"Самоличността на Борн" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)

9.

Стигна до кръстовище, светофарът светеше червено. Светлини. Отляво, през няколко сгради на изток, видя светлини, подредени в арката на нощното небе. Мост! Реката Лимат! Светофарът превключи на зелено и той зави наляво.

Беше с гръб към Банхофщрасе; началото на Женерал Гисан Ке се намираше само на няколко минути път оттук. Широкият булевард завиваше край брега на реката. Тук реката се вливаше в езерото. Малко след това от лявата му страна се очерта силуетът на парк, който през лятото явно беше любимо място на пешеходците, но сега тъмнееше пуст и изоставен и от туристите, и от обитателите на града. Джейсън мина покрай един вход за превозни средства, обаче беше препречен от тежка верига, закрепена на два каменни стълба и прехвърлена през белия паваж. После стигна до втори; и там имаше верига, забраняваща преминаването. Но тя не беше същата, в нея имаше нещо различно, нещо странно. Спря колата и погледна отблизо, като се пресегна на седалката за фенерчето на кандидат-убиеца си. Включи го и насочи лъча към тежката верига. Какво беше това? Кое беше различното?

Не веригата, а под нея. Върху грижливо почистения паваж. Там, в контраст с белотата на камъка наоколо, личаха следи от гуми. Може би нямаше да ги забележи през лятото, но сега следите бяха съвсем ясни. Сякаш мръсотията на Щепдекщрасе беше дошла тук.

Борн загаси фенерчето и го остави на седалката. Болката в ранената лява ръка внезапно се разля по рамото и подмишницата. Трябваше да я изхвърли от съзнанието си и да спре, доколкото е възможно, кръвотечението. Ризата му беше раздрана; той бръкна под сакото си и я доразкъса. Измъкна парче плат, уви го около лявата си ръка и го завърза с пръсти и зъби. Беше готов както винаги.

Взе другия пистолет и провери пълнителя: пълен. Изчака две коли да отминат, изгаси фаровете, направи обратен завой и паркира близо до веригата. Излезе, провери инстинктивно крака си върху тротоара и внимателно закуцука към по-близкия стълб. Извади желязната халка от куката. Пусна възможно най-безшумно веригата на земята и се върна в колата.

Включи скоростите, натисна бавно педала на газта, а сетне го отпусна. Приближаваше се към много широк и неосветен паркинг, който изглеждаше още по-тъмен, защото белият паваж свършваше и започваше асфалтираното широко поле. На стотина метра в далечината се очертаваше правата тъмна стена на вълнолома, укротяващ водите на Лимат, преди да се влеят в Цюрихското езеро. По-нататък се виждаха светлините на лодките, чиито мотори тихо боботеха. Над тях се издигаха неподвижните светлини на Стария град и завоалираните сияния на крайбрежните мостици. Очите на Джейсън обхванаха всичко, далечината му служеше за фон, формите, които търсеше, трябваше да са пред него.

Отдясно. Някакво тъмно очертание, по-тъмно от стената, черно петно върху по-малко черния фон — смътен и приглушен силует, който трудно се различаваше, но все пак беше там. На сто метра по-нататък, вече на деветдесет, на осемдесет и пет. Изгаси двигателя и спря. Остана неподвижен, взирайки се през отворения прозорец — опитваше се да види всичко по-ясно. Заслуша се във вятъра откъм водата; той заглушаваше всеки звук от кола.

Звук. Вик. Нисък и гърлен… пълен с ужас. Последва силен удар, след това още един, и още един. Дочу се писък, който заглъхна потушен, отеквайки приглушено в тишината.

Борн излезе тихо от колата с пистолета в дясната ръка и фенера в несигурните и окървавени пръсти на лявата. Тръгна към тъмната неясна фигура. Докато накуцваше и пристъпваше внимателно в тъмнината, я изучаваше.

Първото, което видя, бе същото като в последните мигове, когато малката черна кола изчезваше в сенките на Щепдекщрасе — блестящият метал на извитата хромирана броня, блеснала сега пред него в мрака.

Четири удара в бърза последователност, плът, удряща се в плът педантично до маниакалност, и приглушени писъци, изпълнени с ужас. Писъците стихнаха, дочу се учестено дишане и шум от борба. Вътре в колата!

