"Самоличността на Борн" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)

11.

Борн наблюдаваше от разстояние как Мари минава митническия и граничен контрол на летището в Берн и търсеше признаци на интерес или признаци, че някой от тълпата, струпана в чакалнята за заминаващи на Ер Франс, я е разпознал. Беше четири часът следобед, най-натовареното време за полети до Париж. Точно тогава привилегированите бизнесмени бързаха след скучната всекидневна работа в банките в Берн да се върнат в Града на светлините. Мари погледна през рамо, докато минаваше през бариерата: той й кимна, изчака я да се скрие, обърна се и забърза към чакалнята на Сюис Ер. Джордж Б. Уошбърн имаше резервация за полета в 4,30 за Орли.

Щяха да се срещнат по-късно в едно кафене, което Мари си спомняше от дните си в Оксфорд. Наричаше се О Коан дьо Клюни и се намираше на булевард Сен Мишел, на няколко пресечки от Сорбоната. В случай че по някакви причини кафенето вече не съществуваше, Джейсън щеше да я намери около девет часа на стъпалата на музея „Клюни“.

Борн щеше да закъснее. Съвсем малко. Сорбоната притежаваше една от най-богатите библиотеки в цяла Европа и в нея се намираха старите издания на всички вестници. Работното време на университетските библиотеки не съвпадаше с това на държавните учреждения; студентите ги използваха вечер. Той щеше да направи същото веднага щом пристигнеше в Париж. Имаше нещо, което трябваше да научи.

Аз чета вестници всеки ден. На три езика. Преди шест месеца беше убит един човек, за смъртта му беше съобщено на първа страница във всеки един от тези вестници. Така беше казал дебелият мъж в Цюрих.

Остави куфара си в гардероба на библиотеката, отиде на първия етаж и зави наляво към арката, водеща към огромната читалня. В тази пристройка се намираше залата, в която се съхраняваха вестниците, подредени и подвързани в папки. Течението на всяко издание ден по ден стигаше до година назад от текущия ден.

Той тръгна покрай рафтовете, отброявайки шест месеца назад и взе първата десетседмична сбирка от вестници отпреди половин година, считано от днешната дата. Занесе ги на най-близката свободна маса и без да седне, започна да разлиства от първа страница на първа страница, брой след брой.

Велики мъже бяха умрели в леглата си, други правеха изявления; доларът бе паднал, златото се бе покачило; бяха вдигнати стачки и правителствата се раздвояваха между действието и парализата. Но не бе убит никой, чието име заслужаваше статия на първа страница. Нямаше такъв инцидент — такова политическо убийство.

Джейсън се върна при рафтовете и започна да рови още по-назад. Две седмици, дванайсет седмици, двайсет седмици. Почти осем месеца. Нищо.

Тогава се сети; беше търсил само назад от днешна дата преди шест месеца, не и напред. Грешката бе възможна и в двете посоки; няколко дни, седмица, дори две. Върна папките върху рафтовете и извади вестниците отпреди четири и пет месеца.

Бяха се разбили самолети и бяха избухнали кървави революции; хора на религията бяха държали речи и други божи хора им бяха противоречали; бяха откривани бедност и болести там, където всички знаеха, че съществуват, но не беше убит никакъв важен човек. Започна да разлиства последната папка, мъглите на съмнението и чувството за вина се изпаряваха с всяко прелистване на страниците. Беше ли излъгал потният дебелак в Цюрих? Беше ли всичко това лъжа? Всичко ли беше само лъжи? Може би живееше в някакъв кошмар, който можеше да изчезне с…

ПОСЛАНИК ЛЕЛЪНД Е УБИТ В МАРСИЛИЯ!

Дебелите правоъгълни букви на заглавието избухнаха от страницата и нараниха очите му. Това не бе обикновена болка, а такава, която прониза орбитите на очите му и премина през цялата му глава. Дишането му спря, очите му се приковаха в името. Лелънд. Знаеше го; можеше да нарисува лицето, наистина да го нарисува. Широки вежди под високо чело, широк нос между високи скули над изненадващо тънки устни, увенчани с чудесно поддържани сиви мустаци. Познаваше това лице, познаваше човека. И този човек бе убит от един-единствен изстрел на далекобойна пушка, с която беше стреляно от прозорец по крайбрежието. Посланик Лелънд се бе разхождал по един вълнолом в Марсилия в пет часа следобед. Изстрелът бе пръснал главата му.

