"Тамплиерът магьосник" - читать интересную книгу автора (Дохърти Пол)

Глава осма

Прекараха още три дни в приората Уолингфорд. Юстъс събра войските си — стотици сквернословци, стрелци от Лондон, фламандски наемници, прелюбодейци, грабители, груби мъже, които се бяха охранили добре от близо двайсетгодишната гражданска война. Перчеха се с одеждите на кралски войници, ала в действителност, мислеше си Дьо Пайен, те си бяха вълци във вълчи кожи. Проумя как велик лорд като Мандевил е могъл да привлече под знамената си насилници, убийци, крадци, магьосници и вещици. Нищо чудно, че мъже като Берингтън, отвратени от видяното, бяха потърсили пречистване на душите си чрез зачисляването им към ордена. Колкото до останалото, смъртта на Беосис остана загадка. Остана им само да надзирават погребалната му церемония. В мрачния и изпълнен със сенки параклис на приората бе отслужена заупокойна литургия. Тя бе изпълнена сред блясъка на свещите и кълбящ се дим. Трупът бе поръсен със светена вода, прекаден, сетне изнесен навън в набързо скалъпен ковчег, пригоден от стар сандък за стрели, и положен да почива в мир в заобиколената от тисове част от гробището на приората, определена за погребенията на външни хора.

Час по-късно, когато камбаните забиха, оповестявайки настъпването на третия молитвен час, принц Юстъс напусна баща си и заедно със свита от триста души здрави войници отпътува от Уолингфорд сред вихрушка от прахоляк, съпроводен от рева на роговете и плющенето на флаговете. Дьо Пайен яздеше отзад наедно със спътниците си, а Изабела бе яхнала жребец, специално дарен им от конюшните на краля. Саймън дьо Санлис, граф на Нортхемптън, заедно с Мърдак от Йорк трябваше да играе ролята на съветник на принца. Юстъс очевидно ги отбягваше. Кавалкадата на принца се придвижваше бързо през летния пейзаж по изровени пътеки и по старите римски пътища, съвсем сухи заради лятното слънце. Бе прекрасно време. Нивята бяха готови за жътвата. Овощните градини бяха отрупани с плод. Водениците бяха наскоро поправени и боядисани, готови да приемат есенните посеви. Юстъс преобрази всичко това. Черните знамена на войната се развяваха, докато той настъпваше през графствата към Кеймбридж, опожарявайки, плячкосвайки и ограбвайки именията и къщите на враговете на баща си. Плевниците горяха, хамбарите бяха изоставяни като димящи черни руини, посевите биваха опустошавани, овошките — обирани, рибарниците и потоците — отравяни. Всеки, който се съпротивляваше, биваше посичан или обесван на първото дърво. Селяни, земеделци и търговци, дочули за тази смъртоносна буря, бягаха към манастирите, замъците и укрепените господарски къщи в именията.

След шест дни, изпълнени с такива опустошения, кавалкадата на Юстъс стигна до Бери Сейнт Едмъндс — величествено абатство, построено от светлосив камък, разположено зад високи стени, с добре запасени хамбари, езерца, където се въдеше риба, овощни градини, плевници и външни постройки. Място на мир и хармония с окъпан в слънчева светлина затворен двор и градина, пълна с разкошни, цъфнали розови храсти, чийто аромат се стелеше тежко в следобедния въздух.

Абатът прояви благоразумието да посрещне Юстъс на пътя, отвеждащ към стражевата кула при главната порта. Съпровождан от мъже, понесли кръстове и кадящи с тамян, както и от псалтове, всички облечени в бяло, той изнесе кратка проповед на латински, приветствайки младия принц, ала и внимателно настоявайки войската му да се настани в нивята и ливадите отвън. Юстъс, който седеше пиян в седлото си, се съгласи. Той и най-приближените му спътници, включително тамплиерите, бяха въведени в абатството и настанени в покои в къщата за гости, изградена от сив камък. Дьо Пайен получи тясна стая. Рицарят веднага свали доспехите си, подреди малкото си вещи и настоя да се срещне със спътниците си в малката розова градина отвън. Беше ужасно огорчен, изтормозен и ядосан, и двамата с Парменио скоро се скараха с Берингтън заради онова, което се случваше.

— Бандити — викна Дьо Пайен, давайки воля на гнева, който го гризеше отвътре. — Не сме нищо повече от престъпници, които опожаряват ферми и воденици, за Бога!

