"Самоличността на Борн" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)

12.

Разхождаха се из магазините, минавайки от щанд на щанд. Обаче Мари не се отделяше от широкия прозорец, като непрекъснато държеше под око входа на банката от другата страна на Рю Мадлен.

— Купих ти две шалчета — каза Борн.

— Не трябваше — отговори Мари. — Прекалено скъпи са.

— Вече е почти четири часът. Щом не е излязъл досега, значи няма да си тръгне до края на работното време.

— Сигурно. Ако е имал среща с някого, щеше досега да е излязъл. Но все пак трябваше да разберем.

— Послушай ме какво ти казвам. В момента приятелите му тичат от совалка на совалка на Орли. Няма начин да разберат дали съм на една или друга, защото не знаят какво име използвам.

— Разчитат на онзи от Цюрих да те разпознае.

— Той търси тъмнокос, накуцващ мъж, а не мен. Хайде, нека влезем в банката. Ще ми покажеш Д’Амакур.

— Не можем да го направим — заяви Мари и поклати глава. — Камерите на тавана са широкообхватни. Ако прегледат лентите, могат да те засекат.

— Блондин с очила?

— Или мен. Нали вече бях там; пазачът или секретарката му биха могли да ме разпознаят.

— Нали казваш, че вътре е обичайният безпорядък. Съмнявам се, че ще го направят.

— Могат да им хрумнат хиляди причини да прегледат лентите. — Мари млъкна и стисна ръката на Джейсън, с поглед в банката отвъд прозореца. — Ето го! Този с палтото с черната велурена яка, Д’Амакур.

— Който си дърпа ръкавите?

— Да.

— Видях го. Ще се срещнем в хотела.

— Внимавай. Бъди много внимателен.

— Иди да платиш шалчетата. На щанда най-отзад.

Джейсън излезе от магазина, примигна заслепен от слънцето и потърси пролука в уличното движение, за да мине на отсрещната страна. Но пролука не се появи. Д’Амакур бе завил надясно и крачеше спокойно, явно без да бърза за среща с никого. Напротив, около него витаеше атмосфера на безгрижие.

Борн стигна до ъгъла, пресече на светофара и тръгна на крачка след банкера. Д’Амакур спря пред будка и си купи вечерния вестник. Джейсън го изчака в магазина за спортни стоки и продължи след него, когато банкерът тръгна отново надолу по тротоара.

Отпред се появи кафене със затъмнени стъкла и тежка дървена врата с дебели метални решетки. Отвътре не се виждаше нищо. Беше място, където мъже или жени можеха да изпият питие с други хора, без да бъдат обсъждани. Кафенето бе напълно подходящо място за разговор с Антоан д’Амакур. Джейсън ускори крачка и не след дълго се озова пред банкера. Заговори му на неправилен, американизиран френски, какъвто бе използвал и по телефона.

— Bonjour, monsieur. Je… pense que vous… êtes monsieur d’Amacourt.41 Бих казал, че съм прав, нали?

Банкерът спря. Студените му очи се изпълниха с уплаха и си спомниха. Потръпна в ушитото си по поръчка палто.

— Борн? — прошепна той.

— Вашите приятели сигурно са изпаднали в много неудобно положение. Предполагам, че в момента обикалят цялото летище Орли и се чудят може би дали не сте им дали грешна информация. Може би нарочно.

— Какво? — изплашените очи се разшириха.

— Хайде да влезем тук — предложи Джейсън и стисна здраво Д’Амакур за ръката. — Струва ми се, че трябва да поговорим.

— Не знам абсолютно нищо! Просто изпълнявах изискванията на сметката. Не съм замесен!

— Съжалявам. Първия път, когато разговарях с вас, казахте, че няма да потвърдите нищо относно сметката, за която ви говорех, и че няма да разисквате бизнес с някого, когото не познавате. Но двайсет минути по-късно казахте, че всичко е готово и че ме чакате. Ето това се казва потвърждение, не съм ли прав? Хайде да влезем вътре.

Кафенето представляваше нещо като миниатюрна версия на „Драй Алпенхойзер“. Сепаретата бяха дълбоки, параваните между тях високи, а светлината приглушена. Оттук нататък, естествено, следваха разликите: кафенето на Рю Мадлен бе изцяло във френски дух и вместо бирени бутилки имаше гарафи с вино. Борн помоли за сепаре в ъгъла и келнерът ги настани в едно.

