"Самоличността на Борн" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)

10.

Никой от двамата не знаеше кога се е случило и изобщо дали наистина се е случило. И ако все пак се беше случило, до каква степен всеки от тях би го съхранил или задълбочил. Не съществуваше драма в истинския смисъл на думата, нито конфликти или бариери, които трябваше да преодоляват. Всичко, от което имаха нужда, беше да общуват, с думи и погледи, и с нещо също толкова жизненоважно — честият акомпанимент на тих смях.

Всекидневният им живот в стаята на селската странноприемница беше толкова клиничен, колкото би бил и в болнична стая при същите обстоятелства. През деня Мари се занимаваше с проблеми на ежедневието от рода на облекло, храна, географски карти и вестници. Беше закарала и оставила откраднатата кола на петдесет километра южно от град Райнах и се беше прибрала в Ленцбург с такси. Когато тя излизаше, Борн се отдаваше на отдих и движение. Някъде в забравеното си минало бе разбрал, че възстановяването му зависи и от двете, и си наложи строга дисциплина; беше му се случвало и преди… преди Пор Ноар.

Когато бяха заедно, разговаряха, отпърво неловко, с подмятания на непознати, събрани заедно по неволя, оцелели в шоковите вълни на един катаклизъм. Макар в началото да бе трудно, и това им се удаде едва когато и двамата проумяха колко необичайна е ситуацията, в която бяха: нямаше за какво да говорят, освен за случилото се. Ако случайно изникнеше друга тема за разговор, това ставаше в момента, когато темата за премеждието временно се изчерпваше. Затишието в такива моменти пораждаше други думи и размисли.

Точно в такива моменти Джейсън научи някои важни факти за жената, която беше спасила живота му. Той мотивираше желанието си да ги разбере с протест, че тя знае за него почти толкова, колкото и той самият, а не знае нищо за нея. Откъде се бе появила тя? Защо една привлекателна жена с тъмночервена коса и прекрасна кожа с тен, явно придобит в някоя ферма, се представяше за доктор по икономика.

— Защото й се повръщаше от тази ферма — отговори Мари.

— Без шеги. Наистина ли става дума за ферма?

— Е, добре, „малко ранчо“ подхожда повече. Малко в сравнение с онези с кралските размери в Албърта. По времето на баща ми, когато френски канадец е отивал на Запад да купува земя, е имало неписани ограничения. Не се сравнявай по размер с онези над теб! Татко често споменаваше, че ако е използвал името Сент Джеймс вместо Сен-Жак, е щял да бъде далеч по-богат.

— Фермер ли беше?

Мари се беше засмяла.

— Не, счетоводител, който стана фермер под влиянието на бомбардировачите „Викърс“ през войната. Беше пилот в Канадските кралски военновъздушни сили. Предполагам, че при вида на цялото това небе, счетоводната кантора е изглеждала малко тъпа.

— За това са нужни доста нерви.

— Повече, отколкото предполагаш. Преди да купи ранчото, продаваше добитък, който не беше негов, при това на земя, която не притежаваше. Хората казваха, че е французин до мозъка на костите си.

— Струва ми се, че бих го харесал.

— Сигурно.

Беше живяла в Калгари с родителите и двамата си братя, докато навършила единайсет години, а сетне заминала да учи в университета Макджил в Монреал, за да започне живот, който никога не си била поставяла за цел. Не особено старателна ученичка, която предпочитала да препуска на коня си из поляната пред подредената скука в началното училище в Албърта, тя открила удоволствието да използва мозъка си.

— Беше много просто — каза му веднъж. — Гледах на книгите като на врагове, но внезапно попаднах сред хора, които се занимаваха с тях и изпитваха удоволствие. Всичко бе разговори. Разговори по цял ден, разговори по цяла нощ — по класни стаи и семинари, в препълнени сепарета над безброй халби с бира; струва ми се, че тези непрекъснати разговори всъщност ме преобразиха. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Нямам спомени, но ми се струва, че те разбирам — каза Борн. — Липсват ми спомени от колеж, съученици или подобни приятели, но съм абсолютно уверен, че е имало нещо такова. — Той се усмихна. — Впечатлението от разговори над безброй бирени халби е незабравимо нещо.

Тя се усмихна в отговор.

— И аз правех доста голямо впечатление в онези дни. Едно едро момиче от Калгари с двама по-големи братя, с които да се състезава, изпива повече бира от половината момчета от университета в Монреал.

— Сигурно са се възхищавали от теб.

— Не, просто ми завиждаха.