На Борн не му бе необходимо да чете втория абзац, за да узнае, че преди да стане директор на Военноморското разузнаване и да заеме поста на посланик в Ке Д’Орсе в Париж, Хауърд Лелънд е бил адмирал Х. Р. Лелънд от флотата на Съединените щати. Нито да навлиза в съдържанието на статията, излагаща мотивите на убийството, за да ги узнае; той ги знаеше. Основната задача на Лелънд в Париж беше да разубеди френското правителство в намерението му да одобри продажбата на огромно количество оръжие — и по-специално на изтребители „Мираж“ — на страните от Африка и Средния изток. И е постигнал изненадващо голям успех, възбуждайки гнева на заинтересованите страни от всички точки на Средиземноморието. Предполагаха, че са го убили заради намесата му; наказание, което трябваше да послужи за предупреждение на всички останали. На купувачите и продавачите на смърт не биваше да се пречи.

По всяка вероятност продавачът на смърт, който го бе убил, беше получил огромна сума и се бе отдалечил от сцената, изгаряйки всички следи зад себе си.

Цюрих. Куриер до един безкрак мъж; друг до дебел мъж в препълнен ресторант на Фалкенщрасе.

Цюрих.

Марсилия.

Джейсън затвори очи, болката беше непоносима. Бяха го извадили от морето преди пет месеца, предполагайки, че е от Марсилия. В такъв случай пътят му за бягство е тръгвал от крайбрежието, където е била наета лодка, за да го откара към безбрежната синева на Средиземно море. Всичко съвпадаше идеално, всяко парче от мозайката прилепваше към останалите. Откъде можеше да знае всички тези неща, ако не беше въпросният продавач на смърт от прозореца на марсилското крайбрежие?

Отвори очи. Болката му пречеше да мисли, но не съвсем. Бе взел решение — най-ясното в ограничените му спомени. Срещата с Мари Сен-Жак в Париж нямаше да се състои.

Може би някой ден щеше да й прати писмо и да й обясни това, което сега не можеше да й каже. Ако оживееше дотогава и успееше да й пише. Но сега не можеше да го направи. Сега не можеше да има думи на признателност или обич, никакви обяснения; тя щеше да го чака, но той просто нямаше да отиде. Трябваше да наложи дистанция между себе си и нея. Тя не биваше да се замесва с един продавач на смърт. Оказа се, че не е права — най-лошите му страхове се оправдаха.

О, господи. Можеше да нарисува лицето на Хауърд Лелънд, а на страницата пред него нямаше снимка! Тази първа страница с това ужасно заглавие, отключило толкова много спомени, потвърждаваше толкова неща. Датата. Четвъртък, 26-и август. Марсилия. Щеше да помни този ден, докато можеше да помни, до края на объркания си труден живот.

Четвъртък, 26-и август…

Нещо не беше наред. Какво? Какво? Четвъртък?… Четвъртък не му говореше нищо. Двайсет и шести август?… Двайсет и шести? Не можеше да е двайсет и шести! Двайсет и шести не бе наред! Беше го чувал хиляди пъти. Дневникът на Уошбърн — медицинският журнал на пациента. Колко пъти Уошбърн се беше връщал на всеки факт, на всяка фраза, всеки ден и всеки малък успех? Прекалено много, за да ги брои. Достатъчно много, за да ги запомни!

Ти бе донесен пред вратата ми на сутринта във вторник, двайсет и четвърти август, точно в осем часа и двайсет минути. Състоянието ти беше…

Вторник, 24-и август.

Август, 24-и.

Не е бил в Марсилия на двайсет и шести! Не е могъл да стреля с пушка от прозорец до крайбрежието. Не бе той продавачът на смърт в Марсилия; не той бе убил Хауърд Лелънд!

Преди шест месеца бе убит човек… Само че не преди шест месеца. Приблизително шест месеца, но не шест месеца. И той не беше убил този човек; по това време се е намирал полумъртъв в къщата на един алкохолик в Ил дю Пор Ноар.

Мъглата се разсейваше, болката отслабваше. Изпълни го чувство на облекчение; беше открил една конкретна лъжа! Щом имаше една, нищо чудно да има и други!

