"Тайната на астероидния пояс" - читать интересную книгу автора (Добринов Петьо)

5.

Капитан Джулитас лежеше с притворени очи в койката на каютата си, обзаведена по типично аскетично пестелив начин, характерен за суровите му привички, формирани сред пустотата на мрачния космос. Въпреки непрестанните опити да се отпусне, нещо вътре в него постоянно и упорито го принуждаваше да се връща в мислите си върху последните произшествия. Опитите му да стигне до някакво що-годе разумно решение на загадката на узурпатора на кораба му се разбиваха като вълни в морски прибой още в началните си стадии на заформяне.

Какво ли целеше да постигне Олдброски на този тайнствен изкуствен астероид? В края на краищата това бе само една легенда. Един забравен от вековете мит на първите заселници на Астероидния пояс. Само едно късче от огромната мозайка на митологичната традиция, зародила се някога на старата Земя. Човечеството постоянно си създаваше по някоя легенда, за тълкуванието на която, странно защо, голям процент от учените на древното предкосмическо време бяха жертвали по-голямата част, а нерядко и целия си изследователски потенциал.

Дали този изверг, управляващ сега кораба му не се числеше към този род умопомрачени хора, впуснали се да търсят фантастичното, тайнственото и забуленото в мистицизъм средство за постигане на вътрешен мир или господство на нещо скрито в подсъзнанията им? Решителността, с която Летан Олдброски защитаваше тезата си за съществуването на станцията-легенда Аритан-11, го поставяше в групата на същите тези древни заблудени мистици, но и в малка степен и извън нея. Джулитас бе прекарал половината си живот, кръстосвайки Астероидния пояс и вътрешните планети. Бе стигал дори до най-вътрешния и труднодостъпен астероид Дегар, представляващ най-затънтената минна платформа за добив на плутоний в Слънчевата система. Познаваше картата на пояса като дланта си и никога досега не бе срещал човек, твърдящ, че е сигурен в съществуването на Аритан-11. Както и да бе, на Джулитас не му оставаше нищо друго, освен да се замисли сериозно върху положението си.

Той и екипажът му се намираха, в най-добрия случай, в ръцете на маниакален шизофреник. Целта на полета му бе да кацне на съвсем хипотетично съществуващия някъде Аритан-11. Там лудият щеше да задоволи с нещо поривите си, а след това щяха да ги пуснат. Нещо не се връзваше в схемата. Ако Летан и хората му целяха да кацнат колкото се може по-бързо на някакво познато само на тях място или пиратска база, тогава на Летан предстоеше просто да ги убие, за да се отърве от свидетелите. Но убийството отпадаше в случай, че бандитите очакваха на мистериозната станция да има скрит голям кораб, с който ще се измъкнат по-надалеч, извън обсега на човешките закони. Да не говорим за крайната му цел — Церера. Защо точно Церера, умореното съзнание на Джулитас не можеше да разбере. Постепенно в главата му се оформи една идея, която през следващите десетина минути узря, разрасна се като увеличен вирус под електронен микроскоп и го накара да скочи възбудено от койката.

Та нали корабът му разполагаше с вграден тракер в бордовия компютър. Как не се сети по-рано? В случай, че по някаква причина капитанът заболее тежко или почине, или пък навигационната система на кораба се повреди, тракерите позволяваха на Контролната станция на Церера да изчисли координатите на всеки кораб в Астероидния пояс. Програмата бе много стара и почти не се използваше от половин век, тъй като капитаните на днешните кораби разполагаха с невероятно голямо количество данни за Астероидния пояс, а и развитието на навигационните системи на корабите изключваше каквато и да била възможност за загуба на местоположение в пояса.

Корабът на Джулитас притежаваше все още тази тракер-програма, тъй като самият кораб бе излязъл от корабните докове на Марс почти двадесет години, преди Джулитас да поеме управлението му. Той бе един от малкото оставени за междуастероидни полети стари патрулни кораби с притежаващи тракер-програми навигационни системи.