Парменио закима ожесточено в знак на съгласие. Откакто бяха напуснали Уолингфорд, той бе станал още по-потаен и затворен.

— Е? — настоя Едмънд. Майеле просто се усмихна, сякаш се наслаждаваше на някаква несподелена шега. Изабела седеше на покрития с чимове парапет и разглеждаше гривните, които красяха китката й. — Защо? — Дьо Пайен изкрещя на Берингтън. — Защо сме тук? Тези грабежи? Ние сме тамплиери, не gregarii, не някакви мръсници!

Парменио отново се съгласи с него. Майеле се извърна, а Изабела покри лице с ръце.

— Нямаме избор, Едмънд, ти знаеш това — Ричард отиде до него и стисна рамото му. — Както ви казах и преди, ние донесохме ужасяващо предупреждение на краля. Нямаше как да пренебрегнем молбата му — отказът да придружим неговия жесток син щеше да навреди на интересите ни.

Дьо Пайен понечи да спори, ала в края на краищата не му остана друго, освен да се примири. Като се върна във варосаната си бяла стаичка, той приседна на крайчеца на леглото и се втренчи в пъстрия гоблен на стената, изобразяващ мъченията на свети Едмънд.

— Заблуди — прошепна той, спомняйки си думите на Низам, — преследваме заблуди. Каква е действителността? Уокън или нещо друго?

Сетне се съблече, легна в постелята и се унесе в сън, все още чудейки се какво трябваше да бъде сторено. По-късно през деня го събудиха. Светлината, нахлуваща през стреловидния прозорец, вече бе приглушена. За момент той не можа да осъзнае, че по вратата се тропаше и Парменио викаше името му. Сетне си припомни къде се намираше и припряно надяна дългата си туника, нахлузи ботушите, грабна колана с меча и остави стрелите. Генуезецът, който дишаше тежко, му махна:

— В името на свети Едмънд, ела. Принцът…

Дьо Пайен последва Тиери извън къщата за гости, двамата заобиколиха и влязоха в двора, където Юстъс с изваден меч крещеше на абата, който стоеше непоколебимо пред него, поклащаше глава и се прекръстваше от време на време, за да се защити от явното богохулство на принца. Берингтън и Майеле стояха вляво от него. Изабела, която до сега бе седяла на ниската каменна ограда, стана и се доближи до Едмънд с пръст на устните.

— Принцът — прошепна тя — иска да изпразни хамбарите на абатството.

— За Бога! — изрева Юстъс и размаха юмрук срещу абата. — Ще си получа запасите, които ми се полагат.

Той хукна нанякъде, сипейки заплахи, крещейки на застаналите в сенките на двора Мърдак и Нортхемптън да го последват. Сетне спря, извъртя се, стисна дръжката на меча, прибран в украсената със сърма ножница, и се втурна обратно към духовника. Дьо Пайен почти извади собствения си меч, Парменио попипа камата си, а Берингтън забърза напред, докато принцът напредваше застрашително. Игуменът не се помръдна, стиснал с ръка кръста на гърдите си. Юстъс спря, изгледа го ядно, после ненадейно избухна в смях. Потупа абата по рамото, отстъпи и направи подигравателно движение, наподобяващо благословия. Нортхемптън и Мърдак също дойдоха бързо, ала настроението на Юстъс вече се бе променило.

— Спокойно, милорди — викна той. — По-късно в моите покои ще проведем съвет в тесен кръг.

Той им махна да се оттеглят, сетне хвана за ръка игумена и го поведе през двора, говорейки му меко, сякаш бяха най-близки побратими.

Дьо Пайен наблюдаваше как се отдалечават, все още положил ръка на дръжката на меча си. Берингтън и останалите тръгнаха нататък.

— Принцът е луд — прошепна Едмънд. — В името Божие, Берингтън, Майеле, в каква бъркотия попаднахме. Всеки храст е заплаха. Всяка дума може да е проклятие. Черен дим на фона на синьото небе. Къщи и колиби, горящи като клади в това море от зеленина.

— Затова напуснахме Англия — заговори тихо Изабела. — Едмънд, това, което виждаш, не е така жестоко като онова, което ние видяхме.

— Homo diabolus homini — човек за човека е дявол — измърмори Берингтън. — В останалите графства не бе по-добре: нападащи ездачи, мародери, огън и желязо…

— И ето ни и нас — поклати глава Едмънд, — би трябвало да преследваме магьосник, който изглежда не по-истински от блатно привидение. Трябва да си тръгнем. Беосис е мъртъв, убит. Трябва да се върнем и да известим великия магистър за случилото се. Това е непоносимо.