Джейсън се промъкна възможно най-тихо, като мина отстрани край калника към задния десен прозорец. Изправи се бавно, после внезапно изкрещя, използвайки гласа си като шоково оръжие, и включи мощния фенер:

— Ако мръднеш, си мъртъв!

Сцената вътре го изпълни с отвращение и ярост. Дрехите на Мари Сен-Жак бяха разкъсани и разхвърляни из колата. В полуголото й тяло се бяха впили като клещи ръце, които мачкаха гърдите й и й разтваряха краката. Пенисът на екзекутора се подаваше от разкопчания му панталон. Той принуждаваше жертвата си да изтърпи последната мерзост, преди да я отпрати към смъртта.

— Излез навън, мръсно копеле!

Разхвърчаха се малки парчета стъкло. Мъжът, насилващ Мари Сен-Жак, разбра очевидното. Борн не можеше да стреля, защото се страхуваше да не убие жената. Убиецът бе разбил с пета стъклото на малката кола. Стъклата се пръснаха наоколо и към лицето на Борн полетяха остри отломки. Той затвори очите си и отстъпи, за да избегне стъкления поток.

Вратата се отвори с трясък. Експлозията бе съпроводена от ослепителна светлинна вълна. Борн почувства, че по дясната му страна се разлива гореща и остра болка. Платът на сакото му бе отнесен от куршум, а остатъците от ризата — подгизнали от кръв. Той натисна спусъка, без да вижда ясно търкалящата се по земята фигура. Стреля отново и куршумът взриви част от асфалта. Екзекуторът се бе претърколил и изчезнал от погледа му… невидим в по-черния мрак.

Джейсън знаеше, че не бива да остава на мястото си. В противен случай подписваше присъдата си. Хукна, влачейки крака към прикритието на отворената врата.

— Стой вътре! — изкрещя на Мари Сен-Жак. Жената се беше раздвижила в паника. — По дяволите! Не мърдай отвътре!

Изстрел. Куршумът заседна във вратата. Над стената се очерта силует на бягаща фигура. Борн стреля два пъти и чу с облекчение изохкване в далечината. Беше ранил мъжа, но не го беше убил. Но сега той щеше да действа по-зле, отколкото преди минута.

Светлини. Смътни светлини… квадратни, в рамка! Какво беше това? Погледна вляво и видя нещо, което не бе забелязал преди. Малка тухлена постройка до вълнолома, нечий дом. Вътре бяха запалили лампите. Къщата на пазача. Някой там беше чул изстрелите.

— Was ist? Wer dort?37

Виковете идваха откъм фигурата на един мъж — прегърбен старец — застанал в осветената рамка на вратата. Лъч от фенер разсече мрака. Борн го проследи с поглед, надявайки се че ще попадне върху екзекутора.

Така и стана. Онзи се беше прилепил до стената. Борн се изправи и стреля. При звука от изстрела, лъчът се насочи към него. Сега той беше мишената. От мрака дойдоха два изстрела. Един куршум рикошира в металната рамка на прозореца. Стомана прониза врата му. Бликна кръв.

Приближаващи стъпки. Екзекуторът тичаше към източника на светлина.

— Nein!

Беше го стигнал. Фигурата на вратата бе повалена от ръка, изпълняваща функциите на нашийник и клетка едновременно. Лъчът изгасна; Джейсън виждаше как в светлината на прозорците убиецът помъква нанякъде пазача, използвайки стареца като прикритие, и го отвлича в мрака.

Борн се взираше в тъмнината, докато вече не различаваше нищо и пистолетът му се отпусна безпомощно на багажника на колата. Беше му невъзможно да направи каквото и да е, тялото му бързо губеше сила.

Чу последен изстрел, последван от приглушен вик, и отново отдалечаващи се стъпки. Вместо обречената жена екзекуторът бе изпратил на онзи свят стареца, а сега тичешком се отдалечаваше към изхода.

Борн не можеше повече да тича. Болката го беше обездвижила напълно, зрението му беше замъглено, инстинктът за оцеляване — изтощен. Той се свлече на паважа. Вече нямаше нищо и нищо повече не го интересуваше..

Какъвто и да беше, все едно. Все едно.

