"Телената обеца" - читать интересную книгу автора (Бобев Петър)

12

Запознаха се в кръчмата.

Откак излезе от болницата и успя да се изплъзне незабелязано от търсещите го приятели, Бил Адамсон се застояваше все повечко пред чашата с уиски, с джин или с каквото и да е друго питие — само да е с по-висок градус, та някак да притъпи по-бързо мъката му.

А Тим Макройт си беше най-редовният посетител на това заведение. Чувствуваше се тук като у дома си. Затова, като не откри свободна маса, седна най-безцеремонно до Бил.

Чак тогава рече:

— Нали не преча? Изглежда, не чакате дама.

С бутилка уиски не се чака дама.

Поръча си и той бутилка. Наля си цяла чаша, гаврътна я наведнъж.

Отначало мълчаха. Докато заговори алкохолът — най-сигурната противоотрова на отчуждението. Пръв се обади пак Тим:

— Вие да не сте оня, смахнатият, дето се заканил да изтреби всички акули?

— Ами! — сви устни Бил. — Де да можех! Ама не мога. Много са проклетниците. Само си изкарвам така хляба.

— Била ви отхапала крака — продължи другият. — Така ли?

Бил стисна зъби, преглътна и тогава отвърна:

— Отхапа ми сърцето, гадината! Заради нея съм на тоя хал…

И удари с юмрук по масата. Тъй неочаквано, че посетителите, макар свикнали на всякакви прояви от тоя род, извърнаха към тях очи.

После, неочаквано притихнал, запита:

— Ами ти кой си?

В пивницата лесно се преминава на „ти“.

— Морският Тарзан — ухили се някак виновно Тим. — Слушал ли си за него?

Да, беше чувал нещо.

— Онзи, дето се бие с акула.

— Същият, или както го величаят — Морският гладиатор. За няколко долара, подхвърлени пренебрежително от зяпачите.

Двамата едновременно наляха чашите, едновременно ги пресушиха.

— Друго не умея — додаде Тим Макройт. — Само това ме е научил баща ми, лека му пръст! Навремето — чувал си нали за акулския бум — всички се юрнали да ловят акули. За черния дроб — „сивото злато“. Витамини Д и А и не знам още какво. Баща ми — също. Зарязал университета… Щом видел акула, доближавал я с лодката и рипвал на гърба й. Хващал я за гръбната перка — тя не е хлъзгава. Акулата се мятала напред, почвала да се върти около оста си, а той се държал и стържел с ножа врата й, докато престържел мускулите и жилите. Главата й клюмвала и тя загивала от загуба на кръв. А после той я прехвърлял в лодката. Научи и мене така…

Бил го пресече:

— Та то има толкова способи за лов: и с гриб, и с гъргър, и с трал. Пък и с харпун, със стрихнин в стрелата и с бойна главичка на дълга тръба. И с всякакви въдици…

Тим реши да покаже, че знае всичко това:

— На Хаваите смятат най-сигурна въдицата от кост на добър риболовец… Ама вече никой не си дава кокалите за такова предназначение. В Микронезия пък ловуват с телена примка и примамка отдолу.

— Така е — рече Бил. — Има безброй начини. Защо тъкмо тоя, най-опасният?

— Ако става дума за това, има и по-опасни. Край Нова Гвинея гмурец издебва почиващата на дъното акула и й нанизва примка на опашката. После другарите му я изтеглят, за да я убият с тояги. Като масаите в Африка, дето дърпат лъва за опашката.

И добави уверено:

— За мен този е най-сигурният. Задържиш ли се на гърба й, свършено е с нея.

Той се сети нещо:

— Ами ти? Допускаш ли, че ще спечелиш нещо от тоя занаят, когато акулският бум свърши, когато аптеките са пълни със синтетични витамини?

— Аз не за печалба — въздъхна Бил. — Повече да се разплатя. Да им платя. Заради изгубения крак, заради пропиляния живот…

Очите му засвяткаха от омраза:

— Пък може някога да я срещна.

— Коя?

— Оная, проклетницата, дето ме осакати. Акулата с обецата. Докато не я хвана, докато не я одера жива, няма да мирясам!