— И Монбар ще рече — каза Берингтън, — че не сме изпълнили заръките му. Че сме застрашили целите на тамплиерите в Англия. Не забравяй, Едмънд, че сме тук, именно защото той ни изпрати.

Дьо Пайен погледна към Парменио. Генуезецът стоеше с ръце на кръста, вперил поглед в земята.

— Какво да правим? — промълви тамплиерът.

— Какво да правим? — повтори като ехо Парменио. — Не е чудно, че светият отец в Рим не иска Юстъс да бъде коронясан, както не го искат и много английски епископи. Ще следваме безмилостния мъж с жестоко минало и кратко бъдеще. — Той вдигна поглед. — Разбирам те, Берингтън, ала и Едмънд е прав. Не можем вечно да препускаме по английските пътища и да търсим Уокън.

— Ала сигурно сме близо — заяви Ричард. — Смъртта на Беосис го доказва.

— Нищо не доказва — сопна се Дьо Пайен, — с изключение на това, че някой отрови Беосис.

Лицето на Берингтън се изопна, а очите му се присвиха още повече. Той поклати глава.

— Как бе убит Беосис? Някой видял ли е някого да се навежда и да сипва тази зловредна отвара във виното му? Ако имаше нещо такова, някой все щеше да забележи. Не, той бе убит по много ловък и хитър начин, от Уокън или някой от последователите му. — Берингтън помълча, после продължи: — Възможно е Уокън да е виновен. Ала ние сме тук, за да попречим някому да навреди на короната. — Ричард пое дълбоко дъх. — Ако такова нещо стане и ние се провалим, тогава може би ще помислим да се оттеглим. Но дори и така да се случи, смъртта на Беосис създава нови проблеми. Не мога да напусна нашите владения в Англия по време на такъв смут.

Дьо Пайен тръгна през двора. Спря пред издялана в стената фигура на гущер и се вгледа в нея — влечугото пълзеше по стъбълцето на един крин нагоре към цвета, всяко листенце от който представляваше човешка душа. До него надничаше чудовище с муцуна на прасе и маймунски уши. Повеят разнесе слабите звуци на арфа и млад, чист глас запя възхвала на Девата.

— Трябва да изчакаме — извика Берингтън, — трябва да изчакаме още малко. Принцът трябва да се завърне в Лондон, в Уестминстър. Дотогава може и да сме изпълнили дълга си.

Дьо Пайен само сви рамене в съгласие. Излезе от манастирския двор и отиде в църквата на абатството, където се наслади на съкровищата й и най-вече на една картина, изобразяваща петнайсетте предзнаменования, които според свети Йероним щяха да предшестват Страшния съд. Драматични, ужасяващи душата събития, обрисувани с живи цветове: продънването на планините; прииждането на огромните талази; звездите, падащи от небесата, разбиващи се на земята, обгърнати от пламъците на пъкъла. След това Дьо Пайен посети и параклиса на Светата Дева и параклиса на света Ана. Постоя малко там, преди да излезе и да тръгне по обрамчената с дървета пътека към „Малкият рай“ — градинка, наредена в концентрични кръгове, пълна с прелестни и разнобагрени цветя. Седна на парапета, покрит с чимове, пред малък фонтан, изваян във формата на пеликан, заровил човка в перушината на гърдите си, от който бълбукаше вода. Чу някакъв звук. Лейди Изабела, облечена в кафеникава рокля, поръбена с бели ширити на китките и шията, скрила красивото си лице под воал, бавно се приближаваше по пътеката. Скоро тя седна до него и хвана пръстите му, а когато почувства напрежението му, го стисна още по-силно.

— Едмънд, Едмънд — устните й бяха така близо, че той можеше да усети уханието в дъха й. — В името на небесата — подразни го тя, — смели рицарю, успокой се. Не съм безмилостна красавица. — Той се извърна. — Всички искаме това да свърши — промълви тя. — Уокън ще бъде издирен и убит. — Тя се обърна, за да го погледне право в очите, белите й пръсти бяха нежни, а маншетът на роклята докосваше меко шията му.

— Никога не се доверявай на войник…

Дьо Пайен се извъртя и зърна Берингтън и Майеле, които тъкмо влизаха в градинката.

— Да не би да ме следите, рицари? — подразни ги Изабела.

— Не, сестро, ала братята на свети Бенедикт го правят — те ми казаха къде да те открия.