Никога преди това Джулитас не бе изпитвал толкова положителни чувства, граничещи с любов, към кораба си. Едва сега от толкова години го почувства като нещо по-висше от старо раздрънкано корито. Винаги го бе намирал за малко по-различен от останалите патрулни кораби, които нямаха и стотина милиарда мили преход в космоса. Старото му корито носеше немалко белези от метеоритни потоци, очукали бордовете му.

Джулитас изхвърча от каютата си светкавично и спонтанно, без да съобрази, че щеше да се сблъска с охраняващия го затворник. Внезапната му поява накара часовия да се сепне и механично да се хване за оръжието.

Джулитас излезе от напрегнатото положение, кимвайки шеговито с думите:

— Стреснах ли те? Съжалявам, приятел.

Онзи изръмжа свирепо, като набръчка потното си чело.

— О, черни Фобос! Какво се опитваш да направиш? Къде отиваш?

— В капитанския мостик. Трябва да извърша обичайните проверки на бордовите системи.

— Няма проблеми с тях. Връщай се в каютата!

Джулитас настръхна. Някакъв си нещастник, който си няма представа дори от пилотиране на земен скаер, да го убеждава, че няма проблеми!

— Слушай — наежи се той. — Кажи на шефа си, че трябва да извърша необходимите проверки в бордовите програми…

— Вече ти казах, че са наред. Връщай се в…

— Ти май не разбираш — продължи да настоява Джулитас, — че този кораб е по-стар и от теб и че бордовете му са толкова изпоначукани от метеоритите, колкото на нито един кораб в цялата Слънчева система. Именно за това се налага да проверявам изправността на всяка част през определен период от време. — Той махна небрежно с ръка пред разколебаното червендалесто лице на затворника. — А сега настоявам да ме оставите да си свърша работата, преди да сме навлезли в друг метеоритен поток, от който може изобщо да не излезем и тогава ще сте забравили за вашия Аритан-11, а и за каквото и да било друго. Е?

Джулитас го гледаше в очите. Онзи сви скептично лявата част на устните си, но след кратък размисъл, склони:

— Добре. Но без глупости! Ясно ли ти е?

Пусна го пред себе си и се запровираха между отделните секции, водещи към мостика. Целият екипаж на кораба бе разпределен в отделни секции, така че да не може да прибегне към каквито и да са координирани действия. Олдброски бе взел всички необходими мерки за безопасността си и пълното елиминиране на всяка възможност за съпротива.

Когато двамата влязоха в капитанския мостик, Олдброски скочи като ужилен. Лицето му се свъси, като видя Джулитас.

— Какво правиш тук? А ти, Талиус, защо си го довел? Нали ти заповядах да не го пускаш без мое позволение!

— Съжалявам, шефе, но той разправя някакви работи за бордовите системи…

— Бордовите системи?

Летан се вторачи подозрително в напрегнатото лице на капитана, сякаш се опитваше да прочете мислите му.

— Какво искаш?

Джулитас едва се сдържа да не въздъхне с облекчение.

— Нищо съществено, но е важно за безопасността ни. Трябва да проверя защитната система на предните щитове. — Стараеше се да бъде крайно убедителен. — Износени са от многобройните удари, а и са доста очукани.

— Странно. От свързващия ръкав на Итака-8 не забелязах това.

Той седна и скръсти ръце. Джулитас припряно заобяснява:

— Външно белезите от ударите не се забелязват лесно, заради пластичността на щита. Корабът е от старо поколение, а те генерират повредите много по-бързо, но частично. Хайде, Олдброски. Не се прави на глупак. Нищо няма да направя, ако ми позволиш да обезопася кораба си.

Онзи само се усмихна злорадо и се обърна към навигационния пулт. Затрака разсеяно, огледа за минута-две бързосменящите се звездни карти върху екраните, после ги изключи вяло и се обърна към него:

— Не си прави труда. По траекторията на полета ни няма да срещнем нито един къс скала.