— Поръчайте си нещо за пиене — каза Джейсън. — Ще ви е нужно.

— Щом сте решили… — отговори студено банкерът. — Ще пия уиски.

Донесоха веднага питиетата. Междувременно банкерът извади от добре ушитото си палто пакет цигари, за да запълни с нещо момента, докато чакаха. Борн драсна клечка кибрит и я поднесе близо до лицето му. Много близо.

— Merci. — Д’Амакур дръпна от цигарата си, остави я в пепелника и гаврътна наведнъж почти половината от малката чаша с уиски. — Не съм аз човекът, с когото трябва да говорите — изрече.

— А с кого?

— Със собственика на банката, може би. Не знам със сигурност, но във всеки случай, не с мен.

— Обяснете ми по-подробно.

— Всичко беше подготвено. Една частна банка е много по-гъвкава, отколкото всяка друга акционерна или държавна институция.

— Как точно?

— Съществува по-голяма свобода на действие, ако може така да се каже, в съответствие с изискванията на някои клиенти или банки-партньори. И по-малка вероятност за щателно разследване на финансовите операции, отколкото при компания, регистрирана на борсата. Гемайншафт в Цюрих също е частна институция.

— Изискванията от страна на Гемайншафт ли са?

— Молба… изисквания… да.

— Кой е собственикът на Валоа?

— Кой! Много хора. Консорциум. Десет или дванайсет човека и семействата им.

— Значи все пак се оказва, че трябва да говоря с вас, нали? Имам предвид, че ще бъде доста глупаво да търча из цял Париж и да ги издирвам.

— Аз съм само изпълнител. Чиновник. — Д’Амакур глътна остатъка от питието си, изгаси цигарата и посегна за друга. И за кибрита.

— В какво се състоят приготовленията?

— Мога да загубя работата си, мосю!

— Можете да загубите живота си — заяви Джейсън, обезпокоен, че тези думи излизат с такава лекота от устата му.

— Не съм чак толкова привилегирован, колкото си мислите.

— Нито и толкова незначителен, колкото искате да се изкарате — каза Борн с очи, приковани в банкера от другата страна на масата. — Вашият тип хора ми е познат, Д’Амакур. Дрехите ви, прическата ви, дори походката ви — преизпълнена със самодоволство. Човек като вас не е станал вицепрезидент на банка Валоа, без да задава въпроси; вие сте се подсигурили. Няма да направите и едно-единствено гадно движение, ако не можете да подсигурите собствения си задник. Сега ми кажете в какво се състоят тези приготовления. Не сте особено важен за мен, ясен ли съм?

Д’Амакур запали клечка и я поднесе към цигарата си, като продължаваше да гледа Джейсън втренчено.

— Не е необходимо да ме заплашвате, мосю. Вие сте много богат. Защо не ми платите? — Банкерът се усмихна нервно. — В случая сте напълно прав. Наистина зададох един-два въпроса. Париж не е Цюрих. Човек от моя ранг трябва да разчита на няколко думи, ако не и отговори.

Борн се облегна назад, намести очилата си. Тракането на кубчетата лед в чашата му явно изнервяше Д’Амакур.

— Назовете една разумна цена — каза накрая той. — И ще я обсъдим.

— Аз съм разумен човек. Нека решението да се базира на стойността и нека да зависи от вас. По цял свят трудът на банкерите се компенсира от заплащането на благодарни клиенти, на които те са дали съвет. Бих се радвал да мисля за вас като за клиент.

— Сигурен съм, че бихте искали. — Борн се усмихна и поклати глава, успокоявайки донякъде изнервения мъж. — Значи ще наречем подкупа хонорар. Компенсация за личен съвет и услуга.

Д’Амакур вдигна рамене.

— Възприемам дефиницията ви и ако случайно се наложи, бих повторил думите ви.

— Приготовленията?

— Заедно с трансфера на фондовете ни от Цюрих пристигна и une fiche plus confidentielle42.

— Une fiche? — прекъсна го Джейсън, припомняйки си момента в офиса на Апфел в Гемайншафт, когато влезе Кьониг със същите думи. — Чувал съм го веднъж и преди. Какво е това?

— Старомоден термин. Идва от средата на деветнайсети век, когато това е било обикновена практика в големите банкерски къщи — главно тези на Ротшилд — за да се знаят следите на международния паричен поток.