— Къде е Парменио? — попита Дьо Пайен, бързайки да смени темата.

— Скита някъде, както винаги — Майеле приклекна и присви очи към Едмънд. — Знаеш ли, Едмънд, не вярвам на генуезеца. Появи се като някакво духче в Триполи и оттогава насетне така и не е обяснил присъствието си тук. — Той замлъкна, когато камбаната на абатството заби шумно, оповестявайки тревога.

Дьо Пайен скочи на крака. Над звъна на камбаните и стените на райската градинка се понесоха тревожни викове и крясъци. Берингтън се втурна обратно по пътеката, а останалите го последваха. Минаха през портичката и спряха, когато един брат с потно лице, останал без дъх, сграбчи ръката на Ричард и му каза вестите на трудноразбираем език.

— Принцът, и Нортхемптън, и Мърдак — завика и Парменио, който тичаше към тях с разкопчана дреха и риза, плувнала в пот. — И тримата — ахна той, — убити са!

— И тримата! — ахна и Едмънд.

— Господ да им дари мир — избълва Тиери. — Принцът и Нортхемптън са били отровени. Вече са мъртви. — Той размаха ръце. — Мърдак бере душа, отведоха го в лечебницата. Лечителят на абатството преглежда бокалите за вино. Най-добре е да дойдете.

Покоите на Юстъс бяха на приземния етаж. Огромните двойни кепенци на сводестия прозорец бяха отворени, за да позволяват на светлината по-свободно да нахлува вътре и да разкрива настъпилия ужас. Юстъс и Нортхемптън лежаха, проснати на пода. Принцът бе мъртъв — очите му бяха изцъклени, лицето — сгърчено, а от устата му излизаше пяна. Лицето на Нортхемптън, паднал наблизо на едната си страна, бе отвратително в смъртта. Сякаш графът в предсмъртните си мъки се бе опитал да припълзи към голямото разпятие, заковано на стената. Берингтън пожела всички да бъдат изведени навън, с изключение на абата и лечителя. Капитанът на наемниците на принца изпълни нареждането му със зачервено от гняв лице, като налагаше братята и слугите с плоското на меча си. След като затвори вратата зад тях, той отиде и се надвеси над покойния си господар. Дьо Пайен се огледа. Стаята бе пищно обзаведена, с искрящо бели стени, полирани до блясък столове и пейки, голямото кресло бе с подплатена и облицована с кожа облегалка, а леглото имаше четири колони и балдахин. Имаше и дълга маса, по-голямата част от която бе покрита от свитъци, навити на рула пергаменти, парченца восък за запечатване и мастилници. До всичко това стояха три бокала и блюда с недоизядена храна. Високите столове, прекатурени на една страна, сами разказваха зловещата си история. Дьо Пайен прекоси помещението и взе в ръка винената чаша. Беше празна. Помириса я, ала не усети нищо и я остави на масата. Принцът беше пияница и обичаше виното, а и Нортхемптън не бе по-добър. Два от бокалите, единият от които бе на Юстъс — най-отпред на масата, бяха изпразнени, дори утайка нямаше. Третият, който стоеше отдясно на стола на принца, бе почти пълен. Като се вслушваше в предупрежденията на лечителя, Едмънд вдигна тази чаша и долови силната миризма, наподобяваща на вонята на празен тиган, оставен на огъня. Сбърчи нос с отвращение и погледна към прозореца. Слънчевата светлина гаснеше. Отиде до него и надзърна към небето, където тъмни облаци се трупаха и заплашваха с внезапна лятна буря.

— Мисля, че и трите бокала са съдържали отрова — обяви лечителят. — Каната обаче е празна и затова е трудно да се каже.

— Господарю?

Дьо Пайен се извърна. Капитанът на наемниците бе свалил шлема си и бе бутнал шапката от метални халки, разкривайки тясно, покрито с белези лице и обръсната рижа глава.

— Да? — отвърна тамплиерът.

— Господарю, каната бе донесена от един брат, той сега е отвън. Аз сам опитах виното, преди да го внесе. — Капитанът разпери ръце. — Не чувствам неразположение.

— Ами чашите? — попита Берингтън.