Сен-Жак се измъкна от колата. Притискаше с една ръка дрехите си и пристъпваше като хипнотизирана. Тя се втренчи в Джейсън. В очите й се четяха едновременно и недоверие, и ужас, и объркване.

— Хайде, тръгвай — прошепна той с надежда, че тя ще го чуе. — Там отзад има една кола, ключовете са вътре. Махай се оттук. Онзи може да доведе и други. Нямам представа.

— Ти дойде за мен… — изрече тя, а гласът й отекна в тунела на озадачението.

— Махай се оттук! Качи се в колата и изчезвай колкото е възможно по-бързо, докторе. Ако някой се опита да те спре, блъсни го. Добери се до полицията… Истинската, униформената, глупачко. — Гърлото му беше толкова горещо, а стомахът толкова студен — огън и лед. Беше изпитал подобно нещо и преди. Едновременно. Къде?

— Ти спаси живота ми… — продължи тя със същия странно отекващ глас, а думите й се носеха във въздуха. — Ти дойде за мен. Ти се върна заради мен и спаси… живота ми…

— Не изкарвай нещата такива, каквито не са. — Ти си инцидент, случайност, докторе. Ти си просто рефлекс, инстинкт, породен от забравени спомени, връзки, стимулирани по електрически път от стреса. Ето, виждаш ли, знам думите. Не ме интересува повече. Боли ме — о, господи, боли ме.

— Беше свободен. Можеше да продължиш нататък, но не го направи. Върна се за мен.

Чу думите й през мъглата на болката. Погледна я и това, което видя, беше невероятно — толкова невероятно, колкото и болката. Коленичила до него, тя докосваше с пръсти лицето и главата му. Стига! Не докосвай главата ми! Остави ме!

— Защо го направи? — Беше нейният глас, не неговият.

Тя го питаше. Не разбираше ли? Не можеше да й отговори.

Какво правеше тя? Беше откъснала парче от дреха и го увиваше около врата му… а сега още едно, по-голямо, част от роклята й. Беше разхлабила колана му и подпъхваше гладкия и мек плат под горящата кожа на дясното му бедро.

— Не беше заради теб. — Намери думите и побърза да ги използва. Искаше да потъне в покоя на мрака — както беше желал преди, не помнеше кога. Щеше да го намери, ако тя го оставеше на мира. — Този човек… той ме видя. Той можеше да ме разпознае. Заради него. Търсех него. Махай се сега!

— Като него има още половин дузина — отговори тя, а в гласа й се появи друга нотка. — Не ти вярвам.

— Повярвай ми!

Сега тя стоеше над него. След това изчезна. Беше си отишла! Беше го оставила на мира! Покоят щеше да дойде; тъмните бушуващи води щяха да го погълнат и да измият болката. Той се облегна на колата и се остави теченията в съзнанието му да го понесат.

Някакъв шум наруши покоя му. От мотор на кола, силен и досаден. Вече не му беше все едно; беше се слял с покоя и волността на своето собствено море. Някой постави ръка върху неговата. След това друга, и започна бавно да го дърпа.

— Хайде — каза гласът. — Помогни ми!

— Остави ме да си ида! — Някой изкрещя командата. Той. Но не й се подчиниха. Той се изпълни с възмущение; командите са, за да се изпълняват! Но все пак невинаги. Нещо му го подсказваше. Отново имаше вятър, но не беше цюрихски. На някакво друго място, високо в нощното небе. Появи се сигнал, премигна лампичка и той се понесе нагоре, подхванат от нови и нови необуздани ветрове.

— Добре. Ти си добре — каза подлудяващият глас, който не искаше да обърне внимание на заповедите му. — Вдигни си крака. Вдигни го!… Много добре. Браво. А сега — в колата. Облегни се, по-леко. Така.

Той падаше… падаше в катраненочерното небе. След това падането спря. Всичко спря. Съществуваше само неподвижност. Можеше да чуе собственото си дишане. И стъпки, чуваше стъпки… и шум на затваряща се врата, последван от досаден, бръмчащ звук зад него, пред него… някъде.

Движение, завъртане. Балансът му изчезна и той отново започна да пада, за да спре след това пак. До тялото му имаше друго тяло, някаква ръка го държеше и притискаше надолу. Почувства по лицето си хлад; и вече нищо. Отново се носеше, сега теченията бяха по-нежни, мракът — пълен.

