"Телената обеца" - читать интересную книгу автора (Бобев Петър)

13

Телената Обеца кръстосваше заплетените лабиринти на рифа, без да забелязва, то се знае, без дори да подозира красотата му. Усетът за красота се заражда в развит мозък при сит стомах. В нейното мозъче нямаше място за чувства, за възхита. А стомахът й, както обикновено, беше съвсем празен. И цялото й същество се подчиняваше сега единствено на тоя нагон, на глада. Диреше плячка, напрегнала всичките си сетива — достатъчни за нейните нужди, ала невинаги безпогрешни.

Широката й ноздра долови мирис на уплаха. Страничната й линия като прецизен подслушвателен апарат определи мястото, където се водеше битката. И когато наближи съвсем, видя омара, който бе хванал една риба с по-малката си щипка, а с по-голямата й нанасяше тежки боксьорски крошета по главата. Странното е, че и малката, и голямата щипка са снабдени с бели напилени придатъци, които заместват зъбите. Вместо в устата — по ръцете.

Омарът излезе по-чевръст. Дръпна се мигновено, изчезна в дълбокото си скривалище ведно с плячката си. Не я изпусна. А там, явно, акулата не би могла да се намъкне.

По дъното пълзеше безстрашно едър краб. Разчиташе на оръжието си — две анемони на всяка щипка, с чиито парливи пипала плашеше неприятелите си.

Но преценил, че няма изгледи да уплаши тоя, побърза и той да се завре под коралите.

Хич не се плашеше електрическият скат, нашарен с прекрасни разноцветни петна, като морските плужеци, още по-ярко, още по-разкошно оцветени. Плужеците продължаваха да лазят по кораловите вейки, а скатът за разлика от другите си сродници плуваше с размахана опашка бавно и тържествено. Пъстрата премяна не им бе дарена ей тъй по прищявка на природата. Тя предупреждаваше: че единият е зареден с електрически ток, от чийто удар не всеки може да се отърве безнаказано, а другите имат такова отвратително месо, че повечето хищници не ги и поглеждат.

Спокойно сновяха насам-натам и съвсем дребните риби, сякаш знаеха, че такава грамада като акулата чук не би си губила времето заради тях, за нея те са трошици.

А тъкмо това им безгрижие се оказа фатално. Най-едрото прилепало, окачено почти до телената примка, отскочи светкавично от мястото си, да не повярваш, догони една, две, три рибки, нагълта ги, после се втурна да настигне плаващия си дом и отново да се закачи на старото си място, най-близо до устата на акулата, до изронващите се понякога оттам остатъци от храната й.

Тогава Телената Обеца усети близостта на едрия скат. Раздвоения Шип, който се носеше из тесните коридори на кораловите грамади, размахал вълнообразно страничните си плавници, подобен на вълшебно летящо килимче.

Изпружена назад, потръпваше жилавата му опашка, по средата на която стърчеше раздвоеният й шип. Все едно двувръх харпун. По него потича отрова, опасна за повечето хищници, способна да парализира дори по-едро животно от акулата.

Ала тя си го знаеше, всъщност това не беше и знание, инстинктът беше този, който й го подсказваше, пък може би и досегашният й богат опит. Тази отрова за нея е безвредна, защото е надарена с мощен имунитет срещу нея. Само трябва да пази от назъбените остриета очите си, които, както изглежда, тъкмо затова са поставени тъй раздалечени върху тия чудновати израстъци на главата.

Акулата чук се стрелна настървена към него, предусетила отдалеч вкуса на сочното му месо. Трионените челюсти проскърцаха алчно.

Усети я и скатът. И свърна зад изпречилия се мозъчен корал — огромна каменна грамада, набраздена с криволичещи вдлъбнатини, досущ подобни на истински мозък.

Когато Телената Обеца го последва, от него нямаше ни помен. По-право имаше. Той бе сварил да се зарие в пясъка, ала шиповете му се подаваха отгоре, като потрепваха от страх.

Обречен изглеждаше клетият — акулата лесно щеше да го измъкне оттам.

Щеше…

Ала в тоя миг от искрящата синева на залива изплува, сякаш се самозароди от нищото, нова сянка — огромна, зловеща.

Белязаната, тигровата акула преследваше Щърбата, дребната разнозъба акула, която размахваше бързо-бързо опашка в отчаян опит да се спаси.

Имала бе и тоя път щастие. И тоя път, както обикновено, случайността бе променила нормалния ход на събитията, дала бе отново възможност на слабия да оцелее.

Белязаната зърна Телената Обеца и много-много не се колеба. Навярно инстинктът я отклони към по-едрата плячка. Тя изостави дребосъка, който гонеше досега, и налетя право върху новата цел.

То се знае, акулата чук не я изчака. Заряза свряния в пясъка скат и се втурна презглава да отървава сега пък тя своята кожа.

Врът насам — врът натам! През тесни проломи, под нависнали каменни стрехи, сред разперени клони, без да усеща болката от одиранията на кожата, които те й причиняваха. Това сега не се отнасяше само до кожата, сега от това зависеше животът й.