— Те сигурно вече са били вътре — отвърна войникът, — ала ако такава злотворна отрова бе сипана в тях, негова светлост архиепископът щеше да я усети. След като опитах виното — продължи той, — пуснах човека да го внесе. Негова светлост взе гарафата и напълни и трите бокала. Принцът и графът вече бяха седнали. Казват — тук тонът на капитана стана остър и той посочи към абата, — че принцът е прокълнат от свети Едмънд заради оплячкосването на абатството му и в такъв случай…

— В такъв случай — бързо го прекъсна Дьо Пайен — най-добре е да оставим свети Едмънд на мира. Доведи онзи брат.

Старият прислужник на абатството не добави почти нищо ново към онова, което вече бяха чули. Разтреперан от страх, той обясни, че работи в помещенията за храните. Бил наточил виното пред очите на иконома на манастира, който можел потвърди думите му. След това веднага отнесъл каната в покоите на принца. Никой не го бил доближавал. Пред стаята капитанът на стражата бил отпил дълбока глътка и след това той внесъл каната. Принцът тутакси настоял да му се даде чаша, архиепископът се подчинил и, докато той пълнел бокалите, слугата се оттеглил. Военачалникът потвърди разказа и добави, че никой друг не бил влизал в стаята.

Берингтън взе чашите и ги нареди върху един поднос, който после вдигна, поклони се на абата и рече:

— Преподобни отче, ще ги отнеса в лечебницата, където лежи негова светлост архиепископът. Той може би ще може да ни разкаже повече. Капитане, осланям се на предаността ти, нареди на мъжете си да мируват. Повече вълнения няма да ни помогнат. Отче, след като говорим и с негова светлост, ще има нужда от помощта на писарите ти, вестоносците на абатството и най-бързите коне в конюшните ти. Капитанът ще осигури охрана на вестоносците. Те ще трябва да отпътуват, да намерят краля и да му отнесат вестите за случилото се тук. А сега…

Ричард понесе таблата и ги поведе към сградата с тъмни греди и бели стени, в която се помещаваше лечебницата. Помощниците на лечителя бяха в основното помещение, заети с грижите за архиепископа. Берингтън остави подноса с бокалите и всички влязоха вътре, с изключение на пребледнялата Изабела, която се отпусна на една пейка отпред. Майеле забеляза това и се върна при нея. Останалите се скупчиха около постелята на Мърдак. Бяха дали на архиепископа отвара от билки и подсолена вода, за да му се повдигне; стаята вонеше на повърнато. Мърдак бе в съзнание, лицето му бе смъртнобледо и лъщеше от пот, а клепачите му трепкаха. Абатът приседна на столче край леглото му и заговори кротко, а архиепископът със слаб глас промълви отговорите си, които игуменът им предаде.

— Той е напълнил двата бокала, а също и своя. Принцът и Нортхемптън заявили, че са жадни. Пресушили чашите си и настояли да им ги напълни повторно. Негова светлост се подчинил и отпил от своята. Малко след това почувствал първите симптоми, а на принцът и графът изведнъж много им призляло. И двамата викали, че се задушават. — Абатът потупа студената, изпъстрена с вени ръка. Мърдак прошепна още нещо. — Той разказва същата история за донасянето на виното — игуменът въздъхна. — Не е помирисал нищо особено. Сега иска да бъде далеч от тук, да бъде отведен в любимото си имение в Дорсет.

Този ден и онези, които го последваха, бяха изпълнени с трескава дейност. Дьо Пайен, благодарение на съкровищницата на абатството, се спогоди с наемниците на принца да се оттеглят на юг и да се присъединят към краля в Лондон, като оставят малоброен отряд, който трябваше да бди над мъртвите. Двата трупа бяха измити и балсамирани, над тях бяха прочетени молитви, а сетне ги положиха пред олтара на абатството. Вестоносци заминаваха и пристигаха. Кралят, потресен и разярен, много внимаваше да не стовари вината някому, а в писмата му се казваше, че сега бил въвлечен в сложни преговори с Хенри Фицемпрес. Той даде и подробни наставления на тамплиерите как да се погрижат за тялото на сина му, което трябваше да бъде отнесено с цялата подобаваща тържественост в семейната гробница в абатство Фавършам в Кент, където бе погребана и майката на Юстъс.