Пред Мари Сен-Жак се открил нов свят; тя не се завърнала повече към стария си начин на живот. С изключение на времето през ваканциите, продължителните пътувания до Калгари ставали все по-редки и по-редки. Кръгът й от приятели в Монреал се разширил, летата й били заети с работа в и извън университета. Първо се увлякла по историята, след това разбрала, че по-голямата част от историята се формира от икономическите сили — за силата и властта трябва да се плаща — така че започнала да се занимава с теориите на икономиката. И била удовлетворена.

Останала в Макджил пет години и получила докторска степен и правителствена стипендия за Оксфорд.

— Беше забележителен ден, казвам ти. Мислех, че баща ми ще получи апоплектичен удар. Изостави безценния си добитък на грижите на двамата ми братя, за да долети на изток да ме разубеждава.

— Да те разубеждава? Защо? Нали е бил счетоводител, а ти си се готвела да защитиш докторат по икономика?

— Не прави тази грешка — възкликна Мари. — Счетоводителите и икономистите са врагове по природа. Едните виждат дърветата, а другите гората и възгледите им обикновено не съвпадат, което е съвсем нормално. Още повече баща ми не е просто канадец. Той е френски канадец. Смяташе ме, мисля, за предател спрямо Версай. Но се поуспокои малко, когато му казах, че условието да получа стипендията е да се съглася да работя за правителството минимум три години. Заяви, че мога „да служа по-добре на каузата отвътре“. Да живее Квебек, да живее Франция!

И двамата се разсмяха.

Тригодишната обвързаност с правителството в Отава била удължена по всички възможни начини: всеки път, когато се канела да напусне, я повишавали, давали й по-голям офис и по-голям персонал.

— Властта развращава, разбира се — усмихна се тя. — И никой не го знае по-добре от високопоставените бюрократи в банките и корпорациите, борещи се за препоръки. Но ми се струва, че Наполеон го е казал по-добре: „Дайте ми достатъчно медали и ще ви спечеля всяка война“. Така че останах. Работата ми ме изпълва с огромно удовлетворение. Все пак това е работа, в която съм много добра, а това има някакво значение.

Джейсън я наблюдаваше, докато говореше. Под овладените й маниери имаше нещо много детско и живо. Беше ентусиастка, но умееше да обуздава ентусиазма си, щом почувстваше, че той започва да бие на очи. Разбира се, че бе много добра в работата си; Джейсън подозираше, че тя никога не прави нищо, без да вложи най-доброто от себе си.

— Напълно съм убеден, че си — имам предвид, добра — но остава ли ти време за нещо друго?

— Какво друго?

— О, обикновените неща. Съпруг, семейство, къща с бяла метална ограда.

— Може и да дойдат някой ден, не ги изключвам.

— Не са ли вече?

— Не. Имала съм някои по-сериозни връзки, но без да се стига до годежен пръстен. Или пък сватбена халка.

— Кой е Питър?

Усмивката й помръкна.

— Бях забравила. Ти чете телеграмата.

— Съжалявам.

— Недей. Нали се разбрахме… Питър? Аз обожавам Питър. Живяхме заедно почти две години, но не потръгна.

— Очевидно той няма особени претенции.

— По-добре да няма! — Тя се разсмя отново. — Питър е директор на секцията и се надява на скорошно повишение в кабинета. Ако не се държи прилично, ще кажа на Министерството на финансите от какво не разбира и ще го върнат обратно като SX-две.

— Казва, че ще те посрещне на летището на двайсет и шести. По-добре му телеграфирай.

— Да, знам.

Заминаването й беше нещо, за което не бяха говорили. Избягваха тази тема, все едно се отнасяше за някаква далечна възможност. Нямаше връзка със случилото се, а с нещо предстоящо. Мари беше казала, че иска да му помогне. Той беше приел с мисълта, че тя се ръководи от съмнителна благодарност и че ще остане с него ден-два. И беше благодарен. Но всичко друго бе немислимо.

Поради което и не засягаха темата. Разменяха си думи и погледи, от време на време избухваше тих смях, помежду им се установяваше спокойствие. В редки моменти в отношенията им се появяваше топлина и двамата го осъзнаваха и се отдръпваха един от друг. Всичко друго беше немислимо.

Така непрекъснато се връщаха към необичайното, към ненормалното, към случилото се. Повече към него, отколкото към тях самите, защото то беше непостижимата за разума причина за съвместното им съжителство… съвместно съжителство в една стая в малка селска странноприемница в Швейцария. Абсурд. Той не беше част от подредения и обоснован свят на Мари Сен-Жак. И точно по тази причина провокираше подредения й аналитичен мозък. Необичайните неща трябваше да бъдат изследвани, разнищени и обяснени. Тя стана нетърпелива в настойчивостта си, настойчива колкото и Джефри Уошбърн, но без лекарското търпение. Защото тя нямаше време и го знаеше. Затова понякога стигаше до ръба на поносимото.