Дочу над себе си гласове. В далечината, но не много надалеч. Образите идваха бавно на фокус, осветени слабо от настолна лампа. Намираше се в доста голяма стая, в легло, широко легло, покрит с одеала. В другия край на стаята стояха двама души, мъж в палто и жена… облечена в тъмночервена пола и бяла блуза. Тъмночервена, като косата…

Сен-Жак? Това беше тя. Стоеше до вратата и разговаряше с мъж, който държеше в лявата си ръка кожена чанта. Говореха на френски.

— Най-вече да си почива — казваше мъжът. — Ако не се свържете с мен, всеки друг би могъл да свали превръзките. Препоръчвам ви това да стане след седмица.

— Благодаря ви, докторе.

— Аз ви благодаря. Бяхте много щедра. Сега ще тръгвам. Може да се видим пак, може и да не се видим.

Лекарят отвори вратата и излезе. След това жената тръгна към вратата и я заключи. Обърна се и видя, че Борн я гледа. Приближи се до леглото бавно и предпазливо.

— Чуваш ли ме? — попита го.

Той кимна.

— Ти си ранен — обясни му. — Доста сериозно, но ако лежиш спокойно, няма да се наложи да те вкарат в болница. Това беше лекар… явно. Платих му с парите, които намерих в дрехите ти. Малко повече от обичайното, но ми казаха, че той заслужава доверие. Беше твоя идея все пак. Докато карах насам, непрекъснато повтаряше, че трябва да намериш лекар, на когото можеш да платиш, за да си държи устата затворена. Оказа се прав. Не беше трудно.

— Къде сме? — чу гласа си; беше слаб, но все пак го чу.

— В едно село, което се нарича Ленцбург, на двайсет и пет километра от Цюрих. Докторът е от Волен. Това е близкият град. Ще дойде да те види след една седмица, ако си още тук.

— Как?… — опита да се надигне, но нямаше сила. Тя го докосна по рамото; беше заповед да легне отново.

— Ще ти кажа какво се случи и може би това ще отговори на въпросите ти. Поне така се надявам, защото в противен случай не мисля, че аз ще мога. — Бе неподвижна, гледаше надолу към него, а гласът й беше спокоен. — Едно животно ме изнасилваше — след което имаше заповед да ме убие. Нямаше начин да оживея — Там, на Щепдекщрасе, ти се опита да ги спреш и когато не успя, ми каза да викам, да продължавам да пищя. Беше всичко, което можа да направиш, и когато ми крещеше, рискуваше да бъдеш самият ти убит на място. По-късно си се измъкнал някак — не знам как, но знам, че междувременно те бяха ранили доста зле — и дойде да ме намериш.

— Него — прекъсна я Джейсън. — Търсех него.

— Това вече ми го каза и аз пак ще ти отговоря както и преди. Не ти вярвам. Не защото мисля, че си долен лъжец, а защото фактите не го потвърждават. Аз работя със статистически данни, мистър Уошбърн или мистър Борн, или както ти е името. Уважавам видимите данни и забелязвам неточностите; така съм свикнала. Двама мъже влязоха в онази сграда, за да те намерят, и аз те чух да казваш, че и двамата са живи. Те също могат да те разпознаят. Ами собственикът на „Драй Алпенхойзер“? Също, нали? Това са факти и ти ги знаеш толкова добре, колкото и аз… Не, ти се върна заради мен. Върна се и спаси живота ми.

— Продължавай — каза той, а гласът му набра сили. — Какво се случи?

— Взех решение. Това беше най-трудното, което съм вземала през живота си. Струва ми се, че човек е в състояние да вземе такова решение само ако животът му е висял на косъм от насилствена смърт и някой го е спасил. Реших да ти помогна. За известно време — за няколко часа може би — но трябваше да ти помогна да се измъкнеш.

— Защо не отиде в полицията?

— Едва не го направих и не съм сигурна дали мога да ти обясня защо не го направих. Може би заради изнасилването, не знам. Откровена съм с теб. Винаги са ми казвали, че това е най-ужасното нещо, което може да се случи на една жена. Сега го вярвам напълно… Освен това чух гнева — отвращението — в твоя собствен глас, когато му изкрещя. Няма да забравя този момент до края на живота си, колкото и да ми се иска да го направя.