Тим сложи съчувствено длан върху ръката му:

— Та и аз… Не само че не умея друго… Болен съм, братко. Тъй казват лекарите, неизлечимо. Отписаха ме отдавна от грешния свят, пък аз напук живея. Напук на науката им. Вече не знам, науката ли е виновна или тия, дето не са я изучили, както трябва. Така или иначе от няколко години се смятам обречен. Ха днес, ха утре — и да си ходя… Затова се залових с тая работа, работа на обречени, затова го ударих на пиянство…

Така е в кръчмата, не като на интервю по телевизията: въпроси и отговори, подредени логично един подир друг. Особено след като са обърнати няколко чаши.

Бил се върна на въпроса, който му бе хрумнал преди това:

— А баща ти? Какво стана с него?

Тим избърса устните си с опакото на ръката:

— Най-нелепото, както обикновено! Моряците умират в морето, акулоловците — от акули. А той… Тъкмо бе убил най-голямата си акула. Мокаран — акула чук, четири метра и нещо… Докато я изтегляхме с крана, баща ми рече да си почине на пейката. А там имало оса. Седна отгоре й. И тя го ужили. Съдба! Той бил свръхчувствителен към нейната отрова… След няколко часа умря, задуши се… Пфу! Най-смелият ловец на акули да загине от някакво си насекомо…

Отново гаврътна чашата.

И след ново мълчание, вече и двамата със замътени погледи, запита:

— Ами твоят баща?

— Моряк… Капитан беше… Не се завърна — без никаква вест, без сигнал за помощ… Ей тъй, цял кораб с двадесет души екипаж изчезнал безследно…

— А майка ти?

— Омъжи се повторно. Пък аз напуснах дома им. Все едно сирак. Влязох в морското училище…

Приближил колебливо, кръчмарят седна до тях.

— Снощи — започна той. — Полицията ми състави акт.

— Акт ли? — нещо като че ли не разбра Бил. — Защо?

— Че съм държал отворен до късно локала.

Това беше деликатен намек. Бил се озърна. Видя празното заведение — останали бяха само те двамата.

Затова се надигнаха. Платиха. И с несигурни стъпки излязоха на улицата.

— Ти накъде? — заинтересува се Тим.

— На катера. Заложил съм парагади на Дългата банка. Додето съмне, ще стигна дотам и ще прибера улова… А ти?

— Ще спя, защото утре имам „спектакъл“, както казват истинските артисти.

На раздяла, стиснал ръката му, добави:

— Пък ела да ме видиш!

— Къде? — сети се Бил.

— В Стридения залив. Преградил съм с камъни едно фиордче. Там върша бизнеса си. — И натърти: — Ела, ела! Може и сделка да сключим, нали сме бизнесмени? Ти да ми доставяш живи акули.

Бил Адамсон се упъти, накуцвайки към пристанището, качи се по скърцащия трап на катера, който бе закупил със спестяванията си и обзавел за особения си риболов.

Събуди помощника си, негъра Наполеон, и му нареди да запали мотора, а той хвана щурвала.

Скоро излязоха в открито море и поеха към банката — плитчината, където снощи бяха закотвили въдиците си.

Небето, закрито с облаци, тежеше като одимен със сажди таван. Без никаква звезда, без никаква светлинка. Затова пък морето светеше. По-право не цялото, то беше също черно като небето, все едно течен асфалт, а само водата около кораба, който като че ли плаваше върху сини пламъци. Досущ ракета пред старт. Ту до носа, ту зад кърмата избухваха огнени топки — разтревожени медузи и пиросоми.

Когато наближиха целта си, изтокът почваше да просветлява, а облачната завеса се бе изтеглила назад.

Морето засияваше в неизброимите си краски, все още недобило обичайната си синева, а по-различно — искрящо, с опалови оттенъци.

Тогава видя как редом с борда плува морска лисица — три метра тяло, три метра опашка.

Бил се натъкми да й пусне куката, та хем да не стои без работа, хем да увеличи добива за днес.

Но тя, сякаш прочела мислите му, свърна от курса му.

Къде ли се дяна?

Аха, ето къде била!

Върху вълните се полюляваха няколко чайки. Пощеха ли се, дремеха ли, почиваха ли?

Когато я забелязаха, беше късно. Дългата й опашна перка изфуча във въздуха и се стовари отгоре им. Или направо ги уби със силата си, или ги осакати, защото те не можаха да излетят, а една след друга паднаха в устата й.

Бил Адамсон си припомни думите на кръчмарския си познайник. Вярно бе, нямаше надежда да спечели много от тоя занаят.