— Какво ти прави впечатление, когато четеш вестници?

— Бъркотията. Изглежда, че цари навсякъде.

— Не се занасяй. Кое ти се струва познато?

— Почти всичко, но не мога да кажа защо.

— Дай ми пример.

— Тази сутрин. Имаше някаква статия за американските военни бази в Гърция и последвалите дебати в Обединените нации; руснаците протестирали. Разбирам значението, борбата за власт в Средиземноморието и ексцесиите в Средния изток.

— Дай ми друг пример.

— Имаше статия за контактите на Източногерманското правителство с посолството на Бон във Варшава. Източен блок, Западен блок; отново разбирам.

— Виждаш връзката, нали? Значи имаш ориентация в политиката — геополитиката.

— Или просто съвсем нормални познания за текущите събития. Не мисля, че някога съм бил дипломат. Парите в Гемайншафт изключват всякаква правителствена служба.

— Съгласна съм, но все пак си ориентиран политически. А какво става с картите? Помоли ме да ти купя карти. Какво ти идва наум, като ги разглеждаш?

— В някои случаи имената предизвикват образи, точно както в Цюрих: сгради, хотели, улици… понякога лица. Но никога имена. Лицата нямат имена.

— Все пак си пътувал доста.

— Така ми се струва.

— Знаеш, че си.

— Добре, пътувал съм.

— Как?

— Какво имащ предвид под „как“?

— Това обикновено със самолет ли ставаше, или с кола — не такси, а такава, която ти караш?

— И двете, така ми се струва. Защо?

— Често самолетите означават по-дълги разстояния. Срещал ли си се с хора? Има ли лица по летища, хотели?

— Улици — думата се откъсна неволно от устните му.

— Улици? Защо улици?

— Не знам. Разни лица ме срещат по улиците… и в тихи места. Тъмни места.

— Ресторанти? Кафенета?

— Да. И стаи.

— Хотелски стаи?

— Да.

— Не в офиси? Работни помещения?

— Понякога. Но обикновено не.

— Добре. Срещат те хора. Лица. Мъже? Жени? Или и двете?

— Главно мъже. Понякога жени, но главно мъже.

— За какво говорят?

— Не знам.

— Опитай се да си спомниш.

— Не мога. Няма никакви гласове; няма никакви думи.

— Имаше ли разписания? Срещал си се с хора, което означава, че си имал ангажименти. Те са очаквали да се срещнат с теб и ти си очаквал да се срещнеш с тях. Кой определяше тези срещи? Някой е трябвало да го прави.

— Телеграми. Обаждания по телефона.

— От кого? Откъде?

— Не знам. Те трябваше да ме намерят.

— В хотелите?

— Най-често, струва ми се.

— Спомена, че служителят на рецепцията на „Карийон“ е казал, че си получавал послания.

— Тогава значи са идвали в хотела.

— Нещо като „Седемдесет и едно“?

— „Тредстоун“.

— Тредстоун. Твоята компания ли е?

— Това не означава нищо. Не можах да я намеря.

— Съсредоточи се!

— Правя го. Не беше регистрирана. Обадих се в Ню Йорк.

— И мислиш, че е съвсем необичайно. Не е така.

— Защо да не е?

— Може да е някакъв вътрешен отдел или нерегистрирана дъщерна компания — корпорация, създадена, за да извършва покупки за компанията-майка, чието име би вдигнало договорните цени. Това се прави непрекъснато.

— Кого се опитваш да убеждаваш?

— Теб. Напълно възможно е да си пътуващ посредник, защитаващ американските финансови интереси. Всичко навежда на тази мисъл; фондове като наличен капитал, които компанията има възможност да проверява, но не го е правила досега. Тези факти, както и добрата ти ориентация в политиката сочат, че може да си доверен финансов агент, и съвсем вероятно голям акционер или да имаш дял в компанията-родител.

— Съдиш ужасно прибързано.

— Не съм казала нищо, което да е в разрез с логиката.

— Имаш един-два пропуска.

— Къде?

— От сметката не е теглено. Само е внасяно. Не съм купувал, само съм продавал.

— Не можеш да си сигурен. Не помниш. Разплащанията могат да се извършват чрез краткосрочни депозити.

— Дори нямам понятие какво означава това.

— Един финансист, запознат с някои данъчни стратегии, има понятие. Какъв е другият пропуск?

— Разни хора не се опитват да убият някого само за това, че купува нещо на по-ниски цени. Може да се опитат да го разобличат, но не и да го убият.

— Може и да го направят, ако допусне огромна грешка. Или ако са объркали някого с друг. Опитвам се да ти обясня, че не можеш да си това, което не си! Без значение какво казва този или онзи.