— Полицията? — повтори той.

— Онзи човек от „Драй Алпенхойзер“ каза, че полицията те търси. Че в Цюрих има телефонен номер специално за това. — Тя млъкна. — Не можех да те издам на полицията. Не и тогава. Не и след това, което направи.

— Въпреки че знаеш какъв съм?

— Известно ми е само това, което чух. И то ни най-малко не се връзва с ранения, който се върна за мен и предложи живота си в замяна на моя.

— Не звучи много умно.

— Това е единственото, което съм, мистър Борн — предполагам, че е Борн; така те нарече той. Много умна.

— Аз те ударих. Заплаших да те убия.

— Ако бях на твое място и някой се опитваше да ме убие, вероятно щях да направя същото — ако имах възможност.

— И ти ме изведе от Цюрих?

— Не веднага. Трябваше ми половин час или почти толкова, за да се успокоя и да стигна до решение. Аз съм методична.

— Да, започвам да го забелязвам.

— Не приличах на нищо, бях пълна развалина; трябваха ми дрехи, четки за коса, грим, никъде не можех да тръгна в такъв вид. Намерих някаква телефонна кабина надолу покрай реката и тъй като нямаше жива душа, излязох от колата и позвъних в хотела.

— На французина? На белгиеца? — прекъсна я Джейсън.

— Не, те бяха на лекцията на Бертинели и ако са ме познали там на сцената заедно с теб, предполагам, са дали името ми на полицията. Обадих се на една жена от нашата делегация. Тя презира Бертинели и си беше в стаята. Работихме няколко години и сме приятелки. Казах й, че ако е чула нещо по мой адрес, да не му обръща внимание, защото съм съвсем добре. Ако все пак някой попита за мен, тя трябва да каже, че съм излязла с приятел за вечерята — за цялата нощ, в случай, че я притиснат. И че съм излязла рано от лекцията на Бертинели.

— Методично — отбеляза Борн.

— Да. — Мари си позволи лека усмивка. — Помолих я да отиде в стаята ми — намира се през две врати от нейната и нощната камериерка знае, че сме приятелки. Ако там няма никой, да сложи малко дрехи и грим в куфара ми и да се върне в стаята си. Казах й, че ще й се обадя след пет минути.

— И тя просто прие думите ти?

— Казах ти, че сме приятелки. Тя разбра, че съм добре. Е, бях малко развълнувана, но важното бе, че съм добре. И че я моля да ми направи тази услуга. — Мари отново млъкна. — Вероятно мислеше, че не й казвам истината.

— Продължавай.

— Обадих й се пак — тя беше взела нещата ми.

— Което означава, че онези двамата не са дали името ти на полицията. Щяха да наблюдават стаята ти или да я запечатат.

— Не знам дали са го направили, или не. Но и така да е, сигурно са разпитвали приятелката ми доста преди това. Тя щеше да им каже онова, което я помолих.

— Била е в „Карийон“, а ти долу при реката. Как си взе нещата?

— Много просто. По заобиколен начин, но много прост. Приятелката ми поговорила с нощната камериерка и й казала, че отбягвам среща с някакъв мъж в хотела и че съм с друг извън хотела. Обяснила й, че ми трябват разни неща за през нощта, и я попитала сеща ли се за някакъв начин да ми ги предаде. В една кола долу при реката. Донесе ми ги един келнер, който не беше на смяна.

— Не се ли изненада от външния ти вид?

— Нямаше възможност да види кой знае колко. Отворих багажника и му казах през прозореца да остави нещата отзад. На резервната гума имаше десет франка.

— Вие не сте методична. Вие сте забележителна.

— И методична ми стига.

— Как намерихте доктора?

— Направо тук. Le Conciérge, или както наричат портиера в Швейцария. Спомни си, че те превързах толкова добре, колкото ми беше възможно, и спрях кръвта, доколкото можах. Както повечето хора, имам някаква представа за първа помощ. Което ще рече, че трябваше да съблека дрехите ти. Намерих парите и ми стана ясно какво си имал предвид, като казваше, че трябва да намеря лекар, на когото можеш да платиш. У теб имаше хиляди и хиляди долари. Имам понятие от обменните курсове.

