. Дьо Пайен и преди бе зървал кралската свита — близо до замъка Гифорд. Кралят лично бе напътствал катапултите, след като бе проучил движението на врага на отсрещния бряг. Сега той и другарите му бяха жадни, гладни и очакваха с нетърпение да се нахранят. Приорът благослови накратко трапезата и се оттегли. Започнаха да носят храната. Ястията бързо се сменяха едно след друго: супа от пъдпъдък; еленско месо в подправки; прасенце сукалче с гарнитура от плодове и зеленчуци; говеждо, сготвено с джинджифил и мащерка. Въпреки глада и умората си Стивън бе любезен и се усмихваше на Дьо Пайен и другарите му, като отделяше специално внимание на Изабела. Тя се бе облякла великолепно за случая, със синя рокля с висока яка и украсена отпред със сърма, дългата й руса коса бе сплетена със зелени панделки, а около челото си бе сложила сребърно украшение. Мърдак и Нортхемптън бяха също така вежливи, ала Юстъс бе раздразнителен като разгонен глиган. Той явно се бе скарал с баща си и неговите съветници и очевидно имаше намерение да продължи свадата и по време на вечерята. Хенри Фицемпрес бе повел голяма армия за освобождението на Уолингфорд от обсадата. Кралят, който не бе сигурен в своите собствени войски, бе решил да прекъсне нападението на града и да сключи мир с врага си — решение, на което Юстъс ожесточено се противопоставяше. Мърдак и Нортхемптън опитаха да обуздаят сприхавите нападки на Юстъс, като на висок глас твърдяха, че кралят нямал избор, че бароните му се уморили от войната и искали да се оттеглят. Още повече че Хенри Фицемпрес може би щял да бъде склонен на мирни преговори. Юстъс не приемаше това и заплашваше да оттегли собствените си войски и да последва врага в Източна Англия. Кралят бе склонен да се съгласи и начена спор с Дьо Пайен и събралата се компания. Тамплиерите не желаеха да бъдат въвличани. Стивън, примигвайки, запита Берингтън, Дьо Пайен и Майеле дали ако Юстъс реши да се оттегли, те поне биха го придружили до източните графства? Мърдак и Нортхемптън вече се бяха съгласили. Едмънд бе объркан. Той погледна към Беосис за съвет, ала английският магистър си оставаше мълчалив, неспокоен, сякаш кроеше таен план. Берингтън напомни, че тамплиерите бяха запазили неутралитет по време на гражданската война. Юстъс извика, че подобно нещо не съществувало, а Стивън, подкрепян от красноречието на Мърдак, изтъкна, че моли тамплиерите да направят това като негови посредници при сина му и да го напътстват по отношение на стратегическите въпроси. Юстъс бе нетърпелив да чуе отговора на тамплиерите. Крамолата с баща му бе продължила цял ден и, ако тамплиерите се съгласяха, кралят щеше да му даде благословията си. Берингтън накрая се примири и едва когато този проблем бе решен кралят повдигна темата за мисията на тамплиерите в Англия. Той напомни на Беосис за помощта, която бе оказвал на ордена в Лондон и околните графства, и попита защо един тамплиер би желал да му навреди. Пребледнял, Бозо притисна ръце към корема си и посочи към Дьо Пайен и Берингтън — те да обяснят. Едмънд кимна на другаря си, тъй като той самият все още намираше норманския френски на английския двор малко по-различен от ползвания в Светите земи. Той бе по-точен и бърз и не бе изпъстрен с изрази от ползваната в Средиземноморието „лингва франка“. Парменио ги бе уведомил, че това отразявало изолацията на английския двор, като по този начин им бе разкрил, че самият той знаеше саксонския език на простолюдието, и ги бе позабавлявал, като го наподобяваше. Сега генуезецът стоеше с каменно изражение, докато Берингтън разправяше какво се бе случило. Трапезарията притихна заради разказа. Дори и Юстъс престана да пие за малко, долната му устна бе влажна от вино. Той заяви, че на тамплиерите се носела славата, че са жестоки, също като асасините, и че ако тамплиер отстъпник бродел из кралството, то това било по-опасно от обикновена вражеска стрела. Нортхемптън бързо подкрепи принца и изтъкна, че в това потънало в мъгли кралство убийствата по заръка били нещо често. Парменио спомена, че трима от наследниците на Завоевателя вече били застигнати от тайнствена смърт в Ню Форест, единият от които вече като коронован крал; а настоящата гражданска война била избухнала, защото единственият брат на Матилда, принц Уилям, бил загинал при загадъчното потъване на Белия кораб в Тесните морета. Според