— И си толкова сигурна?

— Да, напълно. Прекарах с теб три дни. Разговаряхме. Слушах те. Допусната е ужасна грешка… Или е някаква конспирация.

— И в какво се състои? Срещу какво?

— Точно това трябва да разбереш.

— Благодаря.

— Искам да те питам нещо. Какво ти идва наум, когато мислиш за пари?

Стига! Не го казвай! Не разбираш ли? Ти грешиш. Когато мисля за пари, мисля за убиване.

— Не знам — каза той. — Уморен съм. Искам да спя. Изпрати телеграмата си утре сутринта.

Минаваше полунощ в началото на четвъртия ден, но сънят не идваше. Борн се взираше в тавана от тъмно дърво, отразяващо светлината на настолната лампа в средата на стаята. Тя винаги светеше през цялата нощ. Мари просто я оставяше така и той не й искаше обяснение, нито тя му го даваше.

Сутринта тя щеше да си отиде и плановете му щяха да изкристализират. Щеше да остане още няколко дни в странноприемницата и да извика лекаря от Волен да свали превръзките му. След това — Париж! Там бяха парите, а и още нещо; знаеше го, чувстваше го. Окончателният отговор. Ще намериш пътя си.

Не си безпомощен. Ще намериш пътя си.

Какво щеше да намери? Човек на име Карлос? Кой беше Карлос и какво означаваше той за Джейсън Борн?

Чу шумолене на дрехи откъм кушетката до стената. Погледна натам, изненадан, че Мари още не спи. Нещо повече, тя го гледаше, по-точно взираше се в него.

— Знаеш ли, че не си прав? — изрече.

— За кое?

— За това, което си мислиш.

— Ти не знаеш за какво си мисля.

— Знам. Видях погледа ти. Виждаш разни неща, за които не си сигурен, че съществуват, и се страхуваш, че може да са верни.

— Верни са. Обясни ми Щепдекщрасе. Обясни ми онзи дебелия в „Драй Алпенхойзер“.

— Не мога, но ти също не можеш.

— Те съществуват — отговори той. — Аз ги видях и те съществуват.

— Трябва да разбереш защо. Не можеш да бъдеш това, което не си, Джейсън. Разбери защо.

— Париж — каза той.

— Да, Париж. — Мари се надигна от кушетката. Беше облечена в ефирна бледожълта, почти бяла нощница с перлени копчета на гърба. Тя прилепваше към тялото й, докато пристъпваше боса към леглото му. Застана пред него, отпусна очи и след това повдигна двете си ръце и започна да разкопчава нощницата си. Остави я да се свлече на земята и седна на леглото. Гърдите й бяха над него. Тя се наведе, посегна към лицето му и го обхвана нежно с ръце. Очите й не се откъсваха от неговите, както почти непрекъснато през изминалата седмица. — Благодаря ти за живота ми — прошепна.

— Благодаря ти за моя — отговори той, усещайки копнежа, който знаеше, че и тя изпитва. Питаше се дали нейният е съпроводен от болка, както беше при него. Той нямаше спомени за жена, може би защото не бе имал такава, и затова тя беше всичко, което си представяше; всичко и много… много повече. Тя отблъскваше мрака от него. Спираше болката.

Страхуваше се да й го каже. Сега тя му казваше, че всичко е наред, дори за малко, за час и нещо. Тя му даряваше памет в тази нощ и спомен от нея. И също искаше да се освободи от напрежението, породено от насилието. Можеха да се отпуснат и да забравят. Щастието им принадлежеше за час и нещо. Това беше всичко, което искаше, но господи, как се нуждаеше от нея.

Той посегна към гърдите й и я притегли към себе си, притискайки устните й към своите. Влагата на дъха й разпръсна съмненията.

Тя повдигна завивките и дойде при него.

Лежеше в прегръдките му, главата й беше на гърдите му, положена внимателно, за да не засегне раната на рамото. Изплъзна се нежно и се подпря на лакти. Той я погледна. Погледите им се срещнаха и двамата се усмихнаха. Тя повдигна ръка и притисна устните му с показалец, след което заговори меко.

— Трябва да ти кажа нещо и не искам да ме прекъсваш. Няма да изпращам телеграма на Питър. Не още.

— Чакай малко, само за секунда. — Той отмести ръката й от лицето си.

— Моля те, не ме прекъсвай. Казах „още не“. Това не означава, че няма да я изпратя изобщо, но не сега. Ще остана с теб. Идвам с теб в Париж.

— Ами ако не искам да го правиш? — насили се той да изрече думите.

Тя се наклони към него и прекара устните си по бузата му.

