"Самоличността на Борн" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)

8.

Скърцане. Извън стаята. Кратко и отекващо като акорд. Ясен звук, заглъхващ с разстоянието. Борн отвори очи.

Стълбището. Стълбището в мръсния коридор вън. Някой се качваше по стълбите, но спря, притеснен от звуците, които изсъхналото и напукано дърво издаваше под тежестта му. Обикновен обитател на пансиона на Щепдекщрасе не би имал подобни притеснения.

Тишина.

Скърцане. Този път по-близо. Беше поел риска, явно времето имаше значение, а скоростта на придвижването щеше да бъде прикритие. Джейсън скочи от леглото, сграбчи пистолета до главата си и се хвърли към стената до вратата. Сниши се, заслушан в стъпките — един човек — бягащият беше пренебрегнал напълно шума и гледаше само да стигне целта си. Борн не хранеше съмнение какво беше това. Беше прав.

Вратата се отвори рязко; той я затръшна също толкова рязко, хвърли се върху дървената плоскост с цялата си тежест и приклещи нашественика към касата, притискайки стомаха, гърдите и ръката му в ръба на стената. Отпусна вратата и заби пръстите на десния си крак в гърлото отдолу, посегна и сграбчи с лявата си ръка русата коса, след което издърпа тялото вътре. Ръката на мъжа се отпусна безжизнено; пистолетът падна на пода — револвер с издължена цев и заглушител.

Джейсън затвори вратата и се ослуша за други звуци откъм стълбите. Нямаше. Погледна надолу към безчувствения мъж. Крадец? Убиец? Какъв беше този?

Полицай? Може би домакинът на приюта бе решил да припечели допълнително, като даде адреса на Щепдекщрасе на полицията? Борн обърна по гръб нашественика и извади портфейла му. Втората му природа го накара да отдели парите настрана, съзнавайки напълно, че това, което прави, е смешно; парите не бяха кой знае колко. Разгледа различните кредитни карти и шофьорската книжка; усмихна се, но усмивката му изчезна така, както се беше появила. Нямаше нищо весело; кредитните карти бяха на различни имена, а това на шофьорската книжка не съвпадаше с нито едно от тях. Човекът в безсъзнание не беше полицейски служител.

Беше професионалист, дошъл да убие един ранен човек на Щепдекщрасе. Някой го беше наел. Кой? Кой можеше да знае, че Борн е тук?

Жената? Беше ли споменал Щепдекщрасе при вида на редицата спретнати къщи, търсейки номер 37?… Не, не беше тя; дори той да бе споменал нещо, тя не би го разбрала. А дори да беше, сега в тази стая нямаше да има професионален убиец, а приютът щеше да е обграден от полицията.

В съзнанието му изникна образът на огромен дебел мъж, който се потеше над масата. Онзи мъж бе изтрил потта над разтворената си уста и бе казал нещо за смелостта на тревопасното, което е оцеляло. Беше ли това пример за техниката му на оцеляване? Знаеше ли той за Щепдекщрасе? Познаваше ли навиците на патрона си, чийто образ всяваше у него такъв ужас? Беше ли идвал преди в мръсния приют? За да предаде плик?

Джейсън притисна ръка до челото си и притвори очи. Защо не мога да си спомня? Ще се разсее ли някога тази мъгла? Кога ще се махне?

Не се разпъвай на кръст…

Борн отвори очи и прикова поглед в русия мъж. За момент едва не избухна в смях. Пред него лежеше изходната му виза от Цюрих и вместо да я види, той се самоизтезаваше и губеше време. Пъхна портфейла в джоба си, след което завлече безчувствената фигура до леглото и я положи отгоре.

Минута по-късно мъжът беше завързан към изтърбушения дюшек, с увит около лицето съдран чаршаф. Щеше да остане така в продължение на часове, а в това време за най-голяма радост на потния дебел мъж Джейсън щеше да е извън Цюрих.