генуезеца мнозина твърдели, че смъртта на принца и на останалите хора била дело на Ангела на мрака. Непрестанните прекъсвания от страна на Юстъс напомняха на събралите се за това. След като Берингтън свърши, кралят помълча, потропвайки с пръсти по бокала си. — Моят баща — започна той едва чуто, — се присъедини към Първия кръстоносен поход. Чували ли сте историята? Той изоставил кръстоносците пред Антиохия и се завърнал у дома. Може би това е част от някакво проклятие… — Нищо подобно, ваша светлост — прекъсна го Мърдак. — Вашият баща се поправи. Той умря като истински християнски воин в битката при Рамала. Вижте, Мандевил — той бе прокълнат. — Дьо Пайен се озърна към Майеле, който му се усмихна и му намигна. — Мандевил — повтори Мърдак, — самозваният граф на Есекс, клетвопрестъпник, богохулник, вещер… — Детски приказки — намеси се Майеле. — Правел е черни жертвоприношения — настояваше на своето Мърдак. — Ти, Майеле, си се сражавал за Мандевил. — Както и аз за кратко време — заяви Берингтън, — както и много рицари, които сега лагеруват край замъка Гифорд. Нали така, ваша светлост? Стивън кимна в съгласие. — Така е, така е — измърмори той. — Мандевил си спечели зловеща слава. Той плячкосваше манастири и абатства. — Кралят посочи към Берингтън. — Значи си се сражавал известно време за него и си напуснал отвратен. Така ли? — Ричард се усмихна утвърдително. — Сега си спомням — продължи Стивън, — че ти си спечели име на най-почтен рицар. Монасите в Или твърдяха, че си ги защитил от графа. Ала — кралят вдигна бокала си — някои от другите били същи дяволи. — Половината от свитата ми — пошегува се Юстъс — сякаш са слуги на сатаната. Не се боят ни от Бог, ни от човек. Ваша светлост — той направи жест по посока на архиепископа, — вие знаете това. Мандевил беше велик граф, бе воин. Хиляди се стичаха под знамената му. — Както и много чародеи, магьосници и вещици. — Някога Мандевил бе мой най-пламенен и предан поддръжник — вметна кралят. — Направих ужасна грешка. Затворих го, защото бе набеден за заговор срещу мене. Мандевил се разбунтува. — Той ограбваше църкви — Мърдак премина на латински. — Оплячкоса големи манастири като Рамзи и Или в мочурищата на Източна Англия. Ваша светлост, той умря отлъчен, с тяло и душа, прокълнати да отидат в ада, и затова ковчегът му все още е провисен на вериги от едно дърво в онова гробище в Холбърн. Орденът на Храма трябва да внимава — Хенри Мърдак изгуби вид на набожен духовник — сивкавото му лице имаше безмилостно изражение, а на устните му изби пяна. — Ваша светлост, ваша светлост — успокои го Нортхемптън, нетърпелив да разсее напрежението, — много мъже се сражаваха за Мандевил и за другите велики лордове. Сега Уокън е опасността. Той питае лоши чувства както към короната, така и към собствения си орден. Тамплиерите се отнесоха с него като с отстъпник. Нашите гости са тук, за да го издирят. И така — той потупа по масата, — служителите в съкровищницата и архива направиха подробно проучване, ала откриха много малко за Уокън освен факта, че е притежавал имението Борли в Есекс… — Махай се! — викна Юстъс на един прислужник, който бе отворил вратата. Принцът скочи на крака, грабна чиния, пълна с кокали, и я запрати към вратата. Кучетата на краля, които се бяха настанили край един мангал, веднага скочиха и се сборичкаха шумно за кокалите. Юстъс грабна войнишкия си колан и отиде при тях да ги бие, ала Санлис го хвана за ръката, сетне му заговори тихо и внимателно го настани обратно на стола отдясно на баща му. Дьо Пайен наблюдаваше напрегнато. Юстъс бе прекалено сприхав, дали не страдаше от умствена болест? Спомни си дочутите истории, че макар крал Стивън да се радваше на популярност, някои духовници — и по-специално архиепископът на Кентърбъри и светият отец, бяха дали ясни указания Юстъс никога да не бъде коронясван като негов истински наследник. Папата бе непреклонен по този въпрос, решен да прекрати гражданската война. Ако Стивън спечелеше, тогава навярно Юстъс можеше да бъде коронясан, ала ако кралят бъдеше разгромен, военните трофеи и короната на победител щяха да идат при Хенри Фицемпрес. Изучавайки лицето на принца с изписано по него гняв, бялата пяна по устните му и скоростта, с която изпразваше чашите с вино, Дьо Пайен разбираше нежеланието на лордовете да служат на такъв господар. Юстъс можеше и да има слава