Дали случайно или по предварително набелязан план (че кой знае какво може да се роди в една акулска глава?), тя се озова сред подводния тунел, където и друг път бе намирала спасение.

Вмъкна се направо в него, заогъва се през ниските му извивки като змиорка.

Белязаната я последва, без да се замисля. Втурна се подире й с пълна скорост. И нали беше много по-едра от нея, много по-масивна, още след първите няколко метра се заклещи между пода и тавана.

Тутакси схванала в каква клопка е попаднала, тя понечи да се върне назад.

Уви! Не й се удаде.

Поначало акулите не владеят задния ход, при това вече и перките й, щръкнали неподвижно, се бяха закачили в стените и сковаваха всяко нейно движение. Злополучницата се заизвива, зашиба с опашка, в безсилието си загриза кораловата си клетка.

Напразно!

Нямаше изход: ни напред, ни назад. Беше пленница в тоя каменен затвор.

И докато тя се блъскаше в тясната пролука и скърцаше със зъби, Телената Обеца се измъкна от другия изход и заплува, облекчена, над кораловия гъсталак.

Не би се отказала и тя да вкуси от месото на Щърбата, но оная, подушила опасността или пък наумила си нещо друго, се шмугна светкавично в един страничен проход, много тесен и за Телената Обеца.

Само се криеше или…

Разнозъбата акула бе преценила (или тя, или наследеният през милионите години опит на предците й), че предишната й зложелателка вече е обезвредена, че от кръвожадна стръвница се бе превърнала в безпомощна жертва — великолепна плячка за всеки, който успее да се възползува от случая.

И тя се възползува.

Промуши се през теснината до самата пленница, доскоро страшилище, а сега купчина месо, и впи разкривените си зъби в хрилете й. Заръфа ги настървено. Кръвта рукна и замъти водата наоколо, ала малката хищница не преставаше. Кой знае дали друг път щеше да й се удаде подобен случай? Без да вижда, само по усет, продължаваше да гризе, да гризе все нови и нови късове жива плът.

От другата страна, откъм опашката на тая планина от месо, я нападна втора малка акула, от третата — още една.

Беше обречена!

Давид и Голиат! Щърбата бе победила Белязаната.

А Телената Обеца, примамена и тя от мириса на раните, закръжи наоколо, неспособна поради големината си да се вреди на пиршеството.

Затова, когато видя как наблизо почват да се навъртат все нови и все по-големи акули, благоразумно предпочете да избяга. Отправи се към откритото море.

И тъкмо там, където свършва рифът, където изумрудът на плитководието преминава в наситената синилка на бездната, там, където се смесват двете течения: топлото и по-хладното, замъглявайки прозрачността на водата с трепкаща мараня, срещна глутница пясъчни акули и сновящи в близост до тях баракуди.

Те наистина бяха по-дребни от нея, но в такова множество представляваха заплаха, каквато тя нямаше право да пренебрегне.

Пак трябваше да бяга!

За щастие тяхната орда вече бе набелязала целта си — стадо охранени кефали — и обкръжили ги от три страни откъм морето, настойчиво ги подкарваха към плиткото, където щяха да се нахвърлят отгоре им и да ги довършат.

Още отдалеч Телената Обеца откри задалата се насреща й риба трион. Оная, със счупеното оръжие. Много по-безопасна сега. И все пак — предпочете да се отклони от пътя й.

Кривна отново към брега.

Дъното — равно, затлачено с пясък и тиня, довличани от вливащата се наблизо река — се надигаше плавно, постепенно, почти неусетно.

Ей тъй неусетно и акулата чук се оплете в мрежата, която Бил Адамсон беше опънал снощи покрай брега. Яка мрежа, закрепена с две тежки котви и поддържана от пластмасови поплавъци, предназначена за акули. С едри клетки, през които да преминават свободно по-малките риби.

Телената Обеца усети как най-първо се омота едната й гръдна перка. Докато опитваше да я освободи, се закачи и другата. После — и гръбната, и опашната.

Тя побесня от ярост. Заподскача, запремята се. И с всеки нов скок обезсилваше все повече тялото си. Като муха в паяжина.

Колко ли време се бе борила така с коварната клопка! Вече усещаше как почва да се задушава от липсата на воден приток в хрилете й.

Толкова бе изнемощяла, че не усети как редом с нея попадна в мрежата и друга риба, на големина колкото нея.

Счупения Трион!

Ала той се оказа не тъй безпомощен. Макар и осакатен, трионът му успя да нареже с острите си зъбци омоталите го капронови конци.

Оставаше да освободи и тялото си. Назъбеното му оръжие се размаха настървено, както при нападение върху рибен пасаж, разшири пробива.

Разшири го толкова, че през него се измъкна не само той, ами и задушаващата се акула чук, която със сетни сили заогъва опашка, ускори ход, задиша учестено.

И този път, по чудо, се бе отървала!

Стават чудеса — всъщност хрумвания на безчувствената Случайност, която предопределя съдбата на индивида. Сборът от случайностите при всички индивиди — вероятността, подчинена на закона за големите числа, пък се грижи за вида.