— Това е само началото.

— Какво?

— Няма значение. — Отново се опита да се надигне. Беше невероятно трудно. — Не се ли страхуваш от мен? От това, което си направила?

— Разбира се, че се страхувам. Но знам какво направи ти за мен.

— Прекалено много се доверяваш. Аз не бих го направил при подобни обстоятелства.

— Може би не преценяваш добре обстоятелствата. Ти все още си много слаб, а пистолетът ти е у мен. Още повече, нямаш никакви дрехи.

— Никакви?

— Даже и шорти. Изхвърлих всичко. Не ти ли се струва, че ще изглеждаш доста глуповато, ако тичаш по улиците с едно пластмасово портмоне-колан?

Борн се засмя въпреки болката, защото си спомни за Ла Сиота и маркиз Дьо Шамбо.

— Методично — изрече той.

— Много.

— Какво става сега?

— Записах името на лекаря и платих наема за стаята за една седмица. Le Conciérge ще ти носи храна от днес на обяд нататък. Аз ще остана тук до сутринта. Вече е почти шест часът. Скоро ще съмне. Ще се върна в хотела за останалите си вещи и самолетните билети и ще направя всичко възможно да не споменавам нищо за теб.

— Ами ако ти се наложи? Може да са те разпознали?

— Ще отричам. Беше тъмно. Цялата зала приличаше на лудница.

— Е, сега вече не си методична. Поне не толкова, колкото ще е цюрихската полиция. Имам по-добра идея. Обади се на приятелката си и й кажи да опакова нещата ти и да плати сметката. Вземи от мен колкото пари са ти необходими и хващай първия самолет за Канада. По-лесно е да отричаш от голямо разстояние.

Тя го погледна, без да продума нищо, и след това кимна.

— Това е много изкушаващо.

— Много е логично.

Тя продължи известно време да се взира в него, вътрешното й напрежение растеше — издаваха го очите й. Обърна се и отиде до прозореца, вгледана в първите лъчи на изгряващото слънце. Той я наблюдаваше. Усещаше, че е напрегната, знаеше на какво се дължи това, виждаше лицето й в бледите оранжеви отблясъци на зората. Нищо не можеше да направи, тя беше направила онова, което считаше за необходимо, защото страхът и ужасът я бяха напуснали. Под влиянието на ужасното разложение, което никой човек не бе способен да проумее. Под влиянието на смъртта. И извършвайки това, тя бе нарушила всички правила. Сен-Жак извърна глава към него. Очите й горяха.

— Кой си ти?

— Нали чу какво казаха.

— Знам това, което видях! Това, което чувствам!

— Не се опитвай да оправдаеш стореното от теб. Просто си го извършила, и толкоз. Нека така да е.

Нека така да е. О, господи, защо не позволи да съм си аз. Сега щях да съм в покой. Но ти върна част от живота ми и се налага да се боря отново, отново да се сблъсквам с всичко това.

Внезапно тя се оказа до леглото, пистолетът беше в ръката й. Насочи го към него, гласът й затрепера.

— Тогава да приключа с всичко? Може би трябва да се обадя в полицията и да им кажа да дойдат да те вземат?

— Преди няколко часа щях да ти кажа да го направиш. Сега не мога да се накарам да го направя.

— Тогава кой си?

— Казват, че името ми е Борн. Джейсън Чарлс Борн.

— Какво значи „казват“?

Той се загледа в пистолета, в тъмния зев на дулото. Не оставаше нищо друго, освен истината, такава, каквато я знаеше.

— Какво значи? — повтори. — Вие знаете почти толкова, колкото и аз, докторе.

— Какво?

— Точно каквото чу. Може би това ще те накара да се чувстваш по-добре. Или по-зле, не знам. Но може и да е така, защото не знам какво още да ти кажа.

Тя отпусна пистолета.

— Да ми кажеш какво?

— Животът ми започна преди пет месеца на малък остров — Ил дю Пор Ноар — в Средиземно море…

Слънцето се бе изкачило до средата на короните на околните дървета. Лъчите му се процеждаха между разлюлените от вятъра клони и струяха през прозореца, обагряйки стените в причудливи светлинни форми. Борн се отпусна изтощен на възглавницата. Беше свършил; нямаше какво повече да каже.