— Благодаря ви. А сега, какво по-специално е това?

— Отделни запечатани инструкции, които се отварят и изпълняват, когато се извиква въпросната сметка.

— „Извиква се“?

— Изтеглят се или се внасят пари.

— Ами ако просто отида на касата, представя банкова книжка и си поискам парите?

— На екрана на компютъра за операции ще се появят две звездички. И ще ви изпратят при мен.

— Така или иначе ме изпратиха при вас. Телефонистката ме свърза с вашия офис.

— Случайност. В Отдела за задгранични услуги има още двама служители. Дори да ви бяха свързали с някой от тях, фишът щеше да изисква пак да ви изпратят при мен. Аз съм изпълнителният директор.

— Ясно. — Но Борн не беше съвсем сигурен, че наистина му е ясно. В тази последователност съществуваше пропаст, място, което трябваше да бъде запълнено. — Чакайте малко. Вие не знаехте нищо за този фиш, преди да донесат сметката в офиса ви.

— А защо съм я поискал? — прекъсна го Д’Амакур, изпреварвайки въпроса му. — Разсъждавайте разумно, мосю. Поставете се на мое място. Обажда ми се някакъв човек, представя ми се, след което казва, че „говори за милиони франкове“. Милиони. Вие нямаше ли да се заинтересувате да извършите услугата? И да приложите правилата по най-удобния за вас начин?

Гледайки елегантния, но с поизносени дрехи банкер, Джейсън осъзна, че това, което беше казал току-що, не беше ни най-малко изненадващо.

— Инструкциите. Какви бяха?

— Веднага да се позвъни на един телефон — нерегистриран, разбира се. Трябваше да се обадя там и да дам цялата информация.

— Помните ли номера?

— Имам навика да помня такива неща.

— Похвално. Кажете ми го.

— Трябва да се подсигуря, мосю. Откъде другаде бихте могли да го научите. Задавам този въпрос.. как се казваше?.. риторично.

— Което означава, че знаете отговора. Откъде съм го научил? Ако изобщо стане въпрос.

— В Цюрих. Платили сте на някого доста голяма сума, за да наруши не само изключително строгите правила на Банхофщрасе, но и швейцарските закони.

— Струва ми се, че се сещам за един подходящ — каза Борн и физиономията на Кьониг изникна пред очите му. — Той вече е извършил подобно престъпление.

— В Гемайншафт? Шегувате ли се?

— Ни най-малко. Казва се Кьониг и бюрото му се намира на първия етаж.

— Ще го запомня.

— Сигурен съм, че ще го направите. Номерът? — Д’Амакур му го даде. Джейсън го записа върху една салфетка. — Как да знам, че е той?

— Имате сигурна гаранция. Още не сте ми платили.

— Става.

— И щом стойността е неотменна част от разговора, трябва да ви кажа, че това е вторият телефонен номер. Първият е бил отменен.

— Обяснете ми по-подробно.

Д’Амакур се наклони напред.

— Куриерът на банката днес донесе фотокопие на оригиналния фиш. Беше запечатан в черен плик и приет и подписан от главния пазител на архива. Картата вътре бе подписана за валидност от партньор на Гемайншафт и заверена от обичайния швейцарски нотариус; инструкциите бяха прости и съвършено ясни. По всички въпроси, отнасящи се до сметката на Джейсън Ч. Борн, трябваше да се проведе разговор през океана с Щатите и да се дадат сведения за всички подробности… Тук картата бе променена, номерът в Ню Йорк отменен и заменен с парижки номер с инициали.

— Ню Йорк? — прекъсна го Борн. — Как разбрахте, че е Ню Йорк?

— Кодът бе записан отделно от другия номер, на разстояние от него. Той оставаше валиден. Две-едно-две. В качеството си на вицепрезидент по задграничните въпроси провеждам такива разговори всекидневно.

— Фалшификацията не е много уместна.

— Възможно е. Може да са я направили прибързано или без внимателно предварително обмисляне. От друга страна, няма начин да бъде отменена същността на инструкциите без ренотаризация. Рискът със замяната на телефона в Ню Йорк е по-малък. В известна степен точно тази замяна ми позволи да задам един-два въпроса. Промените са проклятие за банкера. — Д’Амакур обхвана чашата си с пръсти.

— Да поръчам ли по още едно? — попита Джейсън.

— Не, благодаря. Това ще проточи дискусията ни.