— Не става. Компютърът току-що го отхвърли.

— Нямаше да съм толкова самоуверен на твое място.

— Но не си. Видях как ме прегръщаше и се опитваше да ми кажеш толкова много неща, които не можеш. Неща, които мисля, че и двамата искахме да си кажем един на друг през последните дни. Не мога да си обясня какво стана. О, предполагам, че го има някъде в някои мъгляви психологически теории — двама доказано интелигентни хора, запратени заедно в ада и изпълзяващи оттам… заедно. Може би това наистина е всичко. Но сега в момента то е тук и аз не мога да избягам от него. Не мога да избягам от теб. Защото ти имаше нужда от мен и защото ми даде живота ми.

— Какво те кара да мислиш, че имам нужда от теб?

— Мога да направя за теб някои неща, които ти не би могъл сам. Само за това си мислих през последните два часа. — Тя пак се изправи и застана над него, прекрасна в голотата си. — Ти си замесен по някакъв начин с огромни парични суми, но доколкото разбрах, не правиш разлика между дебит и кредит. Може и да си я правил преди, но не и сега. И още нещо. Заемам важен пост в канадското правителство. Имам представа и достъп до всевъзможни сведения. И защита. Световните финанси са мръсна работа и Канада също е засегната. Затова дойдох в Цюрих. За да наблюдавам и докладвам за финансовите групировки, а не за да разисквам абстрактни теории.

— И фактът, че имаш информация и яснота по тези въпроси, може да ми помогне?

— Така мисля. Най-важното е закрилата на посолството. Но ти обещавам, че при първия признак на насилие ще изпратя телеграмата и ще се махна. Като изключим моите страхове, само ще ти тежа при такива обстоятелства.

— При първия признак — повтори Борн, изучавайки лицето й.

— И аз ще определя кога и къде се е появил.

— Какво искаш? Възможностите ми не са безкрайни. Няма да споря.

Той продължи да се взира в очите й, този момент продължи дълго, намагнетизиран от тишината. Накрая попита:

— Защо го правиш? Нали преди малко сама каза. Ние сме двама доказано интелигентни хора, преодолели заедно някакъв ад. Може би това е всичко, което сме. Струва ли си?

Тя остана неподвижна.

— Казах и нещо друго, ако си спомняш. Преди четири нощи един човек, който можеше да продължи да бяга, се върна заради мен и предложи да умре на мое място. Аз вярвам на този човек. Струва ми се, повече, отколкото той самият. Това наистина е всичко, което мога да предложа.

— Приемам го — каза той и вдигна ръце към нея. — Не би трябвало, но приемам. Тази вяра ми е отчайващо потребна.

— Можеш да спреш дотук — прошепна тя и отметна чаршафа. Тялото й се притисна към неговото. — Люби ме, аз също имам потребности.

Изминаха още три дни и три нощи, изпълнени с топлината на щастието им и с възторга на откритието. Живееха със скоростта на хора, които знаят, че промяната ще настъпи. И когато тя дойде, ще дойде бързо. Трябваше да поговорят за неща, които не можеха да отлагат повече.

Над масата се виеше спираловидно цигарен дим и се смесваше с парата на горещото кафе. Домакинът, жизнерадостен швейцарец, чиито очи поглъщаха повече, отколкото устните му изпускаха, бе излязъл преди няколко минути и им беше оставил местните и цюрихските вестници. Джейсън и Мари седяха един срещу друг; и двамата бяха прегледали новините.

— Има ли нещо в твоите? — попита Борн.

— Старецът, пазачът на Гисан Ке, е бил погребан онзи ден. Полицията все още няма нищо конкретно. Пише, че „разследването продължава“.

— Тук е по-подробно — каза Джейсън, като прелистваше внимателно своя вестник с бинтованата си лява ръка.

— Как е? — Мари погледна ръката му.

— По-добре. Пръстите ми са по-подвижни.

— Знам.

— Имаш мръсно подсъзнание. — Той сгъна вестника. — Ето го. Повтарят написаното вчера. Гилзите и следите от кръв се анализират. — Борн вдигна поглед. — Но са добавили още нещо. Останки от дрехи; не бяха го споменавали преди.

— Това проблем ли е?

— Не и за мен. Дрехите ми са от универсален магазин в Марсилия. А твоите? Има ли нещо специално в плата и в изработката?

— Караш ме да се притеснявам. Не. Всичките ми дрехи са шити от една жена в Отава.

— Значи е невъзможно да се попадне по следите им.

— Не виждам как. Коприната ми я донесе от Хонконг един от нашата секция.

— Купувала ли си нещо от магазините в хотела? Нещо, което е било на теб? Кърпичка, брошка, нещо от този сорт?