Беше спал с дрехите. Нямаше какво да събира или взема, освен палтото си. Облече го и пристъпи, изпитвайки краката си. Бяха наред. В горещината на последните няколко минути почти забрави болката; тя все още беше тук, както и накуцването му, но и двете не бяха в състояние да го демобилизират. Рамото му беше зле. Обхващаше го бавна парализа; трябваше да се добере до лекар. Главата му… не искаше да мисли за нея.

Излезе в полутъмния коридор, затвори вратата и застана неподвижно, ослушвайки се. Някъде отгоре долетя смях; той долепи гръб до стената и вдигна пистолета. Смехът заглъхна; беше пиянски кикот — несвързан и безцелен.

Закуцука към стълбите, подпирайки се на парапета, и заслиза надолу. Беше настоял да получи стая най-високо, защото в съзнанието му инстинктивно се бе оформила фразата „високо място“. Защо се беше сетил за нея? Какво означаваше тя в момент, когато наемаше мръсна стая за една нощ? Убежище?

Стига!

Стигна до площадката на първия етаж, всяка негова стъпка се съпровождаше от стоновете на дървенията. Ако в този момент съдържателят излезеше от апартамента си, за да задоволи любопитството си, щеше да е последното нещо, което е задоволил в следващите няколко часа.

Шум. Скърцане. Мек плат, промъкващ се бързо покрай грапава повърхност. Дреха и дърво. Някой се беше скрил в уширението на коридора между края на едните стълби и началото на другите. Без да нарушава ритъма на походката си, Джейсън надникна в сянката; на дясната стена, точно както и на горния етаж, имаше три врати, вдадени навътре. Зад една от тях…

Приближи на крачка. Не беше първата; там нямаше никой. Не можеше и да е последната, там коридорът свършваше и нямаше място за отстъпление. Трябваше да е втората, да, втората врата. Оттам можеше да изтичаш наляво или надясно или да забиеш рамо в нищо неподозиращата жертва и да я блъснеш така, че тя да падне през парапета или по стълбите.

Борн сви надясно, прехвърли пистолета в лявата си ръка и бръкна в колана за другия със заглушителя. На половин метър от вратата насочи пистолета в лявата си ръка и изскочи срещу стената.

— Was?32 — Появи се ръка; Джейсън стреля в нея.

— Ааа! — фигурата се присви от болка и не успя да вдигне пистолета си. Борн стреля още веднъж и уцели мъжа в хълбока; онзи се свлече на пода и се сгърчи от болка и ужас. Джейсън пристъпи и коленичи, коляното му притисна гърдите на мъжа, пистолетът бе насочен в главата му. Заговори шепнешком.

— Там, вън, има ли още някой?

— Nein!33 — каза мъжът, превивайки се от болка. — Zwei34… само двама сме. Платиха ни.

— Кой?

— Знаеш.

— Един на име Карлос ли?

— Няма да ти отговоря. По-добре ме убий.

— Откъде разбрахте, че съм тук?

— Шернак.

— Той е мъртъв.

— Сега. Но вчера не беше. В Цюрих пристигна съобщение: бил си жив. Проверихме всички… навсякъде. Шернак знаеше.

Борн реши да блъфира.

— Лъжеш! — Притисна пистолета в гърлото на мъжа. — Никога не съм споменавал пред Шернак за Щепдекщрасе.

Мъжът отново се сгърчи и вратът му се изпъна.

— Може да не е било необходимо. Тази нацистка свиня има информатори навсякъде. Щепдекщрасе да не е нещо различно от останалите? Кой друг освен него би могъл да те опише?

— Онзи от „Драй Алпенхойзер“.

— Не сме чували за такъв.

— Кои сте тези „ние“?

Мъжът преглътна и устните му се опънаха от болка.

— Бизнесмени… просто бизнесмени.

— И бизнесът ви е да убивате, така ли?

— Трудно се разговаря с теб. Но въпреки всичко, не. Трябваше да те заловим, а не да те убием.

— Къде трябваше да ме отведете?