на безстрашен в битка, ала… Майеле го докосна по ръката: — Беосис? — прошепна той. Английският магистър се беше полуизправил, като че притеснен от избухването на Юстъс. Той стискаше масата и плъзгаше спускаше ръка между корема и гърдите си. Лицето му бе посивяло, капчици пот бяха избили над веждите му, очите му се изцъкляха, бе отворил широко уста в опит да поеме дъх. Дьо Пайен наблюдаваше с ужас как Бозо размахваше ръце, докато се давеше и задушаваше. — В името на Бога! — ревна Юстъс. Останалите гости се размърдаха, а Беосис се строполи на земята, разтърсен от свирепи гърчове — ръцете и краката му се мятаха, а главата му се блъскаше в пода. Смущението нарасна. В трапезарията се втурнаха слуги. Извикаха лечителя на приората, ала на Бозо вече не можеше да се помогне. Приорът дойде, когато магистърът на английския орден се сгърчи за последен път. С нахлупена качулка и епитрахил около врата, свещеникът бързо помаза умиращия мъж и произнесе с висок шепот опрощаващите думи на последното причастие. Парменио отиде до стола с облегалка от черна кожа, на който бе седял Беосис. Взе бокала за вино и водната чаша и ги подуши, сетне сбърчи нос и остави бокала настрана. Седеше и гледаше как Бозо умира, докато приорът довършваше работата си. — Удар? — попита Юстъс. — Отрова! — Парменио вдигна бокала. — Зловредна и зловонна. Дьо Пайен отиде при тях и вдигна чашата. Бе полупразна. Забеляза мъничките зрънца на някакъв прах, смесен с утайката, помириса я. Хубавото червено вино бе силно, ала имаше и по-остра нотка, като на лекарството, което веднъж му бяха дали, докато имаше треска. Бутна чашата настрани. Кралската свита, разтревожена от вестите, се изсипваше в приората, нахлуваше в трапезарията, а Юстъс викаше на хората и им заповядваше да излязат. — Каква отрова? — Стивън не се бе помръднал от стола си. — Каква отрова? — повтори и приорът, бършейки ръцете си с кърпа, взета от близкия леген за умиване. Махна към Парменио и лечителя, които изследваха всяка гарафа, чаша и стомна на масата. — Ваша светлост, в нашата лечебница има всякакви билки. Градините ни изобилстват от минзухари, беладона, напръстник, двуцветна момкова сълза… — Кой може да го е направил? Приорът и лечителят вдигнаха рамене и поклатиха глави. Юстъс разгневено им махна да си ходят. Когато те си тръгнаха, принцът повтори въпроса си. — Небеса! — възкликна Майеле. — Ако знаехме кой е виновен… — Седях отляво на Беосис — Юстъс продължи, сякаш въобще не бе чул Майеле. — Ти — той кимна към Изабела — отдясно на него. — Той не е ставал от мястото си — отвърна генуезецът. — Ръката му постоянно бе на бокала. Никой не се е доближавал до него. — С изключение на слугите — заяви Филип. — Бях срещу него. Заклевам се, че никой не се е доближил достатъчно близо, че да сложи отровата в чашата му. — Да — Парменио вдигна собствената си чаша, помириса я и отпи. Юстъс забърза към вратата и завика приора, а Тиери поклати глава. — Който и да е виновникът — промълви той, — отдавна е изчезнал, убеден съм. — Трябва да наредим да отнесат трупа — заяви Берингтън. „Беосис ли бе нарочената жертва?“ — запита се Едмънд. Или бе станала грешка? Нима кралят бе този, който трябваше да изпие отровата, или може би принцът, или Бозо бе убит заради положението си? — Нашият орден — Дьо Пайен изказа гласно тревогите си, — владенията ни в Англия. Кой ще бъде сега магистър? — Аз — Берингтън сви рамене. — Аз съм най-опитният рицар. Ще отнеме време да се свика съветът в Англия и още повече време, докато известим великия магистър в Йерусалим. Той взе плащ от една закачалка на стената. Дьо Пайен му помогна да покрие трупа на Беосис. И в живота лицето на Бозо не бе хубаво, ала сега то бе изкривено в гримасата на ужасна смърт: очите бяха полузатворени, жълтеникави изпочупени зъби се виждаха в зяпналата уста, пяна се стичаше по брадичката му. Приорът, повикан повторно от Юстъс, сега влезе отново в трапезарията. Бе уплашен — едва ли можеше да помогне дори с обяснението кои слуги какво поднасяха. Кралят прекрати разпита и нареди трупът да бъде отнесен. Дьо Пайен погледна Изабела. Тя седеше, стиснала чашата си, с напрегнато и пребледняло лице, а устните й се движеха като че в беззвучна молитва. Той се доближи до нея и постави ръка на рамото й. Тя му се усмихна боязливо, ала това, което впечатли рицаря, бе не толкова страхът й, колкото