— Вие сте този, който млъкна.

— Размишлявам, мосю. Хубаво ще е да имате предвид някоя приблизителна цифра, преди да продължа.

Джейсън го загледа, изучавайки го.

— Могат да бъдат пет — каза той.

— Какво пет?

— Пет цифри.

— Продължавам. Говорих с някаква жена…

— Жена? Как започна разговорът?

— Казах й истината. Като вицепрезидент на Валоа просто следвах инструкциите на Гемайншафт в Цюрих. Какво друго можех да кажа?

— Продължавайте.

— Казах, че с мен се е свързал някой, който твърди, че е Джейсън Борн. Тя ме попита преди колко време, на което й отговорих, че преди пет минути. Тогава тя живо се заинтересува от предмета на разговора ни. Точно на това място аз изразих безпокойството си. Фишът изискваше безпрекословно да се обадя в Ню Йорк, а не в Париж. Естествено, тя каза, че това не е моя грижа, че промяната е потвърдена с подпис и попита дали ще искам Цюрих да бъде уведомен, че някакъв служител на Валоа отказва да изпълнява инструкциите на Гемайншафт.

— Момент — прекъсна го Джейсън. — Коя е тя?

— Нямам понятие.

— Искате да кажете, че сте разговаряли толкова време и тя не ви е казала името си?

— В това е и същността на фиша. Ако има име — добре. Ако не, никой не пита.

— Но не сте пропуснали да попитате за телефона в Ню Йорк?

— Съвсем умишлено; необходима ми бе информация. Вие прехвърляте четири милиона франка, това е значителна по размер сума и по тази причина сте сериозен клиент, вероятно с още по-сериозни връзки тук и там… В такъв случай всеки първо се дърпа, но после се съгласява, после пак се отдръпва, само за да се съгласи отново; така се научават много неща. Особено ако отсрещната страна, с която разговаряш, проявява такава загриженост. А в случая, уверявам ви, тя я прояви.

— И какво научихте?

— Че трябва да ви считам за много опасен човек.

— В какво отношение?

— Дефиницията остана открита. Но самият факт, че използваха точно този термин, беше достатъчен да ме накара да попитам защо не е замесена Сюрте. Отговорът на жената беше изключително интригуващ. „Той е извън обсега на Сюрте и извън обсега на Интерпол.“ Отговори ми.

— Какво още ви каза?

— Че това е много сложна работа и се отнася за нещо с непредвидими последици, така че е по-хубаво да не се занимавам с него. Но откакто подхванахме разговора, това ми говори още нещо.

— Какво?

— Че трябва наистина да ми платите много добре, защото ще се наложи да съм изключително предпазлив. Онези, които ви търсят, са по всяка вероятност също извън обсега и на Сюрте, и на Интерпол.

— Ще стигнем и до това. Казахте на жената, че съм на път към офиса ви?

— И ще пристигнете след по-малко от петнайсет минути. Тя ме помоли да остана за момент на телефона, защото веднага се връща. Очевидно се канеше да се обади някому. Върна се с окончателните си инструкции. Трябваше да ви задържа в офиса си, докато дойде някакъв човек и каже на секретарката ми, че разследва въпроса от Цюрих. И когато излезете, да ви посоча с жест или кимване, за да не стане грешка. Човекът, разбира се, дойде, и разбира се, вие изобщо не пристигнахте, така че той доста дълго чака пред касите заедно със спътника си. Когато се обадихте и съобщихте, че сте на път за Лондон, излязох от офиса си, за да го потърся. Секретарката ми го посочи и аз му предадох. Останалото го знаете.

— Не ви ли се стори необичайно, че е трябвало да бъда идентифициран?

— Не толкова необичайно, колкото може би прибързано. Фишът представлява точно това — телефонни обаждания, косвени комуникации — но да се замесиш директно, на открито, това вече е нещо друго. И това й го казах.

— А тя какво ви отговори?

Д’Амакур се окашля.

— Намекна ми доста ясно, че хората, които представлява — и чието положение се потвърждава от самия фиш — ще имат предвид моето съдействие. Както виждате, без да съм направил нищо… Все пак те не знаят как изглеждате.

— В банката имаше един, който ме видя в Цюрих.

— Значи съдружниците му нямат вяра на очите му. Или може би на това, което си въобразява, че вижда.

— Защо мислите така?