Ех, продаваше всичко от улова си. Дето се вика, нищо не изхвърляше. Кожата им става за обувки, за чанти, за портфейли. По-здрава е от говеждата. Ако й се махнат зъбестите люспи, се получава шагрен. Други я употребяват за гласпапир при полиране на дърво и мрамор.

От перките готвят чудесна супа. В Китай тя се равнява по целебност с женшена.

От хрущяла й японците получават „любовен еликсир“.

С чернодробната й мас, от която доскоро, преди синтетичното им производство, извличаха витамини, сега смазват обувки да станат непромокаеми, а по-долнокачествената — за машинно масло.

От предразсъдъци хората отбягват месото й. Затуй спекулантите се изхитриха и им го пробутват под други етикети: в Америка „сива риба“, в Европа „морска змиорка“.

А неговият Наполеон беше ненадминат майстор на сувенири. Препарираше малки акулки за приемните салони на снобите; от прешлените им, нанизани на железен прът, майстореше контешки бастони, а от зъбите им — огърлици, гривни, медальони. Докарваше си хубав допълнителен доход.

Но бъдещето като че ли обещаваше много по-смислено приложение — в медицината, след като се разкрие секретът на изключителния им имунитет. То и сега вече препаратът „сквален“ се прилага срещу злокачествени образувания и сърдечни пороци.

Слънцето се подаде над замъгления в розова омара кръгозор. Лъчите му се хлъзнаха по надиплената повърхност, заискриха като пътека от разжарени въглени. Водата край кораба изсветля, грейна като кристал. Ала съвсем не беше прозрачна, напротив — замътена от планктона: бели топчета, гънещи се нишки, многоцветни кристалчета, сред които подскачаха по-едрите веслоноги рачета, извиваха се опаловите ленти на салпите, пулсираха малки и големи медузи, подобни на разкошни полилеи.

Нарязваните от форщевена вълни разчесваха зелената четина под ватерлинията. В бързината си да излезе по-скоро на лов Бил не бе успял да остърже от водорасли дъното на купения на старо катер.

Най-сетне сред блясъка на морето се мярнаха подмятаните червени буйове.

Корабът намали ход и бавно спря до първия. Двамата, Бил и Наполеон, го изтеглиха на палубата и закачиха края на въжето за лебедката. После се напънаха да го измъкват от водата.

Ето, подаде се първата връв — по-право въже с верига, на чийто край беше окачена яката акулска кука.

Но защо ли се навиваше тъй леко?

Излезе веригата, излезе въдицата, излезе забодената на нея глава на едра синя акула.

Но — само главата! Тялото липсваше.

Ясно защо. Отгризано навреме от други като нея. На втората въдица — също, само една глава. На третата, на четвъртата…

Бил изруга гласно — такъв труд нахалост!

Удовлетворяваше го само едно — че бе намалил с толкова бройки тия демони в океана.

Високо в небето кръжеше фрегат, сякаш висеше на място, планираше, без да трепне с крила. Кой знае откога стоеше все там, над катера.

Какво ли правеше?

Ето какво!

Недалеч от него премина чайка. И той се стрелна към нея.

Тя не го дочака, повърна нагълтаната риба и в ужас отлетя нанякъде. А разбойникът се спусна отвесно, догони падащата риба, налапа я, после отново се въззе нагоре с плавно размахани криле. Отново увисна над кораба.

Тогава се случи нещо неочаквано. Морската лисица, незаситила алчността си с уловените чайки, се втурна да захапе акулската глава, която в момента се подаваше над вълните. И се закачи на куката.

— Навивай бързо! — извика Бил, готов да я цапардоса с брадвата, преди тя да е паднала на палубата, където с бесните си скокове би сторила сума поразии.

Все пак успя да забележи как още преди Дългата Опашка да излезе от водата, окачените по гърдите й неканени гости като по команда отскочиха от нея и се лепнаха за катера.

Затуй значи се бяха навъдили в такова множество наоколо. Осиротелите готованци, след като той ги лишеше от живия им превоз, при липса на друг избор се задоволяваха с неговото „корито“, както си го бе нарекъл.

Трезвен би преценил до какво разстояние следва да се приближи. За беда, не беше. Главата му, все още по-замътена от уискито, го подбуждаше към недообмислени действия.

В тоя миг зърна още една гръбна перка, която бързо пореше вълните. Новата акула достигна Дългата Опашка, която се мяташе във въздуха, и подскочи да я захапе.