— Щяха да ни кажат по радиото. В колата.

— Отвратително — провлачи думите Джейсън. — Не стига, че сте от втора ръка, ами ще ви дават допълнителни нареждания. Къде е колата?

— Отвън.

— Дай ми ключовете. — Щеше да я познае по радиото.

Мъжът се опита да окаже съпротива — отблъсна коляното на Борн и се затъркаля към стената. — Nein!

— Нямаш избор. — Джейсън го удари с дръжката на пистолета по слепоочието. Швейцарецът изпадна в безсъзнание.

Борн намери ключовете — три в кожено калъфче — взе пистолета му и го сложи в джоба си. Оръжието беше по-малко от пистолета в ръката му и нямаше заглушител, което потвърждаваше, че е трябвало да го отведат, а не да го убият. Онзи русият горе бе решил да действа според обстоятелствата и затова пистолетът му имаше заглушител, в случай че се наложи да го рани. Силен изстрел би довел до непредвидени усложнения; швейцарецът на първия етаж беше прикритие, той трябваше да употреби оръжието си като видима заплаха.

Защо тогава беше на първия етаж? Защо не беше последвал колегата си? На стълбите? Имаше нещо странно, но сега не разполагаше с време да анализира тактиката им и да я преценява. Отвън имаше кола и ключовете й бяха у него.

Не биваше да пренебрегва нищо. Третият пистолет!

Борн се надигна с мъка и извади пистолета, който бе отнел от французина в асансьора на Гемайншафтбанк. Вдигна левия си крачол и го пъхна под ластика на чорапа. Там оръжието беше на сигурно място.

Спря за малко да си поеме дъх и да си възвърне равновесието, след това тръгна към стълбите с пълното съзнание, че болката в лявото му рамо внезапно се засилва и парализата се разпространява все по-бързо. Посланията на мозъка до нервите ставаха все по-неясни. Надяваше се поне да може да шофира.

Стигна до петото стъпало и спря там, за да се ослуша както преди минути за друг човек, скрит в тъмнината. За шумолене на дреха или тихо дишане. Нямаше нищо; тактиката на онзи, когото беше ранил, може и да не беше от най-ефикасните, но узна истината. Джейсън забърза надолу. Щеше да излезе с колата извън Цюрих — някак — и да намери лекар — някъде.

Лесно намери колата. Различаваше се от останалите по-разсипани коли на улицата. Доста голяма, добре поддържана и с антена, прибрана в гнездото на калника. Мина откъм страната на шофьора и пъхна ръка под калника; аларма нямаше.

Отключи вратата, отвори я и пое дълбоко дъх. Ами ако беше сгрешил и алармена система наистина имаше? Нищо не се случи. Седна зад волана и се намести удобно. Колкото можа. Благодарен бе, че колата е с автоматични скорости. Голямото оръжие в колана му го убиваше. Сложи го на седалката до себе си и посегна към стартера, предполагайки, че ключът, с който бе отворил вратата, ще стане.

Не стана. Опита следващия, той също не стана. Предположи, че е за багажника. Оставаше третият.

А може би не беше и той? Опита се да го вкара в стартера. Не влизаше; пак изпробва втория; той заяде. След това първия. Нито един от ключовете не влизаше! А може би мозъкът му вече съвсем не беше в състояние да управлява тялото и координацията му беше станала съвсем неадекватна? По дяволите! Опитай отново!

Някъде от лявата му страна избухна мощна светлина, изгори очите му и го заслепи. Той посегна за оръжието, но от дясната му страна избухна втори лъч; вратата се отвори рязко и върху ръката му се стовари тежък фенер, а друга ръка взе пистолета от седалката.

— Излизай! — Командата долетя отляво и във врата му се заби дулото на пистолет.

Той се измъкна от колата, пред очите му кръжаха хиляди бели кръгове. Първото, което видя, когато зрението му бавно се възстанови, бяха други два кръга. Златни кръгове; очилата на убиеца, който го преследваше цяла нощ. Мъжът заговори.