— Просто наблюдение, мосю; жената беше настойчива. Трябва да ме разберете, аз решително се противопоставих на всякакви открити действия; същността на фиша не е такава. Жената каза, че не разполагат с ваша снимка. Явна лъжа, разбира се.

— Така ли?

— Естествено. Всички паспорти са със снимки. А и има ли имиграционен служител, който да не може да бъде купен или измамен? Десет секунди в стаята за проверка, фотография след фотография; има хиляди начини да се направи. Не, те са допуснали сериозен пропуск.

— Да, наистина.

— А вие — продължи Д’Амакур, — току-що ми казахте още нещо. Да, наистина ще трябва да ми платите много добре.

— Какво съм казал току-що?

— Че паспортът не ви идентифицира като Джейсън Борн. Кой сте вие, мосю?

Джейсън не му отговори веднага, а намести отново очилата си.

— Някой, който може да ви заплати голяма сума пари — каза той.

— Напълно достатъчно. Вие сте просто клиент на име Борн. И аз трябва да бъда предпазлив.

— Искам телефонния номер в Ню Йорк. Можете ли да ми го намерите. Ще има значителна премия.

— Бих желал, но не виждам как.

— Ами от фиша например. Да се разчете на ултравиолетова светлина.

— Като казвам, че е бил отменен, нямам предвид, че е бил задраскан. Заличен е, изрязан.

— Тогава някой в Цюрих го има.

— Или е унищожен.

— Последен въпрос — поде Джейсън, загрижен как ще се измъкне от кафенето. — Това ви засяга пряко. Само така ще си получите парите.

— Ще отговоря и на този въпрос, разбира се. Какъв е той?

— Ако се бях появил във Валоа, без да ви се обадя и без да ви предупредя, че ще дойда, пак ли щяхте да се обадите по телефона?

— Да. Никой не може да заобиколи фиша. Той се издава от много силни финансови групировки. Ще последва уволнение.

— Тогава как да вземем нашите пари?

Д’Амакур сви устни.

— Има начин. Изтегляте ин абсенция. Попълват се бланки, дават се инструкции чрез писмо, потвърждава се самоличността и се легализира от някоя стабилна фирма за пълномощници. В такъв случай няма да мога да попреча по никакъв начин.

— Но все пак ще трябва да се обадите по телефона.

— Въпрос на време. Ако ми се обади адвокат, с когото Валоа често работи, и ме помоли да приготвя, да речем, известен брой разплащателни чекове, валидни и зад граница, за които е проверил, че имат покритие, ще го направя. Той ще потвърди, че е изпратил чековете, оформени на „Приносител“. Това е съвсем обикновена практика в тези дни на високи данъци. Пратеникът ще пристигне с писмото точно в най-натоварените часове на деня и секретарката ми — дългогодишна моя служителка, която уважавам и на която имам пълно доверие — просто ще донесе бланките и писмото, за да ги подпиша.

— Без съмнение — вметна Борн, — заедно с много други документи за подпис.

— Точно така. Ще се обадя след това, вероятно докато наблюдавам как пратеникът се отдалечава с куфарчето.

— Сигурно съвсем случайно се сещате за името на някоя адвокатска фирма в Париж, нали? Или някой определен пълномощник?

— Да. Току-що ми хрумна името на един.

— Каква е цената?

— Десет хиляди франка.

— Доста скъпо.

— Нищо подобно. Той е бил съдия, много честен човек.

— А за вас. Дайте да разчистим въпроса.

— Аз съм разумен човек, както ви казах, и решението зависи от вас. След като споменахте пет цифри, нека да се придържаме към думите ви. Пет цифри, започващи с пет. Петдесет хиляди франка.

— Това е прекалено!

— Както и извършеното от вас, мосю Борн.

— Une fiche plus confidentielle — каза Мари, на стола си до прозореца. Следобедното слънце се отразяваше в прозорците на сградите на Монпарнас. — Значи това е средството, което са използвали.

— Ще те впечатля, защото знам кой е източникът. — Джейсън си наля питие от бутилката на бюрото и я занесе към леглото. Седна и се обърна с лице към Мари. — Искаш ли да чуеш?

— Не ми е необходимо — отговори тя, поглеждайки безразлично към прозореца. — Знам откъде идва и какво означава. Просто съм шокирана, това е всичко.

— Защо? Мислех, че очакваш нещо подобно.