Мари седеше в едно кожено кресло в другия край на стаята с кръстосани крака. Цигарите и пистолетът лежаха на масата от лявата й страна. Тя почти не беше помръднала, погледът й през цялото време беше прикован в лицето му. Очите й не се отместваха дори когато пушеше, не изпускаха неговите. Беше се превърнала в машина за анализ и обработка на данни и пресяване на факти, така както дърветата прецеждаха светлината.

— Непрекъснато го казваше — каза меко тя и изрече отчетливо: — „Не знам“… „Ще ми се да знам“. Взираше се в нещо и аз се изплаших и те попитах какво е, какво се каниш да правиш. И ти отново повтори: „Бих желал да знам“. Боже мой, какво си преживял… Какво преживяваш!

— След всичко, което ти причиних, как можеш да мислиш какво ми се е случило?

— Това са две отделни линии на развитие на събитията — отвърна тя замислено с отсъстващ поглед.

— Отделни?…

— Свързани по характер, но с независимо развитие; това са икономически безсмислици… И тогава на Льовенщрасе, точно преди да се качим в апартамента на Шернак, аз те умолявах да не ме принуждаваш да идвам с теб. Бях убедена, че ако чуя нещо повече, ще ме убиеш. Точно тогава каза най-странното нещо: „Това, което чу, не ми говори повече, отколкото на теб. Даже по-малко…“ Мислех, че не си в ред.

— Засегнат съм от своеобразна лудост. Нормалните хора помнят. Аз не.

— Защо не ми каза, че Шернак се е опитал да те убие?

— Нямаше време, а и не мислех, че има значение.

— В момента нямаше за теб. Но за мен, да.

— Защо?

— Защото все ми се струваше, че няма да стреляш по човек, който не се е опитал пръв да те убие.

— Но той се опита и ме рани.

— Не знаех в каква последователност е станало всичко; ти не ми каза.

— Не те разбирам.

Мари запали цигара.

— Трудно ми е да обясня, но през цялото време, докато ме държеше като заложница, даже когато ме удари и ме принуждаваше да вървя с теб, и притискаше пистолета до стомаха ми, и го насочваше към главата ми — един господ знае, беше ме страх — но ми се струваше, че съм видяла нещо в очите ти… Наречи го неохота. Тази дума ми изглежда най-подходяща.

— Става. Какво имаш предвид?

— Не съм уверена. Може би има връзка с друго, което ми каза в сепарето на „Драй Алпенхойзер“. Онзи дебелият се приближаваше и ти ми нареди да се обърна към стената и да закрия лицето си с ръка. „За твое собствено добро“, така, нали? „Няма смисъл да може да те идентифицира“.

— Нямаше.

— „За твое собствено добро“. Това не е мотивация на патологичен убиец. Струва ми се, че се хванах точно за това — може би за да опазя разсъдъка си — това, и погледа в очите ти.

— Все още не схващам идеята ти.

— Онзи с очилата с позлатените рамки, който ми се представи за полицай, каза, че ти си брутален убиец, който трябва да бъде задържан, преди да е извършил ново убийство. Ако не беше случилото се с Шернак, нямаше да му повярвам. От друга страна — полицаите не постъпват по такъв начин; те не използват оръжие в тъмни места, претъпкани с хора. А ти беше човек, който се бореше за живота си — бориш се за живота си — но не си убиец.

Борн вдигна ръка.

— Извинявай, но ми прилича на преценка, основана на съмнителна благодарност. Казваш, че уважаваш фактите — погледни ги тогава. Повтарям: чу какво казах — абстрахирай се от това, което мислиш, че си видяла, и което изпитваш — ти чу думите. Накратко — предавани са ми пликове, пълни с пари, за да изпълня определени ангажименти. бих казал, че тези ангажименти са съвсем ясни и аз съм приел. Имам шифрована банкова сметка в Гемайншафтбанк, съдържаща повече от четири милиона долара. Откъде е? Откъде човек като мен — с уменията, които притежавам — има толкова много пари? — Джейсън се загледа в тавана. Болката се връщаше отново, чувството на безнадеждност също. — Такива са фактите, доктор Сен-Жак. Време е да си тръгвате.