— Казват, че според законите на физиката всяко действие има равно по сила и противоположно по посока противодействие. Поведението на даден човек е съвсем лесно предсказуемо при дадени обстоятелства. Специално за теб организирахме театър, в който всеки от участниците имаше реплика, в случай че го заловиш. Ако не ги беше заловил, те щяха да те хванат. В противен случай щеше да действаш под безпредметното убеждение, че постигаш някакъв напредък.

— Степента на риска е доста висока — каза Джейсън. — За актьорите.

— Плаща им се добре. Има и нещо друго, за което липсва всякаква гаранция, но все пак. Загадъчният Борн не убива безразборно. Не от излишно благородство, естествено, а по далеч по-материални причини. Хората помнят кога са били пощадени — това е начинът му да се внедри във вражеските армии. Изтънчена защитна тактика, приложена на едно изтънчено бойно поле. Моите почитания.

— Ти си абсолютен задник. — Джейсън възнамеряваше да каже само това. — Но и двамата са живи, ако това имаш предвид.

В полезрението му се появи още една фигура, изведена от сянката на сградата от нисък набит мъж: беше Мари Сен-Жак.

— Той е — изрече тихо, без да отклони погледа си.

— О, боже мой… — Борн тръсна глава — не вярваше на очите си. — Как стават тия работи, докторе? — попита я, повишавайки глас. — Да не би някой да е наблюдавал стаята ми в „Карийон“? Или… асансьора. Останалите да са били блокирани? Бяхте много убедителна. А аз си мислех, че наистина имате намерение да се блъснете в полицейската кола.

— Така както се развиха нещата, това не се оказа необходимо — отвърна тя. — Тези хора са от полицията.

Джейсън погледна убиеца пред себе си. Мъжът наместваше позлатените си очила.

— Моите почитания.

— Един от малкото ми таланти — отвърна убиецът. — Условията се оказаха доста подходящи. Ти си ги подготвил.

— Сега какво ще стане? Онзи вътре каза, че трябва да ме отведете някъде, а не да ме убиете.

— Забрави! Беше му наредено какво да ти каже. — Швейцарецът направи пауза и продължи: — Значи така изглеждаш. През последните две-три години всички се чудехме на какво приличаш. Изказваха се какви ли не предположения. И колко противоречиви бяха… Той е висок, нали знаете; не, среден е на ръст. Той е рус; не, косата му е тъмночерна. Много светлосини очи, разбира се; не, няма никакво съмнение, че е с кафяви очи. Чертите му са остри; не, най-обикновени, трудно е да го забележиш в тълпата. Но всичко това не беше обикновено, а крайно необикновено.

Чертите ти са били омекотени, характерът — прикрит. Ако смениш цвета на косата си, променяш цялото лице… Някои видове контактни лещи са предназначени да променят цвета на очите… С очила си съвсем различен. Визи, паспорти…. можеш да ги подменяш както пожелаеш.

Моделът беше налице. Всичко съвпадаше. Е, не всичко си имаше отговор, но това бе по-голямата част от истината, която желаеше да чуе.

— Искам да приключа с тази работа — заяви Мари Сен-Жак и пристъпи напред. — Ще подпиша каквото е нужно в кабинета ви, доколкото си представям. Но след това наистина трябва да се прибера в хотела. Мисля, че не е необходимо да ви обяснявам какво преживях тази нощ.

Швейцарецът я погледна през очилата си с позлатени рамки. Набитият мъж, извел я от сянката, я хвана за ръката. Тя се вгледа в двамата мъже, а след това отпусна поглед към ръката, която я държеше.

После към Борн. Дишането й секна. Ужасната истина постепенно я осени. Очите й се разшириха.

— Пуснете я — каза Джейсън. — И бездруго заминава за Канада. Едва ли ще я видите повече.