— Резултатите да, но не и механизма. Фишът е архаична форма на легитимация, сведена почти до минимум в частните банки на Континента. Американските, канадските и британските закони забраняват използването й.

Борн се сети за думите на Д’Амакур и ги повтори:

— „Издава се от силни финансови групировки“, така каза той.

— Прав е. — Мари се обърна и го погледна. — Не проумяваш ли? Бях сигурна, че сметката ти е белязана. Предположих, че някой е бил подкупен, за да изнесе информация. Нищо необичайно, да речем. Банкерите не държат първите места в класацията за почтеност. Но това вече е нещо съвсем различно. Сметката в Цюрих е открита — още от самото начало — заедно с fiche като част от активите й. Твърде вероятно, с твое знание.

— „Тредстоун Седемдесет и едно“ — изрече Джейсън.

— Да. Собствениците на банката е трябвало да действат със съгласието на „Тредстоун“. Ако се съди по степента на свободата ти на действие, ти си бил напълно в течение на нещата.

— Но някой е бил подкупен и това е Кьониг. Той е подменил телефона с друг.

— Мога да те уверя, че са му платили много добре. Може да отиде в затвора за десет години.

— Десет? Доста.

— Такива са швейцарските закони. Сигурно е получил известна компенсация.

— Карлос — каза Борн. — Карлос… Защо? Какво означавам аз за него? Продължавам да се питам. Повтарям на себе си това име отново и отново, и отново! И не постигам абсолютно нищо. Само… някакво… някакво… не знам. Нищо.

— Но все пак има нещо, нали? — Мари се наведе напред от стола си. — Какво е то, Джейсън? За какво мислиш?

— Не мисля…. Не знам.

— Тогава чувстваш. Нещо. Какво е то?

— Не знам. Страх може би… Ярост, ненавист. Не знам.

— Съсредоточи се.

— По дяволите, мислиш ли, че не го правя? Мислиш ли, че не съм го правил? Имаш ли някаква представа какво ми е? — Борн се изненада неприятно от избухването си. — Извинявай.

— Недей. Никога не ми се извинявай. Ето това са следите, парчетата, които трябва да търсиш — които ние трябва да търсим. Твоят приятел, докторът от Пор Ноар е бил прав; в съзнанието ти изплуват неща, породени от други. Както сам каза: кибритена кутия, лице или фасада на ресторант. Виждали сме го да става… В случая е име, име, което си избягвал в продължение почти на седмица, при положение, че ми разказа всичко, което се е случило с теб през последните пет месеца, до сетния детайл. Но изобщо не спомена Карлос. Би трябвало, но не го направи. То наистина означава нещо за теб, не виждаш ли? Това те терзае отвътре, нещата в теб искат да излязат наяве.

— Знам — Джейсън отпи от чашата си.

— Скъпи, на булевард Сен Жермен има много известна книжарница, съдържателят на която е особняк. Цял един етаж е натъпкан със стотици стари списания. Съдържателят е направил дори каталог и всяка тема е с отделен индекс. Също като в библиотека. Ще ми се да видя дали има индекс на името Карлос. Ще отидем ли?

Борн осъзна, че остра болка пронизва гърдите му. Нямаше нищо общо с раните му; бе страх. Мари забеляза това и някак го разбра; той го усещаше, но не го разбираше.

— И в Сорбоната има стари издания на вестници — каза той, поглеждайки я. — Едно от тях за малко да ме довърши. Докато не размислих.

— Една лъжа е излязла наяве. Това е важното.

— Но сега не търсим лъжа, нали?

— Не, търсим истината. Не се страхувай от нея, скъпи. Мен не ме е страх.

Джейсън се надигна.

— О’кей. Слагаме Сен Жермен в разписанието. Между другото, защо не се обадиш на онова момче от посолството? — Борн бръкна в джоба си и извади салфетката с телефонния номер. Беше добавил и номера на колата, спряла пред банката на Рю Мадлен. — Ето номера, който ми даде Д’Амакур, както и номера на онази кола. Виж какво може да направи онзи от посолството.

— Добре. — Мари взе салфетката и отиде до телефона. До него стоеше малък бележник; тя разлисти страниците му. — Ето го. Името му е Дьони Корбелие. Питър каза, че щял да му се обади днес по обяд, парижко време. И че мога да разчитам на услугите му. Бил толкова осведомен както никой друг в посолството.