— Не. Не си падам много по пазаруването.

— Добре. И на приятелката ти не са й задавали въпроси при напускане на хотела?

— Не. На рецепцията не. Казах ти. Само онези двамата, с които ме видя в асансьора.

— От френската и белгийската делегация.

— Да. Всичко е минало нормално.

— Хайде да анализираме отново.

— Няма какво да анализираме. Пол — онзи от Брюксел — не е видял нищо. Бил е съборен от стола си на пода и е останал да лежи там. Клод — онзи, който се опита да ни спре, спомняш ли си? — отпърво помислил, че на сцената в светлината на прожектора съм аз, но бил ранен от тълпата, преди да успее да отиде в полицията, и го откарали в лечебницата.

— И когато вече е можел да каже нещо — прекъсна я Джейсън, продължавайки думите й, — вече не е бил сигурен.

— Да. Но аз мисля, че е наясно с основната цел на моето пребиваване на конференцията; дегизировката ми не е успяла да го измами. Това ще засили намерението му да не си пъха носа в тази работа.

Борн надигна кафето си.

— Хайде, кажи ми отново за това — каза той. — Ти си търсила нарушения на международните финансови споразумения?

— Е, по-скоро улики за такива. Никой няма да излезе и да каже, че има финансови интереси в страната си и ги защитава, така че, ако има желаещи, те могат да си платят, за да попаднат на канадския пазар на суровини или на друг. Но виждаш кои си пият заедно питиетата, кои вечерят заедно. А понякога става толкова глупаво, както един в Рим, на когото знам, че плаща Аньели — идва и направо те пита колко сериозно гледат в Отава на митническите закони.

— Все още не съм сигурен, че те разбирам.

— Ще разбереш. Твоята собствена страна е много небрежна в това отношение. Кой какво притежава? Колко от американските банки се контролират от парите на ОПЕК? Каква част от промишлеността е собственост на европейски и японски консорциуми? Колко стотици хиляди акра земя се владеят от капитал, изтекъл от Англия, Италия и Франция? Ние всички се безпокоим.

— Наистина ли?

Мари се засмя.

— Естествено. Нищо не прави човека такъв националист, както мисълта, че страната му е собственост на чужденци. Всеки се приспособява рано или късно, ако загуби война — това означава само, че врагът е бил по-силен — но ако загубиш икономиката си, значи врагът е по-умен. Периодът на окупация продължава по-дълго и белезите са по-трайни.

— Май доста си размишлявала върху тези неща?

За момент хумористичната нотка в погледа на Мари изчезна. Тя му отговори сериозно:

— Така е. Мисля, че са много важни.

— Научи ли нещо в Цюрих?

— Нищо, което да ме изненадва — каза тя. — Навсякъде се раздават пари. Синдикати се опитват да намерят вътрешни инвестиции, но бюрократичната машина вижда въпроса по друг начин.

— В онази телеграма от Питър пишеше, че докладите ти са първокласни. Какво има предвид?

— Открих няколко странни икономически мошеници, за които мисля, че ще се опитат да подкупят някои фактори в канадското правителство, за да се сдобият с канадско имущество. Не се опитвам да се измъкна, но тези неща просто не ти говорят нищо.

— Не искам да ти се бъркам, ала имам чувството, че ме слагаш в същия кюп. Не по отношение на Канада, а въобще.

— Не те изключвам. Моделът е налице. Възможно е да си част от финансова комбина, която търси всякакви начини за нелегални сделки. Това е нещо, което заслужава да се провери, но първо трябва да се обадя по телефона. Не мога да пратя телеграма.

— Сега вече ще се намеся. Какво имаш предвид и как?

— Ако някъде съществува „Тредстоун Седемдесет и едно“ под прикритието на мултинационална компания, има начини да се открие компанията и прикритието й. Искам да се обадя на Питър от някоя от телефонните станции в Париж. Ще му кажа, че в Цюрих съм попаднала на името „Тредстоун Седемдесет и едно“ и това ме безпокои. Ще го помоля да направи СР — секретно разследване — и ще му кажа, че ще му се обадя пак.

— И ако го намери…

— Ако съществува, ще го намери.

— Тогава ще мога да се свържа с някой, вписан като „упълномощен директор“ и да говоря с тях.

— Но много предпазливо — добави Мари. — Чрез посредници. Чрез мен, ако искаш.

— Защо?

— Заради това, което направиха, или по-точно не направиха.

— И какво е то?

— Не са се опитали да се свържат с теб близо шест месеца.

— Не може да си сигурна — и аз не мога.