— Бъди разумен, Борн. Тя ни е видяла. И двамата сме професионалисти; има си правила. — Мъжът подбутна с пистолета си Джейсън под брадичката и дулото отново се притисна в гърлото му. Прокара лявата си ръка по дрехите на жертвата си, напипа пистолета в джоба и го извади. — Така си и мислех — каза и се обърна към набития мъж. — Вкарай я в другата кола. Лимат.

Борн се смрази. Мари Сен-Жак трябваше да бъде убита, а тялото й — хвърлено в река Лимат.

— Чакай малко! — Джейсън пристъпи напред; пистолетът се заби във врата му и го притисна обратно към калника на колата. — Не ставайте глупави! Тя работи за канадското правителство. Ще плъзнат навсякъде из Цюрих.

— Теб какво те засяга? Ти няма вече да си тук.

— Но това е просто глупаво! — изкрещя Борн. — Професионалисти сме, ако си спомняш.

— Започваш да ми досаждаш. — Убиецът се обърна към набития мъж. — Gehen! Schnell! Guisan Quai!35

— Разпискай се, глупачко! — изкрещя Джейсън. — Почвай да пищиш? Не спирай!

Тя се опита, но викът й секна от парализиращ удар в гърлото. Свлече се на тротоара и този, който трябваше да я убие, я повлече към малката черна кола без особени белези.

— Това беше глупаво от твоя страна. — Убиецът надникна иззад очилата си с позлатени рамки в лицето на Борн. — Само ускори неизбежното. Но, от друга страна, сега ще е по-просто. Мога да пусна един от хората си да се погрижи за ранените. Всичко е толкова военизирано, съвсем като на бойно поле. — Той се обърна към мъжа с фенера. — Сигнализирай на Йохан да влезе вътре. Ще се върнем да ги вземем.

Фенерчето присветна и загасна два пъти. Четвъртият, мъжът, който бе отворил вратата на малката кола, за да вкара вътре Мари, кимна. Захвърлиха Мари Сен-Жак на задната седалка и вратата се затръшна. Мъжът, когото нарекоха Йохан, се запъти към циментовото стълбище и кимна на екзекутора.

Когато моторът на малката кола забръмча, тя излезе от паркинга, понесе се по Щепдекщрасе, извитата хромирана броня изчезна в сенките на улицата, на Джейсън му прилоша. В колата се намираше жена, която не беше виждал никога преди това… допреди три часа. И той я беше убил.

— Гледам, че не страдате от липса на войници — каза той.

— Ако имах сто души, на които мога да се доверя, щях да платя охотно на всички. Твоята репутация пристигна преди теб.

— Да предположим, че аз ти платя. Ти беше в банката, знаеш, че не ми липсват средства.

— Може да имаш и милиони, но все едно — няма да докосна и банкнота.

— Защо? Страхуваш ли се?

— Повече от сигурно. Богатството има отношение към времето, което ти остава, за да му се наслаждаваш. Приема ли, няма да ми останат и пет минути. — Убиецът се обърна към своя помощник. — Вкарай го вътре. Съблечи го. Искам негови снимки гол — преди и след като ни напусне. Ще намериш и доста пари: искам на снимката той да ги държи. Аз ще карам. — Той отново погледна Борн. — Карлос ще получи първото копие. Колкото до останалите, не се съмнявам, че ще вървят добре на свободния пазар. Списанията дават луди пари за такива неща.

— А откъде-накъде „Карлос“ трябва да ти повярва? Защо изобщо някой трябва да ти повярва? Ти сам каза, че никой не знае как точно изглеждам.

— Ще представя доказателства — заяви швейцарецът. — И то съвсем автентични. Двама швейцарски банкери ще дадат изявления, че ти си въпросният Джейсън Борн. Същият Джейсън Борн, който преодоля изключително строгите норми, наложени от швейцарските закони, за отваряне на шифрова банкова сметка. Смятам, че ще е достатъчно. — Той нареди на другия: — Побързай! Трябва да изпратя няколко телеграми. И да си събера дълговете.