Борн си погледна часовника, беше девет и петнайсет. Мари бе излязла от кафенето и го чакаше на стъпалата на музея „Клюни“. Той върна папките на мястото им и тръгна към голямата врата на читалнята във форма на арка. Един забързан мъж.

Пое по булевард Сен Мишел, ускорявайки с всеки метър крачките си. Имаше ясното чувство, че вече знае какво е да те помилват секунди преди бесилото и искаше да сподели това рядко усещане. За момент бе вън от жестокия мрак, над разбиващите се води; беше намерил слънчев момент — един като тези и слънчевата светлина, изпълващи стаята в селската странноприемница — и трябваше да стигне до тази, която му ги беше дарила. Да стигне при нея, да я прегърне и да й каже, че надежда има.

Видя я на стъпалата, обгърнала тялото си с ръце, под мартенския вятър, който метеше булеварда. Отначало тя не го видя, очите й претърсваха улицата с трите платна. Жената се оглеждаше неуморно и неспокойно, изплашена, че няма да види това, което иска, изплашена, че то изобщо няма да е там, където се взираше.

Само преди десет минути наистина нямаше да го има.

Видя го. Лицето й просветна, изпълни се с живот, озари се от усмивка. Посрещна го тичешком, докато той се изкачваше по стълбите към нея. Срещнаха се и замълчаха за момент, самотни и изпълнени с топлота, на Сен Мишел.

— Чаках и чаках — пое си най-сетне тя дъх. — Толкова се боях и така се притесних. Нещо случило ли се е? Добре ли си?

— Добре съм. По-добре от доста време насам.

— Какво?

Той я прегърна през раменете.

— „Преди шест месеца беше убит един човек…“ Спомняш ли си?

Радостта изчезна от очите й.

— Да, спомням си.

— Не съм го убивал — каза Борн. — Не е било възможно да съм.

Намериха малък хотел в многолюдния център на Монпарнас. Фоайето и стаите бяха доста овехтели, но претендираха за отминала елегантност, която придаваше дух на непреходност. Беше едно тихо място в центъра на квартала, което държеше на репутацията си, като приемаше времето, без да се присъединява към тях.

Джейсън затвори вратата и кимна на побелелия портиер, чието безразличие се превърна в сервилност при вида на поднесената му двайсетфранкова банкнота.

— Взема те за провинциален викарий, който се изчервява при мисълта за нощен живот — отбеляза Мари. — Надявам се, забеляза, че веднага си лягам.

— Казва се Жерве и ще е много отзивчив към нашите нужди. Не възнамерява да споделя богатството ми. — Борн прекоси стаята и взе Мари в ръцете си: — Благодаря ти за живота.

— Пак заповядай, приятелю мой. — Тя се вдигна на пръсти и сложи длани на лицето му. — Но друг път не ме карай да те чакам така. Почти откачих; единствената ми мисъл бе, че някой те е познал… и се е случило нещо ужасно.

— Забравяш, че никой не знае как изглеждам.

— Не разчитай на това; не е вярно. На Щепдекщрасе бяха четирима, включително и това копеле на Гисан Ке. Те са живи, Джейсън. Те те видяха.

— Не съвсем. Видели са тъмнокос мъж с превръзки на врата и на главата, който накуцва. Само двама от тях бяха по-близо до мен: оня на първия етаж и тая свиня от Гисан Ке. Първият скоро няма да напусне Цюрих, защото не може да ходи и ръката му е в безобразно състояние. А колкото до втория, лъчът на фенера заслепи него, а не мен.

Тя го пусна и смръщи вежди. Живият й ум задаваше ли, задаваше въпроси.

— Недей да бъдеш толкова сигурен. Те бяха там и те видяха.

Ако промениш цвета на косата си… се променя лицето ти. Джоузеф Уошбърн. Ил дю Пор Ноар.

— Повтарям, че видяха тъмнокос мъж и то на тъмно. Случайно да ти се намира малко слаб разтвор на перхидрол?

— Никога не съм използвала подобно нещо.

— Тогава ще купя утре сутринта. На Монпарнас сигурно има. Блондините са по-симпатични, нали така казват?

Тя разгледа внимателно лицето му.

— Опитвам се да си представя на какво ще приличаш.

— Ще бъда различен. Не много, но достатъчно.