— Питър го познава, нали? Не е просто име от някакъв списък.

— Съученици са от университета в Торонто. Нали мога да му се обадя оттук?

— Разбира се. Но не разкривай къде си.

— Ще му кажа същото като на Питър. — Мари вдигна слушалката. — Че се местя от хотел на хотел, но още не знам къде точно ще отседна. — Тя получи градска линия и набра телефона на канадското посолство на авеню Монтен. Петнайсет секунди по-късно вече говореше с Дьони Корбелие, аташе в посолството.

— Предполагам, Питър ти е казал, че може да ми е необходима известна помощ.

— Нещо повече — отговори Корбелие, — обясни ми, че си била в Цюрих. Не твърдя, че разбрах всичко, но схванах основната идея. Изглежда има страхотно раздвижване в света на големите финанси.

— Повече от обикновено. Лошото е, че никой не иска да каже кой го върши. Ето това е проблемът ми.

— С какво мога да ти помогна?

— Имам тук регистрационен номер на кола и телефон — и двата парижки. Телефонът не е регистриран; може да се окаже неудобно, ако се обадя.

— Дай ми ги.

Тя го направи.

— A Mari usque ad mare43 — каза Корбелие, рецитирайки националния девиз на страната им. — Имаме много приятели във всички възлови места. Често си правим взаимни услуги, обикновено в областта на наркотиците, но всички сме много оправни. Защо не обядваш с мен утре? Ще ти дам цялата информация, до която съм се добрал.

— По принцип нямам нищо против, но точно утре целия ден съм с един стар приятел. Някой друг път.

— Питър каза, че ще съм пълен идиот, ако не проявя настойчивост. Заяви, че си страхотна мадама.

— Той е сладур и ти също. Ще ти се обадя утре следобед.

— Добре. Отивам да видя какво мога да направя по твоя въпрос.

— Ще се чуем утре. И още веднъж много ти благодаря. — Мари затвори и погледна часовника си. — След три часа трябва да се обадя на Питър. Подсети ме.

— Наистина ли мислиш, че ще е разбрал нещо толкова скоро?

— Сигурна съм. Започнал е вчера вечерта и първо се е обадил във Вашингтон. Каза ми го току-що Корбелие — имаме източници на информация навсякъде и ние също ги информираме. Ти на мен тази информация, аз на теб — онази; едно име от ваша страна и едно от наша.

— Звучи почти като предателство.

— Точно обратното. Ние се занимаваме с пари, а не с балистични ракети. Пари, които изтичат насам-натам в противоречие на законите, които защитават интересите на всички ни. Освен ако не искаме арабските шейхове да се сдобият с Груман Еъркрафт. Чак тогава ще стане въпрос за балистични ракети… и то след като вече са напуснали стартовите си площадки.

— Предавам се.

— Първото нещо, което трябва да направим утре сутринта, е да се видим с човека на Д’Амакур. Напиши точно какво искаш да изтеглиш.

— Всичко.

— Всичко?

— Добре. Ако ти беше на мястото на директорите на „Тредстоун“, какво щеше да направиш, като научиш, че от сметката на корпорацията са изчезнали четири милиона швейцарски франка?

— Разбирам!

— Д’Амакур ми предложи да ги изискам в серия от чекове, платими на приносителя.

— Така ли ти каза? Чекове?

— Да. Нещо не е ли наред?

— Разбира се. Номерата на тези чекове могат да бъдат изпратени до всички банки. Ти трябва да отидеш в банката и да ги осребриш; всички плащания ще бъдат прекратени.

— А той пак печели, нали? Взема пари и от двете страни. Какво ще правим?

— Само половината от това, което ти е казал. Тази част с приносителя. Но не чекове. Бонове. Бонове, платими на приносителя с различни деноминации. Те се осребряват и прехвърлят значително по-лесно.

— Току-що си изработи една вечеря. — Джейсън се наведе и докосна лицето й.

— Опитвам се да запазя служебното си положение, сър — отговори тя, притискайки дланта му до бузата си. — Първо вечеря, след това Питър… след това книжарницата на Сен Жермен.

— Книжарницата на Сен Жермен — повтори Борн, а болката отново се настани в гърдите му. Какво беше това? Защо се страхуваше толкова?