— Банката може. Милиони долари са останали недокоснати, с тях не е работено и никой не се е обезпокоил защо. Това е, което не мога да разбера. Сякаш са те изоставили. И точно тук може да е допусната грешка.

Борн се облегна на стола, погледна бинтованата си лява ръка и в съзнанието му изплува образът на оръжието, което се стоварваше отново и отново върху пръстите му в сянката на състезателната кола на Щепдекщрасе. Вдигна очи и погледна към Мари.

— Твърдиш, че ако съм изоставен, това е, защото директорите на „Тредстоун“ смятат, че грешката е истина.

— Възможно е. Може би мислят, че си ги въвлякъл в нелегални операции — с криминални елементи — които биха им стрували милиони повече. Вероятно рискувайки военни правителства да експроприират тези компании. Или може би си се свързал, без да подозираш, с някой международен престъпен синдикат. Всичко могат да си помислят. Не биха искали да ги заподозрат във връзка с теб.

— Значи независимо какво ще научи твоят приятел Питър, аз ще си остана на квадратче номер едно.

— Връщам се, но не на номер едно, а на четири и половина — пет по десетстепенната скала.

— И девет да е, това не променя нищо. Някакви хора искат да ме убият и аз не знам защо. Други биха могли да ги спрат, но не го правят. Човекът от „Драй Алпенхойзер“ каза, че Интерпол е заложил мрежи за мен и ако попадна в тях, няма да има никакви отговори. Виновен съм като обвинен, защото не знам в какво съм се провинил. Загубата на паметта едва ли ще може да се приеме като смекчаващо вината обстоятелство, а може и да се окаже, че в крайна сметка такова нещо изобщо не съществува.

— Отказвам да го повярвам и ти трябва да направиш същото.

— Благодаря…

— Не си прав, Джейсън. Престани.

Престани. Колко пъти съм го казвал на себе си? Ти си моята любов и единствената жена, която някога съм познавал, и ти вярваш в мен. Защо аз не мога да повярвам в себе си?

Борн стана и както винаги провери краката си. Способността му да се движи се възвръщаше, раните не бяха толкова сериозни, колкото въображението му го караше да мисли. Промяната щеше да дойде утре.

— Париж — каза Джейсън. — Отговорът е в Париж. Знам го с абсолютна сигурност, така както видях очертанието на онези триъгълници в Цюрих. Само че не знам откъде да започна. Абсолютна лудост. Просто чакам да се появи образ, дума или фраза — или кибритена кутийка — за да ми каже нещо. Да ме изпрати някъде другаде.

— Защо не изчакаме, докато се чуя с Питър? Мога да му се обадя още утре; можем да сме в Париж утре.

— Защото това няма да промени нищо, не разбираш ли? Независимо какво ще открие той, единственото нещо, което искам да знам, няма да е там. По същата причина и „Тредстоун“ странят от банката. Заради мен. Трябва да разбера защо се опитват да ме убият и защо някой, на име Карлос, ще плати… как беше… премия за трупа ми.

Успя да каже само това, защото думите му бяха прекъснати от удар върху масата. Мари бе изтървала чашата си и се беше втренчила в него. Лицето й беше побледняло, сякаш всичката кръв се беше оттекла от главата й.

— Какво каза току-що? — попита тя.

— Какво? Казах, че трябва да разбера…

— Името. Ти спомена името Карлос.

— Да.

— През всичките часове, когато разговаряхме, и дните, когато бяхме заедно, ти никога не си го споменавал.

Борн я погледна, опитвайки се да си спомни. Беше истина; беше й казал всичко, което се сещаше, но кой знае как бе пропуснал Карлос… почти съзнателно, като че го беше изхвърлил от мислите си.

— Да, май не съм — изрече. — Ти, изглежда, знаеш. Кой е Карлос?

— На интересен ли се правиш? Ако е така, шегата ти не е много добра.

— Не се правя на интересен. Не виждам с какво мога да се шегувам. Кой е Карлос?

— Наемен убиец. Наричат го убиецът на Европа. Човек, когото издирват вече двайсет години и за когото се говори, че е убил между петдесет и шейсет политици и военни. Никой не го е виждал… но казват, че се подвизава в околностите на Париж.

Борн почувства как го облива студена вълна.

Таксито, което наеха до Волен, беше английски форд и принадлежеше на зетя на домакина. Джейсън и Мари седяха на задната седалка и гледаха тъмния пейзаж, който бавно преминаваше край тях. Превръзките бяха свалени и заместени с леки марли, закрепени с пластири.

— Върни се в Канада — каза меко Джейсън, нарушавайки мълчанието помежду им.

— Ще го направя, казах ти вече. След няколко дни. Искам да видя Париж.

