"Дарвиния" - читать интересную книгу автора (Уилсън Робърт Чарлз)

12

Крайният продукт на страха — на страх не безпочвен, но без реален обект — е пълното безразличие. Всеки нов знак изглеждаше по-страховит, докато накрая светът се превърна в черно и мрачно място, през което Каролайн трябваше да крачи, свела поглед надолу. Доколкото й бе възможно.

Тя каза на леля Алис, че Лили има проблеми със съня. Алис поклати глава, огледа магазина, редовете от чували със зърно, сноповете от светлина, проникващи през задния прозорец. Избърса ръце в престилката си.

— Напоследък Джеръд се прибира късно. Може и да я буди, когато минава по коридора. Ще говоря с него.

Тайната остана неразкрита, но въпреки това Каролайн изпитваше известно облекчение. Лили спеше по-спокойно, макар че откакто замина баща й, бе започнала да получава нервни тикове — дърпаше долната си устна, докато се разрани, и усукваше кичури коса около пръстите си. Освен това не обичаше да остава сама.

Колин Уотсън продължаваше да обитава къщата като безмълвен призрак. Каролайн се опита да го въвлече в разговор, — но едва изскубна няколко думи за службата му — че се е уволнил, че работил известно време като пазач в оръжейна и че после го пратили тук, вероятно по прищявка на Кичънър. Не знаеше защо напоследък в Лондон има толкова много войници.

— Като чума са — подхвърли Каролайн в опит да го предизвика, но той не се поддаде на провокацията и само се усмихна.

Войници и бойни кораби. Каролайн вече избягваше да слиза на пристанището, където сякаш целият британски флот бе акостирал през последните две седмици — застаряващи дреднаути с блестящи оръдия. Жените на търговската улица говореха за война.

Война с кого, защо — въпроси, на които Каролайн не знаеше отговорите. Може би имаше някаква връзка с партизаните, завръщащата се утайка в Европа, с техните нелепи искания и заплахи, или с американците, или японците — тя се опитваше да не обръща внимание.

— Мъчно ми е за татко — обяви Лили. Дюкянът беше затворен, Джеръд и Алис правеха инвентаризация и Каролайн бе отвела Лили при реката — синя река под горещо синьо небе, за да гледат корабите и някое речно чудовище, ако се появи. Лили харесваше тинестите змии, също както Каролайн ги мразеше. Високите им шии, студените черни очи.

— Татко скоро ще се върне — рече тя на дъщеря си, но Лили само се намръщи, не допускайки да бъде залъгвана. „Вярата е добродетел — помисли си Каролайн, но няма нищо сигурно на този свят. Нищичко. Преструваме се заради децата.“

Лили изглеждаше прекрасна, приседнала на един дънер, с кукла в скута. Беше я нарекла Лейди. Захабена порцеланова кукла, с олюпена боя на бузите.

— Танцувай, Лейди — пропя Лили.

Тъкмо в този момент Каролайн видя Джеръд да крачи забързано по крайречната улица към тях. Сърцето й подскочи. Нещо се беше случило. Виждаше нещастието в очите му, в походката. Без да мисли, тя сложи ръце на раменцата на Лили.

— Ох, боли ме! — изписка Лили.

Джеръд се изправи задъхан пред нея.

— Каролайн, искам да говоря с теб. Преди да видиш „Таймс“.

Беше търпелив и състрадателен, но накрая Каролайн помнеше само онова, което бе прочела на първата страница на вестника:

и нататък, ужасяваща добавка:

Но това бяха само голи факти. Далеч по-страшна бе мисълта, че Гилфорд е извън пределите на всякаква помощ, на огромно разстояние, може би ранен, може би мъртъв. Гилфорд е мъртъв в пущинака, а Каролайн е останала сама с Лили.

Тя зададе на чичо си ужасния въпрос: „Той мъртъв ли е?“ Прошепна го, докато още светът се въртеше пред очите й, а Лили изтича при пейката, където бе забравила Лейди.

— Никой не знае, Каролайн. Но корабът е бил нападнат известно време след като са стоварили експедицията в Рейнфелден. Няма причини да смятаме, че Гилфорд е пострадал.

„Естествено е сега да ме лъжат — помисли си Каролайн. — Може би вече съм вдовица, а те ми казват, че всичко ще бъде наред.“ Тя вдигна очи към небето и слънчевите лъчи, процеждащи се през спуснатите й мигли, се обагриха в кървавочервено.