На рамото на Джейсън се стовари силна ръка и обхвана гърлото му с мъртва хватка. Дулото на пистолета се заби в гръбнака му, гърдите му се вцепениха от силна болка. Мъжът го влачеше към колата. Беше истински професионалист. И да не беше ранен, пак нямаше да може да се освободи от хватката му. Професионализмът на убиеца обаче не вдъхваше достатъчно увереност на очилатия предводител на шайката. Той се качи зад кормилото и издаде поредната команда:

— Счупи му пръстите!

Хватката за миг изкара въздуха на Джейсън, а дръжката на пистолета се стовари няколко пъти върху ръката му — върху ръцете му. Борн бе прикрил инстинктивно дясната с лявата и така успя да я предпази. А когато лявата се разкървави, разтвори пръстите си така, че да се изцапат и двете. Нададе вик, хватката отслабна. Отново изкрещя.

— Ръцете ми! Счупени са!

— Gut.36

Но не бяха счупени; лявата бе доведена до състояние на пълна безполезност. Но не и дясната. Раздвижи пръстите си в тъмнината. Подчиняваха му се.

Колата ускори ход надолу по Щепдекщрасе и зави в странична пресечка. Носеше се на юг. Джейсън се свлече на седалката и задиша учестено. Убиецът раздърпа дрехите му, съдра ризата и дръпна колана му. След секунди щеше да го разголи от кръста нагоре, да му отнеме паспортите, документите, картите, парите и всичко необходимо, за да изчезне от Цюрих. Сега или никога. Той изкрещя:

— Кракът ми! Проклетият ми крак! — Наведе се напред, дясната му ръка работеше трескаво в мрака и тършуваше под крачола. Напипа го. Пистолета.

— Nein! — изрева професионалистът отпред. — Дръж го под око! — Беше разбрал. Подсказа му го инстинктът.

Но беше късно. В тъмнината на пода Борн хвана пистолета за дръжката, якият убиец го дръпна назад. Джейсън се поддаде на тласъка. Сега пистолетът му беше пред него, насочен право в гърдите на нападателя.

Стреля два пъти; мъжът се огъна назад. Джейсън се прицели в сърцето и стреля отново със стабилна ръка. Мъжът се свлече на пружиниращата седалка.

— Хвърли го! — изкрещя Борн, прехвърли ръката си с пистолета през заобления гръб на предната седалка и притисна дулото му в главата на шофьора. — Хвърли го!

Убиецът хвърли пистолета си. Дишаше на пресекулки.

— Ще си поговорим — каза и стисна здраво кормилото. — Професионалисти сме. Ще си поговорим.

Огромният автомобил се устреми напред, набирайки скорост — шофьорът беше натиснал докрай педала на газта.

— Намали!

— Какъв е отговорът ти? — Колата летеше все по-бързо. Пред тях се виждаха светлините на уличното движение — напускаха района на Щепдекщрасе и навлизаха в натоварената градска част. — Ти искаш да се измъкнеш от Цюрих, а аз мога да ти помогна. Без мен няма да успееш. Само да извъртя волана и ще се блъсна в тротоара. Нямам какво толкова да губя, хер Борн. По-нататък е пълно с полицаи. Струва ми се, не гориш от желание да се разправяш с полицията.

— Ще говорим — излъга Джейсън.

Всичко бе въпрос на време, въпрос на части от секундата. Двама убийци се намираха в летяща клетка, сама по себе си капан. Нито един от тях не заслужаваше доверие и двамата го знаеха прекрасно. Единият трябваше да се възползва от тази част от секундата, от която другият нямаше да успее. Професионалисти!

— Натисни спирачките — заповяда Борн.

— Хвърли оръжието си на седалката до мен.

Джейсън пусна пистолета. Той падна върху оръжието на убиеца и дрънченето на метала оповести контакта.

— Ето.