Излязоха от ресторанта на булевард Распай и тръгнаха към пощенската станция на Рю дьо Вожирар. На първия етаж имаше стъклени кабини и огромен плот във формата на пръстен, в центъра на който седяха телефонистките и служителите, насочващи клиентите към една или друга кабина.

— Линиите не са много претоварени, мадам — каза служителката на Мари. — Ще ви свържем след няколко минути. Номер дванайсет, ако обичате.

— Благодаря ви. Дванайсета кабина ли?

— Да, мадам. Ето там, направо.

Докато минаваха през претъпкания коридор, Джейсън я хвана за ръката.

— Сега знам защо хората използват тези станции. Тук обслужването е сто и десет пъти по-бързо, отколкото в хотел.

— Това е само една от причините.

Почти бяха стигнали до кабината и запалили цигари, когато чуха отвътре две кратки иззвънявания. Мари отвори вратата и влезе с бележник и молив в ръка. Вдигна слушалката.

Шейсет секунди по-късно Борн с удивление видя как тя се втренчва в стената, кръвта се оттегля от лицето й и кожата й става тебеширено бяла. Започна да пищи и изтърва чантата си. Съдържанието се разпиля по пода на малката кабина, бележникът падна на коляното й, а ръката й счупи молива. Борн влетя при нея. Тя беше на ръба на припадъка.

— Обажда се Мари Сен-Жак от Париж, Лиза. Питър чака да му позвъня.

— Мари? О, господи… — Гласът на секретарката заглъхна и отзад се дочу шум от други гласове. Развълнувани гласове, заглушени от поставена върху микрофона на слушалката ръка. Настъпи пауза; някой даваше или вземаше слушалката от друг.

— Мари, тук е Алън — обади се главният директор на отдела. — Всички сме тук, в офиса на Питър.

— Какво става, Алън? Нямам много време. Мога ли да говоря с него, ако обичаш?

За момент настъпи тишина.

— Не бих желал да ти го казвам направо, Мари, но не знам как. Питър е мъртъв.

— Той е… какво?

— Извикахме полицията преди няколко минути; ще дойдат всеки момент.

— Полицията? Какво е станало? О, боже, той е мъртъв? Какво е станало?

— Опитваме се да разберем. Претърсихме телефонния му бележник, не трябва да пипаме нищо по бюрото му.

— Бюрото му?…

— Бележки, драсканици или нещо от този сорт.

— Алън! Кажи ми какво се е случило!

— Там е работата, че и ние нямаме представа. Не каза на никого от нас с какво се занимава. Всичко, което знаем, е, че сутринта са му се обаждали два пъти от Щатите и единият път е било от Вашингтон, а другият от Ню Йорк. Някъде по обяд е казал на Лиза, че отива на летището да посрещне някого. Не е споменал кого. Полицията го намерила преди час в един от онези товарни тунели на летището. Било е нещо ужасно; прострелян. В гърлото.. Мари? Мари?

Старецът с оредяла бяла брада и празен поглед закуцука към тъмната изповедалня, влезе в нея и примигна няколко пъти, опитвайки се да фокусира закачулената фигура зад полупрозрачната завеса. Осемдесетгодишният куриер не виждаше много добре. Но мисълта му бе ясна; това бе важното.

— Ангелус Домини — изрече той.

— Ангелус Домини, чадо божие — прошепна силуетът с качулката. — Щастливи ли са дните ти?

— Те са към края си, но са направени щастливи.

— Добре… Цюрих?

— Намерили са човека от Гисан Ке. Бил е ранен. Проследили са го чрез един лекар, познат на Вербрехевелт. След продължителен разпит признал, че се е опитал да изнасили жената. Каин се е върнал заради нея. Онзи, който го е ранил, е бил Каин.

— Значи е било нагласено, жената и Каин.

— Човекът от Гисан Ке не мисли така. Бил е един от двамата, взели я на Льовенщрасе.

— Той също е и глупак. Той е убил пазача?

— Признава, но се оправдава. Нямал друг изход да избяга.

— Можело е и да не се оправдава; това е най-интелигентната му постъпка. Взел ли е пистолета му?

— Твоите хора са го взели.

— Добре. В цюрихската полиция има един префект. Пистолетът трябва да му бъде предаден. Няма да е лесно да открием Каин, но може да се улесни значително чрез жената. Тя има познати в Отава, с които ще държи връзка. Успеем ли да заловим нея, ще попаднем и на неговите следи. Готов ли е моливът ти?

— Да, Карлос.