нейната решителност. — Смелостта — зашепна му тя — трябва да бъде по-голяма, духът ни — по-храбър, а сърцата — по-неумолими. Тук лежи покосен нашият повелител, най-добрият ни мъж лежи в прахта. Ако има воин, бленуващ да напусне битката, нека той замълчи навеки.48 — Милейди? Тя примигна и се взря в него, сякаш го виждаше за пръв път. — Едмънд, прости ми. Припомних си една стара поема от Есекс, в която се разказва за една известна битка. — Тя вдигна ръце с треперещи пръсти. — Какво ще правим тук, какво ще правим? Дьо Пайен отиде на мястото си. — Онова, което ще сторим — гръмко заяви кралят, подемайки думите й и махвайки на Юстъс да седне на мястото си, — е да разберем какво е трябвало всъщност да се случи тук. Берингтън? — Ваша светлост? — тамплиерът сви рамене. — Беосис е мъртъв. Да не би тайно да е вземал лекарство, което се е оказало отровно? Дали Уокън и неговото сборище са го убили? Дали той бе нарочената жертва, или някой друг? Ами виновникът? Ваша светлост, този приорат е пълен с жестоки мъже, души, хора на войната, опетнени с кръв… — Както и с вещици и магьосници — намеси се Мърдак. Прелатът бързо се прекръсти. — Слушах разказа ти за мерзостите в Свещения град. Мислиш, че името Ерикто не е познато тук? Моят архив е в Йорк; Теодор, архиепископът на Кентърбъри, също има своите записки. И двамата знаем за Ерикто — той махна с ръка. — Е, не много — най-вече празни приказки. — Значи е истина? — попита Дьо Пайен. — Ерикто е родом от Англия? — Несъмнено е една от многото — Бих искал да се запозная с нея — Юстъс гръмогласно се разсмя на шегата си. — Тя е отровителка, така ли? — попита Парменио, без да обръща внимание на изблика на принца. — Това е едно от множеството обвинения, отправяни към нея. — Детски приказки — измърмори Нортхемптън. Въздъхна, докато се олюляваше на краката си, явно пиян. — Тя събира очи на дракони и железни камъни49 — Саймън се изсмя остро. — Такива като Ерикто са много, легиони, сбрани около мръсните канавки на Съдърк или дяволските земи50 около катедралата „Сейнт Пол“. Ваша светлост — той се обърна към краля, — тези тамплиери ни донесоха предупреждение. Някакъв луд човек е съставил налудничав план за убийството ти. — Графът сви рамене. — Армията на Хенри Фицемпрес си е поставила същата задача, така че защо да се притесняваме? Кралят се усмихна в знак на съгласие и стана, синът му и съветниците му го последваха. Стивън любезно благодари на тамплиерите, сетне заедно със свитата си напусна трапезарията и извика на Юстъс, че двамата трябвало да си поговорят насаме, преди да се разделят. Дьо Пайен слушаше как стъпките им заглъхват в коридора. — Свършено е с нас — въздъхна той и се огледа. — Кралят всъщност не ни вярва, нали? — Негова светлост е зает с друго — отвърна му Берингтън. — Много е загрижен за сина си, за лордовете, които може да се оттеглят от битката, от настъплението на Хенри Фицемпрес. Заобиколен е от убийства и интриги. Има син, когото никой не желае да види коронясан, така че защо му е да обръща внимание на една грижа измежду многото? — Би трябвало — рече Парменио и седна на стола на краля. — Убийството на Беосис е предупреждение. — И въпреки това ние не можем да преследваме Уокън — рече Ричард, — защото не знаем къде е, къде се крие и накъде е тръгнал. По време на вечерята негова светлост ни увери, че хората му са проверили архивите на хазната и съда. Не е открито сведение за Уокън — да е напускал или да е влизал в кралството. Сега — той се изправи на крака — ние трябва да придружим сина на краля. Не можем да откажем. Да донесем предупреждение на негова светлост, а после да отхвърлим молбата му да придружим принца би било ужасна обида. Кой знае, може би там, където отидем, Уокън ще ни последва. Той със сигурност потвърди присъствието си тук. — Беше ли Мандевил магьосник? — ненадейно попита Едмънд. Берингтън се наведе над масата и се взря в него с остър поглед и непоколебимо изражение. — Мандевил бе досущ като ездача на сивия кон51, споменат в Откровението за Апокалипсиса, и със сигурност адът го следваше. Това бе една от причините — додаде той грубо — да напусна войската му и да отпътувам за Светите земи. Сега — той посочи към черното дървено разпятие, — трупът на Беосис трябва да бъде положен в църквата на приората. Не можем да помогнем на тялото му, ала душата му има нужда от нашите молитви… |
|
|