"Листопад" - читать интересную книгу автора (Гюнтекин Решат Нури)

Девета глава

Един месец бе достатъчен Али Ръза бей да заприлича на другите пенсионери.

Както на колелетата, чиято изхабеност не се забелязва, докато се движат, и неговата, непроличала досега старост, като прекрати да работи, изведнъж излезе наяве като руина. Тежестта на ръцете му, които се клатеха от двете страни, започна да мори раменете и да присвива гърба му.

Облеклото му се занемари. Коленете на панталона, лактите на ръкавите му провиснаха. А колко спретнато и чисто се обличаше преди. Прахта отгоре му вече не се премахваше с избърсване, започваше да попива в дрехите му. Всяка сутрин отново се събуждаше със слънцето.

Но вече в тези часове не чувстваше онази свежест на новия ден, а напротив, мислейки за дължината на пътя, който слънцето щеше да измине по небето, усещаше дълбоко натрупаната по тялото му умора. Нито в книгите, нито в градината можеше да намери предишните аромати и багри. Както глухият, който се учудвал: „Пролетта настъпи, както и преди птиците отварят и затварят човките си, но защо аз не ги чувам?“, и той си мислеше: „Ясно е какво се случи с мен, но що ли им е на птиците и цветята?“

Въпреки това по навик отново разлистваше сборниците с поезия, плевеше градината, стараеше се да полива цветята. Но не знаеше какво да предприеме, когато си мислеше, че е минало дълго време, а като вдигаше глава, виждаше, че слънцето не е мръднало. Сутрин и вечер обичайно излизаше на уличната врата според разписанието на корабите. С хванати отзад ръце, бавно крачеше покрай градинската стена и като щъркел със счупено крило, жално гледащ отлитащите си събратя на небето, и той се взираше в групичките чиновници, които отиваха или се връщаха от работа.

Отколе Али Ръза бей бе отявлен враг на кафенетата и казината. По време на чиновничеството си постоянно мърмореше: „Това са болници за прокажени. Ако имах власт, бих ги сринал всичките.“

Сега разбираше какви важни утешителни местенца са те за клетите пенсионери, които нямат хляб и спокойствие у дома си.

Беше започнал да се спира да почива в кафенетата на открито през дългите разходки, които правеше до Чамлъджа или Юскюдарската чаршия. Впоследствие полека свикна и с пазарските и махленски кафенета. Отначало се усамотяваше в един ъгъл и четеше вестник. Все още усещаше отвращението, което бе изпитвал към постоянната клиентела на такива места.

Бе твърдо решен да не се слее с тях. Той никога нямаше да бъде нещо повече от наблюдател. Какво ли не виждаше и чуваше? Имаше такива мъже в напреднала възраст, които без притеснение разказваха семейни работи, клеветяха жените си, оплакваха се от децата си, казваха какво са яли, дори как понякога не са могли да намерят нещо за ядене и са легнали гладни.

Някои от тях постоянно играеха табла или карти, понякога се спираха и се нахвърляха един върху друг с ругатни, после продължаваха играта, като че ли нищо не се е случило. Дори веднъж видя как пребиха пенсионер, навремето заемал важни постове.

Според Али Ръза бей след такъв позор този човек вече би трябвало да предпочете да умре от срам, вместо да се показва пред хората. А то какво, още на другия ден го видя в същото кафене как играе табла, ни лук ял, ни лук мирисал.

Първо изслуша няколко отчаяни типа, които търсеха някого да споделят мъката си. Впоследствие лека-полека приятелите се увеличиха. При все това гордостта му не го напускаше.

Редовно слушаше другите, без и думичка да обели за своите грижи.

Най-сетне разбра, че тези кафенета са единствените храмове, в които човек се скрива от лишенията, породени от безработицата и семейните нерадости. Ако ги нямаше и тях, на пенсионерите не им оставаше друго, освен да чакат смъртта.