Мари се надигна от стола и смачка цигарата си. След това взе пистолета и пристъпи към леглото.

— Много държиш да се самообвиняваш, нали?

— Излагам факти.

— Тогава, ако това, което казваш, е истина, аз също имам ангажименти, нали? Като член на обществото, спазващ законите, трябва да се обадя на полицията в Цюрих и да им кажа къде си. — Тя повдигна пистолета.

Борн погледна към нея.

— Мислех…

— Защо не? — прекъсна го тя. — Ти си един обречен човек, който иска да приключи с всичко това, нали? Лежиш тук и изказваш съждения, неподлежащи на обжалване и, извинявай много, се самосъжаляваш доста и очакваш да предизвикаш моята… каква беше, съмнителна благодарност. Хубаво, мисля, че трябва да разбереш едно. Аз не съм глупачка; ако дори за минута си бях помислила, че си това, което те изкарват, нямаше да съм тук, а ти — също. Факти, които не могат да бъдат документирани, не са изобщо факти. Ти нямаш факти, имаш само заключения, твои собствени заключения, основани на твърдения, направени от хора, за които знаеш, че са пълни боклуци.

— И една необяснима банкова сметка с повече от четири милиона долара в нея. Не го забравяй.

— Как бих могла? Минавам за финансов вундеркинд. Възможно е тази банкова сметка да не може да се обясни по начин, който да ти хареса, но към нея има прикрепена клауза за ограничен достъп, даваща доста голяма легитимност. Тя може да бъде проверена — и вероятно в нея да влезе всеки упълномощен директор на корпорация, наречена по един или друг начин „Седемдесет и едно“. Така че, едва ли е вид издръжка на наемен убиец.

— Корпорацията може и да има име, но не е регистрирана.

— В телефонен указател? Ти си наивен… Но нека да се върнем на въпроса за теб. Сега, веднага. Наистина ли трябва да се обадя на полицията?

— Знаеш отговора ми. Не мога да те спра, но не бих искал.

Мари отпусна пистолета.

— И няма да го направя. По същата причина, поради която не искаш и ти. Вярвам на казаното за теб не повече от теб самия.

— Тогава на какво вярваш?

— Казах ти. Не съм сигурна. Всичко, което наистина знам, е че преди седем часа едно животно беше легнало върху мен, устата му ме лигавеше навсякъде и ръцете му се бяха впили в мен… и знаех, че ще умра. И тогава един човек се върна заради мен — човек, който можеше да продължи да бяга — но се върна заради мен и предложи да умре вместо мен. Мисля, че вярвам в него.

— Ами ако грешиш?

— Значи съм направила ужасна грешка.

— Благодаря ти. Къде са парите?

— На бюрото. В калъфа с паспорта ти и в портфейла. Там е бележката с името на лекаря и квитанцията за стаята.

— Би ли ми подала паспорта, ако обичаш. Там е швейцарската валута.

— Знам. — Мари му го подаде. — Дадох триста франка на домакина за стаята и двеста за името на лекаря. Услугите на лекаря излязоха четиристотин и петдесет, към което добавих още сто и петдесет за съдействието. Платила съм всичко хиляда и сто франка.

— Не е необходимо да ми даваш отчет — каза той.

— Трябва да знаеш. Какво се каниш да правиш?

— Да ти дам пари, за да се прибереш в Канада.

— Имам предвид след това.

— Зависи как се чувствам. Сигурно ще дам пари на домакина да ми купи някакви дрехи. И ще го поразпитам. Ще се оправя. — Борн извади няколко едри банкноти и й ги подаде.

— Но това са над петнайсет хиляди франка.

— Създадох ти доста неприятности.

Мари Сен-Жак погледна към парите и след това към пистолета в лявата си ръка.

— Не ти искам парите. — Заяви и остави оръжието на масичката до леглото.

— Какво значи това?

Тя се обърна и отиде при креслото. После, докато сядаше, се обърна отново, за да го погледне.

— Мисля, че искам да ти помогна.

— Почакай малко…

— Моля те — прекъсна го. — Моля те, не ми задавай никакви въпроси. Замълчи за малко.