В абатството и сред хората на принца се ширеше мълвата, че вторият син на Стивън — Уилям от Булон — щял да бъде следващият пряк наследник. Няколко дни по-късно провъзгласяването на примирието между Стивън и Хенри Фицемпрес пропъди тези слухове. Двамата владетели бяха положили важни клетви. Стивън щеше да остане крал, а Хенри Фицемпрес щеше официално да бъде осиновен като негов наследник. Плъзнаха догадки. Със свъсено от тревога лице Берингтън свика другарите си, за да обсъдят вестите. Майеле иронично отбеляза, че смъртта на Юстъс едва ли бе могла да се случи в по-удобен момент, нито пък тази на пламенния привърженик на Стивън Нортхемптън, пък какво оставаше да се говори за ужасната болест на архиепископа на Йорк, който бе на смъртно ложе. Всички неохотно се съгласиха, че загадъчният и потаен Уокън бе осъществил най-успешно отмъщението си срещу Стивън и неговото семейство. Ненадейната промяна вече се усещаше. Абатът бе пратил вестоносци, които да отнесат поздравленията му на принц Хенри. Берингтън рече, че и той ще постъпи така, за да спечели благоволението на новия владетел за Ордена на Храма.

— Приключихме тук — заяви им той.

— Приключихме ли? — излая в отговор Майеле.

— Размислих над онова, което Едмънд каза преди време — рече Ричард. — Какво повече можем да направим? Аз мога да продължа с издирването на Уокън. Предлагам Едмънд и Парменио да бъдат пратени обратно в Светите земи, за да отнесат писма на нашия магистър в Йерусалим, описващи събитията тук. Аз ще остана, за да организирам делата на Храма, да се свържа с отделните братства и — той се усмихна леко — да се присъединя към всички останали, като поднеса почитанията си на новата звезда, изгряваща на източния небосклон.

— Ами аз, братко? — попита Изабела. — Ако желаеш, мога да съпроводя Едмънд… — Дьо Пайен остана мълчалив, потънал в мисли. Изкушаваше се да се съгласи с казаното от Берингтън, ала му бе и неприятно, че го използваха като вестоносец. — И аз мога да отпътувам — повтори Изабела.

— Ако пожелая да замина — отвърна Едмънд.

— Ако той трябва да замине — додаде Парменио.

Бяха насядали в градинката „Малкият рай“. Генуезецът се изправи рязко на крака, очевидно неспокоен.

— Братко? — въпросително рече Берингтън.

— Не съм ти брат — отвърна Тиери. — Аз, ние, ти, Едмънд, ние всички заедно имаме заръка да заловим Уокън и злосторниците, които са се присъединили към сборището му, както и да ги убием до един. Това са заповедите на великия магистър.

— Но — отрони Берингтън — аз мога да продължа с търсенето. Майеле може да ми помага. Преди време и двамата с Едмънд заявихте, че искате да заминете. Мислех, че това ще е добро решение.

— Това бе преди — ядно отговори Тиери. — Чудехме се дали Уокън е пристигнал в Англия. Сега вече знаем истината. Сами станахме свидетели на злодеянията му. Още повече че Стивън все още е крал. Известихме го защо сме дошли тук. Трябва ли сега някои от нас да се оттеглят, защото Уокън успя? Не мисля, че крал Стивън ще се примири с това. Сега обстоятелствата са още по-сериозни. Ако бяхме отпътували преди тези убийства, това щеше да бъде приемливо, ала сега сме задължени да останем. Кралят дори може да не ни позволи да заминем. Както и да е, аз няма да се върна, не още. — Парменио погледна Дьо Пайен. — Едмънд — помоли го той, — в Аскалон спасих живота ти. Сега те моля — ние трябва да останем, поне за малко.

Дьо Пайен бе заинтригуван от разпаленото настояване на генуезеца и убеден от думите му, затова кимна в знак на съгласие. Дълбоко в сърцето си той също таеше възмущение от начина, по който Берингтън бе започнал да се разпорежда. Вярно бе, че преди време беше изказал желание да се върне в Светите земи, ала това беше под влияние на гнева. Сега Юстъс и Нортхемптън бяха мъртви, а Мърдак умираше. Не трябваше ли те да бъдат отмъстени? Сега бе прекалено късно да си заминат. Ричард като че ли се канеше да спори, ала вместо това само направи гримаса и премина към други въпроси като запасите и необходимостта да се завърне в Лондон, за да събере постъпленията от хазната на тамплиерите. Срещата свърши и всеки от тях се отправи в различна посока. Дьо Пайен опита да въвлече Парменио в разговор, ала генуезецът само измърмори, че бил казал достатъчно засега.