— Откъде мога да бъда сигурен, че си прав? Картите не…

— Не ме занасяй, Джулитас. Много добре знаеш, че няма да срещнем метеоритни потоци. Поне не в този квадрант. Движим се по обичайната траектория на патрулните кораби, а те както знаеш, не обичат да имат проблеми с мъртви тела в космоса. Малките ви метеоро-чистачи разрушиха всички скални потоци в този квадрант. Не си ли спомняш?

Нещо стегна гърлото на Джулитас. Много добре го знаеше. Проклето нищожество. Откъде знаеше това? Джулитас скръцна ядно със зъби. Играта загрубя. Трябваше да намери бърз изход от ситуацията или сам щеше да падне в капана си. Гримасата на подозрителност върху лицето на престъпника се смени с такава, изразяваща лукавство. Сигурно бе прозрял нещо. Нямаше друг изход. Трябваше да играе ва банк.

— Виждам, че си доста добре запознат с някои подробности от функциите ми. Странно, а аз си мислех, че криминалните елементи са по-скоро ограничени хора.

— Не се прави на остроумен. Играеш игра. Искам да разбера каква е.

— Наистина ли искаш? — Мозъкът му заработи на ускорени обороти. Така нямаше да стигне до никъде. Трябваше да направи нещо импулсивно. Бръщолевенето на глупости вече не помагаше.

Хвърли бърз поглед върху едно малко клавишче в края на десния контролен пулт, на противоположната страна на Олдброски, който седеше върху втория. Чрез натискането му щеше да се включи тракер-програмата и Джулитас взе решение. Рискът си струваше.

Пиратът наруши мълчанието:

— И така, Джулитас. Омръзна ми да си играем на…

Джулитас не изчака края на изречението му, а се хвърли към клавиша. С два скока успя да стигне до него и стовари силно дланта си отгоре му. Всичко стана толкова бързо, че Олдброски успя само да се изпъне като струна и да се хване за кобура. А Джулитас не можа да осмисли успеха си, защото тутакси след като задейства програмата за следене, почувства силна болка в тила си и се строполи с глух стон. Часовият се бе оказал по-бърз от шефа си и бе стоварил светкавично дръжката на оръжието си върху главата на капитана. След което изръмжа самодоволно:

— Неутрализирах го овреме, шефе!

Летан само погледна проснатото тяло и процеди гневно:

— Глупак. Закъсня!

Той хвърли бегъл поглед към потъналия в пулта клавиш и мигащата лампичка над него с толкова изкривено от злоба лице, че злополучният пазач отстъпи крачка назад и попита колебливо:

— Какво има, шефе? Станало ли е нещо?

— Да, проклятие! Да! — Очите на Олдброски искряха като въглени. — Как можах да бъда толкова глупав? Този хитряга активира тракер-програмата на кораба!

Талиус прибра оръжието в кобура си.

— Но, черни Фобос! Нали вече не се произвеждат кораби с програми за следене?

— Този кораб е по-стар от нас двамата заедно. Бях забравил, че притежава шибаната програма. Проклятие, проклятие, проклятие!

Талиус посочи тялото в краката си.

— Какво ще правим с него? Да го убия ли?

— Не, не. Той ще ми трябва. Нужен ми е за плана. Хвърли го в каютата му и блокирай ключалката на вратата. Направи същото с останалата част от екипажа му. После събери хората и елате тук. Трябва да поговорим. Планът ще се промени малко. Сега цялата астероидна флота ще се залепи за нас. Действай!

Талиус кимна в знак на съгласие и изнесе от мостика тялото на Джулитас.

Олдброски остана в продължение на две-три минути замислен пред пулта с мигащото пред очите му индикаторче, като барабанеше нервно по метала. После сякаш се сети за нещо, изруга едва чуто и се зае с навигационните прибори. Когато свърши с поправките на курса, групата му вече тихо стоеше зад него. Той се извъртя рязко към тях и изстреля дрезгаво:

— Възникна проблем, момчета! Ще трябва да го разрешим, преди да навлезем във втората фаза на плана.