Бил я позна — Телената Обеца, тая, която го бе осакатила, която бе почернила целия му живот, най-омразната твар на Земята, заради която сега кръстосваше така морето.

— Спри! — почти изкрещя той.

И докато акулата чук се хвърляше в напразни опити да докопа издигащата са нагоре плячка, Бил надяна на първата попаднала му въдица къс месо от риба тон и се засили да я метне извън борда.

Ала морската лисица не стоеше мирно. Тръшкаше се, мяташе се на въжето, усукваше се.

И при едно такова конвулсивно свиване размаханата й опашка го плесна по гърба с такава сила, че той се преметна през фалшборда и полетя с главата надолу.

Не падна във водата, а се пльосна върху нещо хем твърдо, хем жилаво. И додето се опомни, се видя върху гърба на Телената Обеца.

Изтрезнял напълно, съобрази на часа — не му оставаше друго. Извъртя се пъргаво и я възседна, както преди. Тоя път се хвана за хрилните й цепнатини, впи отчаяно в тях пръсти.

Да се задържи…

А защо ли? Нали накрая все щеше да се измори…

Акулата побесня: заподскача, завъргаля се. Но той не я пускаше. Вчепкан в нея, сраснал с нея.

Потресен от станалото, Наполеон изтърва ръчката на лебедката. И Дългата Опашка цопна обратно в своята стихия, където с рязък напън успя да се откачи от коварната кука. Потъна в дълбините.

А Телената Обеца, не по-малко ужасена от неочаквания си ездач, от вкопчените му пръсти в най-чувствителните й части на тялото, престана да се мята, а се стрелна направо — може би решила, че тъй ще избяга от непознатата заплаха, от необичайния враг. Катерът бързо изостана надире.

Бил продължаваше да стиска пръсти, да ги забива по-дълбоко в цепнатините, бедрата му стягаха все по-силно грапавия хълбок на грозната риба. И през цялото време в главата му настойчиво се въртеше въпросът: А защо?

Имаше ли смисъл да се съпротивлява още?

Вече му идеше да я пусне, да отскочи от гърба й, пък да става каквото ще…

И зърна приближаващия пясъчен бряг, ослепително бял на слънцето, като ледено поле.

Телената Обеца вече беше обезумяла. Без да гледа нищо, без да забелязва нищо, тя се носеше право нататък.

Ето, синята вода взе да позеленява, да изсветлява все повече и повече. Виждаше се плиткото дъно.

А тя не спираше — напред и все напред.

И заседна, коремът й се повлече по пясъка.

Преценил веднага, Бил не се колеба. Отскочи от гърба й и закуцука припряно из плитчината към брега, догонван и събарян от вълните. Неустойчив беше с тая непривична протеза.

Все пак успя да се добере до сушата. Грохнал от умора, с бъхтещо в гърдите сърце, той се тръшна на пясъка.

Олекнала без ездача си, поуспокоена при неговото изчезване, акулата се опитваше да се измъкне навътре в морето, досетила се най-сетне къде й е мястото. И сполучваше — всяка вълна я връщаше по няколко метра. После гръбната й перка изчезна. Ясно, достигнала бе по-голяма дълбочина, гмурнала се бе под водата.

Бил се огледа. Бе попаднал на някакво коралово островче, което несъмнено изчезваше при буря и прилив. Без палми, без никаква растителност — една пясъчна площадка със стотина метра диаметър.

Какво щеше да прави, когато вълните го залееха?

А приливът вече започваше. Изглежда, той бе помогнал на Телената Обеца да се измъкне от клопката, в която я бе въвлякла глупостта й. Дантелените краища на вълните при всеки плисък полазваха все по-близо до нозете на човека. С по няколко сантиметра наистина, но нали напредваха?

Бил отстъпваше все по-назад и по-назад, докато стигна мястото, откъдето нямаше накъде повече да се отстъпва.

А водата продължаваше да се надига.

Дали това щеше да бъде краят му — тъй нелеп, тъй безславен и безполезен? По-безславен от смъртта на Тимовия баща, загинал от оса.

Сам, без лодка, без една дъска поне, за която да се задържи, без никакво оръжие за защита, по-право за кураж. И с протеза на крака, която не помага при плуването, а тегли надолу, както безсърдечните сирени теглели за крака удавниците.

И чу друга сирена — на катера си. Видя го, понесъл се с пълна скорост насам. Верният Наполеон не го бе изоставил…