Дните отминаваха. В средата на септември тамплиерите, в пълно снаряжение, придружиха телата на принца и Нортхемптън до абатството Фавършам за тържественото им погребение. Присъстваха както кралят, така и Хенри Фицемпрес. Хенри бе червенокос, с червендалесто лице, масивно телосложение и дълги ръце като на роден майстор на меча. Едната си ръка държеше на камата, а другата бе отпуснал на рамото на един много висок и блед духовник с тъмна коса, за когото Берингтън шепнешком обясни, че бил Томас Бекет — духовник, добре познат в Лондон и в Кент. Крал Стивън ги посрещна на малката веранда на църквата в абатство Фавършам. Поздрави ги студено, въпреки че тонът му омекна, когато лейди Изабела поднесе искрените си съболезнования. Той обяви, че те са направили необходимото, за да закрилят сина му, ала добави, че трябвало да отидат в Лондон за празника на Изповедника52 в средата на октомври, когато щели да имат възможност да обяснят пред великия съвет какво всъщност се бе случило.

На следващия ден те се върнаха в Бери Сейнт Едмъндс. Берингтън се зае с подготовката на отпътуването им за Уестминстър. Изабела му помагаше, а Майеле бе ползван като вестоносец. Дьо Пайен, оставен сам със себе си, кръстосваше абатството. Братята започнаха да го приемат като кралски гост, другар монах от друг орден. Едмънд полагаше големи старания, за да се почувства като у дома си в този просторен дом на молитвите. Той самият често прекосяваше дворовете, мълвейки молитви. Влизаше в дългия тъмен неф на църквата и се присъединяваше към монасите в библиотеката или в скрипториума, където техните ценни ръкописи се прикрепяха с вериги към полираните плотове за четене. Бъбреше си с хронистите на абатството, които седяха с подострени пера, с току-що пригладени веленови53 пергаменти и мастилници, а големите им писалища бяха претрупани от ножове за пергамент, восък, съдинки с бои и навити на рулца панделки. Ходеше заедно с монасите в църквата за утринните молитви и за последованията в останалите часове. Потопил се бе в ежедневието на абатството и дори помагаше, когато можеше, в конюшните и ковачниците, като използваше такива сгодни случаи, за да разпитва за обстоятелствата около смъртта на принца. В края на краищата не откри нищо ново. Братята шушукаха, че смъртта на Юстъс била дело на свети Едмънд, който наказал принца за греховете му. Те мърмореха и за Парменио — че генуезецът все си пъхал носа в смъртоносните събития, които се бяха случили в тяхното абатство, и че много странял от тях.

Дьо Пайен нямаше как да не се съгласи. Парменио се бе отчуждил от спътниците си и често не идваше в трапезарията на дома за гости. Берингтън и Майеле говореха за това, ала пренебрегваха Парменио, сякаш той вече не бе част от тяхната група, раздразнени от неговото негодувание срещу желанията на Берингтън. Изабела започна да се държи по-студено, а брат й се отдаде на делата на тамплиерите, и денем и нощем бе посещаван от вестоносци и пратеници. Ричард сподели с тях подозрението си, че Уокън вероятно се криел в Лондон, и им заяви, че ще отпътуват за града колкото се можело по-скоро, за да подновят издирването. Междувременно други дела изискваха вниманието му.

Дьо Пайен се питаше дали да не почне да следи Парменио, ала отпъди идеята като непочтена. Генуезецът си имаше свои работи и Едмънд реши, че няма какво да бъде направено, преди да се преместят в Лондон. Вместо това, поразен от красотата на местността, той започна да язди из пътеките и да навлиза в близката гора, за да се наслаждава на постепенната промяна от буйна зеленина към букет от кафеникаво и златисто, която настъпваше с идването на есента. Беше удивен от постоянното оживление, от разлюляваната шумяща папрат, когато лисици, зайци, катерички и всякакви други твари си проправяха път през нея, търсейки храна или дебнейки се една друга. Горският балдахин над главата му винаги преливаше от песните на пърхащите птици, а около пътеките витаеше мрак, в който великанските дървета растяха много близо едно до друго и изненадващо се разделяха, за да отстъпят място на обливани от слънцето полянки, изпъстрени с диви цветя. Бързоводните тесни ручеи оживено бълбукаха, събирайки се в езерца и вирове.

По време на разходките си Дьо Пайен видя и други неща — тъмни, мимолетно мяркащи се силуети. Братята усмихнати го уверяваха, че това били просто горските хора — бракониери от близките села и дървари, а не дъртите вещици, елфите и гоблините от легендите. Едмънд намираше разходките за успокояващи, докато размишляваше за събитията, които се бяха изнизали след онзи ден на гнева в Триполи, отминал преди почти година. Те му даваха възможност да осмисли преследващото го чувство на тревога заради това дирене на магьосник, когото той никога не бе зървал или познавал.