— Може и да си прав. Надявам се, че си. — Мари го целуна по бузата като прелюдия към разговора: — Разкажи ми сега какво се случи. Къде беше? Какво научи за онзи… инцидент преди шест месеца?

— Не е бил преди шест месеца и точно по тази причина не е възможно аз да съм го убил. — Разказа й всичко, но й спести няколкото кратки момента, когато мислеше, че няма да я види повече. Пък и не беше необходимо да го споменава — тя го каза вместо него.

— Ако не беше запомнил толкова ясно тази дата, нямаше да дойдеш при мен, нали?

Той поклати глава.

— Сигурно.

— Знаех си. Почувствах го. За секунда, докато вървях от кафенето към стъпалата на музея. Не можех да дишам. Имах чувството, че се задушавам. Вярваш ли ми?

— Не ми се иска.

— И на мен не ми се вярва, но наистина беше така.

Двамата седяха — тя на леглото, а той на едно кресло близо до нея. Взе ръката й в своята.

— Все още не съм убеден, че трябва да съм тук… Познах този човек, видях лицето му, бил съм в Марсилия четирийсет и осем часа преди да го убият!

— Но ти не си го убил.

— Защо тогава съм бил там? Защо мислят, че аз съм го направил? Господи, това е лудост. — Надигна се от стола, болката в очите му се върна. — Бях забравил. Аз също съм луд, нали? Защото не помня… Години, цял живот.

Мари заговори по същество, в гласа й липсваше съжаление:

— Отговорите ще дойдат. От един или друг източник, в крайна сметка от самия теб.

— Може да се окаже невъзможно. Уошбърн споменаваше, че било нещо като пренареждане на блокове, различни тунели… различни прозорци? — Джейсън отиде до прозореца, облегна се на перваза и погледна надолу към светлините на Монпарнас. — Гледката вече не е същата и никога няма да бъде. Там някъде вън има хора, които познавам, които ме познават. На три хиляди километра оттук има други, за които ме е грижа и други, за които не ме е грижа… Или, о, господи, може би жена и деца, не знам. Вятърът ме преобръща отново и не мога да се приземя. Всеки път, когато се опитам, отново ме издига.

— В небето? — попита Мари.

— Да.

— Ти си скачал от самолет — заяви Мари.

Борн се обърна.

— Никога не съм ти казвал подобно нещо.

— Каза го насън миналата нощ. Потеше се, лицето ти беше зачервено и трябваше да те избърша с кърпа.

— Защо не си ми казала?

— Казах ти, но по друг начин. Попитах дали си бил пилот и дали летенето те притеснява. По-специално през нощта.

— Не знаех за какво говориш. Защо не ме притисна малко?

— Беше ме страх. Беше на косъм от истерия, а аз нямам опит с такива неща. Мога да ти помагам да си припомняш, но не знам как да се справя, ако изпаднеш в такова състояние. Струва ми се, че само лекар би могъл.

— Лекар? Изкарах цели шест проклети месеца с лекар.

— От това, което си ми казвал за него, съдя, че ти е необходимо друго лечение.

— Не ми е необходимо! — отговори, засрамен от собствения си гняв.

— Защо не? — Мари се надигна от леглото. — Ти се нуждаеш от помощ, скъпи. Един психиатър би могъл…

— Не! — изкрещя той, разгневен от самия себе си. — Не бих го направил. Не мога.

— Кажи ми защо, моля те — попита го тя спокойно, застанала пред него.

— Аз… аз … не мога да го направя.

— Просто ми кажи защо, и това е.

Борн се загледа в нея, след това се обърна и отново се загледа през прозореца, с ръце на перваза.

— Защото ме е страх. Открих една лъжа и просто не мога да ти обясня колко съм благодарен. Но представи си, че няма други лъжи, представи си, че останалото е истина. Какво ще правя тогава?

— Искаш да кажеш, че нямаш желание да научиш?

— Не по такъв начин. — Той се наклони към рамката на прозореца, все още загледан в светлините отдолу. — Опитай се да ме разбереш. Трябва да проумея някои определени неща… които ще са ми достатъчни, за да взема решение… но може би не всичко. Част от мен трябва да остане способна да си отиде, да изчезне. Да съм способен да си кажа, че това, което е било, вече не съществува и е вероятно никога да не е съществувало, защото нямам спомени за него. Това, което не си спомняш, не съществува… за него. — Джейсън се обърна пак към Мари. — Всъщност опитвам се да ти кажа, че може би така е по-добре.

