"Дарвиния" - читать интересную книгу автора (Уилсън Робърт Чарлз)

13

За сеанса избраха апартамента на Юджийн Рандал — тъжно убежище на вдовец във Вирджиния, с олтар на стената в памет на починалата Луиза Елън. Да пристъпиш вътре бе като посещение в музей, десетилетия, сведени до керамични останки и глинени плочици. Рандал остави светлината да мъждука едва-едва и се насочи право към барчето.

— Не искам да се напия — обясни той. — Просто не мога да остана трезвен.

— Аз също бих пийнал нещо — присъедини се Елиас Вейл.

Дойде време Вейл да се отдаде на своя бог.

Наричаше го „призоваване“ на бога, но в действителност Вейл бе този, когото „призоваваха“ и използваха. Решението никога не беше негово, нито му оставяха право на избор. Ако се беше съпротивлявал… не, дори не смееше да помисля за това.

Рандал искаше да разговаря със своята изгубена Луиза Елън, грозноватата жена от фотографиите, и Вейл се престори, че я вика отвъд Невидимата преграда, ококорил очи, за да прикрие собствените си мъки. В действителност той отстъпи вътре в себе си, отстрани се от пътя на бога, прие пасивна роля. Вече дори дишането не зависеше от него, за друг пулсираше кръвта в жилите му.

Присъстваше полусъзнателно на приглушените въпроси на Рандал, чийто емоционален заряд бе съвсем очевиден. Рандал, който цял живот се бе подчинявал на разума, искаше отчаяно да повярва, че разговаря с Луиза Елън, повалена от скоротечна пневмония преди по-малко от година, но не можеше да се отрече от навици и възгледи, с които бе израснал от малък. Ето защо той започна с въпроси, на които само тя би могла да отговори, търсейки доказателства и същевременно ужасен от мисълта, че може да не ги намери.

И Вейл, за пръв път, долови нечие друго присъствие, в добавка към това на неговия бог. То принадлежеше на измъчено, непълноценно същество — черупка от страдание, която може би наистина някога е била Луиза Елън Рандал.

Гласът й излизаше на пресекулки през свитото гърло на Вейл. Неговият бог модулираше тембъра.

Да, отвърна Вейл, тя си спомня онова лято в Мейн, много преди Чудото да споходи Европа, вилата край морето, когато заваля, но дори това й харесваше, както и дългите разходки по плажа, щом като дъждът спираше, огънят в камината същата нощ, колекцията й от мидени черупки, кърпеният юрган и мекото легло.

И така нататък.

И когато Рандал, с пламнало от възбуда лице, попита:

— Луиза, — ти си, нали? — Вейл отвърна:

— Да.

— Щастлива ли си? — поиска да узнае Рандал и Вейл отново отговори:

— Разбира се.

Тук гласът му леко потрепери, защото вътре в него Луиза Елън Рандал нададе болезнен вик на безмерно страдание и омраза към бога, който я бе похитил, който я бе довел тук, въпреки волята й от… от…

Но това също бе част от загадките.

Ала макар гласът да беше на Луиза, неговият бог нанесе последния удар тъкмо когато Вейл бе започнал да се възстановява. Той бе този, който изказа краткото пророчество или предупреждение — експедицията на Финч е обречена и Рандал трябва да се предпази от възможните политически последствия.

— Партизаните вече са стреляли по „Уестън“ — съобщи Вейл и Рандал го погледна стреснато.

Необяснимо и вярно предсказание. Още същата нощ телеграфните станции предадоха цялата история. На сутринта тя бе в заглавните страници на всички вестници във Вашингтон.

На Вейл обаче не му беше до овации. Богът най-сетне го бе оставил на спокойствие, насаме с агонията на изтерзаното му тяло. Той се наслаждаваше на покоя и забравата.