— Не искам да идваш в Париж. Ще ти се обадя в Отава. Можеш лично да се заемеш с издирването на „Тредстоун“ и да ми дадеш информация по телефона.

— Струва ми се, че е все едно. Трябва да разбереш защо; няма значение „кой“, преди да си разбрал другото.

— Ще намеря начин. Необходим ми е само един човек и аз ще го открия.

— Но ти не знаеш откъде да започнеш. Ти си човек, който чака образ, фраза или кибритена кутия. Може да не се появят.

— Все нещо ще се появи.

— Там наистина има нещо, но ти няма да го видиш. Аз мога. Ето защо имаш нужда от мен. Зная думите, методите. Ти не.

Борн я погледна в преминаващите сенки.

— Струва ми се, че няма да е лошо да ми кажеш какво имаш предвид.

— Банките, Джейсън. Следите, които водят към „Тредстоун“ са в банките. Но не така, както си представяш.

Прегърбеният старец в износеното палто и черно кепе в ръка се запъти към далечния край на залата на църквата в малкото село Апажон, на десет километра южно от Париж. Камбаните на вечерния Ангелус кънтяха над дървото и камъка. Старецът зае мястото си на петия ред и зачака звънът им да спре. Беше сигналът; той го чу и знаеше, че докато траеше техният зов, един по-млад мъж — най-безмилостният от всички живи хора — е обикалял малката църква и изучавал всеки отвън и вътре в нея. Забележеше ли нещо непредвидено, някой, заплашващ го лично, нямаше да задава никакви въпроси; щеше да последва просто екзекуция. Така работеше Карлос и само онези, които си даваха сметка, че могат да си отидат от този свят само защото са били проследени, приемаха пари, за да служат като посланици на наемния убиец. Бяха като самия него, стари хора от стари времена, чийто живот си отиваше я от старост, я от болест, или от двете.

Карлос не допускаше никакъв риск. Единствената утеха бе, че ако някой загинеше, служейки му — или от собствената му ръка — парите винаги стигаха до стариците или до децата им, или до техните деца. Редно е да се каже, че имаше известно достойнство в това да работиш за Карлос. Щедрост също не липсваше. Ето това разбираше неговата малка армия от немощни старци; той осмисляше последните дни от живота им.

Пратеникът стисна кепето си и продължи по пътеката между седалките към редицата от изповедални на лявата стена. Пристъпи към петото сепаре, дръпна завесата и влезе, нагаждайки очите си към светлината на единствената свещ, трепкаща от другата страна на полупрозрачния воал, отделящ свещеника от грешника. Седна на малката дървена скамейка и погледна към силуета в богоугодното място. Всичко бе както винаги — скрита под качулката фигура на мъж в монашески одежди. Пратеникът се опита да си представи как изглежда този човек; не му беше тук мястото да размишлява за такива неща.

— Ангелус Домини — каза той.

— Ангелус Домини, чадо божие — прошепна силуетът под качулката. — Щастливи ли са дните ти?

— Те са към края си — отговори старецът. — Но благодарение на теб са щастливи.

— Добре. Хубаво е на твоята възраст да имаш чувството за сигурност — каза Карлос. — Но нека се върнем към работата. Получи ли подробностите от Цюрих?

— Бухала е мъртъв. И още двама, вероятно и трети. Ръката на друг е ранена сериозно; не може да работи. Каин изчезна. Мислят, че жената е с него.

— Лош обрат на нещата — каза Карлос.

— Има още. От онзи, който трябваше да я убие, няма ни вест, ни кост. Трябвало е да я отведе на Гисан Ке; никой не знае какво се е случило.

— Освен че вместо нея е бил убит пазачът. Може да не е никаква заложница, а примамка за капан. Капан, който щракна за Каин. Искам да си помисля върху това… Междувременно ето инструкциите ми. Готов ли си?

Старецът бръкна в джоба си и извади огризка от молив и листче хартия.

— Напълно.

— Обади се в Цюрих. До утре искам тук в Париж човек, който е виждал Каин и може да го разпознае. Също Цюрих трябва да се свърже с Кьониг в Гемайншафт и да му каже да изпрати телекса си в Ню Йорк. Да използва пощенската станция в селото.

— Ако обичаш — прекъсна го старият куриер. — Тези стари ръце вече не пишат както едно време.

— Прости ми — прошепна Карлос. — Пренатоварен съм и не съобразих. Съжалявам.

— Няма нищо, няма нищо. Продължавай.

— Последно, искам нашият екип да заеме стаи в сградата на банката на Рю Мадлен. Този път банката ще е лобно място на Каин. Ще заловим самозванеца при източника на неуместната му горделивост. Спорна и заслужаваща презрение, както и той самият… Освен ако не е нещо съвсем друго.