Убиецът дръпна крака си от педала на газта и го прехвърли върху спирачката. Отпърво натисна бавно, а след това на тласъци и огромната кола се заклати напред и назад. Тласъците върху педала щяха да стават все по-отчетливи и Борн го разбра. Беше част от стратегията на шофьора, баланс на фактор живот или смърт.

Скоростната стрелка се наклони наляво: 30 километра, 18 километра, 9. Почти бяха спрели и сега бе моментът да направи за част от секундата усилие — баланс на факторите, живот в баланса.

Джейсън сграбчи врата на мъжа, заби пръсти в гърлото му и го изхвърли от седалката. След това вдигна окървавената си лява ръка, протегна я и размаза кръвта около очите на шофьора. Освободи гърлото му и посегна с дясната си ръка към пистолета на седалката. Напипа някаква дръжка и отблъсна ръката на шофьора; мъжът изпищя — нищо не виждаше, а и не можеше да се добере до пистолета. Джейсън се пресегна през гърдите му, избута го надолу до врата и го стисна с лакътя на лявата си ръка през гърлото, като сграбчи кормилото с окървавената си длан. Погледна нагоре през предното стъкло и изви волана надясно, насочвайки колата към купчина смет на тротоара.

Колата се заби в купчината — огромно насекомо-сомнамбул, пълзящо върху отпадъците. Вътрешността му прикриваше насилието, извършващо се под черупката му.

Мъжът отдолу се изви и се търкулна на седалката. Борн сграбчи пистолета и пръстите му отчаяно затърсиха дупката на спусъка. Намери я. Изви китката си и стреля.

Потенциалният му екзекутор рухна с тъмночервена дупка на челото.

На улицата някакви хора се затичаха към това, което изглеждаше като опасен инцидент по невнимание. Джейсън прехвърли трупа през седалката и седна зад волана. Даде на задна скорост, измъкна се внимателно от боклука, слезе от тротоара и спря на улицата. Смъкна страничното стъкло и извика към кандидат-спасителите, които вече приближаваха:

— Съжалявам! Всичко е наред! Просто съм пийнал малко повече!

Малката групичка загрижени минувачи бързо се разпръсна, някои направиха изразителни жестове, други се върнаха при компанията или спътниците си. Борн си пое дълбоко дъх и се опита да овладее неконтролируемото треперене, обхванало цялото му тяло. Включи на първа скорост и потегли. Опита се да нарисува в главата си улиците на Цюрих, да ги извади от паметта, която отказваше да му служи.

Имаше бегла представа къде е — къде е бил — и което бе по-важното, беше му ясно къде се намира Гисан Ке спрямо река Лимат.

Gehen! Schnell! Guisan Quai!

Мари Сен-Жак трябваше да бъде убита на Гисан Ке, а тялото й да бъде хвърлено в реката. Имаше само едно място, където Гисан Ке и река Лимат се пресичаха — устието на Цюрихското езеро, в началото на западния бряг. Някъде на някой пуст паркинг или безлюден парк с излаз на реката нисък набит мъж щеше да изпълни заповед за екзекуция, издадена от един мъртвец. Може би пистолетът му вече бе гръмнал или ножът бе вече намерил мишената си. Нямаше начин да разбере, но Джейсън знаеше, че трябва да го направи. Който и какъвто и да беше, не можеше просто да си отиде и да не се обърне назад.

Професионалистът в него обаче му нареди да свърне в първата тъмна пресечка, която види. В колата имаше двама мъртъвци — те представляваха риск и пречка, които той не можеше да допусне. Скъпоценните секунди, загубени за изхвърлянето им от колата, биха могли да предотвратят опасността полицай от пътната полиция да надникне през прозорците и да види смъртта.

Размишлява само трийсет и две секунди; беше успял да измъкне бившите си кандидат-екзекутори за по-малко от минута. Погледна ги, докато обикаляше с куцане покрай калника към вратата. Постави ги до мръсна стена, сгърчени един до друг в мрака.

Качи се зад волана и излезе от улицата на заден ход.

Gehen! Schnell! Guisan Quai!