— Искаш улики, а не доказателства, така ли?

— Искам стрелки, сочещи в една или в друга посока, които да ми казват да продължавам или не.

— Да ти казват. Защо не да ни казват?

— Това ще зависи от стрелките, нали? И ти го знаеш.

— Хайде да ги намерим тогава — отговори тя.

— Внимавай. Възможно е да не се примириш с откритието. Убеден съм.

— Аз мога да живея с теб. Убедена съм. — Тя се повдигна на пръсти и докосна лицето му. — Хайде. В Онтарио още няма пет часа и все още мога да намеря Питър в офиса му. Може да започне издирването на „Тредстоун“… и да ни даде името на някой тук в посолството, за да ни помогне, ако имаме нужда.

— Ще кажеш на Питър, че си в Париж?

— Той и бездруго ще разбере от телефонистката, но няма начин да разбере, че съм в този хотел. Не се безпокой. Всичко ще изглежда съвсем „по домашному“, даже прозаично. Дошла съм в Париж за няколко дни, защото роднините ми в Лион са се оказали прекалено скучни. Това ще му прозвучи съвсем естествено.

— Дали познава някого от посолството тук?

— Питър си е поставил за цел да познава по някой навсякъде. Това е един от най-полезните му, но и най-малко привлекателни навици.

— Вероятно. — Борн взе палтата. — След като се обадиш, ще вечеряме някъде. Струва ми се, че и двамата нямаме нищо против да пийнем.

— Хайде да минем покрай банката на Рю Мадлен. Искам да видя нещо.

— Какво ще видиш на тъмно?

— Телефонна кабина. Надявам се, че има някоя наблизо.

Имаше. По диагонал срещу входа, на отсрещната страна на улицата.

Високият рус мъж с очила с рогови рамки погледна часовника си под следобедното слънце на Рю Мадлен. Тротоарите бяха многолюдни, а движението — претоварено, както и в по-голямата част на Париж. Мъжът влезе в телефонната кабина и окачи слушалката — досега тя не висеше на вилката — и линията се възстанови. Свалената слушалка бе знак за следващия ползващ телефона, че апаратът е повреден; това намаляваше вероятността телефонната кабина да се окаже заета. Телефонът работеше.

Мъжът отново погледна часовника си — беше в толеранса на уговорката. Мари бе вече в банката. Щеше да му се обади в следващите няколко минути. Той извади няколко монети от джоба си, сложи ги на полицата и се облегна на стъклената стена. Погледът му бе прикован в банката от другата страна на улицата. Облак скри слънцето и той видя отражението си в отсрещното стъкло. Беше доволен от видяното. Спомни си как се изненада фризьорът на Монпарнас и го настани в отделно сепаре, докато го изрусяваше. Облакът отмина, слънцето се появи отново и телефонът иззвъня.

— Ти ли си? — попита Мари Сен-Жак.

— Да — отвърна Борн.

— Като се обадиш, първо се увери в името на офиса и банката. И говори на развален френски. Произнеси грешно няколко думи, така че той да разбере, че си американец. Кажи му, че не се оправяш добре с парижките телефони. Направи всичко, както ти казах. Ще ти се обадя пак точно след пет минути.

— Часовникът е сверен.

— Какво?

— Нищо. Хайде да започваме.

— Добре… часовникът е сверен. Успех.

— Благодаря. — Борн натисна вилката, отпусна я отново и набра номера, който беше запомнил.

— Ла Банк дьо Валоа. Bonjour.

— Необходимо ми е вашето съдействие — изрече Борн и продължи приблизително със същите думи, които Мари му беше казала да използва. — Скоро прехвърлих чрез куриер от Швейцария значителна сума. Бих желал да знам дали е пристигнала.

— С това се занимава отделът ни за задгранични услуги, сър. Ще ви свържа с тях.

Чу се прещракване и след това друг женски глас:

— Задгранични услуги.

Джейсън повтори молбата си.

— Бихте ли ми казали името си, сър.

— Предпочитам преди това да говоря със служител на банката.

От другата страна настъпи кратка пауза.

— Добре, сър. Ще ви свържа с офиса на вицепрезидента Д’Амакур.