На празника на свети Дионисий54 той отново реши да поязди. Присъства на зазоряване на литургията, посветена на този прославен мъченик, после закуси на масата в склада за провизии, където брат Грималдус на драго сърце му даде храна за разходката му: ленена торба, в която бе сложил хляб, сирене, ябълки, малко сушено месо и пресни сливи. Дьо Пайен изведе коня си от конюшнята и след малко вече бе навлязъл дълбоко под надвисналите гъсти дървета, разделени от полянки, обкръжени от древни камъни. Вече свикнал с шумовете на леса, той отново се потопи в мисли за заплетените и загадъчни случки. Зачуди се дали библиотеката на абатството можеше да му помогне да разкрие смисъла на кода, който все още висеше в малката кожена кесийка на врата му. Спомени от миналото идваха и си отиваха: Парменио в онази гръцка църква в Триполи, връхлитащ с камата; Майеле, който пускаше смъртоносните си стрели по нарочените жертви; Низам в градинската си беседка, втренчен в него, натъжен; умиращият в трапезарията Беосис. Тамплиерът си припомни, че магистърът бе изглеждал болнав още в началото на вечерята, стискаше бокала си, сякаш вече очакваше смъртта. А сетне и Юстъс, и Нортхемптън бяха покосени така бързо, ала защо? По-късно лечителят на абатството им бе казал, че в чашата на архиепископа наистина бе имало зловредна отвара, ала другите две съдини, изпразнени дори от утайките си, оставаха загадка, тъй като той не успяваше да долови никаква следа.

Дьо Пайен излезе от унеса си и стисна по-здраво юздите заради долетелите иззад него звуци, различни от обичайните. Той поспря, огледа се наоколо, сякаш разглеждаше дърветата и тогава ги зърна — три малки тъмни фигури, които се движеха от другата страна на полянката. Едмънд подкара коня между дърветата, сетне слезе и тихо го поведе, докато се промъкваше през шубраците. Разкопча войнишкия си колан, извади камата и зачака неподвижно. Трите дребни фигури тичаха по пътеката. Дьо Пайен изскочи и залови едната, хванал малкото телце за кръста. Въпреки писъците и виковете той здраво държеше пленника си, после се усмихна, като видя ясните очи и мръсното лице, втренчило се уплашено в него изпод сплъстената черна коса. Разсмя се и пусна момиченцето на земята. То се дръпна назад, ококорило очи от страх, после замръзна, видяло сребърния медальон с лика на Девата, който Дьо Пайен винаги носеше на колана си.

— Ела — махна й той, — вземи.

Детето избърбори нещо. Едмънд не разбра какво му казва. Махна й отново, прекръсти се и се наведе. Тя сграбчи накита и той й позволи да го вземе. После се изправи, пристегна колана си и бавно тръгна по криволичещата пътека към мястото, където конят му хрупаше трева. Отвори дисагите, извади ленената торба с храната и се обърна. Трите деца сега стояха на пътеката, а слънчевата светлина извираше иззад тях, превръщайки ги в малки черни сенки, стиснали ръцете си. Дьо Пайен усети как го жегнаха самосъжаление и завист. Той никога не бе имал това, нямаше брат или сестра, само Теодор и непоколебимата Елеонор. Бързо промърмори благодарствена молитва за тях, развърза кесията си и извади и другите два бляскави медальона. После свали плаща си, постла го на пътеката, сложи в средата украшенията и отвори платнената торба. Децата с мърлявите лица, почти изцяло скрити от чорлави черни коси, се приближиха и коленичиха срещу него. Той им посочи накитите, тихо извади камата си и, без да обръща внимание на ахванията им, наряза храната на четири дажби. Малките ръчички се стрелнаха и сграбиха и парчетата, и медальоните. Дьо Пайен затвори очи и прошепна молитва. Щом погледна отново, децата тъпчеха в устите си храната, смесица от ябълки, хляб, сирене и месо, а очите им се бяха окръглили от удоволствие. Дьо Пайен се засмя. Заговори им, но те не го разбраха. Вместо това направиха кръстния знак и напъхаха сливите в устите си. Като свършиха, обърсаха устни с опакото на ръцете си и потупаха коремчета. Едмънд стана. Благослови ги, сложи си плаща, възседна коня и отново потегли. Когато се обърна да им махне, те вече бяха изчезнали.