Секретарката на мосю Д’Амакур се оказа по-малко отзивчива; а издирването на банковия служител се ускори, както бе предсказала Мари. Така че Борн още веднъж използва думите й:

— Става въпрос за трансфер от Цюрих, от Гемайншафтбанк на Банхофщрасе и говоря от името на няколко човека. Мосю Д’Амакур, ако обичате. Имам много малко време.

Но секретарката бе в правото си да забавя нещата. Загадъчният вицепрезидент се обади.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Вие ли сте Д’Амакур? — попита Джейсън.

— Аз съм Антоан Д’Амакур, да. А кой се обажда, ако смея да попитам?

— Добре! Трябваше да ми кажат името ви в Цюрих. Следващият път ще съм сигурен може би — каза Борн, като нарочно изрече погрешно фразата, и то с американски акцент.

— Моля? Бихте ли повторили. Можете да говорите на английски, ако ви е по-удобно, мосю.

— Да — отговори Джейсън и го направи. — И бездруго този телефон ми създава достатъчно неприятности. — Погледна часовника си; оставаха по-малко от две минути. — Името ми е Борн. Джейсън Борн. И преди осем дни направих трансфер на четири милиона франка от Гемайншафтбанк в Цюрих. Увериха ме, че всичко ще бъде нормално…

— Всички операции са конфиденциални, сър.

— Отлично. Добре. Просто искам да знам дали всичко е наред.

— Трябва да ви обясня — продължи банковият служител, — че конфиденциалността изключва даването на подобни потвърждения по телефона, и то на непознат събеседник.

Мари беше права. Логиката на заложения от нея капан му се изясни.

— Напълно ви разбирам, но както казах и на секретарката ви, много бързам. Напускам Париж след два часа и трябва да сложа нещата в ред.

— Предлагам ви тогава да дойдете в банката.

— Знам — каза Борн доволен, че разговорът тръгва по предвидената от Мари посока. — Просто искам всичко да е готово, като дойда. Къде се намира офисът ви?

— На първия етаж, мосю. В задната част, след бариерата, средната врата. Там стои пазач.

— И ще имам работа само с вас, нали така?

— Както искате, въпреки че всеки друг служител…

— Вижте, мистър — възкликна недодяланият американец. — Говорим за четири милиона франка!

— Само с мен, мосю Борн.

— Отлично. Добре. — Джейсън сложи пръстите си на вилката. Имаше още петнайсет секунди. — Вижте какво, сега е два и двайсет и пет… — Той натисна два пъти вилката, без да прекъсва линията. — Ало? Ало?

— Тук съм мосю.

— Проклети телефони! Слушайте, аз ще.. — Той натисна вилката отново, този път три пъти, в бърза последователност. — Ало? Ало?

— Мосю, моля. Дайте ми, ако обичате вашия номер.

— Централа? Централа?

— Мосю, ако обичате…

— Не ви чувам! — Четири секунди, три секунди, две секунди. — Почакайте малко. Ще ви се обадя отново. — Той окачи слушалката и прекъсна връзката. След три секунди телефонът иззвъня и той вдигна. — Името му е Д’Амакур, офис на първия етаж, в дъното, средната врата.

— Разбрах — каза Мари и затвори.

Борн отново набра банката и пусна монета.

— Le parlais avec monsieur d’Amacourt quand on a coupé la ligne…38

— Je regrette, monsieur.39

— Мосю Борн?

— Д’Амакур?

— Да. Ужасно съжалявам, че имате такива неприятности. Вие какво казахте? Нещо за времето ви?

— О, да. Сега минава два и половина. Ще дойда към три.

— Ще ви очакваме с нетърпение, мосю.

Джейсън прекъсна връзката и остави слушалката да виси отстрани, след това напусна кабината и закрачи бързо между тълпите към сянката на навес пред някакъв магазин. Обърна се и зачака, с очи, приковани в банката отсреща, като си спомняше една друга банка в Цюрих и звука на сирените по Банхофщрасе. Следващите двайсет минути щяха да покажат права ли е Мари, или не. Ако беше права, по Рю Мадлен нямаше да се появят сирени.

Елегантната жена с широкопола шапка, закриваща частично лицето й, окачи слушалката на обществения телефон на стената отдясно на входа на банката. Тя отвори чантата си, извади пудриера и се престори, че си оправя грима, като насочи огледалцето първо наляво, а след това надясно. Резултатът явно я удовлетвори, тя затвори чантата си и тръгна покрай касите на първия етаж към дъното на коридора. Спря до гише в центъра, взе една от химикалките, оставени на полицата, и започна да пише безцелно разни цифри върху бланка, оставена на същото място. На по-малко от три метра се намираше малка месингова бариера, която продължаваше в нисък дървен парапет по цялата ширина на фоайето. Зад бариерата бяха бюрата на пазачите, а зад тях тези на секретарките на заместник-директорите — общо пет — пред петте врати в дъното. Мари прочете името върху позлатената табелка на средната врата.

M. A. R. D’Amacourt. Affaires Etrangéres Premier vice-Président40

Щеше да се случи всеки момент — ако изобщо щеше да се случи, ако тя беше права. И ако беше права, трябваше да знае как изглежда М. А. Р. Д’Амакур; той беше човекът, с когото Джейсън трябваше да се свърже. Да се свърже и да разговаря, но не в банката.

Случи се. Настъпи внезапно раздвижване. Секретарката на бюрото пред офиса на Д’Амакур влетя вътре с бележник в ръка, появи се трийсет секунди по-късно и вдигна телефона. Набра някакъв трицифрен номер и продължи да чете от бележника си, докато разговаряше по телефона.

Изминаха две минути; вратата на офиса на Д’Амакур се отвори и той застана в рамката — ядосан служител, обезпокоен от неочакваното забавяне. Беше мъж на средна възраст, със състарено лице, който се опитваше да изглежда по-млад. Оредяващата му тъмна коса бе опърлена и сресана така, че да прикрива плешивините. Под очите му имаше торбички, свидетелстващи за дълги часове в компанията на хубаво вино. Бяха студени и бързоподвижни очи на човек с високи изисквания спрямо обкръжаващите го. Той излая някакъв въпрос към секретарката си и тя се изви на стола си, правейки всичко възможно да подчертае заетостта си.

Д’Амакур си влезе, но остави вратата отворена. Измина още една минута; секретарката продължи да поглежда надясно от себе си към нещо — търсеше нещо. И когато го видя, се отпусна и притвори облекчено очи.

На стената отляво, над две врати от дебело дърво, внезапно се появи зелена светлина. Някой използваше асансьора. Секунди по-късно вратата се отвори и оттам излезе възрастен мъж с малка кожена чанта, не по-голяма от ръката му. Мари се вгледа в него и изпита едновременно задоволство и уплаха: беше познала. Черната чанта беше извадена от секретните сейфове в охраняваната стая и донесена от доверено лице — възрастния мъж, запътил се край редиците от бюра към офиса на Д’Амакур.

Секретарката скочи от стола си, посрещна куриера и го съпроводи до офиса, но веднага влезе и затвори вратата след себе си.

Мари си погледна часовника, очите й се приковаха в секундната стрелка. Искаше още едно доказателство и скоро щеше да го получи, ако успееше да се промъкне през бариерата, без да изпуска от очи бюрото на секретарката. Ако наистина нещо бе на път да се случи, то щеше да се случи само за миг.

Тя тръгна към бариерата, усмихвайки се любезно на пазача, който говореше по телефона, и отвори чантата си. Оформи с устни името на Д’Амакур под озадачения поглед на пазача и мина през бариерата. Тръгна бързо навътре, преструвайки се на заблудена клиентка на банката Валоа.

— Pardon, madame. — Портиерът сложи ръка на телефона и заговори на френски. — С какво мога да ви помогна?

Мари отново произнесе името с устни — сега като клиентка, закъсняла за среща, която не желае да бави повече претрупания и бездруго с работа служител. — Мосю Д’Амакур. Боя се, че съм закъсняла. Отивам при секретарката му. — И продължи към бюрото на секретарката.

— Ако обичате, мадам — извика пазачът. — Трябва да съобщя…

Шумът на електрически пишещи машини и приглушени разговори удавиха думите му. Мари стигна до секретарката с надменното лице, която я изгледа също така озадачено както и пазачът.

— Да? С какво мога да ви помогна?

— Мосю Д’Амакур, моля.

— Боя се, че е зает в момента, мадам. Имате ли определен час?

— О, да, разбира се — каза Мари и отвори отново чантата си. Секретарката погледна разписанието за деня на бюрото пред себе си.

— Страхувам се, че за този час не е записан никой.

— О, разбира се! — възкликна обърканата клиентка на банка Валоа. — Току-що забелязах. Имам час, но за утре, не за днес! Много съжалявам.

Тя се обърна и тръгна обратно към бариерата. Беше видяла каквото й бе необходимо — последният и окончателен фрагмент от доказателството. На телефона на Д’Амакур светеше един-единствен бутон, без посредничеството на секретарката си той се обаждаше някому извън банката. Сметката, собственост на Джейсън Борн, беше специална, инструкциите за сигурност трябваше да останат неизвестни за притежателя й.

Скрит под сянката на навеса, Борн гледаше часовника си. Беше три без единайсет минути. Мари щеше да излезе пак при телефона пред банката и да наблюдава. Следващите няколко минути щяха им дадат необходимия отговор; може би тя вече го знаеше.

Той тръгна покрай левия прозорец на магазина, без обаче да изпуска банката от погледа си. Отвътре му се усмихна продавачка и той се сети, че не трябва да привлича вниманието. Извади пакет цигари, запали една и погледна отново часовника си. Три без седем минути.

И тогава го видя. Него. Трима мъже вървяха бързо нагоре по Рю Мадлен, разговаряйки един с друг. Но очите им бяха вперени право напред. Те изпреварваха по-бавно вървящите пешеходци пред себе си, като се извиняваха с не съвсем парижка учтивост. Борн се съсредоточи върху мъжа в средата. Беше той. Мъжът на име Йохан.

Сигнализирай на Йохан да влезе. Ние ще се върнем да го вземем.

Тези думи беше изрекъл високият и кльощав мъж с очила с позлатени рамки на Щепдекщрасе. Йохан. Бяха го изпратили тук от Цюрих; той беше виждал Джейсън Борн. Това му подсказа нещо: нямаха негови снимки.

Тримата стигнаха до входа. Йохан и мъжът вдясно от него влязоха в банката; третият остана до вратата. Борн пак тръгна към телефонната кабина. Щеше да изчака четири минути и да проведе последен телефонен разговор с Антоан Д’Амакур.

Хвърли цигарата си пред кабината, стъпка я и отвори вратата.

— Regardez! — дочу се глас отзад.

Джейсън се обърна и затаи дъх. Невзрачен човечец с прорасла брада сочеше към кабината.

— Pardon?

— Телефонът не работи. Кабелът се е оплел.

— А? Благодаря. Нищо, ще опитам. Много благодаря.

Мъжът вдигна рамене и отмина. Борн влезе; четирите минути изтичаха. Извади няколко монети от джоба си — достатъчно за две обаждания — и набра първия номер.

— Ла Банк дьо Валоа. Bonjour.

Десет секунди по-късно Д’Амакур беше на телефона, гласът му беше напрегнат.

— Вие ли сте, мосю Борн? Мислех, че сте на път към офиса ми.

— Боя се, че промених плановете си. Ще трябва да ви се обадя утре. — Внезапно Джейсън видя през стъклените стени на кабината кола, която тъкмо паркираше на свободно място пред банката. Третият мъж, онзи пред входа на банката, кимна на шофьора.

— … мога да направя? — Д’Амакур беше попитал нещо.

— Бихте ли повторили?

— Попитах ви какво мога да направя. Сметката ви е при мен. Всичко е подготвено за вашето посрещане.

— Сигурен съм, че е така. — Борн се замисли. Струваше си да опита. — Вижте какво, трябва да прескоча до Лондон днес следобед. Ще взема някоя совалка дотам, но ще се върна утре сутринта. Оставете всичко както е, нали?

— В Лондон ли, мосю?

— Ще ви се обадя утре. Сега трябва да хвана такси до Орли. — Затвори телефона и продължи да наблюдава входа на банката. След по-малко от половин минута Йохан и спътникът му изхвърчаха отвътре, казаха нещо на третия и тримата се качиха в чакащата кола.

Колата на убийците се впусна в шеметно преследване по пътя към летище Орли. Джейсън запомни регистрационния й номер и започна да набира втория номер. Ако телефонът в банката не беше зает, Мари щеше да го вдигне, преди още да е иззвънял. Вдигна го.

— Да?

— Видя ли нещо?

— Доста. Нашият човек е Д’Амакур.